Паулу Коелю
Единайсет минути (1)

ПОСВЕЩЕНИЕ

29 май 2002 г., часове преди да завърша тази книга, отидох до пещерата в Лурд, Франция, за да напълня от намиращия се там извор няколко шишета с чудотворна вода. Докато минавах покрай катедралата, един мъж на около седемдесет години ми каза: „Знаете ли, че много приличате на Паулу Коелю?“ Отговорих му, че съм аз самият. Мъжът ме прегърна и ме запозна с жена си и внучката си. Заговори за въздействието, което моите книги са оказали върху живота му, завършвайки с думите: „Те ме карат да мечтая.“

Чувал съм това изречение безброй пъти и винаги ме е радвало. В онзи момент обаче много се изплаших, защото знаех, че в „Единайсет минути“ се разказва за деликатен, неудобен, шокиращ проблем. Отидох до извора, напълних шишетата, върнах се, попитах мъжа къде живее (в Северна Франция, близо до Белгия) и си записах името му.

Тази книга е посветена на теб, Морис Гравлин. Имам едно задължение към теб, жена ти, внучката ти, към мен самия: да говоря за това, което ме тревожи, а не за това, което всички биха искали да чуят. Някои книги ни карат да мечтаем, други ни връщат към действителността, но никоя от тях не бива да избягва най-важното за един автор: честността по отношение на темата, за която пише.

И защото съм първата и последната,

аз съм уважаваната и презираната,

аз съм проститутката и светицата,

аз съм съпругата и девицата,

аз съм майката и дъщерята,

аз съм майчините ръце,

аз съм безплодната, а децата ми са много,

аз съм щастливо задомената и неомъжената,

аз съм тази, която дава живот

и която никога не е раждала,

аз съм облекчението на родилните болки,

аз съм съпругата и съпругът,

любовникът ми ме създаде,

аз съм майка на баща си,

аз съм сестра на мъжа си,

а той е отхвърленият ми син,

уважавайте ме вечно, защото аз съм скандалната и великолепната.

Химн на Изида, III или IV (?) век, открит в Наг Хамади

И ето, една жена от града, която беше грешница, като узна, че Той седи на трапеза в къщата на фарисея, донесе алабастрен съд с миро; и като застана отзад при нозете Му, плачейки, почна да облива нозете Му със сълзи; и ги изтриваше с косата си, целуваше ги и мажеше с миро.

Като видя това фарисеинът, който Го бе поканил, рече в себе си: да беше пророк Тоя, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница.

Като се обърна към него, Иисус рече: Симоне, имам нещо да ти кажа. А той отвърна: кажи, Учителю!

Иисус рече: един заимодавец имаше двама длъжника: единият му дължеше петстотин динария, а другият — петдесет; но, понеже нямаха с какво да заплатят, той прости и на двамата. Е, кажи, кой от тях повече ще го обикне?

Симон отговори и рече: мисля, тоя, комуто повече прости. А Той му рече: право отсъди.

И като се обърна към жената, рече Симону: видиш ли тая жена? Влязох у дома ти, вода за нозете ти Ми не даде, а тая със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри.

Ти целование Ми не даде; а тая, откак влязох, не престана да целува нозете Ми.

Ти с елей не помаза главата Ми; а тая с миро помаза нозете Ми.

Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича.

Лука, 7:37-47

Имало едно време една проститутка, която се казвала Мария.

Момент! С „имало едно време“ започват детските приказки, докато „проститутка“ е тема за възрастни. Как бих могъл да напиша книга с това очевидно противоречие в самото начало? Но тъй като във всеки един миг от живота ни с единия крак ние сме в приказките, а с другия — в ада на ежедневието, ще запазя това начало:

Имало едно време една проститутка, която се казвала Мария.

Като всички останали проститутки и тя се бе родила девствена и невинна, а като девойка бе мечтала да срещне мъжа на живота си (богат, красив, умен), да се омъжи (облечена в булчинска рокля), да има две деца (които да станат прочути, след като пораснат), да живее в хубава къща (с изглед към океана). Баща й беше амбулантен търговец, майка й — шивачка, а в родния й град, който се намираше във вътрешността на Бразилия, имаше само едно кино, един бар и една банка. Ето защо Мария непрестанно очакваше деня, в който нейният вълшебен принц ще пристигне неочаквано, ще покори сърцето й и те ще тръгнат заедно да завладяват света. Но тъй като вълшебният принц така и не се появяваше, не й оставаше нищо друго, освен да мечтае. Влюби се на единайсет години, на път за училище. Още в първия учебен ден забеляза, че заедно с нея към училището върви и едно момче, което живееше близо до тях, а часовете им започваха по същото време. Двамата не бяха разменили нито дума, но Мария установи, че най-много й харесва онази част от деня, през която тя върви по прашната улица, под отвесните лъчи на слънцето, жадна и уморена, мъчейки се да догонва бързите крачки на момчето.

