Измъквам крака от чувала; дори съм без обувки. Мислех да спя цели три часа, имах нужда от сън. Изобщо не съм наясно кой е караул и кой не е. Оглеждам се; Милър, Шутзър и Мънди са седнали в кръг на едното легло с картончета за бридж в ръце.

— Какво става тук? Уилкинс да не е сам навън?

— Ами решихме, че това поддържане на хора в двата окопа ще ни съсипе и сами се разпуснахме, докато ти спеше. Имаш ли нещо против?

— Не, нямам.

Какво друго, по дяволите, мога да им отговаря? Да се развилнея наоколо, заплашвайки, че „ще им изкарам джигереца“? Освен това той е прав; не можем да издържим така; просто бях твърде нервен, наплашен.

Клякам до радиото. Гордън го е оставил включено и то писука, червената му лампичка свети. Включвам го на предавател и оглеждам стаята; край огнището са струпани нови натрошени столове. Надявам се, че ще ги изгорим, преди да се е върнал Майка Уилкинс.

— Ейбъл едно вика Ейбъл четири. Приемам.

Уеър е насреща. Трябва да е седял в палатката с радиостанцията и да ме е чакал.

— Каква е тая история с влизането в контакт с неприятеля? Приемам.

Гласът му е нервен, обезпокоен.

— Снощи се приближиха към нашите постове, сър, като вдигаха шум. Крещяха ни нещо, сър. Приемам.

— Боже господи! Какво, по дяволите, ви крещяха, Нот? Приемам.

— Беше на немски, сър. Шутзър казва, че ни пожелавали добър сън. Приемам.

— Шутзър знае ли немски? Приемам.

— Идиш, сър, но според него било почти същото. Приемам.

— По дяволите! Лав иска от вас да намерите командния им пункт, за да го нанесе на оперативната карта. Тук е голяма бъркотия; говори се за нападение и пълно обкръжаване.

Той прави пауза. Не е казал „Приемам“, затова изчаквам. Какво пък, карам по процедурата!

— Сержант Нот, искам от вас да проведете малък дозор и да се опитате да намерите командния им пункт. Приемам.

— Разбрано, сър. Приемам.

— Първо проверете в ловната хижа от другата страна на хълма. Там е най-вероятно. Приемам.

— Разбрано. Приемам.

— Ако го няма там, проверете в колибата край потока, малко под замъка. Приемам.

— Разбрано. Приемам.

— Това е само рекогносцировка; дозор от трима души ще е достатъчен. Не рискувайте излишно. Оставете останалата част от отделението в замъка. Приемам.

Та къде другаде, по дяволите, мога да ги оставя?

— Разбрано, сър, приемам.

— Свършете тази работа колкото се може по-скоро; през деня, ако ви изглежда безопасно. Приемам.

— Разбрано. При този снеговалеж няма голяма разлика, сър. И без това едва се вижда. Приемам.

— Добре. Обади се, щом се приберете или най-късно в двайсет и четири, нула нула. Приемам.

— Разбрано, сър. Приемам.

— Това е, Нот. Наслука. Приемам и край на предаването.

— Край на предаването.

Цялата тайфа се е струпала около мен. Едно от малкото неща, които могат да прекъснат партия бридж в отделението, е да се заговори за дозор. Милър изключва радиото.

— Да не би Уеър да иска от нас да излезем на снега и да се шляем наоколо, докато приятелски настроеният враг вземе, че се размърда? Да вярвам ли на ушите си?

Шутзър се връща на дюшека и започва да съзерцава картите в ръката си. Милър и Мънди се замъкват до него и сядат. Гордън дочупва краката на един стол и ги хвърля в огъня.

— Кои ще отидат?

— Ти, аз и Стан, смятам. Останалите ще трябва да подсилят караула, а ти, Бъд, сложи моля ти се, вериги на джиповете. Не се знае, може да се наложи набързо да се изнижем оттук.

Шутзър още се взира в картите си. Мънди прави същото, като се чеше по главата през плетената вълнена шапчица. Той даже спи с тая дивотия на главата! А когато я сваля, винаги внимателно обира полепналите по вътрешната й страна косми и ги запазва. Държи си снопче от тая коса на дъното на чантичката за съдове; разправя, че след войната щял да я сдаде и да поиска пенсия за инвалидност. Темето му оплешивява. Шутзър казва, че това му било естествена тонзура или пък ярмулка в цвета на плътта. Изглежда, Мънди има страхотни попадения в религията.

— Уонт, има ли начин първо да си довършим играта? Този път Майката определено е надминал себе си. Готов съм да го предложа за изключване от отделението.

Сега Гордън се е втренчил в картите си.

— Я да вземем да се обявим за наказателен взвод и да се упражняваме върху Майката; силно подозирам, че той е таен немски агент, изпратен да руши мозъците ни и да подрива духа ни.

— Добре, но щом свършите, тръгваме, а Бъд слага веригите. После, когато изтече караулът на Майката, ти ще го смениш, Мънди. Чу ли?

Надявам се, че е чул. Всички те са потънали отново в играта, на цели мили далеч от всякакви дозори, вериги и караули; хабят мозъците си да измислят всевъзможни комбинации от карти, чудя се на коя ли ще се спрат. Но каквото и да правят, единствено Майката ще получи някакво удовлетворение.

Пак ставам нервен. Качвам се на горния етаж и отивам по нужда; не съм чак толкова зле. Връщам се долу, загребвам с канчето вода от ведрото и я слагам на примуса. Вземам сапуна и самобръсначката си с последното ножче, изхабено и от двете страни; но ако бъда убит, нека поне съм чист и спретнат труп; майка ми ще е доволна.

После, под стенанията и вайканията на бриджорите, затоплям малко яйца на прах, намазвам си една филия сухар с портокалов мармалад и промивам всичко с кафе. Докато свърша, играта приключва. Дори не питам какво е станало. Гордън и Милър имат озадачен вид. Шутзър не говори на Мънди. Не смея да задавам въпроси. Най-добре е Майката да стои на пост и през следващите два часа. Без да каже дума, Милър излиза, за да работи по джиповете. Може би смята да се обеси на автомобилните вериги.

Изваждам маскировъчните халати от чувалите. С Шутзър и Гордън сваляме коланите си, за да облечем халатите върху редовното облекло. После отново надяваме цялата амуниция, щиковете, манерките, превързочните пакети. Приличаме на полярници или хирурзи. Би трябвало да намажем пушките и каските си с белило, но не го правим; толкова трудно се чистят после. Много от тия неща са излишни, безполезни; преживяваме благодарение на установения ред, на разни ритуали, които ни карат да се чувстваме поне донякъде в безопасност, помагат ни да не мислим за истинските си действия. Тръгваме на сафари из Ардените, с пушки за лов на хора, хора, които са излезли на лов за нас!

Минава един часът, когато най-сетне потегляме. Вървим покрай моста, после автоматично се раздалечаваме на интервали от по десет метра. Шутзър е начело като скаут; следва Гордън, аз охранявам тила.

Спускаме се в коритото на потока и поемаме по десния бряг. Вече сме решили първо да проверим заслона или колибата; тя е по-близо. После ще направим завой и ще излезем при хижата откъм юг. Убедени сме, че те са именно там, тъй че работата със заслона е по-скоро нещо като учение в неизследван снежен терен.

Контурната карта е у мен, пъхната в джоба на куртката под маскировъчния халат. Най-напред всички добре я разгледахме. По дерето ще се приближим до заслона; дотам трябва да има не повече от четири-петстотин метра. В най-лошия случай немците ще държат там преден пост, но това стига.

Според картата между двата хълма трябва да има нещо като седловина, по която се стига от заслона до ловната хижа. Не ме е шубе особено, не треперя, но езикът ми е пресъхнал. Загребвам шепа сняг от един нисък клон и го налапвам. Клонът отскача нагоре и поръсва ситни заледени снежинки.

Държа под око гърба на Гордън, но се мъча и да се радвам на пейзажа. Наистина е красиво. Чудя се как ли бих могъл да нарисувам дебелия сняг. Вероятно ще трябва най-вече да оставям бели петна. Ще стане чудесно, само да мога да докопам малко хартия за машинопис. Никога не бих постигнал илюзията за сняг върху сивата вътрешна повърхност на кутиите за неприкосновен запас. Може би трябва първо да нарисувам всичко, а после да намацам отгоре от оная гадост за белосване на пушките. Трябва да опитам; ще бъде почти като рисунка с бои. Мога да си направя четка от опадалите косми на Мънди — защо ли са му? Ще ги закрепя с ластиче на върха на пръчица, както Бенджамин Уест си е правил четчици от котешки косми.

Вече вали по-слабо и видимостта става по-добра. Имаме чувството, че над облаците може би грее слънце. Потокът не е замръзнат и се откроява тъмнокафяв, почти черен на фона на снега. Тече бързо и на места е не по-широк от няколко педи. Подаващите се камъни имат калпаци от сняг, нагоре по течението бистрата вода е набраздена. Пак започвам с присъщия си недостатък: забелязвам колко красив е светът тъкмо когато има вероятност скоро да го напусна.

Общо взето, държим десния бряг, но пресичаме потока по камъните на местата, където е обрасъл с дървета или храсти. Не се чува нищо, освен собствените ни шумове. Под каската човек долавя собственото си дишане, дори преглъщането си, но трудно различава външните шумове — още едно блестящо изобретение на армията. Немците поне са били достатъчно умни да скосят техните отстрани. Не виждам как изобщо можем да спечелим тая война, щом правим всичко толкова глупашки. Изглежда, армейският ум винаги подготвя войниците за предишната война. Нас ни тренираха да се бием в окопи. През Първата световна война всички са били обучавани да атакуват с кавалерия. И така нататък.

Търсим следи. Има отпечатъци от заешки подскоци, а на едно място забелязваме дирята на елен, но никаква следа от хора. Надолу гората се сгъстява и дърветата стават по-големи. На места растат толкова нагъсто, че снегът не е проникнал и ние стъпваме по килим от кафяви борови иглички, само леко поръсени с навят сняг.

Внезапно Гордън се спира и пада на колене. Пред него Шутзър е залегнал и ни прави знак с ръка. Придвижвам се напред клечешком и се просвам до него.

— Май че е това, Уонт!

Той сочи право пред себе си към стара сива дървена колиба; от пукнатините в дъските й и изпод стрехата се подава слама. Претъркулвам се на една страна, бръквам под маскировъчния халат и измъквам картата. Разгъвам я на снега. Колибата изглежда точно на мястото, където трябва да бъде. Вдигам поглед към реалността.

— Аха, изглежда съвсем запустяла.

— Да, мм. Какво ще правим сега, шефе?

— Вие с Гордън ще стоите тук, а аз ще се промъкна и ще обиколя наоколо, за да търся следи. Ако има хора, все трябва да са оставили някакви следи на влизане. И освен ако за тях не е щастие да мръзнат до смърт заради своя Vaterland, трябва да има и дим.

Придвижвам се бавно напред към малка издатина вляво. Вървя все така приклекнал, като се крия зад издатината. Когато поглеждам надолу, съзирам колибата заедно с всичко наоколо й. Няма нищо: нито следи, нито белег от каквото и да било. Изваждам бинокъла и го нагласявам на фокус, за да се уверя. Проверявам най-вече терена в посока към ловната хижа. Явно откакто заваля снегът, никой не е идвал насам. Изправям се и махвам на Шутзър и Гордън да се приближат.

Срещаме се долу при колибата. Надничаме през пукнатините по дъските; вътре няма нищо, освен сено. Нямаше да е лошо това място да беше по-близо до замъка; щяхме да имаме какво да горим. Майката не може да е кой знае колко против.

Духа неприятен ветрец и ние се приютяваме откъм заветната страна на колибата. Отново изваждам картата; следващата част от прехода е по-трудна.

Продължаваме в същия ред, но на интервали от по двайсет метра. Видимостта става все по-добра; сега се движим почти право на север. По часовника на Шутзър още няма два часа. Според картата оттук до хижата е около километър и половина. Ако имаме късмет, можем да стигнем дотам, да огледаме и да се върнем в замъка, преди да се мръкне.

Промъкваме се нагоре по седловината и излизаме на тесен път, който не е обозначен на картата. Това ни разстройва. Тъкмо такова нещо гледаш да не ти се случи на патрул. Достатъчно страх береш и без да се загубваш. Проверяваме внимателно по картата — но този път не бива да е тук. Все пак, доколкото схващаме, вървим в правилна посока. Освен ако не сме открили друга колиба, след около двеста метра трябва да излезем при ловната хижа.

Само пет минути по-късно Стан заляга. Дава ми знак да избързам напред. Хвърлям се на земята до него и се взирам, но нищо не забелязвам. Той ми посочва. Вдигам глава, но пак не виждам нищо. После го съзирам: тъмнеещо петно върху разливащата се смътна белота. Близо сме. Шутзър слага ръка пред устата си. Навеждам се към него и каските ни се чукват.

— Прилича ми на нацистки дим от горени евреи.

Плъзваме се назад до Гордън и провеждаме кратко съвещание. Работата е там, че вече сме изпълнили задачата.

Те са тук, германци са; знаем къде са. Ние с Гордън предпочитаме да сложим край на цялата акция. Но Шутзър държи да провери. Накрая ме придумва да се промъкна с него, за да разгледаме отблизо. Мел ще остане отзад да ни подсигурява. Прибирам картата, изваждам бинокъла и го подавам на Шутзър. Той води; в края на краищата тази част от мисията е негово хрумване.

Пропълзяваме назад до предишното си място, после малко по-нагоре и преваляме билото. Сега виждаме от другата страна на хълма.

