Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (30)

Александър Македонски

Александър Македонски имал по рождение всичко, от което се нуждае човек: храна, дом, развлечения и дори можел да беседва с Аристотел. И въпреки това той нападнал Беотия, Илирия и Тракия само защото те не искали да му помогнат във войната с Персия, в която той уж искал да отмъсти за разрушенията, нанесени от персите в гръцко-персийските войни, макар по това време те вече да били забравени дори от самите гърци. [12] А после, след победата над персите, той нахлул в Средна Азия и Индия, като безсмислеността на последната война възмутила самите македонци. След блестящата победа над цар Пор „тези, които били по-смирени, само оплаквали своята участ, но останалите твърдо заявили, че няма да тръгнат след Александър“. [12, V, 26] Накрая Кен, син на Полемократ, събрал смелост и казал: „Виждаш сам колко македонци и елини те напуснаха и колко останаха. Елините, заселени в основаните от тебе градове, и те останаха там не съвсем доброволно… Едни загинаха в боевете, други… се разпиляха някъде из Азия. Още повече умряха от болести; останаха малцина и те нямат вече предишните сили, а духът им е спаднал още повече. Всички, които имат родители, тъгуват за тях; тъгуват за жените и децата си, тъгуват за родната земя; и тъгата по нея е оправдана: те тръгнаха като бедняци и сега, издигнати от тебе, те жадуват да я видят, след като вече са станали видни и богати хора. Не води войниците срещу волята им.“ [12, V, 27] Това е гледната точка на умен и делови човек, който отчита и изразява мнението на войската. Не можем да не признаем, че от гледище на реалната политика Кен е бил прав, но не неговият разум, а ирационалността в поведението на Александър изиграла важна роля за възникването на това явление, което ние наричаме „елинизъм“^[1] и чиято роля в етногенезиса на Близкия Изток не буди никакво съмнение.

Във връзка с това за нас е любопитна речта на самия цар и доводите, с които той е съблазнявал воините да продължат похода. След като изброил своите завоевания, Александър заявил: „Хората, които понасят трудностите и опасностите заради великата цел, изпитват удоволствие да живеят доблестно и да умрат, покривайки се с безсмъртна слава. Какво велико и прекрасно бихме свършили, ако си бяхме седели в Македония, смятайки, че ни стига да живеем спокойно, да пазим земята си и да отпъждаме от нея съседите…, които са враждебни към нас?“ [12, V, 26-27] Ето това е програмата на човека, поставил славата по-високо от собственото си благополучие и интересите на страната си. При това „самият той пренебрегвал насладите, не пилеел пари за собствено удоволствие, но с щедра ръка сипел благодеяния наляво и надясно“ [12, V, 28]. И пировете, по думите на очевидеца Аристобул, той организирал заради приятелите си, а самият той пиел малко. [12, VII, 29] Та нали никой не ходи заради удоволствието на война! А неговите войници изобщо не искали да воюват с индусите, още повече че с тогавашните транспортни средства било невъзможно награбената плячка да се закара вкъщи. Но те воювали и още как!

Едва ли има смисъл да търсим причината, която тласнала македонския цар да тръгне на поход, в стремежа да разшири пазарите на търговските градове или да унищожи финикийската конкуренция. Атина и Коринт, които току-що били покорени със силата на оръжието, продължавали да остават врагове на Македония, а да се жертваш заради врага е съвсем безсмислено. Така че трябва да търсим мотивите за поведението на Александър в неговия собствен характер. Две качества на Александър, доведени до крайност, отбелязват и Ариан, и Плутарх: честолюбието и гордостта — очевидни проявления на описаната от нас пасионарност. Този излишък на енергия у Александър се оказал достатъчен не само за победата, но и да принуди поданиците си да водят война, от която не се нуждаели.

Разбира се, много от съратниците на Александър — Пердика, Клит, Селевк, Птолемей и другите — също притежавали пасионарност и били искрено съпричастни към делата на своя цар, благодарение на което успели да увлекат в походите обикновените македонци и гърци. Не един човек, а цяла група пасионарии в състава на македонската армия успели да сломят персийската монархия и създали на нейно място няколко македонски царства и дори един нов етнос — сирийския. Самите македонци и перси се преобразили в новите условия до неузнаваемост и по-късно станали жертва на римляните и партите.