Тази сцена се повтаряше няколко месеца. Мария, която не беше особено ученолюбива и чието единствено развлечение в живота бе телевизията, с нетърпение чакаше денят да свърши бързо, за да поеме отново пътя към училището, и за разлика от някои момичета на нейната възраст се отегчаваше страшно много през почивните дни. Но тъй като часовете се изнизват много по-бавно за едно дете, отколкото за един възрастен, тя страдаше, дните й се струваха прекалено дълги, защото прекарваше само десет минути с любовта на живота си и хиляди часове в мисли за него, представяйки си колко хубаво би било, ако можеха да разговарят. И това се случи.

Една сутрин момчето се приближи до нея и я попита дали не може да му услужи с един молив. Мария не отговори, като си даде вид, че е подразнена от това неочаквано заговаряне; и ускори ход. Вцепенила се бе от страх, виждайки го да тръгва към нея, уплашила се бе да не разбере колко много го обича, колко дълго го е чакала, как е мечтала да го хване за ръка, да минат край портала на училището и да продължат по пътя, който водеше към някакъв голям град, пълен с хора, подобни на героите от телевизионните сериали, с художници, коли, много кина и безброй хубави неща.

През останалата част от деня не успя да се съсредоточи върху уроците, понеже страдаше заради абсурдната си постъпка, но в същото време изпитваше облекчение, тъй като знаеше, че момчето също я е забелязало, а моливът е само претекст да завърже разговор — след като се бе приближило, тя бе видяла, че от джоба му се показва химикалка. Реши да изчака следващия път, а през нощта — както и през следващите нощи — измисляше какви ли не отговори в търсене на най-хубавия начин да започне една любовна история, която никога да не свършва. Следващ път обаче нямаше. Въпреки че продължаваха да ходят на училище по същия път, като Мария понякога вървеше няколко крачки по-напред и носеше в дясната си ръка молив, а друг път изоставаше след момчето, за да може да го съзерцава с нежност, то никога повече не я заговори. Мария нямаше друг избор, освен да го обича тайно и да страда цяла учебна година.

По време на безкрайната лятна ваканция една сутрин тя се събуди с плувнали в кръв бедра и помисли, че ще умре. Реши да остави писмо за момчето, в което да му разкрие, че то е най-голямата любов в живота и, и да тръгне из непроходимите гори, за да я изяде някое от онези чудовища, всяващи ужас у селяните в околността: върколакът или безглавото муле(Въображаемо същество от бразилския фолклор, бродещо нощем и издаващо звук от дрънкане на вериги. — Б.пр.). Само така родителите й нямаше да страдат заради смъртта й, тъй като бедните винаги запазват надежда въпреки нещастията, които им се случват. Така те щяха да живеят с мисълта, че тя е открадната от богато бездетно семейство и би могла някой далечен ден да се върне, известна и богата, а сегашната й (и вечна) любов щеше да я помни винаги и всяка сутрин да се измъчва, че не я е заговорил отново.

Не успя да напише писмото, тъй като майка й влезе в стаята, видя изцапаните с кръв чаршафи, усмихна се и каза:

— Вече си девойка, дъще моя.

Мария поиска да узнае каква е връзката между факта, че е девойка, и течащата от нея кръв, но майка й не можа да й обясни много добре. Каза й само, че това е нещо нормално и че отсега нататък ще трябва четири-пет дни в месеца да си слага между бедрата нещо като възглавничка за кукла. Попита дали мъжете използват някаква тръбичка, за да не се стича кръвта през крачолите на панталоните им, и разбра, че това се случва само на жените.

Мария се ядоса на Господ, но постепенно свикна с менструацията. Не успяваше обаче да свикне с отсъствието на момчето и не преставаше да се самообвинява за глупавото си държане — да избяга от това, което най-силно желаеше. Един ден преди началото на новата учебна година тя отиде в единствената църква в градчето и се закле пред лика на Санту Антониу, че ще поеме инициативата и ще разговаря с момчето.