Под нас има ниска продълговата сграда, нещо като хижа от дървени трупи, с островръх покрив. От комина в източния й край излиза къдрав дим. С просто око се вижда как двама немски войници режат с трион дърва върху грубо сковано магаре. Навярно им е не по-лесно да поддържат огън, отколкото на нас. Без шинели са и по тях не се вижда оръжие. Шутзър изследва гледката с бинокъла. После се сепва и се съсредоточава върху нещо по-близко.

Аз се оглеждам за постове. Все трябва да имат някаква охрана. Забелязвам отъпкана пътека към пътя, който ни разделя от тях. Има и друга пътечка до нещо като квадрат от зелени платнища на едно хълмче зад хижата. Изглежда, е тоалетната им.

Шутзър ми подава бинокъла и ми шепне в ухото, закрил с ръка устата си:

— На отсамната страна на пътя!

Нагласям бинокъла към очите си. Следите, които пресичат пътя в посока към нас, са пресни, почти незасипани от сняг. Но не виждам докъде стигат, защото една издатина на хълма ни пречи. Стан отново се навежда към мен.

— Дай да пропълзим малко по-близо.

Преди да съм казал нещо, той вече се движи. Не съм особено възхитен от идеята да ставам толкова близък с германците. Според мен най-доброто разстояние между нас би било четири-пет хиляди мили. Но запълзявам след Шутзър; аз, големият командир, се старая да не изоставам.

Придвижваме се още двайсетина метра по-нататък, докато пред очите ни се открива целият склон от горе до долу. Под нас, на не повече от седемдесет-осемдесет ярда, на ръба на окоп седи немски войник. Шутзър вдига пушката си, прицелва се, обръща се към мен и ми се усмихва. Аз поклащам глава. Той се навежда към мен.

— Не се безпокой; само се наслаждавам на възможността да хвана едно нацистко копеле на мушката си; направо ще се пръсна от удоволствие.

Ето че пак започвам да треперя. Подпирам се здраво на лакти и оглеждам с бинокъла. Този единичен пост, изглежда, е всичко; германците поне се наспиват.

Съсредоточавам се върху двамата, които режат дърва. С бинокъла се вижда, че са доста по-възрастни от нас; изглеждат по на трийсет-четирийсет години. Униформите им са омачкани и по-мръсни от нашите. Единият е с лице към мен, а кепето му е килнато на тила. Прилича на Макс Луис като възрастен.

Чува се стърженето на триона и откъслечни гласове. Долавям миризмата на горящи дърва и още нещо. После се сещам какво е то; онзи под нас пуши. Гордън щеше да го подуши още преди пет минути; и може би го е подушил. Може би той ей сега ще профучи покрай нас и ще се втурне надолу, за да се опита да възпре тоя тип от тютюнопушенето, да го спаси от самоубийство, за да може той да ни убие.

От хижата излиза войник, който носи нещо в ръце. Отново фокусирам. Оказват се мокри дрехи и той започва да ги простира по един повален ствол, малко над площадката за рязане на дърва. Наблюдаваме пет минути, но освен тия четиримата други не се мяркат. Останалите трябва да са вътре край огъня; най-вероятно спят.

Изпълзяваме обратно при Гордън и се връщаме около стотина метра назад по собствените си следи. На Мел просто не му се вярва; не ни се случва често да се приближим толкова близо до ония без произшествия.

Изваждаме картата и решаваме да пресечем напряко през хълмовете към замъка, вместо да заобикаляме по пътя, по който дойдохме. Минава три часът.

На връщане стомахът ми постепенно престава да къркори. Знам, че можехме да убием тия четирима типове и да се измъкнем; нали в края на краищата войната е за това. Сигурен съм, че и те можеха да направят същото с нас снощи. Знам, че щеше да бъде ужасно за мен да дръпна спусъка срещу онзи, който режеше дърва и той приличаше на Макс. Господи, моля те, помогни ми да преживея тази глупашка история, без да се самоунижа твърде много!

Вървим унило на интервали от по десет метра, нарамили пушки с цевта надолу; хич не приличаме на военен дозор. Този път водя аз, а Гордън охранява тила. След десет минути отново спираме за справка по картата. Излизаме от гъстата гора на открит склон, който се простира вдясно от нас, а отляво има горист хребет; отговаря на картата. Доколкото схващам, сме на около седем-осемстотин метра от замъка.

Отново тръгваме. Вече излизаме от гората и поемаме по откритото. Тъкмо пъхам картата при бинокъла под маскировъчния си халат, когато хвърлям поглед нагоре към хребета отляво — и какво да видя!

Там, в края на гората, стои немски войник с пушка, насочена право към мен.

Залягам толкова бързо, че лицето ми се набива със сняг, а пушката остава под мен! Плъзгам се по нанадолнището и се претъркалям. Всичко става много бързо, но движенията ми са затруднени, бавни и пипкави. Ей сега ще дойде: ударът, болката, кръвта.

Измъквам пушката изпод себе си и изтривам снега от очите си. Мерникът на пушката също се е набил със сняг. Каската ми отхвръква и се плъзва по склона, претъркаля се. Свалям предпазителя и се опитвам да се прицеля. Сега германецът, заедно с още двама, маха лудешки ръце във въздуха, на нас маха, дава ни сигнали!

Безнадеждно е. Тъй ни се пада. С право ще ни убият; войната свърши!

Пускам пушката и вдигам ръце на главата си. Оглеждам се; Гордън и Шутзър правят същото. Шутзър псува на висок глас, подхлъзва се, плаче.

— Майката си трака! Край! Мръсни копелета!

Не изпускам германеца от очи. Той сваля ръце, отново маха, после се обръща с гръб към нас, тръгва към гората и се скрива от погледите ни!

Другите също изчезват заедно с него, пушките им са насочени напред. Ние тримата стоим неподвижно насред голото снежно поле, с ръце на главите. В армията не ти дават уроци как да се предадеш. Пушката на Гордън виси на свивката на ръката му. Моето лице е мокро от топящия се сняг и потта; може би и от сълзи. Представляваме тъжна гледка, никак не приличаме на кандидати за медалите на Конгреса.

Вдигам пушката си и почвам да се пързалям по задник по склона. Пътьом грабвам и каската си, но не я слагам; после, някъде от средата, се втурвам с все сила, взимам последните десет метра почти по корем и се плъзвам в зоната на безопасността. Каската ми отново отхвръква някъде встрани. Гордън и Шутзър ме задминават, после спират да ме изчакат. Прибирам пушката и каската си и изтичвам след тях.

Спираме чак когато вече можем да се приютим в дерето, на около двеста метра от моста. Аз се бухвам в снега, мъчейки се да си поема дъх. Шутзър и Гордън залягат зад брега. Мел ме поглежда.

— Как си, Уонт?

Кимвам. И двамата са бледи, толкова бледи, че бакенбардите на Шутзър се открояват съвсем черни. Чак сега забелязвам, че панталонът лепне между краката ми. От вълнение клапата ми не е удържала. Гордън ме сочи с пръст и си запушва носа.

— Миришеш така, като че немските джентълмени са ти изкарали джигереца, Уонт.

Шутзър сваля каската си и отърсва снега от мрежата.

— Помислих, че са ти светили маслото, когато залегна. Можеш да станеш статист в каубойски филми, щом като знаеш да падаш така. Ще надминеш дори Том Микс.

После непреодолимо почваме да се кикотим, смеем се почти истерично, хилим се и се смеем, та чак хъркаме от смях, дъх не можем да си поемем.

Най-сетне идваме на себе си; почвам да усещам студа. Давам си сметка, че съм изтървал някъде бинокъла и картата. Шутзър също е изгубил цял пълнител за пушката си. Гордън, кой знае как, е успял да запази вещите си непокътнати.

Приведени, с насочено оръжие, хукваме по коритото на потока, цапаме във водата, подскачаме по камъните; сега вече тичаме само защото сме преживели такава уплаха, че се радваме, дето сме живи.

На моста няма никой, но на горния пост различаваме Милър. Влизаме вътре. Мънди се е изтегнал на единия дюшек край огъня. При влизането ни сяда в леглото.

— Как мина? Открихте ли германци?

Шутзър сяда и почва да чисти снега от механизма на емката си. Аз се чудя как да изпера панталоните си тъй, че да изсъхнат достатъчно бързо, за да отида караул. Свалям ги заедно с долните си гащи. Воднисто е и смърди страхотно. С какво, по дяволите, да ги избърша?

Търкам и обирам мръсотията с парче картон от кутия за неприкосновен запас. После откъсвам подгънатия край на една кутия от дневен порцион и пак загребвам. Шутзър и Гордън изуват подгизналите си боти. Гордън се качва на втория етаж. Шутзър побутва ботите си близо до огъня.

— Открихме ги, и още как, Мънди; после пък те ни откриха. За малко да ни пръснат черепите тия зелки.

— Тук не се чу нищо; съвсем нищо; а аз се ослушвах.

— Нямаше какво да се чуе, Мънди; съвсем кротка война. Шутзър се обръща към мен. Аз стоя прав и разглеждам дъното на панталоните си. Под куртката съм само по подгизнали боти.

— По дяволите, Уонт, оня фриц направо си просеше куршума, само и само да ни покаже проклетото си, говняно арийско превъзходство.

— И аз викам тъй. Май и той беше не по-малко изненадан от нас, Стан. Нали видя, те бяха поне трима.

— Знам, знам. И имаха пълно предимство, като се подадоха така от гората, на самия връх.

Докато говорим, Мънди гледа ту към единия, ту към другия.

— Ами че кажете ми де, какво е станало?

Шутзър удря няколко пъти приклада на пушката си в земята, за да отърси снега от ремъка.

— Немците ни сгащиха, бяха ни взели право на мушката, Мънди, но не стреляха. Ето какво се случи.

— Как така?

— Онова нацистко копеле ни махаше тъй, сякаш минаваме на специален парад пред него, за да ни поздрави, а после взе, че се изниза в многовековната гора. Ето как!

— Но тогава вие, братлета, трябваше да сте мъртви. От какво се оплаквате? Не разбирам.

— Аха. Умираме от щастие. Умираме от щастие! Ура! И-хаа! Ето, Мънди. Сега доволен ли си?

Тогава разбирам, че никой от нас няма да си признае, че сме били готови да се предадем. Инак говорим много за възможността да се предадем, но в повечето случаи това са само приказки.

Гордън се връща.

— Малеее, едвам се устисках. Струва ми се, че сърцето и червата ми никога вече няма да се наместят. Шутзър, още ли си го изкарваш на гадните германци?

— Мръсни, гадни нацисти!

Излизам навън, за да изтъркам петната със сняг. Търкам, докато снегът престава да покафенява. Не мога да измисля нищо друго. Обувам си пак долните гащи и се пъхвам бързо в дългите си ватени наполеонки. Сигурно е противопоказно при разстройство да си обуваш леденостудени гащи на задника. Клякам с гръб към огнището, за да се стопля и може би да поизсъхна. След пет минути трябва да сменя Милър горе.

Едва тогава се сещам, че не съм виждал Уилкинс. Бях толкова улисан с почистването, че не съм го потърсил.

— Ей, Мънди, къде е Майката?

— О, замъкна се горе, на тавана да си поиграе на кукли сред мебелите. Нищо му няма.

Трябваше да се сетя.

Панталоните ми се стоплят отзад, но заедно с това засмърдяват. Надниквам навън; отново вали по-силно. Грабвам платнището си, каската и пушката и се затътрям нагоре.

Милър ме вижда, като пристигам, и прекосява напряко. Снегът хвърчи под краката му; той се опитва да се пързаля по обувки надолу. Много достойна смяна на проклетия караул, няма що.

— Самият Кинг Конг да се появи, няма да го видиш, Уонт. Дори мостът не се различаваше. По-добре да отидеш долу, на другия пост. Поне ако те застрелят, ще се чуе до нас.

— Понякога ти идват страхотни идеи, Милър. Искаш да кажеш, че трябва да изпълнявам ролята на нещо като сигнал за тревога.

— Е, знаеш какво имам предвид, а и ще бъдеш много по на топло. Може би дори ще чуем как ти ги застрелваш пръв. Като си помислиш, та нали тъкмо за това е този караул, не е ли така? Ти стоиш там, навън, за да дадеш възможност на нас, останалите, да се изнижем в храсталака. Сега е твой ред; дано имаш късмет. Как мина дозорът?

— Добре. Само дето за малко не ни убиха, Шутзър ще ти разправи.

Обръщам се с лице към дола.

— Ти си прав, Бъд, още оттук не виждам моста.

Каква полза?

— Искаш ли няколко цигари допълнително? Свих ги от дела на Гордън, преди да извърши своето жертвоприношение в името на здравето и да ги хвърли в огъня.

— Благодаря; обаче когато се усети, не му казвай, че си давал и на мен. Тъкмо сега никак не ми е до гнева на праведниците.

Двамата с Милър се спускаме надолу. Той минава зад замъка, за да вземе дърва. Навярно не е останало много от оная конюшня. Няма да е зле Уилкинс да вземе да категоризира нещата за реда на изгарянето. Вече виждам как в отделението скоро ще избухнат междуособици; топло поклонниците срещу студено поклонниците или нещо такова.

Продължавам по пътя и се шмугвам до стената. Бъд е прав; тук е по-добре, отколкото на онзи хълм. Стената пази завет и когато поискам, мога да седя клекнал, облегнат на нея, докато си починат краката ми. Разбира се, когато клеча така единственият начин те да узнаят за пристигането на германците е да чуят куршума, който ще ми пръсне черепа.

Но два часа висене прав на снега в такъв студен ден наистина могат да довършат човек. Паля една от цигарите на Бъд или по-скоро на Мел. Остават ми само шест клечки кибрит; ще свърша кибрита преди цигарите. Бъд има запалка „Зипо“, която получи в замяна на нещо друго. Той навярно е единственият войник в Арденските гори от двете страни на фронта, у когото тия запалки работят.