Но може би именно идеята да съчетае Елада с Изтока е тласнала Александър към неговите подвизи? Не, той изучавал философия при Аристотел, който не го учел на такива неща. Пък и хронологично тази идея възникнала не преди, а след завоюването на Персия, иначе не би бил изгорен дворецът в Персепол. Компромиси не се постигат, като се унищожават шедьоврите на изкуството на победения народ.

И така, пасионарността е способност и стремеж да се промени обкръжението или, преведено на езика на физиката, да се наруши инерцията в агрегатното състояние на средата. Пасионарният импулс е толкова силен, че носителите на този признак — пасионариите — не са в състояние да си дават сметка за последствията от своите постъпки.

Това е много важно обстоятелство, което показва, че пасионарността не е атрибут на съзнанието, а на подсъзнанието, и е важен признак, който говори за специфична организация на нервната дейност. Степените на пасионарност са различни, но за да има тя видими и фиксирани от историята прояви, е необходимо пасионариите да са много, т.е. този признак да не е само индивидуален, но и популационен.

Луций Корнелий Сула

Да проверим с помощта на няколко други личности колко е вярно описанието на открития от нас признак. Луций Корнелий Сула, римски патриций и нобил^[2], имал дом в Рим, вила в околностите на града и много роби и клиенти^[3]. Подобно на Александър и той не изпитвал недоимък нито в гозбите, нито в развлеченията. Какво го тласнало във войската на Гай Марий, когото той презирал и ненавиждал? И при това той не се задоволил със службата на щабен офицер, а участвал в боевете и рискувайки живота си, пленил Югурта, за да го отведе в Рим и да го обрече на гладна смърт в Мамертинския затвор. За всички тия подвизи той получил само една награда — докато се шляел из форума и си бъбрел с приятели, той можел да нарича Марий бездарен глупак, а себе си — герой. В това вярвали мнозина, но не всички. Тогава Сула отново се хвърлил в боя, спечелил прекия двубой с вожда на варварите, нахлули в Италия, убил го и… и взел още повече да се хвали. Но и това му се сторило малко. Марий, да речем, той отдавна надминал, но споменът за Александър бил жив. Сула решил да покори Изтока и да се прослави повече от македонския цар. Тогава му казали: „Стига! Остави и другите да се потрудят!“

На пръв поглед той трябвало да бъде доволен — заслугите му към Римската република били признати, домът му тънел в охолство, всички наоколо го уважавали и му се възхищавали, с други думи, не му оставало нищо друго, освен да се радва на живота! Но той постъпил иначе — разбунил легионите, завзел с пристъп родния си град, като при това щурмувал барикадите без шлем, за да вдъхновява съратниците си и си извоювал правото да го изпратят на поредната тежка война. Какво го подтиквало към това? Очевидно не ставало дума за стремеж към изгода. Но, от наша гледна точка, вътрешният натиск на пасионарността бил по-силен от инстинкта за самосъхранение и от уважението към законите, на което го възпитала римската култура и обичаите.

Случилото се по-нататък е просто развитие на логиката на събитията — това, което по времето на Александър Сергеевич Пушкин се наричало „по силата на нещата“^[4] (хубав и забравен израз). Това вече изцяло се отнася към историческата наука, която подкрепя етнологията.

В 87 г. пр.Хр. Марий се изправил срещу Сула с войска от ветерани и роби, на които била обещана свободата. На негова страна бил и консулът Цина, който привлякъл на страната на популарите италиките, т.е. потиснатите етноси. Щом превзел Рим, Марий заповядал на най-хуманния от своите пълководци да избие всички воини, които били роби, защото опората в тях го компрометирала. И четири хиляди души били заклани, докато спели, от своите бойни другари. Тази жестока разправа показала, че въпреки цялата показна възхвала на демокрацията, популарите по нищо не се отличавали от своите противници — оптиматите.

Но все пак някаква разлика имало: Сула също мобилизирал в своята войска 10 хиляди роби, но след победата ги наградил с парцели земя и римско гражданство. Различията между Марий и Сула повече се определяли от личните им качества, отколкото от програмите на партиите им. При това, за разлика от Александър, Сула не бил честолюбив и горд, защото сам се отказал от властта, веднага щом се почувствал удовлетворен. Той бил изключително славолюбив и завистлив, но тези качества са само проява на пасионарността.

И пак ще подчертаем, че успехът на Сула зависел не само от неговите лични качества, но и от съприкосновението с обкръжението му. Неговите офицери — Гней Помпей, Луций Лициний Лукул, Марк Лициний Крас и дори някои легионери, също били пасионарии, изпитвали същите чувства и действали в пълно съгласие с предводителя си.

