Колийн Фокнър
Лиа (8)

Глава седма

Харисън стъпи върху едно паднало дърво, провря се под един клон и отново тръгна по тясната пътека. Тъй като тук нямаше пътища, той използваше пътеките, които бяха прокарани от нежните копита на сърните. Шоуните се бяха движили по тези пътеки в продължение на хиляди години. Тази пътека водеше направо в Анаполис.

Харисън погледна нетърпеливо през рамото си. Може би караше Лиа да върви по-бързо, отколкото трябваше. Но за него бе важно да разбере дали ще може да издържи това пътешествие. По-добре бе да знае сега, отколкото когато са на път за Ню Йорк. Досега вървеше добре. По-добре, отколкото предполагаше.

— Идвам, идвам — задъхваше се Лиа. Тя бе вдигнала и препасала тъмната си вълнена пола с кожения си колан. Така вървеше по-бързо, но една индианска дреха би била далеч по-удобна. Харисън й бе предложил индианска туника и гамаши, но тя отказа. Ще се оправи и сама. Какво значение имаше за него колко пъти ще падне?

— Скоро ще настъпи нощта.

— Мислиш ли, че не виждам това? Но също така знам, че скоро ще бъдем в Анаполис. — Тя прескочи падналото дърво, мушна се под клоните и отново излезе на тясната пътека. Остана без дъх, но продължаваше да върви. — Трябваха ми десет часа, за да стигна от Анаполис до селото, но ти вървиш по-бързо от онези двамата, които ме доведоха.

Той се засмя иронично.

— Имаш късмет, че изобщо са те довели. Знаеше, че рискуваш. Добре е станало, че не са те ограбили, изнасилили или оставили на ирокезите или на някои дезертьори.

— Така ли? Твоят приятел Джошуа ми ги препоръча. Ще трябва да имам предвид в бъдеще на кои приятели да разчитам.

Той отново я погледна косо и намали ход, за да го настигне. Тази жена имаше остър език. А като млади бе толкова сладка и нежна. Чудеше се как бе станала толкова цинична.

— Приятелят ми Джошуа? Джошуа Джоунс?

— Не си спомням фамилното му име. Собственикът на кръчмата „Двете руна“.

— Как намери Джошуа?

— Баща ти ми каза.

Харисън млъкна за миг. Намести лъка, който бе метнал върху рамото си.

— Как е баща ми?

— Добре е. Подаграта го мъчи, но тази млада жена се грижи добре за него. Мисля, че това е добър избор за него.

— Неговата трета жена — засмя се Харисън.

— Да, неговата трета жена. Животът в колониите е труден за жените. Събуди се, Харисън. Някои умират при раждане, други от непосилната работа. Но какво значение има за теб дали баща ти е щастлив с една жена или с харем от жени?

Харисън бе чул от Джошуа, че баща му се бе оженил отново миналата година, но не знаеше нищо за тази жена, освен че бе тридесет години по-млада от него и вдовица.

— Дали я обича?

Лиа се засмя. Харисън съжали, че я попита. Смехът й го накара да се почувства неудобно. Въпросът му бе глупав. Какво ли го интересуваше дали баща му обича новата си жена.

— Не. Той не я обича. Поне не така, както е обичал твоята майка. Каза ми, че никога не е обичал някоя жена така, както е обичал майка ти — сродна душа, както той се изрази. Но той харесва новата си жена. Тя се казва Кери. Споделя самотата му. Тя е нежна и млада. Струва ми се, че го задоволява в леглото. — Тя отново се засмя.

Харисън не виждаше нищо смешно в това.

— И какво друго знаеш за любовта на баща ми? В кревата и извън него?

Лиа разтърка ръка в кожения ръкав на туниката си.

— Твърде сериозно гледаш на нещата, Харисън. Отпусни се. Баща ти остарява. Иска да се чувства добре.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Тя въздъхна и се опря на едно дърво. Взе кожения мех, който й бе дала Звездна Светлина, и отпи от водата в нея.