Ако бях на мястото на Милър и можех да се оправям с всички пръдливи механични заврънгачки на света, щях да си живея много по-удобно.

За мен само да се науча да разглобявам и да сглобявам емката, карабината, леката картечница и автомата броунинг почти надминаваше границите на способностите ми като механик. Никога не успях да се квалифицирам по тежката картечница. Бях достатъчно добър на стрелба с нея, но все не можех да боравя така, че да работи без засечка.

Наблюдавал съм как Милър печели облози, като разглобява всички тия оръжия със завързани очи и пак ги сглобява по-бързо, отколкото повечето хора могат с отворени. Това си е особеност, също както е психо или поет.

Нищо на света не може да затрудни Милър; в немската армия той досега навярно щеше да стане генерал. Не, най-вероятно щяха да го разстрелят. При Бъд никога не се знае. Всеки миг той може просто да откаже да се подчини на дадена пряка заповед. Не че обича да влиза в пререкания, но просто е твърдоглав; никога няма да извърши нещо, за което е убеден, че е погрешно. Не мисля, че го прави от голяма етика, морална коректност или друго такова; но си има някаква лична естетика, която предполага да бъдеш логичен, да вършиш всяка работа правилно. В действителност Бъд сигурно лесно би могъл да стори и грешка, стига да е убеден, че е извършена правилно. Може би идва от това, че е син на часовникар, обаче пък Шутзър съвсем не е такъв. Не знам.

След десетина минути размисли от този род спазмите ми отново започват. Убеден съм, че е от вечния ми страх. Когато тичахме надолу по онзи склон, усещах в устата си някакъв кисел, тръпчив вкус. Трябваше непрестанно да преглъщам, само и само да не повърна.

Откъм замъка се задава някой. Шутзър е. Пак е със снежния халат. Облягам се на стената и го гледам как крачи с мъка в снега покрай пътя. Вдига високо крака с патешка походка и все поглежда назад към собствените си следи.

— В името на циците на Химлер, Шутзър, не се ли наскита вече достатъчно из тая зимна страна на чудесата?

— Ако нямаш нищо против, Уонт, ще се върна да потърся онзи бинокъл и картата, а също и пълнителя си. Инак непременно ще трябва да пишем протокол за загубата на бинокъла, така че все някой от нас трябва да иде да го потърси. Може да си стои още там.

— По дяволите, Стан, бинокълът е моя работа. Все ще мога да се промъкна по-късно и да го намеря.

— Никога няма да го намериш в тъмното, а и тоя сняг ще затрупа всичко.

— По дяволите бинокълът!

— А не мога ли аз да го потърся?

— Не те разбирам, Стан. Какъв смисъл има? Ония типове може още да обикалят из гората. Може даже да имат пост.

— Не, сигурен съм, че само патрулираха.

— Тогава сигурно са взели всичко, което изтървахме. Ако са патрулирали, сигурно са слезли да оберат каквото е останало след нашето офейкване.

— Може, но все пак ми се ще да погледна.

— Айде стига бе, Шутзър! Просто не е чак толкова важно.

— Рано или късно все някой ще трябва да иде. Аз на драго сърце ще отида още сега, така че не се притеснявай.

Знам, че на самия мен хич не ми се ходи. Стан не е караул поне през следващите четири часа; сега моментът е не по-лош от всеки друг. Но докато аз стоя навън, вътре сигурно се играе бридж. Може би последното раздаване е излекувало Шутзър; може би си търси оправдание; за да не играе.

— Добре, Стан; но не се престаравай. Без глупости. Без еднолични отмъщения за еврейството срещу силите на мрака и злото. Нашият религиозен фанатик е Мънди; помни това.

— Ще се върна още преди да ти свърши караулът; хем гледай да не ме застреляш!

— Ако не си тук до шест и половина, ще изпратя Мънди да поръси останките ти с малко светена вода, като пикоч например. Едно извънредно помазване няма да ти навреди. Ще го направим екстра.

— Закачаш се като кука, Уонт.

Шутзър поема по течението на потока, по същия път, по който тръгнахме преди: под моста, след това нагоре до края на стената. После пресича пътя и се изгубва между дърветата. Запалвам втората си цигара, като се старая да смуквам бавно и дълбоко. Както се изрази Гордън в една своя лекция, задръствам дробовете си със сажди. Понякога това уталожва спазмите. Не ми се ще да ходя по нужда в снега. Много по-добре ще е да издържа (да го задържа), докато се прибера.

Вече почвам да се тревожа, когато Шутзър пресича пътя малко по-долу, при завоя. Наблюдавам го, докато се приближава. Той се плъзва по наклона от ръба на пътя и идва при мен до стената.

Току-що съм се обадил в замъка — всичко е наред, освен дето се готви линчуване на Уилкинс заради последното раздаване. Майката е на тавана и Милър предлага да го заключим там, като само от време на време му подаваме по малко храна. Но Отец Мънди възразява, че ако Майката престане да готви, всички ще измрем от глад.

— Намери ли нещо?

— Само пълнителя.

Стан вади цигара и аз му подавам една от последните си клечки. Шутзър рядко пуши. Едва тогава забелязвам, че от челото му капе пот, ръцете му треперят, а ръкавиците му са целите мокри.

— Те са ходили там след нас, защото наоколо е доста отъпкано. Взели са бинокъла и картата — сувенири от войната за фройлайните у дома.

— Тогава ще пиша протокол, няма как. Така мразя да попълвам тия формуляри! Нормандин, ротният деловодител, се държи тъй, сякаш съм укрил тия вещи, за да отворя с тях магазинче за военни принадлежности, като се върна у дома.

Шутзър сваля мокрите си ръкавици. Той е единственият в отделението, който има от тия нови ръкавици с отделен показалец за дърпане на спусъка; останалите сме със старите, плетени отгоре и с кожа отдолу, с по пет пръста, в които ръцете ти само замръзват още повече. Виждал съм тия новите единствено у офицерите и у Шутзър. Шутзър ги изстисква, преди да ги пъхне в джоба си.

— Май добре си се поровил за тоя бинокъл, а, Стан? Ще мога ли да те използвам като свидетел, че не съм го укрил в торбата си или заровил някъде? Какво си правил впрочем? Да не би да си се тътрил на четири крака? Или си се молил на колене в снега за душата на Мънди?

— Не. Още веднага видях, че ги няма.

Той поглежда краката си. Мокър е от ботите до дъното на панталоните.

— Измокрих се, докато правех една малка изненада за нашите тевтонски приятелчета.

— Да не си им заложил мина?

Казвам го, но се надявам да не е вярно. Би било тъкмо работа за Шутзър. Единствен той от нас се бие в тази война умишлено.

Той се усмихва и пуска две колелца дим. Не съм виждал друг човек да прави такива правилни синджири от колелца, когато пуши. Двете, които той сега изкарва, са сини и тънички на фона на снега. Течението по дерето ги отнася, после ги разкъсва.

— Направих снежен човек.

— Стига, Стан! Да не би и ти да се натягаш за подвеждане под осми параграф? Няма да остане място за мен.

— Направих го голям, в човешки ръст, точно там, където изгубихме вещите си. Днес снегът е идеален за тая работа; за нула време натъркалях две огромни топки и ги качих една върху друга. Стана нещо като в детска книжка. После оформих лицето с шишарки за очите, носа и устата. Довърших го с борови иглички вместо мустаци и забучих един дълъг клон със снежна топка на върха като ръка, вдигната за нацистки поздрав. Дори закрепих малко борови иглички като перчем над едното око. Получи се страхотна прилика, смея да заявя.

Знаеш ли, Уонт, може би след войната няма да открия рекламно бюро, а ще взема да си купя малко камънаци и да си опитам късмета като скулптор. Казвам ти, сътворих истински шедьовър.

— Как можа, Шутзър? Искаш да кажеш, че си правил снежен човек насред голото поле на онзи склон? Та смахнатите германци можеха да се промъкнат зад нашия побъркан скулптор по време на работата и да му пуснат няколко точни критични забележки с автомат. Още един продухан гениален мозък от спецрезерва.

— Ако тия нацисти държаха да ме убият, вече имаха тази възможност. Струва ми се, че и те гледат да минат леко като нас. Не щат да си докарват беля на главата; стига им, дето закачат жълти звезди по евреите и ги натирват в конски вагони, за да ги затварят в концлагери, и да ги използват за робски труд. Няма да сторят нищо на никого с истинска пушка в ръце.

— Нима действително вярваш в тия дивотии, Стан? Наистина ли смяташ, че нацистите избиват евреите?

— Убеден съм. Трудно е за човек като тебе, който не е евреин, да повярва, но аз съм убеден. Имам роднини, които са били там. Тези нацисти са кръвопийци.

— Добре. Може и да си прав. Но що за приумица — да направиш снежен човек насред гората? Само това ми кажи, без повече проповеди, ако обичаш. Не ща да слушам; не ща да вярвам на нищо такова.

— Добре, приятелче; обаче ще видиш. Между другото оставих им послание в снега, току пред снежния човек. Чете се откъм гората, откъдето ни се появиха. Минат ли оттам още веднъж, не може да не го забележат.

— Е? И какво написа?

— „Мамка му на Хитлер!!!“ Направих удивителните от борови клонки.

Шутзър се изправя и мята пушката си на рамо. Досега седяхме на завет до стената, чакайки предупредителните куршуми да ни пръснат черепа.

— Стан, ти си се побъркал. Върви разкажи на Гордън и останалите за снежния човек и не забравяй любовното си писмо. Те се канеха да затворят Уилкинс на тавана; може да запрат и теб заедно с него. Той ще си каталогизира мебелите, а ти ще правиш книжни лястовици с надписи на идиш и ще ги хвърляш от капандурата на германците. Цялото отделение полека-лека обезумява.

Шутзър се понася нагоре. Мисля да запаля още една цигара, но се отказвам. Кофти ми е. Цигари, дишане, май нищо не помага. Стомахът ми къркори, бунтува се и имам болки в кръста.

Не мога да спра мислите си. Всички казват, че войната е почти към края си и германците трябва да се предадат, може би още до Коледа. Но тя никога няма да свърши.

Като си помислиш колко дълго ни трябваше, за да стигнем дотук; как колкото повече напредваме, толкова германците са по-близо до дома си и вече се бият за живота си, със скъсени снабдителни пътища, изглежда направо невероятно. След всички тия убийства и грабежи, които навярно са прилагали спрямо евреите и руснаците, въобще не ги виждам да се предадат. Ще се бият до последния кръстопът, до последната гара, последния град.

И после японците. Единственият начин да останеш жив е да бъдеш ранен, пленен или да се превърнеш в маймуна. Признавам, че ме е страх да попадна в плен у германците. Може би причината е само в пропагандата, но сърцето ми се свива при мисълта какво могат да ми направят. Не ми стана по-леко и от гледката на онези трупове, които намерихме по пътя в гората — подпряния на дървото и другите двама, прегърнати. Може би Шутзър е прав, може би германците наистина са по-други хора. Трябва те да са ги сложили. Какво ли са си мислили?

Но днес ние бяхме готови да се предадем, дори Шутзър. Изглеждаше толкова лесно, нямаше нужда да правим каквото и да било. И, Божичко, колко бързо можеш да бъдеш убит; аз го очаквах, вътрешно примрял, чувствах как изтичат последните ми мигове, стоях безпомощен!

Трябва да спра. Замислиш ли се какво става или може да стане, никога няма да издържиш. Вземеш ли да разсъждаваш по тези въпроси, скоро ще започнеш само да чакаш, а почнеш ли да чакаш, вече си свършен.

В осем, когато караулът ми изтича, съм капнал. Усещам кожата си суха, устните изпръхнали, сякаш всеки миг ще се напукат и ще заберат. През последния час едва понасях болките.

Гордън слиза за първия нощен караул. Разговаряме. Решаваме, че трябва да държим по двама на пост, но само на едното място, като се обаждаме по телефона на всеки половин час. Така ще можем да поспиваме. В действителност трябва да имаме два поста, но какво пък, по дяволите, щом така иска отделението, добре тогава.

Казвам на Мел, че новата парола ще бъде „снежен човек“. Смеем се на щурата снежна скулптура на Шутзър. Мел вика, дано германците не я намерят; само това ни трябва сега — разгорещен и раздразнен неприятел, който се облизва за нашата кръв.

В замъка Мънди, Милър и Шутзър се готвят за игра на Шутзъровия ПАНТРАНТ.

Казвам им, че вероятно и аз ще се включа, щом се обадя в полка. Загрявам радиото. Когато свършвам, Лири ми нарежда да прекратя радиосеанса и да се обадя пак след пет минути; Уеър искал да говори с мен.

Изключвам и се просвам на един дюшек. Нямам достатъчно време, за да отида по нужда, а болките вече започват. До огнището са подпрени голям куп нацепени, лъскави дъски. Питам се дали на Майката му е известно. Трябва да се кача на тавана и да видя какво, по дяволите, върши той! А какво ще правя, ако е решил да тури край на всичко и се е обесил? Тук Милър ще ми виси на автомобилните вериги, а на тавана ще се клати Уилкинс. Май трябва да зарежа играта и да отида да проверя какво става с Майката; един сержант е длъжен да го направи, струва ми се.

Огънят гори чудесно; към някои от дъските са заковани парчета метал, които се нажежават до червено на пламъка. Какво ли е било това? Не ми се вярва да са изгорили някое пиано или нещо такова. Едва ли; надявам се поне.

В осем и петнайсет отново включвам предавателя. Отговаря ми Уеър.

— Добре ли мина всичко, сержант? Приемам.