Иначе Сула не би станал диктатор на Рим.

Ян Хус, Жана д’Арк и протопоп Авакум

Случва се обаче пасионариите да не пренасят своите близки в жертва на собствените си страсти, а да жертват себе си заради тяхното спасение или за идеите. Пример за такава искрена служба ни е оставил Ян Хус, професор в Пражкия университет, който заявил: „Аз твърдях и продължавам да твърдя, че чехите в кралство Чехия по закон… и по повелите на природата трябва да заемат първите длъжности, така както правят французите във Франция и немците в своите земи…“ Обаче жертвата на Хус в Констанц^[5] би била безплодна, ако не били Ян Жижка, Прокоп Холи, студентите от Пражкия университет, гражданите и рицарите, селяните и чешките свещеници, изхвърлили от прозорците на Градския съвет в Нови храд (район на Прага) градоначалника и немските съветници на бездарния крал Вацлав IV от династията на Люксембургите. Те били обзети от гняв и отмъщавали за несправедливата присъда над своя ректор, който бил предаден на немците и изгорен на кладата.

Ако в примерите с Наполеон Бонапарт, Александър Македонски и Луций Корнелий Сула съществува подтик да се изкушим да видим в тях „герои, повели тълпата“, то тук, при аналогично стечение на обстоятелствата, очевидно работата не е в личния „героизъм“, а в създаването на етническа доминанта, която организира пасионарността на системата и я насочва към набелязаната цел. Та нали има много случаи, когато героичният и патриотичен предводител не може да вдъхнови съгражданите си да грабнат оръжие и да защитят себе си и своите семейства от жестокия враг. Достатъчно е да си спомним за Алексий Дука Мурзуфул, който се сражавал с кръстоносците от крепостните стени на Константинопол в 1204 г. Около Алексий била само варяжката^[6] му дружина и няколко стотици доброволци и всички те били избити. А 400-хилядното население на Константинопол позволило на кръстоносците да запалят и ограбят града. Ето къде е разликата между ролята на предводителя и възможностите на етноса, които се определят от равнището на пасионарност.

Още по-показателни събития станали през 41 г. в Рим. Режимът, установен от Август, превърнал всичките републикански закони във фикция и пищен декор, прикриващ произвола на принцепса^[7]. При Тиберий и особено при Калигула излезли на мода жестоките гонения на богатите хора, чието имущество попълвало императорската хазна. Освен това Калигула страдал от пристъпи на параноя, по време на които заповядвал незабавно да бъде убит всеки, който се мернел пред очите му, или някой, за когото случайно се сещал в момента. В епохата на републиката никой не би могъл дори и да си помисли за такова нещо, но гражданските войни отнели живота на толкова много пасионарии, че сенаторите и конниците само треперели от страх и очаквали смъртта. Обаче се намерили двама храбри мъже — Касий Херея и Корнелий Сабин, които убили злодея. Сенатът можел да вземе властта, която му принадлежала по закон, но повечето сенатори се разбягали по домовете си; народът се струпал на площада, но после се разотишъл; щом видели императора мъртъв, германските му телохранители напуснали двореца и превратът не се състоял.

Някакъв войник открил Клавдий — изплашения чичо на Калигула — завел го при другарите си и те го провъзгласили за император срещу обещанието всеки легионер да получи по 15 хиляди сестерции. А сенатът по това време бил „разкъсван от разногласия“ [51, с. 132 и 135], докато всички кохорти не преминали на страната на Клавдий. Заговорниците-републиканци били екзекутирани, а деспотичната власт — възстановена.

Ето че и вождовете били „герои“, и „тълпата“ била многобройна, но системата на римския етнос била лишена от онзи енергиен заряд на пасионарност, благодарение на който римският народ надделял над всичките си съседи, а градът Рим станал столица на половината свят. На легионерите даже не им се е налагало да побеждават, защото те не срещали никаква съпротива.

Но да се върнем при чехите, които загубили ректора на Пражкия университет. Те не приличали на римляните от времето на принципата, а на римляните от епохата на Марий и Сула. Разбира се, Ян Хус бил добър професор и се ползвал с популярност сред студентите-чехи, но влиянието му върху всички слоеве на чешкия етнос нараснало невероятно след трагичната му кончина. Не „героят“, а неговата сянка станала символ на етническото утвърждаване, надигнала чехите и ги хвърлила срещу немците с такава сила, че рицарското опълчение на Германия и Унгария панически бягало пред отрядите на чешките партизани. И не бива да твърдим, че чехите били вдъхновени от идеите на пражкия професор. Ян Хус защищавал учението на английския свещеник Джон Уиклиф, а неговите последователи не били единни. Едни искали причестяването с чаша, т.е. да се върнат към православието; други — национална църква, без да късат с папството; трети отричали необходимостта от църковна йерархия; четвърти се обявявали за „адамити“, бягали чисто голи и отричали абсолютно всичко (тези безумци били изтребени от самите чехи).