На другия ден тя се постара да изглежда колкото се може по-добре, обличайки роклята, която майка й бе ушила специално за този случай, и излезе от къщи, като благодареше на Бога, че най-сетне е дошъл краят на ваканцията. Момчето обаче не се появи. Измина една седмица, изпълнена с тревога, докато накрая Мария научи от своите съученици, че се е преместило в друг град.

— Замина надалеч — каза някой.

И в този миг Мария разбра, че човек губи някои неща безвъзвратно. Разбра също така, че съществува някакво място, наречено „далеч“, че светът е огромен, а нейното родно градче — малко, и че най-интересните хора винаги заминават. Тя също би искала да замине, но все още беше твърде млада; въпреки това, гледайки прашните улици на градчето, в което живееше, реши, че някой ден ще тръгне по стъпките на момчето. През следващите девет петъка, както повеляваше нейната религия, тя се причестяваше и молеше Дева Мария да й помогне да напусне това място. Страда известно време, опитвайки се безуспешно да открие следите на момчето, но никой не знаеше къде са се преместили родителите му. И тъй, Мария осъзна, че светът е прекалено голям, любовта — много опасна, а Дева Мария — светица, която живее високо в небесата и не обръща внимание на молбите на децата.

Изминаха три години, тя започна да учи география и математика и да следи сериалите по телевизията, за пръв път разгледа в училище еротични списания и започна да си води дневник, в който описваше монотонния си живот и желанието да види всичко онова, за чието съществуване бе научила от сериалите — океана, снега, мъжете с тюрбани, елегантните жени, окичени с бижута… Но тъй като не може да се живее само с неосъществими желания — особено когато майка ти е шивачка, а баща ти не се задържа вкъщи, — тя скоро разбра, че трябва да обръща повече внимание на онова, което се случва около нея. Учеше, за да побеждава, и в същото време търсеше някого, с когото да сподели мечтите си за приключения. Когато навърши петнайсет години, се влюби в един младеж, с когото се бе запознала на религиозно шествие по време на Страстната седмица.

Не повтори грешката от детството си: завързаха разговор, сприятелиха се, започнаха да ходят заедно на кино и по забави. Забеляза също така, че и този път, както и в случая с предишното момче, любовта бе свързана много повече с отсъствието, отколкото с присъствието на любимия: младежът й липсваше, тя прекарваше часове, представяйки си за какво ще разговарят на следващата среща, и си припомняше всяка секунда, през която са били заедно, опитвайки се да открие кога се е държала както трябва и кога не. Харесваше й да се възприема като момиче с опит, пропуснало една голяма любов и познаващо болката, която тя причинява, но сега бе решена да се бори с всички сили за този мъж, за брака, защото именно той бе най-подходящият за семейство, деца, къща с изглед към океана. Мария поговори с майка си, която започна да я умолява:

— Много е рано, дете мое.

— Но ти си била на шестнайсет, когато си се омъжила за татко!

Майка й не искаше да й обяснява, че причината е била нежеланата бременност, ето защо си послужи с довода, че „сега времената са други“, с което приключи въпроса.

На другия ден Мария и приятелят й отидоха на разходка извън града. Поговориха малко, тя го попита дали не изпитва желание да пътешества, но вместо да й отговори, той я притисна в прегръдките си и я целуна.

Първата целувка в живота й! Колко много беше мечтала за този миг! А и пейзажът беше прекрасен — летящите чапли, залезът, полуизсъхналата растителност с агресивната й красота, едва долавящата се музика. Отначало Мария се престори на възмутена, но след това го прегърна и повтори жеста, който беше виждала толкова много пъти в киното, списанията и по телевизията: притисна устни в неговите, като извиваше глава ту на едната, ту на другата страна в полуритмично, полумашинално движение. Почувства как от време на време езикът на младежа докосва зъбите й и това й хареса.

Но той изведнъж спря да я целува.

— Не искаш ли?

Какво трябваше да му отговори? Че иска? Разбира се, че искаше! Но една жена не бива да се издава по този начин, особено пред бъдещия си съпруг, в противен случай той до края на живота си ще счита, че тя твърде лесно приема всичко. Ето защо предпочете да не казва нищо.

Той отново я прегърна и целуна, но този път не толкова пламенно. След това спря, зачервен, и Мария разбра, че нещо не е наред, но се боеше да попита какво. Хвана го за ръка и тръгнаха към града, разговаряйки на други теми, сякаш нищо не се бе случило.