— Да, лейтенант. Отидохме аз, Шутзър и Гордън. Проверихме в заслона — нищо. Открихме ги в хижата. Имаше трима германци, плюс един на пост на пътя, точно под нас. Приемам.

— Добре свършено. Само четирима ли видяхте от тия гъзове? Приемам.

— Не, сър. След това на връщане влязохме в контакт с вражески патрул. Бяха трима или повече, на километър от замъка. Приемам.

— Влязохте в контакт ли? Какво, по дяволите, значи това? Видяха ли ви? Приемам.

— Да, сър. Те ни сгащиха, можеха да ни очистят, но не го направиха. Не разбирам защо; и тримата не разбираме. Приемам.

— Майка му стара!

Следва дълга пауза. Спазмите ми така се засилват, че се превивам на две над радиото. Чувам думата за първата част от играта. Милър е на ред и думата му е „бринколар“. Той я изрича буква по буква. В ума ми изниква представата за кънки, захарни пръчици, звездички. Мисля за всичко друго, освен за онова, което става току на север от задника ми. Ако Уеър не прекрати скоро предаването, пак ще напълня гащите.

— Сержант Нот, тук нещата още не са изяснени. Май че никой не знае какво става. Сега ще докладвам на майор Лав. Той беснее в палатката на Втория щабен; това поне е нещо. Приемам.

— Да, сър. Приемам.

„Моля ви! Освободете ме, преди да съм се пръснал!“

— Добре, Нот, стойте си в замъка. Край на предаването.

Изключвам радиото и изчаквам да се уталожи една силна спазма. Шутзър събира листчетата с разните дефиниции. Аз бих написал „най-близкото ръбче на замръзнала звезда“. Разкопчавам куртката си, колана и горните копчета на панталоните. Измъквам малко тоалетна хартия изпод подплатата на каската върху дюшека до мен. После бавно ставам и се запътвам приведен към стълбите, придържайки панталоните си с лявата ръка. Стигам до върха, но изчаквам да премине още една спазма. Успявам да се удържа, докато си сваля панталона, и пльосвам задник на клозета.

Седя, а спазмите идват една след друга. Превивам се на две, с глава между коленете. Все ми се струва, че стига да успея да го изкарам, каквото и да е, ще се почувствам по-добре; но никога не става така. Мразя да ходя на преглед, но този път ще отида, щом се върнем.

Слизам долу тъкмо навреме за първото повикване на Гордън. Няма нищо. Следващия път е ред на Мънди да отговаря на телефона. Играта на ПАНТРАНТ е свършила и всеки гледа да поспи. Казвам на Отчето да чака следващото позвъняване и се качвам горе да видя Уилкинс.

Вратата на тавана зее отворена. Свети факел. Майката седи на пода, заобиколен от най-малко петнайсет картини в големи позлатени рамки. Когато влизам, изобщо не се обръща. Клякам на пода до него.

— Виж, Уонт. Погледни тези картини. Не са кой знае колко добри, а ти носят такава утеха. Чувствам спокойствието и загрижеността на някой, който си е дал труда да види и да създаде нещо, което ще помогне и на мен да видя заедно с него. Това е то любов, Уонт; понякога ми е трудно да повярвам, че някъде все още съществува любов. Но тези картини ме карат да се радвам, че съм човек.

Оглеждам ги. Повечето са горски пейзажи с борове и сняг или пролетни ливади с цветя. Има две със сърни, които пасат и поглеждат нагоре, също като онези, които бях зърнал. Има и натюрморти на гърнета и тенджери, една препълнена кошница със зеленчуци. В началото само се безпокоя за Майката, който седи тук в тъмното, но постепенно започвам да се приобщавам към него.

До този момент целият ми допир с изкуството се свежда до графиката. Никога не съм карал курс по живопис в гимназията; насочваха ме все към математиката и точните науки; аналитична и дескриптивна геометрия, тригонометрия и стереометрия; специални курсове към института „Дрексел“. Не беше особено трудно, но не беше и приятно; само работа, работа, нови и нови игри, трикове за хора немислещи; подготвях се да си изкарвам хляба.

Но рисуването винаги е било моята тайна страст. Рисувал съм върху какво ли не; криех рисунките си навсякъде — в ученическата чанта, в тетрадките, даже учебниците ми бяха пълни с тях. Горката ми майка на всеки няколко месеца яростно разчистваше шкафовете и чекмеджетата в стаята ми и изхвърляше купища скици. Нямах почти нищо против; за мен беше важен самият процес на рисуването, а не рисунката.

Мотал съм се из музея на изкуствата във Филаделфия, но никога не съм съзерцавал картините по стените. Гледахме само да открием някоя тайна вратичка или коридорче в стените с дървена ламперия; плашехме се от египетските мумии в приземието, докато си играехме на криеница.

Невероятно е, че човек може да стане на деветнайсет години, без въобще да е поглеждал картина, какво остава да е разбрал някоя. Но с мен беше точно така. Откритието ме потресе.

Може би се е дължало най-вече на това, че бях толкова изстрадал, уплашен, реалността наоколо ми — тъй неприемлива. Никога не ще узная всички причини, но тези задушевни изображения на друг свят, друго време, през друго съзнание оказаха невероятно дълбоко въздействие върху най-съкровената част от психиката ми. Това промени живота ми. Докато си шепнехме там с Уилкинс с гласове на любовници след любовна нощ, аз познах естетическото преживяване. Смътно схващах какво е то. И никога вече нямаше да бъда същият.

Доста по-късно замъквам Майката долу. Той се съгласява да се постарае да подреди вещите от тавана в три категории. Първо, онези, които могат да бъдат изгорени, без да се извърши голямо светотатство. Второ, онези, които могат да бъдат изгорени при бедствено положение, но все пак не бива. И накрая онези, които не бива изобщо никога да горим, по никаква причина — неща, които трябва да бъдат защитавани до смърт, ако не искаме да загубим мястото си сред човешкия род.

Наближава десет часът. Прекарали сме повече от час в този студен, тъмен таван, в друг свят.

Свиквам отделението, с изключение на Гордън, който е караул. Казвам им, че смятам през нощта да оставим двама на пост, но само на едното място, на моста. Никой не възразява. Мисля, че на никого не му се ще да стои сам навън в мрака.

Доволен съм, че няма възражения; инак щях да бъда принуден да издам заповед, а това ме ужасява.

Следващата смяна съм караул заедно с Мънди. Само два часа; после цели четири ще бъдем свободни, само ще дежурим на телефона. Не е зле. В края на краищата сме на война, и то току в центъра й, тъй да се каже.

Пак се чувствам напрегнат. Докато гледахме картините, ми беше по-добре, но съм изтощен, слаб. Двамата с Мънди намъкваме снежните костюми; ще бъдем по-незабележими, а и ще ни пазят от злосторното хапливо въздушно течение, което се явява вечер. Снежните костюми имат качулки, които се връзват върху каската и загръщат врата. Лошото е, че са направени от някаква крепирана шумяща материя. Шумолят като дакронови платна, когато ги вдигаш. Навярно днес съм единственият човек на света, който, докато вдига платната на яхтата си в слънчевото море край Венис, Калифорния, получава представата за сняг, студ и страх.

Когато излизаме, е спряло да вали и небето се прояснява. Има почти пълна луна, облаците се носят на ята. Сенките им минават по дърветата и снега, докато се спускаме към моста. Гордън ни задържа за паролата; тримата се приютяваме до стената.

— Някакви звуци тази вечер, Мел? Кукумявки, индианци, горски духове?

— Не, тихо е; няма нищо, освен този зловещ призрачен вятър, който духа в дърветата като звуков ефект във филм с Франкенщайн. Почакайте само да видите как луната се скрива и показва иззад облаците; сякаш си на влакчето на ужасите в лунапарк.

Гордън прибира гранатите си от стената. Като го гледам, доволен съм, че решихме да държим по двама на пост. Той се запътва нагоре по хълма. Мънди се обляга на стената приведен, с издадени напред рамене. Аз подпирам пушката си до стената и пристягам качулката на снежния си халат. Мел е преместил телефона горе на перваза. Отново го смъквам в подножието на стената. Не е необходимо постът да прилича на лекарски кабинет. Мел е направил и голяма топка от сняг за сядане. Явно се е готвил да приема пациенти. Мънди се плъзва до снежното столче и сяда; аз започвам да търкалям една топка и за мен. Шутзър е прав — това е тъкмо сняг за снежен човек. Няколко минути търкалям. Двамата сядаме един до друг върху снежните топки като на клозетите в казармата. Не знам за Мънди, но на мен не ми се говори особено. Тия два часа ще ни се видят дълги. Ако Мънди пак почне със своя кръстоносен поход за спасяване на грешни души, просто ще му кажа да се разкара. Искам да си мисля за картините.

Току-що сме телефонирали първия път в десет и трийсет, когато до слуха ми долита шум от другата страна на пътя! Смъквам дакроновата качулка и свалям каската. Откачам гранатите от джоба си и ги слагам на стената; Мънди също.

Не знам дали и той е чул, но му е ясно, че аз съм чул нещо.

Точно в този миг луната свети силно и ние се взираме здравата. Не виждаме нищо, обаче се чува, вече няма съмнение. Нещо се движи из храсталака, току под дърветата от другата страна на пътя, най-много на четирийсет метра от нас!

Не мога да реша дали да се обадя в замъка. Страх ме е, че онова там, каквото и да е, ще ме чуе, толкова е близко! Вижда ми се доста голямо, тъй че почти съм убеден, че е животно, а не човек; после отново настъпва тишина. После пак чуваме шум, който може да бъде само от копаене. Плюс влачене на нещо тежко и пъшкане. Няма начин да не е човек. Чакаме в напрежение. Ако завъртя телефона, ще вдигна прекалено много шум; откачам слушалката, за да не могат да ни звънят. Това ще да е един от „случаите на Милър“, когато „сигналът“ ще бъде пукотът от стрелбата и писъците. Чакаме.

Тогава дочуваме гласове, които си шепнат доста високо, със съскащи звуци. Луната се скрива зад плътен черен облак; сенките на дърветата се свеждат под товара на мрака. Настава дълбока тъмнина, само снегът светлее по земята, всичко друго е невидимо, черно. И двамата сме затаили дъх, за да се вслушваме. Сигурен съм, че виждам нещо на пътя, нещо изправено се откроява в мрака. До ушите ни отново достигат гласове; чакаме.

После, тъкмо преди луната най-сетне да се покаже, се чува глас; след това друг, по-висок, почти вик; и пак суетене, приглушено прашене на шишарки и клони в снега под нечии крака. Луната светва — и що да видим!

На пътя стои германски войник с пушка, насочена право към нас! Двамата с Мънди бързо залягаме. Но нищо не последва! Протягам ръка, грабвам една граната от перваза и издърпвам иглата. Хвърлям я в парабола над стената и броя. Трясък, ярко зарево, пеещият звук от попадали късчета, миризма на нитрат.

Някой се изсмива!

Ние с Мънди се споглеждаме. Бавно, полека подаваме глави над перваза. Войникът все още си стои на мястото с насочена към нас пушка! Отново залягаме. Какво, по дяволите, да направим? Може би те наистина са свръхчовеци. Тоя тип би трябвало да е надупчен на решето, а той не се е помръднал!

Отново надниквам. Чувам как някой, не стоящият там войник, а някой друг сред дърветата отсреща, едва сподавя смеха си. После се чува вик. Отначало само от един глас, след това поне от три.

— МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР! МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР! МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР!

Пак смях. Вдигам телефона и набирам замъка. При тия викове и тъпчене на крака слабият пукот на телефона няма и да се забележи. Отговаря ми Шутзър.

— Ей, Уонт! Какво става?

— Не знам точно, Стан; май имаме работа с възкръснал мъртвец или пък някъде наоколо има лудница за окончателно изперкали германски войници и някои от пациентите са избягали. Шумът, който си чул преди малко, беше от хвърлена от мен граната.

От другата страна на пътя още крещят, сега в един глас, като запалянковци на стадион:

— МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР! МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР!

Държа слушалката над ръба на стената после отново я смъквам долу.

— Чу ли Стан?

— По дяволите, чува се и без телефона. Какво викат този път?

— Няма да повярваш, Стан. Мисля, че викат „Мамка му на Хитлер, МАМКА МУ НА ХИТЛЕР“, с такова произношение, с каквото би го изрекла баба ти, ако изобщо някога би изрекла подобно нещо.

— Ама че работа!

— Съвсем сериозно, Стан. Не знам какво да правя.

— Искаш ли да долетим и ние? Ще се спуснем право надолу по хълма Сан Хуан като атакуващи командоси или нещо такова.

— Не мисля, че ще е от полза. Дотук, освен виковете нищо не се е случило! Само дето тоя луд си стои на пътя и се прави, че гранатите изобщо не го засягат. Може би трябва да ни донесете няколко усмирителни ризи. Ако не успеем да ги сложим на германците, сами ще ги използваме. Всичко това е лудост!

Но ето че се случва; една граната полетява над стената и пада току до Мънди. Пускам телефона и се просвам на земята. Тогава виждам, че съвсем не е било граната, а снежна топка с втъкната в нея пръчка. Със сетни сили сядам до стената и размотавам телефонната жица.

— Стан, това вече е прекалено. Честен кръст, сега пък ни замерват със снежни топки.

Поглеждам към Мънди. Той не слуша; взел е фалшивата граната. Изважда пръчката, поправя топката и я хвърля обратно над стената оттатък пътя.

— Почакай за миг, Стан. Пак ще ти се обадя. Ако чуете голям шум като от битка, накарай Милър да даде газ и се измитайте оттук с джиповете, дявол да го вземе.