— Баща ти и аз станахме много близки през последните години. Той бе за мен бащата, от когото имах нужда. — Тя подаде и на него да отпие.

Харисън понечи да го поеме, но след това реши да отпие направо от нейните ръце. Направи една крачка и наведе главата си, за да отпие. Така близо до нея, той усети уханието на косата й. Така близо до нея му бе трудно да пие.

— Беше ли добър към теб?

— Много добър. Той ми помогна много в Танър. След смъртта на баща ми трябваше да се науча да правя толкова много неща. Братята ми си имаха своите собствени плантации. Понеже са по-големи и по-плодородни, те не проявиха интерес към Танър или към мен. Никога не бих могла да се оправя без Джордж Ди Ней.

Харисън пусна кожения мех. Баща му, защо трябваше Лиа да идва и да се рови в спомените му? Харисън се чувстваше виновен за това, че бе прекъснал връзките с баща си. Беше го виждал само няколко пъти през тези години, откакто бе отишъл да живее при шоуните. Но тези посещения бяха мъчителни и за двамата. Знаеше, че той е причината, но му бе твърде трудно да се откъсне от живота на белите и да заживее с шоуните. За него бе мъчително да бъде при баща си, толкова близо до Лиа, и да не я вижда. Харисън знаеше, че баща му не е виновен за съдбата, която го бе орисала, но въпреки това го винеше, може би за това, че бе създал него, метиса.

Харисън погледна Лиа. Тя бе толкова близо до него, че можеше да почувства дъха й до бузата си. Дъвчеше листа от мента. Бе събрала косата си на кок под черния си шал. С този черен шал и тъмната си дреха бе като жена, която жали някого.

Погледът му срещна нейния.

— Защо се обличаш с тези широки, тъмни дрехи? — Той докосна сивия ръкав, който се подаваше под наметалото й за езда. — Не ти подхождат. Ти обичаше светли рокли, синия цвят, който ти пасваше на очите, зеления, за да подчертава цвета на косата ти.

Тя сведе поглед.

— Аз съм женена жена, разбери това. Това носят всички стари жени.

Харисън усещаше, че тя крие нещо от него. Чакаше я да продължи.

— Освен това — възкликна тя — по този начин привличам по-малко вниманието. Така никой не ме безпокои и мога да си гледам работата спокойно. — Тя мина покрай него и продължи по пътеката.

— А съпругът ти одобрява ли това? Как се казва? Мисля, че бе Едмънд. — Харисън не искаше да намесва този мъж. Разбираше, че знае името му, Едмънд Бийл. Как можеше да го забрави? Именно Едмънд Бийл бе човекът, когото искаше да убие преди толкова години.

— Да, Едмънд — каза тя тихо.

— Е, добре, какво мисли той за своята жена, която се облича като някоя стара вдовица? Мисля, че негово задължение като съпруг е да те защити от другите мъже.

Тя тръгна по-бързо.

— По дяволите Едмънд, не е негова работа дали ще сложа тиква на главата си.

Харисън вдигна веждите си. Лиа ругаеше! Не можеше да си представи, че някога тя ще започне да ругае. Означаваше ли това, че тя и милият Едмънд нямаха нищо общо помежду си?

Харисън едва сдържа усмивката си. Никога не бе помислял, че Лиа може би не е щастлива в брака си. Може би това пътуване нямаше да бъде толкова лошо, колкото бе смятал. Поне разговорът ще бъде забавен.

— И така, как е милият Едмънд?

— Искаш да кажеш, че се интересуваш не как се чувства сега, когато е отвлечен, така ли?

— Точно така.

Тя поклати глава.

— Не ме дразни, Харисън. Просто една сделка, ето как стоят нещата помежду ни.

Той я настигна.

— Просто говоря, за да мине времето.

— Глупости!