Същата нощ, намирайки с мъка думите, защото смяташе, че един ден всичко, написано от нея, ще бъде прочетено, и защото беше сигурна, че се бе случило нещо много сериозно, тя отбеляза в дневника си следното:

Когато срещаме някого и се влюбваме в него, имаме чувството, че цялата вселена е на наша страна; на мен това ми се случи днес, при залез слънце. Но ако нещо не е както трябва, отнема ни се всичко! И чаплите, и далечната музика, и вкусът на устните му. Как е възможно да изчезне толкова бързо красотата, появила се само преди минути?

Животът е много бърз; запраща хората от небесата в ада само за секунди.

На другия ден тя разговаря със своите приятелки. Всички те я бяха видели да излиза на разходка с бъдещия си „приятел“ — в крайна сметка не е достатъчно да имаш една голяма любов, трябва също така да показваш пред другите, че си много харесвана. Приятелките й бяха много любопитни да узнаят какво се бе случило и Мария, изпълнена с гордост, им каза, че най-хубавият момент настъпил, когато езикът му докоснал зъбите й. Едно от момичетата се разсмя.

— Ти не си ли отвори устата?

Изведнъж всичко й стана ясно — въпросът, разочарованието.

— Но защо?

— За да може езикът му да влезе.

— И каква е разликата?

— Не знам. Хората така се целуват.

* * *

Прикрити усмивки, съжалителни погледи — това бе тържествуващото отмъщение на момичетата, в които нито един младеж не се бе влюбвал. Мария се престори, че не придава голямо значение на случилото се, и също се разсмя, въпреки че душата й плачеше. Тайно проклинаше киното, което я бе научило, че трябва да затвориш очи, да обхванеш главата му с ръка, да си движиш лицето малко наляво, малко надясно, но което не показваше основното, най-важното. Съчини правдоподобно обяснение (не пожелах да ти се отдам веднага, защото не бях убедена, но сега открих, че ти си мъжът на живота ми) и реши да изчака следващата възможност.

Видя младежа едва след три дни на една забава в градския клуб, но той държеше за ръка нейна приятелка — същата, която я бе разпитвала за целувката. Мария отново се престори, че нищо особено не се е случило, издържа до края на вечерта, като разговаряше със съученичките си за артисти и за момчета от града, преструвайки се, че не забелязва съчувствените погледи, които те й отправяха. След като се прибра вкъщи, нейният свят сякаш се срина и тя плака цяла нощ, страда през следващите осем месеца и стигна до извода, че любовта не е за нея, нито пък тя самата е създадена за любов. От този момент нататък започна да се замисля над възможността да стане монахиня и да посвети останалата част от живота си на такъв вид любов, която не наранява, нито оставя мъчителни белези в сърцата — любовта към Исус. В училището им бяха говорили за мисионери, които отиват в Африка, и тя реши, че именно това е спасението от сивото й съществуване. Кроеше планове за влизане в манастир, научи как се дава първа помощ (тъй като някои от учителите й твърдяха, че в Африка умират много хора), стана по-прилежна в часовете по религия и започна да се вживява като една съвременна светица, която спасява хората и обикаля из горите, пълни с тигри и лъвове.

* * *

Впрочем нейният петнайсети рожден ден й донесе не само откритието, че хората се целуват с отворена уста и че любовта е източник най-вече на страдания. Откри още нещо: мастурбацията. Стана съвсем случайно веднъж, когато, докато чакаше майка й да се върне от работа, тя галеше клитора си. Като дете често го правеше, харесваше й приятното усещане, което изпитваше, но един ден баща й я видя и здраво я наби, без да й каже защо. Мария запомни този бой и разбра, че никога не трябва да се гали в присъствието на други хора. И тъй като не можеше да върши това на улицата, а вкъщи нямаше собствена стая, забрави за приятното усещане.

Забравила го бе до този следобед, шест месеца след целувката. Майка й се забави, тя нямаше никаква работа, баща й бе излязъл с някакъв приятел и тъй като по телевизията не даваха нищо интересно, тя започна да разглежда тялото си и да търси някое нежелано косъмче, което да отскубне с пинцета. За своя изненада откри една пъпчица в горната част на вагината си; започна да я гали и вече не бе в състояние да спре; усещането ставаше все по-приятно, все по-силно и цялото й тяло — най-вече мястото, което докосваше — се втвърдяваше. Постепенно започна да й се струва, че се намира в рая, удоволствието ставаше все по-силно, тя забеляза, че слухът й и зрението й се замъгляват, всичко наоколо се оцвети в жълто и тя изпита първия си оргазъм.

Оргазъм! Удоволствие!