Разбира се, трябваше да се очаква. След няколко секунди над стената политат нови снежни топки, този път без пръчки. Мънди е научил германците как честно и почтено да правят снежни топки по американски без дръжки. И при всяко хвърляне чуваме вика „МАМ КАМ НАИТ ЛЕР!“

Мънди е зает да събира снежните топки, да ги трупа и да ги мята обратно. Дори аз хвърлям няколко. Германците не се виждат, а нямам намерение да подавам главата си над стената. Стоя клекнал и повечето пъти хвърлям отдолу. Но Мънди се е изправил в цял ръст и мята ли мята над пътя право в гората. Техните падат по парабола върху нас. Трябва да кажа, че няма кой знае каква опасност да се нараним с тия снежни топки. Снегът хрущи под мене, докато отново навъртам телефона.

— Шутзър?

— Да, Уонт! Готови сме. Само кажи! Милър ще се спусне надолу с джипа, Гордън ще бъде зад картечницата. Останалите идваме подир.

— Е, а ние тук се бием със снежни топки, дявол да го вземе.

— Какво?

— Стан, да не би войната да е свършила, а ние да не знаем? Преди малко говорих с Уеър и той се държа странно. Не биха ни скроили такъв номер, нали? Да приключат войната, а пък да го пазят в тайна.

— Сигурен ли си, че с вас всичко е наред? Мел се промъкна до средата на склона и по билото. Казва, че близо до моста май е сложено нещо като плашило в зелева униформа. Не е съвсем сигурен, но на такова му приличало.

— Плашило ли? По дяволите, Шутзър, ти започна цялата тая лайнена история с „Мамка му на Хитлер“; сега пък снежни топки и плашила! Защо не вземеш да ръководиш тая мръсна, гадна война и да изпратиш останалите от нас у дома?

Затварям, после се изправям, за да огледам добре. Честно казано, в този миг единственото, от което се боя, е да не ме ударят по лицето със снежна топка.

Разбира се, че е плашило. Онова, което бяхме взели за пушка, е пръчка със забучено на върха парче хартия. С крайчеца на окото си мяркам движение и ето че някой излиза от гората на пътя. Маха с две ръце. Доста далеч е, така че лицето му не се различава в тъмното, но не е онзи, който приличаше на Макс; толкова поне мога да кажа. Усмихва се, с виснал надолу с цевта шмайзер, метнат през лявото рамо.

— Shlaf gut ami!

— Слав гут, зеле!

Това е Мънди. Застанал до мен, размахва двете си ръце като ирландска мелница. Чуваме как стъпките им се отдалечават нагоре през гъсталака по отсрещния хълм.

Вътрешностите ми полека се отпускат. Навеждам се, вдигам телефона и го навъртам. Облягам се на стената, стиснал телефонната кутия между лактите си. Плувнал съм в пот от главата до петите. Може да е и от хвърлянето на снежни топки, но мисля, че си е чист страх. Всичките ми дрехи са подгизнали от потта на страха; е, ще трябва просто да изсъхнат, и това е. Всички миришем еднакво, няма смисъл да се перем. Отново се обаждам на Шутзър.

— Какво става сега, Уонт? Да не би вие двамата да сте почнали да строите снежни замъци? Местите германските замъци от поречието на Рейн тук край моста ли?

— Не се занасяй, Стан; това си е твоята война. Аз само докладвам за събитията, нали така? Пожелахме си лека нощ, сладка като захарен памук. Вече можете да нанкате; всичко се оправи. Знаеш ли ние сами бихме могли да приключим войната помежду си тук, в гората. Ще се нанесем всички заедно в замъка и ще се браним срещу онези, които обичат войната. Може би ще се обявим за неутрални.

— Сигурни ли сте, че нищо ви няма? Гордън призова на помощ целия си природен хуманитарен ум. Съчетан с аналитичния подход на Милър, той може да бъде пагубен за неразрешените проблеми; но засега никой не е излязъл с някакъв смислен отговор. Лошото е, че и двамата не смятат, че войната може да е свършила. Май имаме нужда и от твоето сълзливо художествено мислене върху тази задача.

— Ще поработя над това, Стан.

— Добре; и Мам кам найт лер.

Може би десетина минути по-късно, след дълго взиране в мрака с надежда да не видим нищо, решавам да се промъкна по коритото на потока до плашилото и там да се изкача на пътя.

На всяка крачка си отварям очите за мини. Вървя, докато се изравнявам с него. Направили са свой собствен вариант на Адолф Хитлер. Ето за какво са били крясъците. Това плашило е накипрено с някаква бракувана униформа. Главата му е направена от едричка снежна топка, украсена с шишарки и борови иглички по същия начин, както Шутзър казваше, че е украсил своята. Може би дори е същата глава. На върха на втъканата в ръката пръчка стърчи нашата карта. А в краката на плашилото лежи бинокълът ни.

Изкатервам се на пътя и давам сигнал на Мънди. Той ме вижда и ми махва с ръка. Тоя глупак дори не ме е прикривал с оръжието си. Откачам картата от пръчката и вдигам бинокъла. После хуквам назад по пътя и с един скок прехвърлям стената. Грабвам ръката на Мънди и поглеждам часовника му; Време е за повикването в единайсет и трийсет. Този път ми отговаря Гордън.

— Мел, кажи на Шутзър, че си прибрахме бинокъла и картата; няма защо да се тревожим за протоколи.

— Той отиде по нужда. Как така? Да не би да са се приближили съвсем и да са ви ги донесли като коледни подаръци, увити в луксозна хартия?

— Оставиха ги при плашилото. Между другото плашилото е пак по специалността на Шутзър, немски вариант на великия вожд. Каква е тая работа според теб, Мел? Аз не мога да разбера.

— Признавам, вече се отказах от всякакви предположения, че войната е свършила или дори, че скоро ще свърши, макар това да е най-голямото ми желание.

— Би било разкошен коледен подарък, нали? Добре, това е засега, момчета. Нова година, войната отмина, хайде у дома! Трябва да кажа, че тръпки ме побиват, като си помисля да прекарам Коледа тук.

— На мен пък ми изглежда направо изискано, Уонт. Имаме си всичко необходимо: елхи със стотици, сняг, шишарки, камина, всичко е налице. Какво още ни трябва?

— А какво ще кажеш за една мъничка елха със скована кръстачка, с изкуствени ледени шушулки и сърма, един чаршаф отдолу вместо сняг, влакчета, които обикалят около нея, цветни електрически крушки и няколко лъскави, шарени коледни топки?

— Всичко това е много комерсиално, няма истински коледен дух. А какво мисли нашият духовен наставник, Отец Мънди? Навярно за първи път ще пропусне среднощната литургия на Бъдни вечер. Мислите ли, че можем да го изпратим, сър?

— Не се безпокой, сам ще измисля нещо за Мънди. Латинският е целият в главата ми, и „давам“, и „взимам“. Ще отслужа среднощна литургия с канче от онова винце и няколко сухара от неприкосновения запас. Важното е духът, нали така, Мънди?

Мънди се усмихва и поклаща глава; пак го разочаровам.

Затварям и чакам да се изниже следващият половин час. С Отчето водим някакво подобие на разговор за най-хубавите Коледи в живота ни. Разправя ми как до дванайсетгодишна възраст вярвал в Дядо Мраз и се биел с децата в училище, за да ги убеди. Сега съжалявам за онези си думи, когато говорихме за вярата; не знаех, че съм бил тъй близо до истината. Бих желал да надрасна вече тази своя безчувствена внезапна жестокост, която проявявам понякога.

В полунощ виждаме да се задават Уилкинс и Шутзър. Мънди става, протяга се и извиква:

— Честита Коледааа!

Майката е здравата пристегнат в своите парчета от одеяла. Хвърля поглед на Мънди.

— Стига, Пол, не може да е вече Коледа. Не ми ги разправяй.

Мънди пляска с пропуканите си ръкавици и тупа с крака.

— Положително наближава, Ванс.

Дръпва ръкава на куртката си и поглежда часовника.

— Плюс-минус една седмица.

Шутзър подпира емката си на стената. Изглежда гроги; нищо чудно, след това ненормално бъхтене в снега.

— Да не пришпорваме времето, а, Мънди?

От носа на Уилкинс се процежда влага. Очите му се насълзяват и той духа в ръкавиците си. Как ли ще издаяни цели два часа. Шутзър ще наблюдава, а ако Майката не издържи, един от нас ще слезе да го замести. Изглежда толкова крехък, почти не се забелязва в тъмното, на студа. Стан тупа с крака.

— Майчице мила, какъв студ! Айде, момчета, вървете горе на топло. Ако започнем да хвърляме гранати, то ще е, за да се постоплим.

Вече не вали и луната се е спуснала почти до върховете на боровете. Проклетият вятър отново задухва, навява натрупания сняг. Ние с Мънди се запътваме нагоре. Нямам болки в корема и се надявам да поспя.

Милър и Гордън са сварили горещо кафе; има и супа, сготвена от Майката. Сърбам чорбата, чувствам как ме загрява отвътре и постепенно се съживявам. Най-вероятно тя просто ще изтече през тялото ми, но пак си струва. Уилкинс е използвал остатъците от дневните порциони и фасула ни; освен това май усещам вкуса на сардини. Звучи невероятно като съчетание, но след два часа висене на снега ми се вижда вкусно.

Милър иска да узнае всичко за боя със снежни топки. Оставям Мънди да разказва: самият аз съм капнал от умора.

— Искате да кажете, че са ви замеряли със снежни топки най-безпричинно?

— Точно така.

— Сигурен ли си, Мънди? Да не би да си измисляте цялата работа?

— Честен кръст, Бъд.

Мънди действително се прекръства. Но Милър не се засмива.

Изувам ботите си и полека се пъхам в чувала, с крака към огъня. Стъпалата ми са вкочанени и почват да щипят. Искам само да спя като пън поне три-четири часа. Тази лудост ме изтощава повече от каквито и да било сражения. В главата ми е каша, нервите ми са изопнати. Винаги ми е било трудно да се справям с неща, които не разбирам.

Слушам как Милър, Гордън и Мънди си говорят. Последното, което си спомням, е как Отчето слага дърва в огъня. Дори не ме вълнува какво горим. Виждам, че не ще да е от конюшнята. Стигнал съм до фазата, когато всички съпротивителни сили са изчерпани.

Следващото, което достига до съзнанието ми, е, че Шутзър ме буди. Шест часът сутринта е. Спал съм цели шест часа. Някой ме е заместил на караула от четири. Първо ми хрумва, че е бил Мънди, който обича да се прави на мъченик, но се оказва, че е Майката. Аз се тревожа за него как ще изкара своя караул, а той да вземе двойна смяна вместо мен! Дали цялото отделение е забелязало разклатеното ми състояние?

Следващите два часа сме двамата с Шутзър. Вече изобщо не съм в течение на нещата. Не помня кога Шутзър е бил караул последния път, но той изглежда доста свеж. Взимаме си гранати, патрондаши и емките и се спускаме по хълма. Все още е тъмно като в рог и температурата май пак е спаднала. Вече е толкова студено, че няма големи изгледи да завали.

Във въздуха се носи усещането за онези сутрини, когато тръгвахме на утринна коледна литургия. На излизане минавахме покрай елхата, без да гледаме, долавяхме миризмата на бор и само с крайчеца на окото надниквахме, колкото да я зърнем осветена, но оставяхме всичко, за след като се върнем. Тази сутрин е изпълнена със същото предчувствие, че днес нещо ще се случи. Но няма нищо, което да се види или да се пипне, само усещането за очакване и неизбежност. Сигурно Мел е прав: на Коледа тук ще ни е не по-зле, отколкото където и да било другаде по време на война.

Една година получих чисто нов велосипед на две колела от „Сиърс Роубък“, оцветен в най-лъскавото червено и най-блестящия хром, с които може да бъде украсена една машина. Тогава също валеше сняг и след църква изкарах колелото по заснежените стъпала на верандата. Подкарах го по тихата, тъмна улица между двата реда къщи под падащия сняг. Никога преди не бях карал велосипед на две колела, но в огромното си желание успях да се задържа. А после не можех да спра; колелото имаше челюстни спирачки, а аз нямах представа как се борави с тях. Баща ми излезе на снега и застана отпреде ми, тъй че аз се забих между краката му, когато хвана дръжките, за да ме спре.

— Уонт, мога ли да погледна картата? В тебе ли е?

Бръквам под куртката си и я измъквам.

Беше мокра от снега, но след като е стояла шест часа до гърдите ми в спалния чувал край огъня, е почти изсъхнала. Толкова съм отпаднал, че дори не се запитвам какво ще прави Стан с картата на караул.

Той кляка до стената и пали клечки кибрит. Какво ли търси? Нали знаем къде сме. Изправя се, очите му горят.

— Виж, Уонт! Така и предполагах! Прехвърлях в ума си всички тия щуротии, които ни се случиха от срещата с изправените в снега мъртъвци досега, и има само един смислен отговор!

Отново кляка и драсва клечка кибрит. Клякам до него. Той ми сочи някакви белези по картата, направени с черен молив — вероятно 4В или дори още по-мек. На гърба има и нещо написано със ситен почерк, предполагам, германски. Дълго е около четири реда. Шутзър пак пали клечка. Прокарва пръст по думите.

— Е, това първото е лесно. Питат дали някой от нас говори немски. Ясно като бял ден. Но после идва друго; нещо като цифра и дума. Или е SANDKARTE или LANDKARTE. Проклетите зелки пишат такива криви букви.

Клечката отново угасва. Оглеждам се да видя дали наоколо не стои някой германец, който би ни помогнал да го разчетем. Шутзър е запалил нова клечка. Ще взема да го помоля да ми даде няколко; той вади кибрити от всеки джоб. Обръща картата налице, пак пали клечка и я движи отгоре й. Спира и приближава лице до хартията, но в този миг клечката угасва. Изправя се и ме поглежда.