Не позитивната програма, а негативната етническа доминанта — „бий немците“ и за това, че са католици, и за това, че са дворяни, и за това, че са беззащитни селяни, и за това, че са богати бюргери, за чиято сметка човек може да си поживее… накратко казано, за каквото си щете — тази негативна етническа доминанта донесла на чехите победата в двайсетгодишната война (1415–1436). Но на каква цена? Чехия загубила по-голямата част от населението си; Саксония, Бавария и Австрия — около половината; Унгария, Померания и Бранденбург — значително по-малко, но и техните загуби били чувствителни.

Чехия отстояла свободата и културата си, но само по пътя на междуособната война. В битката при Липани утраквистите-чашници^[8] разгромили таборитите-протестанти^[9] и безпощадно се разправили с тях. След това се появила възможност да се сключи мир с немците. И крал Иржи Подебрад (1458–1471) наченал политиката на търпимост, основана на умората.

Макар този кратък обзор да показва, че пасионарността е стихийно явление, то може да бъде организирано в една или друга етническа доминанта. (Етническа доминанта наричаме явлението или комплекса от явления от религиозен, идеологически, военен и битов характер, който определя прехода от началното за процеса на етногенезис етнокултурно многообразие към целеустременото еднообразие.) Но етническата доминанта може и да се „разплиска“, без да се слее в единен поток, именно това се е случило в Чехия в XV в.

По същото това време по подобен начин, но не съвсем, протекло освобождението на Франция от властта на английския крал Хенри VI и неговите съюзници — бургундите, които се стремели да се откъснат от Франция, въпреки че херцозите им носели името Валоа. Жана д’Арк, девойката от Лотарингия, която говорела френски с немски акцент, никога не би могла да спаси нито Орлеан, нито краля, нито родината, ако била обкръжена само от негодници, като придворните на дофина и неговата любовница Агнес Сорел^[10], а край нея не били нито Жан-льо-Батар Дюноа и Ла Ир, нито маршал Жан дьо ла Брос сеньор дьо Бусак, нито капитан Потон дьо Сенрай, нито отчаяно смелите й бронирани войници и сръчните стрелци с арбалет, на които им стигало да чуят само думите: „За прекрасната Франция“ — формулировката на етническата доминанта, за да разберат за какво си заслужава да воюват за победата, макар че и преди това за дофина се сражавали тези, които не искали „да стават англичани“. [170, с. 12; вж. също 171]

И протопоп Авакум не бил сам; огнените страници на неговото „Житие“ четели и препрочитали хора, готови доброволно да изгорят на кладата заради това, което четели. И все пак силата на „староверците“ не била в доводите на разума: те никога не стигнали до спокоен спор с привържениците на Никон. Пък и Авакум изобщо не защищавал древното православие, а обичайното богослужение, което съвсем не е едно и също. Никон изписал от Венеция най-добрите издания на гръцките текстове по патристика^[11], публикувани от братята Алдо (Алдус), за да се ползват за сверяване и като образци. А Авакум настоявал богослужебните книги да се поправят по руските преводи от XIII–XIV в. Тези преводи били много красиви, но по-малко точни от оригиналите от IV–V в. Староверците протестирали срещу ярките цветове на иконите, защото били свикнали с ликовете, потъмнели от времето. Андрей Рубльов и Теофан Грек рисували с ярки бои, но в XVII в. това вече било забравено.

С две думи, предметът на споровете бил случаен, но самият спор бил закономерен, защото изразявал раздвоението на великоруския етнос (в резултат от което по-късно се отделил субетносът „староверци“). Във великоруския етнос не била останала и сянка от догматичното единство, защото се появили теченията на „поповците“^[12] и „безпоповците“^[13], а по-късно и останалите многобройни „направления“. Но етносът не се разпаднал. По време на нахлуването на шведите в Беларус староверците-имигранти създали партизански отряди и доста помогнали на Александър Меншиков да спечели битката край Лесная^[14].