Сякаш се бе издигнала в небесата и сега бавно се спускаше с парашут към земята. Тялото й бе плувнало в пот, но тя се чувстваше задоволена, пълноценна, изпълнена с енергия. Значи това бил сексът! Не беше ли прекрасно! Не й трябваха порнографски списания, в които всички говорят за удоволствие, а на лицата им е изписана болка. Не й трябваха мъже, които ценят тялото на една жена, но презират сърцето й. Можеше да върши всичко сама! Направи го отново, като този път си представяше, че я гали известен филмов артист, и отново бе в рая, и отново се спусна с парашут, изпълнена с още по-голяма енергия. Щеше да го направи и трети път, но майка й си дойде.

Мария сподели с приятелките си своето ново откритие, но този път не им каза, че е направила първия си опит само преди няколко часа. Всички, с изключение на две, знаеха за какво говори, но нито една от тях не се бе осмелила да обсъжда с другите тази тема. Мария се почувства революционерка, лидер на групата, и измисляйки една абсурдна „игра на тайните изповеди“, накара всяко от момичетата да разкаже за предпочитания от него начин на мастурбация. Научи много техники, като например да стоиш под одеялото през лятото (защото, твърдеше едно от тях, потта помага), да използваш гъше перо, с което да докосваш мястото (тя не знаеше как се нарича това място), да позволиш на някое момче да го направи (на Мария това й се струваше излишно), да използваш струята на бидето (тя нямаше такова вкъщи, но щеше да опита, като отиде на гости на някоя от богатите си приятелки).

Така или иначе, след като откри мастурбацията и приложи някои от техниките, подсказани й от нейните приятелки, Мария се отказа окончателно от монашеския живот. Изпитваше голямо удоволствие, а според Църквата сексът е най-лошият от пороците. Пак от приятелките си тя научи и доста небивалици по този въпрос: лицето се покривало с пъпки от мастурбирането, което можело да доведе до лудост, а също и да причини забременяване. Поемайки всички тези рискове, Мария продължи да си доставя удоволствие поне веднъж седмично, обикновено в сряда, когато баща й излизаше да играе на карти с приятели.

В същото време се чувстваше все по-несигурна в отношението си към мъжете, като изпитваше и все по-голямо желание да напусне града, в който живееше. Влюби се втори, трети, четвърти път, вече умееше да се целува, галеше и позволяваше да я галят, когато оставаше насаме с приятелите си. Но все нещо не беше както трябва и връзката й приключваше в момента, в който тя най-сетне се убеждаваше, че е открила подходящия мъж, с когото да изживее останалата част от живота си. Измина доста време и Мария стигна до извода, че мъжете причиняват само болка, неудовлетворение, страдание, а също и до усещането, че дните се точат безкрайно бавно. Един следобед, докато седеше в парка и гледаше как една майка играе с двегодишното си дете, реши, че би могла да помисли за съпруг, деца и къща с изглед към океана, но без да се влюбва никога повече, защото любовта разваля всичко.

Така премина пубертетът на Мария. Тя ставаше все по-красива със загадъчния си и тъжен поглед и все повече мъже я ухажваха. Започна да излиза с един, после с друг, мечта, страда — въпреки клетвата, която бе дала да не се влюбва отново. По време на една от тези срещи изгуби девствеността си на задната седалка на някаква кола; тя и приятелят й се галеха по-разгорещено от обикновено, младежът се възбуди и Мария — на която й бе омръзнало да бъде последната девственица сред приятелките си — му позволи да я обладае. За разлика от мастурбацията, която я отвеждаше в рая, сега тя почувства само болка, докато най-накрая от нея изтече струя кръв и изцапа полата й. Нищо общо с вълшебното усещане при първата целувка — летящите чапли, залезът, музиката… не, тя не искаше никога повече да си спомня за това.

Прави секс със същия младеж още няколко пъти, след като го заплаши, че баща й е в състояние да го убие, ако открие, че е изнасилил дъщеря му. Превърна го в инструмент за обучение, опитвайки се по всякакъв начин да разбере къде се крие удоволствието от секса с партньор.

Така и не разбра; мастурбирането беше много по-малко измерително и доставяше много по-голямо удоволствие. Но всички списания, телевизионни предавания, книги, приятелки, АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ твърдяха, че мъжът е необходим. Мария започна да мисли, че има някакъв сексуален проблем, който не би могла да сподели с никого, и се съсредоточи още повече върху ученето, забравяйки за известно време това прекрасно и пагубно нещо, наречено Любов.

Из дневника на Мария, когато стана на 17 години:

Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично.

Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е по-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете… Някои от бащите на тези мои приятелки вече са ми правили предложения, на които съм отказвала. По-рано това ме шокираше, а сега смятам, че е част от мъжката същност.

Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми.

Стана на деветнайсет години, завърши средно образование и си намери работа в магазин за платове. Собственикът се влюби в нея, но Мария вече знаеше как да използва един мъж, без самата тя да бъде използвана от него. Въобще не му позволяваше да я докосва, въпреки че се държеше предизвикателно, съзнавайки силата на красотата си.

Силата на красотата: а как ли се оправяха в живота грозните жени? Имаше няколко приятелки, на които никой не обръщаше внимание по забавите, никой не им задаваше въпроса: „Как си?“ Колкото и невероятно да изглеждаше обаче, тези момичета ценяха много повече малкото любов, която получаваха, страдаха мълчаливо, когато биваха отхвърляни, и се стараеха за в бъдеще да търсят други неща, а не само да се кипрят за някого. Бяха по-независими, по-вгльбени в себе си, въпреки че според Мария светът сигурно им се струваше непоносим.

Тя самата впрочем знаеше, че е красива, и въпреки че често забравяше съветите на майка си, винаги си спомняше за един от тях: „Дъще, красотата е нетрайна.“ Ето защо не допускаше много близо до себе си своя шеф, но не го и отблъскваше, което й донесе значително увеличение на заплатата (не знаеше докога ще може да поддържа в него надеждата, че някой ден ще спят заедно, но пък печелеше добре) освен допълнителното заплащане на извънредните часове, прекарани в магазина (в крайна сметка на шефа й му беше приятно тя да е край него, може би се боеше, че ако излиза вечер, ще се влюби в някого). Мария работи двайсет и четири месеца без отпуска, започна да оставя всеки месец пари на родителите си и най-сетне успя! Спести достатъчно пари, за да прекара една седмица в града на мечтите си, средището на артистите, пощенската картичка на родината си: Рио де Жанейро!

Шефът й предложи да я придружи и да поеме всички разходи, но Мария го излъга, че майка й се е съгласила да я пусне в един от най-опасните градове на света само при условие, че ще отседне у братовчед си, който тренира жиу-жицу.

— Освен това — продължи Мария — нямате доверен човек, на когото да оставите магазина през това време.

— Не ми говори на „вие“ — каза той и Мария забеляза в очите му нещо, което вече добре познаваше: огъня на страстта. Това я изненада, тъй като смяташе, че този мъж желае единствено сексуална връзка с нея; погледът му обаче казваше точно обратното: „Мога да ти осигуря дом, семейство, пари за родителите ти.“ Замисляйки се за бъдещето си, тя реши да поддържа огъня.

Каза му, че ще й е мъчно за работата, която толкова обича, за хората, с които много й харесва да работи (нарочно не спомена имена, карайки го да се пита дали под „хората“ няма предвид именно него), и обеща да внимава много за чантата и честта си. Всъщност нещата съвсем не стояха така: тя не желаеше до себе си никого, абсолютно никой, който би могъл да провали нейната първа седмица на пълна свобода. Искаше да прави всичко — да се къпе в океана, да разговаря с непознати, да разглежда витрините на магазините и да бъде на разположение, в случай че се появи някой вълшебен принц и я отвлече завинаги.

— В края на краищата една седмица не е много — каза тя със съблазнителна усмивка, докато вътрешно се молеше да не е така. — Ще мине бързо и скоро ще се върна, за да поема отново задълженията си.

Шефът й бе неутешим, отначало се възпротиви, но накрая прие, тъй като вече тайно кроеше планове да й предложи да се оженят веднага щом тя се върне. Не искаше да действа прибързано и да развали всичко.

Мария пътува четирийсет и осем часа с автобус, настани се във възможно най-евтиния хотел в Копакабана (Ах, Копакабана! Какъв плаж, какво небе…) и преди още да извади багажа си от куфарите, облече новия си бански костюм и въпреки облачното време отиде на плажа. При вида на океана се изплаши, но накрая влезе във водата, умирайки от срам.

Никой на плажа не забеляза, че това момиче осъществява първия си контакт с океана, с богинята Йеманжа, морските течения, пяната на вълните и бреговете на Африка с нейните лъвове от другата страна на Атлантика. Когато Мария излезе от водата, до нея се приближиха жена, която продаваше сандвичи от екологично чисти храни, красив негър, който я попита дали не е свободна тази вечер, и някакъв мъж, който не знаеше нито дума португалски, но с жестове я канеше да изпие с него едно кокосово мляко.