— Е, проклет да бъда, ако на мястото на колибата край потока не е отбелязан някакъв хикс и цифрата 1200. Проклет да съм.

— Да не смяташ, че са заровили там съкровище, за да си поиграем сега на иманяри? Това пък какво значи, Стан? Я да вземем направо да се измъкваме оттук и да им оставим цялата гора на тия глупендери.

— Ами, Уонт. Мисля, че поне един от тия зелки иска да се предаде, а може би и цялата дружина.

— О, недей така, Стан! И без това нещата вървят доста зле.

— Слушай! Дай да почнем отначало. Първо, замръзналият войник, когото Уилкинс простреля. Я си представи, че е бил поставен там като плашилото тук, със забучено парче хартия на върха на пушката вместо бяло знаме. Спомни си, че на земята край трупа имаше някаква хартия.

— Виж какво, Шутзър? Тук аз съм по художественото творчество. Ти си нашият бизнесмен. Писането на разкази и рисуването на картини е моя работа.

— Забележи, Уонт: вече съм скулптор. Дори основах цяло модно течение в тая гора, защото зелките имитират моя шедьовър. Но ако съм прав, тогава и ония два прегърнати трупа като танцова двойка — американецът и зелката — трябва да са били един вид послание, с което ни съобщават, че искат да се обединим. Вярно, грубичко е, но пък не забравяй с какъв род умове имаме работа. За тия гъзове да мъкнат трупове насам-натам, е най-обикновено нещо, тъй както за децата да си играят на кукли.

— Добре де, карай нататък.

— И така, после първата нощ ни излизат със своето „Schalf gut“, за да ни дадат да разберем, че знаят за нашето присъствие, но не се сърдят особено, нали?

— Много добре, Стан. А кога ще дойде ловецът, за да избави Червената шапчица от лошия Кумчо Вълчо?

— Не, говоря сериозно. Слушай! Нима може да има друга причина, за да не ни очистят или поне да ни вземат в плен още на онзи склон? По дяволите, те пак ни повтарят, че искат да се разберат с нас. Още ли не ти е ясно?

Вече почвам да загрявам. Шутзър е прав; това е единственият отговор, при който всичко си идва на мястото.

— Тогава, Стан, цялата тая идиотщина с „МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР“ е част от същата работа; турили са онова там на пътя, за да ни покажат, че са съгласни с твоята прекрасна мисъл, изписана в полите на планината.

— Точно така. Всичко съвпада. Сега, ако съм прав, те искат да отидем да се срещнем с тях при колибата или заслона, който претърсихме днес. Гледай!

Той отново се снижава; клякам заедно с него. Пали нова клечка. Само в тая кутийка трябва да има поне още петдесетина клечки. Не си спомням дали в дневните порциони имаше кибрит. Може да ги е взел оттам.

— Виждаш ли, точно тук е. Отбелязано е с хикс и цифрата 1200. Какво друго може да значи?

Клечката угасва и ние отново ставаме. Небето започва леко да просветлява.

— Ама работа, Стан. Може да е клопка. Да ти призная, нямам много вяра на германците.

— Сега пък ти навлизаш в моя територия, Уонт. Оставям ти художественото творчество, но тук аз най-много мразя зелките, не забравяй. И все пак, ако можем да пипнем тая банда, идеята не е лоша.

— Страх ме е, Стан; не можем да рискуваме цялото отделение за такова щуро хрумване.

— Слушай! Ако искаха да ни избият, вчера можеха лесно да го сторят. Можеха да го сторят и снощи, когато ти хвърли гранатата. Щом са могли да ви замерят със снежни топки, какво би им попречило да ти пуснат някоя и друга лимонка?

— Може би просто са добряци, Стан. Може да има и добри германци.

— Божичко, говориш като Мънди!

— Добре, ще доложа за това при следващия радиосеанс. Уеър ще ни даде инструкции.

— Дай да помислим по-напред, искаш ли? Не е необходимо разни офицери само да объркват нещата. Все ще можем да извлечем някаква полза от всичко това и за двете страни, ако си поблъскаме главата.

— Е, и какво да направим? Да се предадем едни на други едновременно и да се редуваме за откарването на военнопленниците в лагерите си? Прилича ми на задачата за вълка, овцата и сеното.

Шутзър пали цигара, запалва една и за мен, използвайки същата клечка кибрит. Според Гордън цялото отделение е тръгнало по лош път. Навярно всички чувстват напрежението. Тихо е и мога да се закълна, че дочувам свирене на цигулка. Звучи като музика на небесните тела. Свалям каската и накланям глава в различни посоки, за да определя откъде идва. Понякога като че ли долита от самите върхове на дърветата. Не знам дали да му го кажа, или не; само ще се убеди, че съм откачил напълно.

— Това е Гордън, Уонт. Майката намери една цигулка сред боклуците на тавана. Беше в дървена кутия с ръчна резба. Гордън я отвори и само дето не падна на колене за молитва с лице към Мека. Казва, че не е виждал по-красива цигулка, а не бил достатъчно добър, за да свири на нея. Докато ти спеше, дълго спорих с него, че предметите нямат памет и изобщо не е от значение дали ще свири на нея, или не; даже, ако щеш, дали аз ще свиря на нея, или не. Гордън смята, че се причинявало нещо на дървото или струните и на добрата цигулка трябвало да свири само добър цигулар. Не знам дали сега е решил, че цигулката не е чак толкоз добра, или че е самият той е по-добър, отколкото казва.

Оставам така без каска. Стоим безшумно и слушаме. На ти сега: картини, концерти на цигулка — водим културен живот, няма що. Може би и ония са германци от висока класа, щом искат да се помирят. Вече нищо не ме учудва.

— Виж какво, Уонт; да речем, че аз и ти отидем просто да видим каква е работата. Ще внимаваме и ще бъдем само двамата. Аз ще поема всички рискове; ти просто ще стоиш на билото, откъдето дойдохме, и ще ме покриваш. Какво толкова ще ни стане, ако само проверим как стоят нещата? Я си представи, че има цяла тълпа от тия говняри, която чака да се предаде! Защо пък не?

— Трябва първо да доложа на Уеър. Мога да му кажа просто, че имаме възможност да вземем няколко военнопленници.

— И какво, мислиш, ще направи Уеър?

— Предполагам, че ще съобщи на Лав.

— Тогава знаеш не по-зле от мен, че Лав сам ще долети тук и ще нагласи цялата работа така, че да изглежда като генерал Патън, спечелил войната с голи ръце. Навярно дори ще организира някой смахнат дозор за залавяне на военнопленници и сам ще го предвожда. Не е ли така?

Знам, че е прав. Веднъж Макс Луис беше изпратен на самостоятелна акция да провери един мост за мини, когато двама германци го хванаха. Но при бомбардировката германците взели, че се предали на него. Той ги подкарал към лагера и минал с тях пред капитан Ендърс в батальона, който веднага позвънил в полковия щаб. Тогава Лав скочил в джипа и подкарал право нататък, а после се появи в дивизията с изваден пистолет, пазейки пленниците. Луис си изкара три дена шляене в полевата кухня, но Лав си издейства цяла бронзова звезда.

— Така е, Стан. Така стоят нещата в армията. Нищо не можем да направим. Почакай; колко е часът? Трябва да се обадя в замъка.

Закъснели сме с пет минути. Навъртам и Майката ми отговаря.

— Всичко наред ли е при вас, Уонт?

— Разбира се, Ванс. Шутзър разработва примирието в подробности. Дава на германците Тексас, Мисисипи, Луизиана, Джорджия, Алабама, Северна и Южна Каролина в замяна за цяла Германия плюс Франция.

— Кажи честно, Уонт, какво става според теб? Може би германците знаят, че сме в капан, и си играят с нас като котка с мишка. Веднъж, когато беше съвсем, съвсем тихо, ми се стори, че чувам тежък артилерийски огън някъде на юг и даже зад нас. Смяташ ли, че германците може да подготвят атака?

— Успокой се, Ванс. Единственото, което се чува, е цигулката на Гордън. Това ме навежда на мисълта, че войната може би вече свършва.

— Господи, надявам се! Стига ми толкоз.

— А сега лягай да спиш. И повече никакви поредни караули, макар че много ти благодаря. Време е и ти да поспиш.

— И без това не бих могъл да заспя; в ума ми непрекъснато се върти тая лудница. Не мога да спра мислите си.

— Така е, Майка, но все пак се отпусни и опитай. Слушай Гордън и си представи, че си на концерт с Линда. Няма да усетиш как ще се озовеш у дома. Помъчи се да забравиш.

— Добре. Благодаря. Ще опитам.

Майката отново е напрегнат, няма що. Не се шегува, не вижда смешната страна на нещата. Аз самият съм доста зле, но по друг начин. Ние имаме какво да правим. Затварям. Шутзър стои облакътен на стената; толкова е нисък, че едва достига перваза с лакти.

— Слушай сега, Уонт. Да речем, че опитаме такъв сценарий. Ще твърдим, че един от нас, съвсем сам, е пленил цялата тая тайфа германци, подобно на сержант Йорк. После ще го изкараме втори Оди Мърфи. Ще му донесе най-малкото сребърна звезда; може дори да го върнат у дома като герой от фронта за укрепване на морала в тила. Ще го вземат да държи реч по училищата или да открие някой и друг наборен център, издокаран в чиста, изгладена униформа, обсипана с медали. Как ти се струва?

— Струва ми се достойно за военен съд.

— Откъде ще разберат?

— Ами нали ще ни трябва почетна грамота от офицер?

— Уеър ще бъде с нас. Можем дори да го повикаме, след като извършим цялата акция, и да му припишем част от действията. Може например той да кара единия джип, пълен със зелки. Все ще измисля нещо; остави това на мен. Но заради Уилкинс трябва поне да опитаме.

— Заради Уилкинс ли?

— Разбира се, че за кого другиго?

— Господи, Шутзър, какъв мозък си! Чакай да помисля. Та това ще бъде чудесно! Всички ще свидетелстваме как сме били сгащени или нещо подобно и във върховния момент Уилкинс е пристигнал и спасил положението. Уеър и без това все яде попарата на Лав, задето не щурмуваме достатъчно. Няма да му се види лошо. А и какво друго би могъл да направи? Да изкара цялото отделение лъжци? При това ще имаме тайфа истински немски неприятели в подкрепа на нашата история. Какво може да стори? Това със сигурност би разрешило нещата. Исусе!

Шутзър пали цигари и за двама ни, отново с една клечка. Изпушвам по-голямата част от цигарата, докато прехвърлям всичко в ума си. Шутзър мълчи. Явно от него ще излезе страхотен рекламен агент или управител. Знае кога да притисне човека и кога да го изчака.

— Добре, Стан. Как ти изглежда следният вариант: ще кажа на Уеър, че отиваме на дозор за повторна проверка на колибата, защото сме чули оттам някакви шумове. Ще му кажа дори, че миналата нощ отново са идвали.

— Но не споменавай за снежния човек или за плашилото и боя с топки.

— Няма. И не бива да казваме още нищо на Уилкинс.

— Няма да казваме на никого, докато не разберем нещо повече. Може би аз съвсем греша и те въобще нямат намерение да се предават. Може би ти си прав, че това е просто някакъв умопобъркан, сложен, измислен от тях начин, за да ни вземат в плен без голяма суматоха.

— Ама че си, Шутзър! Тъкмо се бях зарадвал и ти взе, че опропасти всичко!

— Съжалявам; искам само да сме съвсем наясно. Ще бъдем двамата с теб; ако не стане, поне ще сме опитали. Как инак, по дяволите, може да свърши една война? Все някой трябва да опита.

— Добре тогава; само двамата с теб; засега.

Обсъждаме още малко. Най-забавно ни е да съчиняваме почетната грамота. Майката ще бъде провъзгласен за „Тигърът на Ардените“; ще се превърне в легенда. Може би ще успеем да му издействаме дори почетния медал на Конгреса. Името на Уилкинс ще бъде напечатано върху долара. Според мен номерът е да включим и Уеър; но това е работа на Шутзър. Щом Милър и Гордън са вътре, лесно ще доизмислим всичко. Навярно дори ще успеем да накараме и Отец Мънди да даде своя малък принос. Той е готов на няколко разумни лъжи в името на добра кауза.

В десет имам радиосеанс. Този път попадам на Флин. С гадния си престорен гласец той ми казва да се обадя пак след пет минути; Уеър искал да говори с мен. Изключвам и се изтягам на един дюшек. Правя усилие да издържа тия пет минути без цигара и без часовник. Може би ще ги направя десет, за да създам напрежение.

Когато се прибрахме, дадох на Шутзър една партия бридж за повторно разиграване и те съумяха да откъснат за малко Гордън от цигулката, колкото да направят играта.

Цигулката стои в отворената си кутия, подпряна на един сандък за гранати. Наистина е красива. С удоволствие бих се опитал да я нарисувам. Старанието да докарам тия силни и меки извивки би ме отвлякло от всички глупости. Искам да я нарисувам както си стои така, в кутията, с отворен капак и с лъка върху струните.

Отгоре й има някакъв оранжев кръг с поочукана вдлъбнатина по края. Приближавам се, навеждам се и я помирисвам; мирише на бор. Кутията е подплатена с тъмнозелено кадифе, а от долната страна на цигулката, малко накриво и леко на една страна, е закачена кадифена възглавничка, под струните, върху червеникавокафявото дърво, се е събрал прашец. В горния й край са изрязани две извити фигури, прилични на музикални ноти.

За първи път разглеждам цигулка. Нищо чудно, че Гордън толкова се е развълнувал. Трябва да е прекрасно да държиш такъв красив предмет под брадата си и да изтръгваш от него музика. Ще направя рисунката върху вътрешната страна на кутия за дневен порцион; кутиите за неприкосновения запас са твърде малки.