Значи не отделните пасионарии вършат велики дела, а тази обща нагласа, която можем да наречем равнище на пасионарно напрежение. Механизмът на това явление блестящо е описан от Огюстен Тиери при анализа на победата на Хуго Капет над Каролингите, в резултат от която се създало ядрото на френския етнос: „Когато се раздвижат, народните маси не си дават сметка за силата, която ги е тласнала. Те тръгват, ръководени от инстинкта си, и се придвижват към целта, без да се стараят точно да я определят. При повърхностния анализ можем да си помислим, че те сляпо вървят подир частните интереси на някой техен вожд, чието име единствено остава в историята. Но тези имена стават известни само защото са служили за притегателен център на голям брой хора, които, докато произнасят техните имена, знаят какво се крие зад тях всъщност и в дадения момент не изпитват нужда да се изразяват по-точно.“ [201, с. 255] Да, но това означава, че всички разглеждани от нас събития имат в основата си или по-точно дълбоко в същността си етническо съдържание. И Александър, и Сула, и Ян Хус, и Авакум би трябвало да ги разглеждаме като участници в различни етногенезиси, които се намират в различни фази и региони. По този начин, като накарахме да изпъкнат индивидуалните психологически контури, стигнахме до етнонсихологията като сфера на проявата на поведенческите импулси.

Огромният материал, натрупан от етнографията, настойчиво изисква да бъде обобщен. Много родни етнографи в продължение на години дириха принципа, на базата на който може да се осмисли обширният материал от цял свят. [Вж. например 33, с. 51-55; 37] Ясно е, че този принцип трябваше да бъде нов (иначе той отдавна щеше да се прилага) и универсален. На това изискване отговаря реално съществуващото явление пасионарност като ефект от въздействието на природата върху поведението на етническите общности. Но това противоречи на възприетата у нас концепция за етносите като „социално състояние“. [124, с. 56]

Привързаността към остарелите и неверни възгледи влече след себе си добре познатата логическа грешка на индуктивния метод — метафоричната деформация. Според нея, когато мозъкът се докосне до нови мисли, впечатления и т.н., той търси начин да си почине като изгражда буфер от аналогии, създаващи мост между възприятията на известното и на новото, неизвестното, което се облича в одеждите на обичайното. Този път е много примамлив за нас. И ние сме готови да направим следващата крачка. Но преди това накратко да формулираме вече направените изводи, защото те се превръщат в изначални положения.

Натрупване или изразходване?

Нека си припомним, че Владимир Вернадски откри биохимичната енергия на живото вещество, когато съпостави струпването на скакалци с количеството на рудата в находищата. Скакалците били цели облаци и летели право срещу смъртта. И какво ги тласкало към нея? В търсене на отговора било създадено учението за биосферата като обвивка на Земята, притежаваща антиентропийни свойства. Но нали хората също са част от биосферата. Следователно енергията на живото вещество пронизва нашите тела, телата на нашите предци и ще пронизва телата на нашите потомци, като стимулира разнообразните етногенезиси. И сега нашата задача е да покажем може ли откритият и описан от нас феномен да реши поставените въпроси на етногенезиса и на етническата история.

Според представената схема на етногенезиса като дискретен процес вътре в един или друг регион внезапно възникват групи от пасионарни етноси, по-късно те се разпространяват отвъд неговите предели, етническата система губи своята сложност и индивидите, които я съставляват, или се разпръскват, или се превръщат в реликт. Тъй като тази схема, независимо от множеството локални вариации, може да се проследи навсякъде, се налага да я интерпретираме поне по пътя на сравнението.

Да си представим топка, задвижена от внезапен тласък. В началото енергията на тласъка се изразходва за преодоляване на инерцията на покоя, а след това за движението на топката, което постепенно ще се забавя заради съпротивлението на средата, докато топката не спре. Пътят на тази топка ще зависи от това дали тя се търкаля на равно място или се натъква на препятствия, или пропада в яма и т.н. Но колкото и пъти да повтаряме тази операция, принципът на движение е един — инерцията на тласъка, т.е. изразходването на енергията от получения импулс.

В биосферата явленията от такова естество се наричат сукцесии. Сукцесиите са твърде разнообразни и по продължителност, и по характер, и по последствия, но всички те имат една ярко изразена обща черта — инерционността, която у човека се проявява като изразходване на пасионарния импулс. Това сродява човечеството с останалите явления в биосферата, докато социалните и културните структури, присъщи само на човека, имат друг характер на движение. Феноменът етнос се намира на границата между тези две форми на движение.