Мария си купи сандвич, защото се срамуваше да каже „не“, но не отговори на двамата непознати. Изведнъж се натьжи. Защо бе реагирала така неадекватно точно сега, когато най-сетне й се предоставяше възможността да прави всичко, което поиска? И тъй като не можа да намери логично обяснение, седна и зачака слънцето да се покаже иззад облаците, все още изненадана от собствената си смелост и от температурата на водата, която бе толкова студена в разгара на лятото.

Междувременно мъжът, който не говореше португалски, се появи до нея, поднасяйки й чаша кокосово мляко.

Тя изпи млякото, доволна, че не е длъжна да разговаря с непознатия, усмихна му се, той също й се усмихна. Прекараха известно време в това удобно, нищо незначещо общуване, усмихвайки се един на друг, докато накрая мъжът извади от джоба си малък джобен речник с червени корици и каза със силен акцент: „красива“. Тя отново се усмихна; много й се искаше да срещне своя вълшебен принц, но той трябваше да говори на нейния език и да бъде малко по-млад.

Мъжът обаче бе настоятелен, разлисти речника и попита:

— Вечеря днес?

След което веднага добави:

— Швейцария!

После изреди няколко думи, които звучаха като камбанен звън от рая, независимо на какъв език биваха произнасяни:

— Работа! Долар!

Мария не познаваше ресторант „Швейцария“, но нима нещата бяха толкова лесни, нима мечтите се осъществяваха толкова бързо? По-добре да бъде предпазлива: „Много благодаря за поканата, но съм заета, освен това не обменям долари.“

Мъжът, който не разбра нито дума от отговора й, започна да се отчайва; след много усмивки от негова и нейна страна той я остави сама за няколко минути и се върна с преводач. С негова помощ й обясни, че идва от Швейцария (не ставало дума за ресторант, а за страната) и че би искал да вечеря с нея, тъй като възнамерявал да й предложи работа. Преводачът, който се представи за приятел на чужденеца и охранител в хотела, където мъжът бе отседнал, добави:

— Ако бях на твое място, щях да приема. Този човек е известен импресарио и е дошъл да открива нови таланти, които да работят в Европа. Ако искаш, мога да те запозная с момичета, които приеха предложението му, забогатяха и сега са женени, с деца, без да се боят, че ще бъдат ограбени на улицата или че ще останат без работа.

И, завършвайки, се опита да я смае с богатата си култура:

— Освен това в Швейцария се правят превъзходни шоколади и часовници.

Артистичните изяви на Мария се свеждаха до ролята на продавачка на вода — която мълчаливо се появяваше и изчезваше от сцената — в една пиеса за страданията на Христос, поставяна по инициатива на кметството по време на Страстната седмица. Не бе успяла да се наспи в автобуса, но се чувстваше възбудена от океана, изморена от яденето на какви ли не сандвичи, а освен това и объркана, тъй като не познаваше никого и трябваше незабавно да си намери приятел. И по-рано бе попадала в подобна ситуация, в която един мъж обещава какво ли не, а нищо не изпълнява, и бе убедена, че тази история с превръщането й в актриса е само начин той да я заинтригува, прикривайки истинската си цел.

Но Мария бе убедена, че самата Дева Мария й предоставя този шанс и че трябва да се възползва от всяка една секунда от отпуската си, а ако отидеше в някой луксозен ресторант, щеше да има какво да разказва, когато се върне в родния си град. Ето защо реши да приеме поканата при условие, че преводачът дойде с тях, понеже се бе изморила да се усмихва и да се прави, че разбира това, което говори чужденецът. Имаше обаче един проблем и той никак не бе маловажен: тя нямаше подходящи дрехи. Една жена никога не споделя толкова интимни неща (по-лесно й е да приеме, че съпругът й е изневерил, отколкото да признае, че няма какво да облече), но тъй като Мария не познаваше тези двама мъже и може би никога повече нямаше да ги види отново, реши, че няма какво да губи.

— Току-що пристигам от североизточната част на страната и нямам дрехи, с които да отида на ресторант.

С помощта на преводача мъжът й каза да не се притеснява и поиска адреса на хотела й. Същия следобед тя получи рокля, каквато никога в живота си не беше виждала, и чифт обувки, които сигурно струваха едногодишната й заплата.