Минават поне десет минути, преди да се върна до радиото. Уеър отговаря веднага.

— Какво става при вас? Приемам.

Какво ли може да е узнал?

— Към дванайсет и два, нула нула ни закачаха малко на поста, но това е всичко, лейтенант. Приемам.

Отговор не последва. След десетина секунди отново включвам и повтарям.

— Става нещо голямо, Нот. Получихме невероятни сведения. Проклетите зелки атакуват навсякъде. Може би това е най-голямата акция във войната. Тук всички са възбудени; говори се за изтегляне на целия полк. Приемам.

— Уилкинс казва, че чул нещо като тежък артилерийски огън някъде на юг и зад нас, но другите не са забелязали, сър. Освен това снощи ни се стори, че долавяме шум откъм колибата. Аз и Шутзър ще отидем пак на оглед. Приемам.

— Майор Лав изпрати първо отделение на дозор за залавяне на език. Приемам.

По дяволите! Едуардс с цялото си отделение навън в това мръсно време за хващане на военнопленник! Тоя копелдак Лав!

— Тук всичко е спокойно, сър. Приемам.

— Добре, дръжте отделението си на място, Нот. След два часа имаме заседание на щаба. Ще ви осведомя за положението при следващия радиосеанс. Приемам.

— Разбрано, сър. Приемам.

— Приемам и край на предаването.

— Край на предаването, сър.

Изглежда, никой не обръща внимание на моя сеанс на радиовръзка с полка. Всички са погълнати от играта. Само Шутзър вдига поглед и ми намига. Изтягам се на един дюшек и се опитвам да премисля нещата. Ония галфони в полка се паникьосват от какво ли не; навярно няма нищо. Неведнъж съм виждал как свързочниците напълно объркват работите.

Въпреки това ме е страх. Страх ме е да изляза пред германците и евентуално да говоря с тях. Накрая се унасям в сън. Сега през деня държим по един човек във всеки окоп, така че мога да спя колкото си ща; но ако ще ходим да се срещаме с тия германци, имам само около час. Заспивам тъкмо когато Мънди кара Милър да си поговорят за „Сбогом на оръжията“. Милър не ще да я обсъжда. От всички само Мънди смята, че това е голяма книга. А вече нямаме друго за четене, освен някакъв роман, наречен „Вечната Амбър“, пък и той е в отделението на Едуардс. Кой знае кога ще го свършат. Както разбирам, май няма да се хареса на Мънди. А може би ще му хареса, пък ще каже обратното. Това е последната ми мисъл.

Струва ми се, че са изминали само няколко минути, когато Шутзър ме разтърсва. Мънди и Милър спят. Уилкинс пак е на тавана. Гордън е караул.

— Какво ще кажеш да тръгваме вече, а Уонт, за да бъдем там по обяд?

Гроги съм; отначало не схващам за какво ми говори; после си спомням. Увисвам в чувала на ръба на дюшека; в устата ми горчи, сякаш съм повръщал. Измъквам краката си на пода; май няма какво да ни попречи да отидем на този налудничав доброволен дозор. Ще се отбием при Гордън да го уведомим закъде сме тръгнали. Длъжни сме да го уведомим, по дяволите, та той е втори по ранг в отделението; дори има някъде по джобовете си нашивки, които го доказват. В склада се намериха нашивки за ефрейтор.

Не си слагаме снежните халати; изглежда, вече не ни се вярва, че тия германци могат да ни убият. И двамата сме достатъчно убедени във версията на Шутзър. Но си вземаме пушките, патрондашите, гранатите, цялото снаряжение; все още не сме чак дотам пацифисти.

Пътьом се отбиваме при Гордън.

— Закъде сте тръгнали бе, момчета? Да не би да отивате да направите снежен вариант и на Гьоринг, та нощес да слушаме МАМ КАМ ГЬОР ИНГ? Ето ти още един чудесен модел за Шутзъровите снежни статуи.

Чакам, докато Стан му обяснява каква е работата и му показва картата с посланието.

— Искате да кажете, че вие двамата ще се изтърсите там, за да проведете конференция по примирието с група германци? За кого се вземате бе? За Чърчил и Рузвелт ли? Трябва да сте изперкали. А ти, Шутзър, любими мой сънароднико евреин, тъй изпълнен с омраза към германците, от къде на къде ще ходиш да си пъхащ носа само за да дадеш възможност на тия хапльовци, дето си падат по надениците и три четвъртите панталони, да се приберат на тихо и топличко във военнопленническия лагер, докато на нас тук ни замръзват задниците? Не разбирам.

Поглеждам към Шутзър. Колкото до мен, това е негово дело. Самият аз още не съм съвсем наясно с мисията.

— Слушай, Мел. Представи си за миг, че те действително искат да се предадат. Представи си, че успеем да уредим работата тъй, та Уеър и Лав да си помислят, че Уилкинс го е направил сам, с един револвер. Да предположим, че всички ние се подпишем под петицията да му се дадат полагаемите се на такива герои медали. И без това той е най-близко до героизма от всички нас. Какво ще кажеш, а?

Мел се взира в Шутзър. Невероятен е навикът му да възприема нещата, без да показва нищо външно. В него има нещо непоклатимо.

Обзалагам се, че днес Мел е станал страшно добър лекар. Може би като поостарея и здравето ми вземе сериозно да се разклаща, ще го издиря, ще се преместя в Ню Джърси; нека д-р Мелвин Гордън ме спусне полека, внимателно в гроба с възможно най-малко писъци и ревове, горе-долу достойно. Той ще го направи за мен.

Сега той само клати глава. Вижда се обаче, че е загрял.

— От къде на къде си мислите, че Уеър и Лав ще се включат в този огромен фарс? И после германците — въобще не ги виждам да се предадат току-така. Освен това каквото и да сте замислили вие с вашата дипломатическа мисия, Уилкинс никога няма да се съгласи.

Това е нещо, което не сме обмисляли: как да привлечем Уилкинс в целия заговор. Замълчаваме, облегнати на стената, без да пушим, прехвърляме всичко в ума си. Но ето че тъкмо Мел излиза с отговор.

— Винаги бихме могли да разиграем нещо като лото, уж за да видим кой да бъде героят на деня. Той може да се съгласи на тази основа. Каквото и да играем, бридж, покер, шах или детска игра, все Уилкинс ще спечели. За по-сигурно останалите ще играем малко по-слабо от обикновено.

Шутзър ме поглежда и бързо ми смига.

— Естествено, че Уилкинс ще спечели, колкото и добре да играем всички! Особено на шах. Мисля, че никога не е губил, дори срещу Евънс от първо отделение, който е нещо като човешка сметачна машина. Навярно вижда дори и цветовете под формата на цифрите.

Поглеждам ту към единия, ту към другия. Мел и Стан са толкова различни по начина си на възприемане на живота, а все пак между тях има някаква особена здрава връзка. Явно, не е от еврейството; по-скоро има нещо общо с любовта, не с лигавата любов между мъже, дори не и с братската любов; те просто обичат и това чувство изтича от тях към другите. Дори не съм убеден, че Шутзър действително мрази германците. Мрази само делата на някои от тях, тъй както Бъд мрази да върши каквото и да било неправилно.

Чакат аз да кажа нещо.

— Е, ще уведомим ли Уилкинс, или не? Той е толкова изнервен, че никога не би се съгласил дори с нашето отиване да говорим с тях. Убеден е, че сме заобиколени отвсякъде в нещо като капан.

Тогава разказвам на Стан и Мел за случилото се в онзи окоп край лагера: как бягахме през гората и прочие. Старая се да го предам точно както си беше, без да изпускам нищо и без да украсявам. Те слушат внимателно, споглеждат се, не вярват на ушите си, но в същото време знаят, че нямам причина да лъжа. Когато свършвам, Стан заговаря пръв:

— Мисля, че не бива да му казваме. Вземем ли веднъж зелките в плен, тогава можем да разиграем състезание по шах. А когато тръгнем за залавянето им, ще оставим Уилкинс тук, да пази замъка и да седи до радиото. Ще бъде съвсем естествено.

Гордън приема това с присъщото си безизразно лице — сякаш не е чул.

— Все пак си мисля, че трябва да кажем на Майката; инак бихме имали такова голямо предимство, че няма да е честно. Но аз ви разбирам; нека помислим. Засега, ако вие, момчета, сте решили да опитате, трябва вече да потегляте, за да видите дали в „старата казарма край града, близо до фенера, що свети и сега“, наистина има някакви германци. Аз ще си отварям ушите и само да чуя нещо, веднага долитаме на помощ. Ако имате нужда от нас, дайте два изстрела бързо един след друг, бройте бавно до три и стреляйте още веднъж. Става ли?

Шутзър поглежда часовника си и двамата кимваме. Да, така ще направим.

— Ако вие, момчета, не се върнете до един и половина, ще се свържа с полка и ще им кажа, че сте тръгнали на дозор.

— Уеър е на заседание на щаба. Ако ме потърси, преди да сме се върнали, кажи му, че сме отишли на нещо като дозор за рекогносцировка.

— Добре.

С Шутзър тръгваме по същия път, по който ходихме преди тримата с Гордън. На около двеста метра от колибата Шутзър ми прави знак да изостана на петдесет метра, така че едва го виждам между дърветата. Цялата работа е много по-съмнителна, отколкото ми изглеждаше. Развил съм условен рефлекс да не вярвам на германците. Предполагам, че и те ни нямат много-много вяра — мисля, че дори не ни уважават като войници, а може би и във всичко друго. Трябва да кажа, че аз ги уважавам като войници. Ако те бяха толкова многобройни в тази тъпа война, колкото нас, не смея да си помисля как щеше да свърши всичко.

Шутзър спира и прикляка на едно коляно на билото, откъдето може да огледа колибата. Аз залягам и чакам. После с разперени палец и показалец и с леко движение напред ми дава знак „Всичко е наред, да вървим“. Преваля билото бавно, с насочено оръжие. Аз го следвам внимателно също с насочена пушка със снет предпазител. Поне сме научили нещо от онова лудо търкаляне в снега.

Когато стигам на върха, от заветната страна на колибата, то се знае, стоят двама немски войници. Изглеждат невъоръжени. Единият, вероятно подофицер, може би същият с шмайзера от снощи, говори с Шутзър.

Шутзър е метнал пушката си през рамо. Залягам току зад билото, за да остана извън полезрението им. След три-четири минути Шутзър се затътря нагоре към мен. Целият е потен, тъй както се потеше в банята в хотела в Шелби, докато чакаше реда си с момичето.

— Е, ето че са тук. Шефът им, един подофицер, иска да говори с нашия командир. С моя идиш и неговия немски горе-долу успяваме да се разберем.

— Не съм чат на езика, Стан, а и нямам нашивки. Изобщо няма да ми повярва, че съм офицер.

— Може би просто не му се ще да разговаря с евреин, особено щом ще се предава в плен. Дай пак да отида при тях. Ще му кажа, че командирът ни не е дошъл с нас. Другият е по-млад и кой знае защо, ми се струва, че разбира малко английски. Изглеждат невъоръжени, освен ако имат пистолети или скрити пушки от другата страна на колибата.

— Божичко, Шутзър! Какво да правим? Казаха ли, че ще се предават?

— Не. Само, че искат да говорят с нашия командир.

Една минута стоим и мислим.

— Виж какво, Уонт, ела с мен. Ще им кажем, че нашият офицер е горе в замъка. Аз ще превеждам думите му, а ти ще наблюдаваш другата зелка и ще внимаваш дали схваща какво си говорим. На теб поне ти личи, че не си евреин; може би ще каже нещо повече, ако дойдеш и ти.

И така, спускаме се отново по хълма, като се мъчим да вървим небрежно, сякаш за нас е най-обикновено нещо да си говорим с германци. Когато се приближаваме, виждам, че не са същите, които наблюдавахме пред хижата. Трябва да са от онези, които ни изненадаха на склона. Единият, облегнат на стената пуши свита на ръка цигара в жълта хартийка.

Запътваме се право към онзи, с когото говори Шутзър. Боже мой, изглежда досущ като немски войник от холивудски антинацистки филм; само че е изтощен, опърпан. По-висок е от Шутзър с почти две педи и има хлътнали светлосиви очи. Русите му вежди са толкова гъсти, че пречат на погледа му, трябва да вижда света през мрежа от косми. Може би нарочно ги е сресал над очите си, за да не можем да проникнем в дяволските му намерения.

Кожата на лицето му е опъната върху скулите и от ъгъла на очите тръгват дълбоки дълги бръчки, почти като белези; от двете страни на носа му към брадичката също се проточват бразди. Може да е на всякаква възраст между двайсет и пет и четирийсет години. Когато отваря уста, виждаме, че има един клинообразен счупен преден зъб, а единият му кучешки липсва. Прилича на често бит бейзболен защитник. Облечен е в светлозеленикава бойна униформа и дори в този студ не носи шинел или каска, само тяхното бойно кепе, което прилепва към главата му, измачкано и омазнено. Имам чувството, че е почти плешив.

Двамата с Шутзър повеждат разговор. Трудно се разбират, но си помагат с жестове и опитват различни думи. Когато Шутзър не разбира, германецът главно натъртва думите си, а Стан сякаш играе на гатанки, защото всеки път се мъчи да изказва мисълта си по друг начин. Зелката посочва нашивките и знаците по пагоните. Предполагам, че все още държи да се срещне с нашия офицер.

Шутзър вади две пакетчета по четири цигари и няколко от своите неизчерпаеми клечки кибрит и ги раздава. Войникът, който стоеше облегнат на заслона, изоставя евентуалното скривалище на оръжието им и се приближава, за да си вземе. Шутзър запалва и четирите цигари с една клечка въпреки вятъра. Приближаваме се до заслона, на завет. Другият германец ми се усмихва, аз също му се усмихвам в отговор.

Този е по-млад, с бяло, изпито лице. Очите му са издължени, тъмни и влажни, сякаш е плакал или ще заплаче. Понякога очите на Уилкинс са такива. И двамата носят обичайните немски черни кожени ботуши с дебела подметка и кабари, но прогизнали от влага, смачкани и протрити.

Стоим прави, а първият германец започва дълга реч. Сякаш няма намерение да свърши. Не повишава тон, дори не ни поглежда много-много, но изкарва речта си на един дъх, като научена наизуст. Вече допушваме цигарите си, когато той млъква. На няколко пъти Шутзър го прекъсваше, щом не разбираше нещо, така че това също забави нещата. Сега Шутзър се обръща към мен.

— Така. Мисля, че разбрах. Първо, иска да говори с нашия офицер. Каза ми някои неща само за да уверим нашия офицер, че намеренията му са сериозни. Тия момчета са уморени от войната. Прехвърлили са ги тук през цяла Германия чак от руския фронт, където са им взели здравето. Казва, че зелките започват голяма нова офанзива тук, на запад, малко южно от този сектор. Те са част от някакъв разузнавателен батальон или поделение и са напълно убедени, че войната е към края си. Не искат да бъдат убити в последните й дни, след като са преживели цели пет години. Той смята, че поделението им ще атакува след ден-два, а тяхната група не ще да има нищо общо с тая работа. Сигурни са, че даже и да оцелеят след това нападение, навярно пак ще ги изпратят на Източния фронт.

— Каза ли направо, че желаят да се предадат?

— Не каза точно тия думи, но изглежда, това е същността. Все повтаря, че иска да говори с нашия командващ офицер. Обясних му, че имаме само един подофицер. Той казва, че и това е достатъчно. Те били всичко на всичко седмина.

— Ти какво мислиш, Стан?

— Е, можем да се върнем в отделението и да обсъдим. Ще му кажа, че ще говорим с нашия командир.

— Добре, кажи му.

През това време германците стоят и чакат. Пушат по втора цигара от тия, които им даде Шутзър. Подофицерът смуква дълбоко за последен път и размазва фаса в снега с тока на ботуша си. Шутзър отново започва да ломоти. Аз наблюдавам другия; все още не съм сигурен дали разбира. Шутзър сякаш не е същият, когато лее своя идиш; излиза много по-напевно, гърлено. На английски той говори на кратки, резки изблици, сякаш едва успява да накара езика си да следва ума му. Сега отново се приближава към мен.

— Така. Да вървим. Казах му, че ще дойдем с нашия командващ офицер вдругиден в десет сутринта. Чакай да повторим часа.

Стан се връща при него и се бави още няколко минути.

— Точно така, в десет часа, с нашия офицер, вдругиден, на същото място. Той иска да бъде утре, но ние трябва да се подготвим.

Германците вече поемат нагоре по хълма. Носят в ръце един маузер и един шмайзер, а не видях откъде ги взеха. На тръгване по-младият ни махва с ръка и ни се усмихва. Ние със Стан им обръщаме гръб и поемаме назад по пътя, по който дойдохме.

— Какво ще правим с офицера, Стан? Уеър ли ще доведем?

— Да не си луд? Имаме си такова чудесно подобие на офицер в собственото си отделение: цялата немска армия не може да ни излезе с по-добър. Само да го видят, и ще запълзят по корем пред него.

— Милър ли?

— Ами разбира се, че кой друг?

Когато се прибираме, за наше щастие Уилкинс е караул. Трябва да са се борили с него, за да го изкарат от тавана. Свиквам всички и Шутзър им обяснява положението. Милър го прекъсва:

— Искате да кажете, че вие двамата сте ходили в храсталака да си говорите с германците?

— Да, да пием бира, да ядем курабии и туршия под големите Tannenbaums. Точно така, приятелче.

През целия разказ на Шутзър Мънди само клати глава и се усмихва.

— Вие сте луди, момчета; обаче това е страхотна възможност! Представете си Уилкинс от горе до долу с медали. Може да му дадат и сребърна звезда — тъкмо да си я сложи на върха на коледната елха. Ако питате мен, медал му се полагаше още от деня, когато скочи върху Хънт в казармата. Бог да успокои душата му.

— На кого, на Хънт ли бе, Мънди? Хънт изобщо нямаше душа. Беше корав като камък отвътре, от горе до долу.

— Добре де, Шутзър, не биваше да го казвам. Но няма смисъл да се говори против мъртвите.

Мънди се прекръства.

Десетина-петнайсет минути развиваме идеята. Всеки развихря въображението си на тема как да скроим работата така, че Уилкинс да залови военнопленниците. Още малко, и ще съчиним цял роман, ако решим да включим всичко. Можем да го наречем: „На Западния фронт всички са куку“.

— А ти, Милър, ще бъдеш нашият командващ офицер. Никога не е имало и няма да има офицер като теб.

— Я се разкарай! Ти си командирът тук, Уонт. На теб ти плащат надбавка, ти ще бъдеш офицерът.

— Хайде, Милър — намесва се Шутзър и ме спасява. — Никоя зелка няма да повярва, че такъв слабак като Уонт, с тегло от шейсетина кила, може да бъде офицер. Освен това той е с кафяви очи. Човек не може да бъде с кафяви очи и да е офицер. Ти си единственият подходящ кандидат.

— А защо не Мънди? Той е едър и висок, леко пълничък, досущ като офицер. Пък е и по-стар. Аз съм твърде млад.

— Глупости, Милър. Хич не си млад; ти си се родил възрастен. Излязъл си на тоя свят, за да провериш инструментите на лекаря, да му кажеш как да държи форцепса.

— А на теб какво ти липсва, Гордън? Достатъчно висок си и през цялото време се усмихваш невъзмутимо като някой Буда. Изглеждаш вожд по природа; при това имаш и нашивка за ефрейтор в джоба. Видях ги веднъж, като паднаха, докато си откопчаваше гранатите. Не крий светилото си под шиник, човече; бъди горд, ходи малко по-наперен, може дори да ти дадем една офицерска нагайка.

— Случай, Милър. Тия германци са научени да подушват евреите като мен отдалеч. По цяла Германия са им накачили картини, чертежи, диаграми с еврейски носове, еврейски устни, еврейски очи, еврейски говор, походка, начин на плюене, прическа, връзване на обувките. За всяка що-годе свястна зелка аз за двайсет секунди съм прочетен вестник. Не, ти си единственият ни чист арийски тип. Избираме те за главнокомандващ с пълно единодушие.

Най-сетне Милър се предава. А как го докарваме само! Съставяме най-хубавата, най-чиста униформа от всичко, което му става, най-вече от нещата на Гордън. Взимаме и нашивките на Гордън; всеки откъсва знаците си на редник първи клас. Използваме Уилкинсовите принадлежности за шев и избачкваме някакъв коктейл от нашивки, по три райета нагоре и три надолу на всеки ръкав; само райета, без черни знаци. Даваме му някакъв небивал чин: той е нашият „мелез младши сержант втора степен“. Шутзър измъква една леща от бинокъла, за да я носи Милър като монокъл, но той все не успява да я задържи на окото си.

Изпразваме джобовете на куртката му от всички мръсотии и й правим фалти, за да изглежда като шита по мярка. Би било разкошно, ако имахме някой и друг от шитите по поръчка панталони или ризи на Лав. Но дори в този си вид Милър прилича повече на офицер от Лав; когато свършваме, той е впечатляващ.

Караме го да се перчи из стаята, да вири нос и да се държи високомерно. Стан го уверява, че няма нужда да казва нищо, само да кима или да клати глава и да се прави на гадняр.

Преди Майката да се е върнал, прибираме дрехите и скриваме куртката с нашивките. Вълнуваме се, че ще направим от Уилкинс герой. Мел все опява, че трябвало да му кажем, но ние вече сме толкова погълнати от тайните си планове и желанието да изненадаме Майката, че Мел не постига нищо.

Тази нощ изминава бързо. Във въздуха се носи усещането за Коледа, за скрити подаръци. Щом не съм караул, спя като мъртъв, а когато се събуждам, дори се изкензвам съвсем редовно, гъсто.

Вече всичко ми изглежда наред. Към десет часа се свързвам с полка. Този път Уеър ме чака на радиостанцията.

— Как са нещата при вас, Нот? Приемам.

— Спокойно, сър. Изпратихме двоен патрул до колибата за кратък оглед, но не открихме нищо. Тук всичко е спокойно, сър. Приемам.

Гордън, Шутзър и Милър са се надвесили над главата ми. Само Отчето е караул, а Майката е горе. Гордън дори оставя за малко цигулката, докато трае радиосеансът. Уеър едва ли би се възхитил, ако ме чуе да му говоря на фона на струнна музика.

— Тук пък нещата се затягат. Готвим се за изтегляне. Не се знае дали не сме напълно отрязани. От разузнаването не постъпват никакви достоверни сведения. Ще тръгнем на запад, цел — трети батальон. Никой нищо не знае. Не можем да открием първи батальон; първо разузнавателно отделение още не се е върнало; трябва да са се натъкнали на нещо. Приемам.

— Цялото първо отделение ли не се е завърнало, сър?

— Точно така. Казвам ти, Нот, нещата се затягат. Проклетите зелки здравата са се напомпали. Говори се за двайсеткилометров пробив на танкови дивизии и пехота, за придвижване на части откъм юг, с цел да се затвори обръчът. Но не знаем нищо със сигурност; комуникациите ни са в пълен хаос. Германци, облечени в американски униформи, с американски джипове, прерязват телефонните кабели, променят пътните знаци, объркват движението на войските. Разполагаме единствено с докладите на някои изолирани части. Приемам.

— Първо отделение взе ли другата радиостанция 506? Приемам.

— Тя е излязла от строя. Радиотехниците се опитват да я оправят, но досега безуспешно. Приемам.

— Може би са достигнали до някое друго поделение и просто не могат да се върнат, сър. Приемам.

— Както и да е. Лав иска от вашето отделение да си стои на мястото, за да разберем, ако направят пробив. Дръжте джиповете си готови за потегляне. Но най-вече иска един военнопленник. Идете до ловната хижа и хванете някого. Ако има някой офицер или подофицер, опитайте се да заловите него. Тъй като първо отделение не се завърна, имаме нужда от някакво разузнаване, и то бързо. Приемам.

В този момент се поколебавам дали да не му кажа за голямата коледна офанзива, за която говориха германците. От къде на къде ще знам такова нещо? Освен това германците може и да лъжат.

— Добре, сър; понеже сме малко, ще го направим на нощен патрул; ще скочим върху някой караул. Приемам.

— Във всеки случай обадете се веднага щом заловите човек. Или ние ще дойдем да вземем проклетото копеле, или вие ще го докарате с единия джип. Приемам.

— Ясно, сър. Приемам.

— Приемам и край на предаването.

— Край на предаването.

Десетина секунди никой не проговаря. После Милър закрива с ръка очите си.

— Мамка му и прасе! Цялото първо отделение! Шутзър започва да крачи наоколо, удряйки юмрука си ту в дланта на другата ръка, ту в сляпото око.

— Тая гадна война никога няма да свърши!

Гордън сяда на единия дюшек, после ляга, вперил поглед във високия таван.

— Само си помислете: Бъргман и Кели, Моузър, Евънс, Едуардс; цялото отделение. Може пък просто да са се измъкнали, а? След като Лав така се е развилнял, а Уеър само раздава заповеди наляво и надясно, може би са решили да си намерят някое тихо местенце и да се скрият. Бас държа, че са се заврели в някоя дупка насред гората.

Шутзър все още крачи напред-назад. Веднъж отива от камината чак до другия край на стаята.

— Какво става, дявол да го вземе? Мислех си, че тая гнойна война е към края си; а ето че пак започва да бере!

Гласът на Гордън е спокоен.

— Какво ще правим с оная работа за военнопленника и Уилкинс? Я да вземем да се откажем. Виждате, че тоя идиот Лав заличи от лицето на земята почти целия разузнавателен взвод.

Просвам се на единия дюшек. Страх ме е. Не ми харесва гласът на Уеър; в него имаше нещо отчаяно, сякаш е на ръба на паниката. Мъча се да се успокоя, да спра пърхането. Спомням си как при Мец Лав беше убеден, че отвсякъде сме заобиколени, и щеше да изостави всичко, когато се оказа, че имаме само да съберем хиляда военнопленници. Човек просто трябва да е смахнат, за да стане Втори щабен или шеф на разузнаването; това изглежда са постове, на които юначните войници набутват страхливците. Може и тоя път да няма нищо.

Но възможно е и просто да се напъхаме в някакъв спираловиден капан. Може би трябва да опростим цялата работа: да се откажем от идеята за Уилкинс и само да заловим военнопленници. Лав ще бъде безумно доволен, ако получи седем пленници, за да си поиграе с тях, а и ние ще минем за герои победители. Може дори да ни остави за малко на мира. Уилкинс и Гордън биха могли да закарат пленниците в лагера, а останалите ще си седим тук и ще чакаме да видим какво ще стане.

В два часа отново съм караул. Чувствам се мръсен, прашен. Очите ми парят от дима на факлите и от камината, която връща, гърлото ми стърже от сухота. Червото ми държи, но отляво нещо все ме пробожда и всичките ми вътрешности са като усукани. Имам нужда от още малко дълбок, спокоен сън. Чудя се дали навън все още вали.

Към следващата част или към съдържанието

Уилям Уортън Отбой в полунощ (4)

Метаданни

Данни

Отбой в полунощ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Мам кам найт лер

Уилям Уортън
Отбой в полунощ (4)