Почувства, че оттук започва пътят, към който толкова се бе стремила през детството си в бразилската пустош, понасяйки сушата, безперспективните младежи, почтеното, но бедно градче, монотонния и безинтересен живот: започваше да се превръща в принцеса! Един мъж й бе предложил работа, долари, чифт страшно скъпи обувки и рокля, сякаш взета от приказките! Нямаше грим, но администраторката прояви солидарност и й помогна, предупреждавайки я преди това, че не всички чужденци са добри и не всички кариоки са улични крадци.

Мария не обърна внимание на предупреждението, облече божествения подарък и стоя с часове пред огледалото, съжалявайки, че не е взела със себе си фотоапарат, за да запечата този момент, докато накрая си даде сметка, че е закъсняла за срещата. Излезе тичешком от стаята си като Пепеляшка и отиде в хотела, където се намираше швейцарецът.

За нейна изненада преводачът още в началото заяви, че няма да дойде с тях:

— Не се притеснявай за езика. Важното е той да се чувства добре в твоята компания.

— Но как, след като няма да разбира какво му казвам?

— Именно. Не е нужно да разговаряте, всичко е въпрос на енергия.

Мария не знаеше какво означава „въпрос на енергия“. В нейния край при среща хората изпитваха нужда да разменят думи, изречения, въпроси, отговори. Но Маилсон -така се казваше преводачът-охранител — й гарантира, че в Рио де Жанейро, както и в останалата част на света, нещата са различни.

— Не е нужно да разбираш, опитай се само да го предразположиш. Човекът е вдовец, без деца, собственик е на нощен бар и търси бразилки, които искат да работят в чужбина. Казах му, че ти не си от този тип, но той настоя — бил се влюбил в теб, щом те видял да излизаш от водата. Харесал му и банският ти костюм.

След кратка пауза добави:

— Честно да ти кажа, ако искаш да си намериш мъж тук, трябва да си избереш друг модел бански. Мисля, че освен на този швейцарец твоят не би се харесал на никого, много е старомоден.

Мария се престори, че не е чула. Маилсон продължи:

— Струва ми се, че той не търси просто авантюра с теб. Смята, че си достатъчно талантлива, за да се превърнеш в главната атракция на неговия бар. Не те е виждал нито да пееш, нито да танцуваш, разбира се, но това се научава, докато красотата е нещо, с което човек се ражда. Такива са европейците: пристигат тук и си мислят, че всички бразилки са чувствени и умеят да танцуват самба. Ако намеренията му са сериозни, съветвам те, преди да напуснеш страната, да поискаш договор с подписа му, който да бъде легализиран в швейцарското консулство. Утре ще бъда на плажа пред хотела, потърси ме, ако нещо не ти е ясно.

Усмихвайки се, швейцарецът я хвана за ръка и й показа таксито, което ги чакаше.

— Ако обаче неговите или твоите намерения са други, средната цена за една нощ е триста долара. Не се съгласявай за по-малко.

* * *

Преди да успее да отговори, вече бяха на път за ресторанта, а мъжът се опитваше да произнесе необходимите думи. Разговорът беше много прост.

— Работи? Долар? Бразилска звезда?

Но Мария все още размишляваше върху това, което й бе казал преводачът-охранител: триста долара за една нощ! Цяло богатство! Нямаше нужда да страда от любов, можеше да го съблазни така, както бе сторила със собственика на магазина за платове, да има деца и да осигури хубав живот на родителите си. Нямаше какво да губи! Той беше стар, може би скоро щеше умре и тя щеше да стане богата. В крайна сметка по всичко личеше, че в Швейцария има много пари и малко жени.

Вечеряха, без да разговарят много — усмихваха се един на друг и Мария постепенно започваше да разбира какво означава „енергия“. Мъжът й показа албум с разни надписи на език, който тя не разбираше; снимки на жени по бански (несъмнено бяха по-хубави и по-предизвикателни от този, който тя носеше следобеда), изрезки от вестници, луксозни брошури, от които успя да разчете единствено думата „Brazil“, изписана погрешно (не са ли учили в училище, че се пише със „s“?). Пи много, тъй като се страхуваше, че швейцарецът ще й предложи да спи с него (въпреки че никога досега не го бе правила, триста долара не бяха малко, а благодарение на алкохола нещата изглеждаха много по-лесни, освен това никой тук не я познаваше). Мъжът обаче се държа като истински кавалер, дори й държеше стола, когато тя сядаше или ставаше. Накрая Мария каза, че е уморена, и му определи среща на другия ден на плажа (посочи си часовника, уговори часа, направи вълнообразно движение с ръце и произнесе много бавно „утре“).

Той изглеждаше доволен, на свой ред си погледна часовника (вероятно швейцарски) и се съгласи с часа на срещата.