— Лиа. — Той сложи ръка на гърдите си, като я дразнеше. — Шокиран съм. Какво е станало с това сладко момиче, което някога познавах?

— Тя порасна.

Харисън я погледна косо. Лиа бе стиснала зъби. Устните й потръпваха. Знаеше, че бе ядосана, но не се тревожеше от това. Искаше да я вбеси и да я види такава, каквато бе през онези години.

— И така, животът ти с Едмънд не е раят, както си го представяше?

— Копеле! — Тя се спря и се обърна. — Знаеш, че не исках да се оженя за него. Знаеш, че го ненавиждах!

Харисън бе изумен от болката в гласа й.

— Но ти се съгласи да се ожениш за него — каза той бавно, а гласът на Джоузеф Танър все още ехтеше в ушите му: „Тя каза, че ще се ожени за Бийл, ако й простя близостта й с теб.“

— Съгласила съм се да се оженя за него? — Сините й очи станаха стоманени. — Баща ми ме насили да се оженя. Заключи ме в една стая в продължение на дни. — Тя докосна гърдите му с ръка и леко го блъсна. — Когато ме изостави и реши да си поиграеш на дивак, нямах друг избор, освен да се оженя за този дебелак.

Тя отново тръгна, а той я последва плътно. Как смее да се държи по този начин и да го изкарва него виновен!

— Когато аз напуснах! — избухна той. — Когато твоят баща ме прогони! — Той сграбчи ръката й. Тя се опита да се съпротивлява, но той не я пусна. Обърна я към себе си и я накара да го погледне. — Лиа, той ме преби почти до смърт.

Тя притисна ръката си до устата, очите й се напълниха със сълзи.

— О, Харисън! Съжалявам, не знаех това!

Бавно той я пусна. Тя наистина не знаеше! Бе искрена! Прочете го по лицето й.

За момент и двамата мълчаха. Накрая Харисън заговори. Гледаше едно гнездо на катерички, високо над тях.

— Мисля, че и двамата не знаем какво е станало през този ден, нали Лиа?

— Никой не знае. Може би само баща ми, който е вече мъртъв — каза тя горчиво.

Той докосна рамото й, искаше да я успокои, да изтрие болката от миналото от себе си и от нея. Знаеше, че не може да го направи.

— Лиа…

— Харисън, твърде късно е. Няма смисъл да говорим. Поне не сега. Минали са девет години. Не искам да говорим за това. Няма смисъл. Само ще ни причини мъка. — Тя го погледна. — Имам съпруг и син, които са отвлечени, и се нуждая от твоята помощ. Можем ли да забравим миналото, поне засега? — Тя погледна настрани. — Не понасям да се връщам в спомените си. Ще полудеем и двамата, ако го направим.

Харисън отпусна ръце на хълбоците. Тя бе права. Знаеше, че е права. Трябваше да мислят преди всичко как да спасят момчето. Това, което бе станало, бе в миналото. Лиа се бе омъжила. Това, което трябваше да направят, бе да продължат по-нататък. Очевидно любовта, която бе изпитвала някога по него, бе изчезнала. Както и неговата. Това, което сега изпитваше към нея бе само едно желание. Стари спомени.

— Искаш да си починем, така ли?

Тя кимна с глава.

— Моля те, Харисън. Имам нужда от сина си. — Тя сви двата си юмрука. — Уилям е всичко, което имам. Всичко, което някога ще имам.

Харисън въздъхна. Посочи на изток.

— Анаполис е на две или три мили оттук. Денят бе дълъг и ние все още имаме много път. Нека да вървим, Лиа. — Той мина покрай нея. — Да намерим сина ти.

Пристигнаха в кръчмата „Двете руна“ на стъмване. Харисън избра една странична улица, която минаваше по брега на залива Чеспийк. Вместо да влязат през главния вход, той я поведе през страничния вход на тухлената сграда.

— Какво, страхуваш ли се да влезеш през главния вход?

Той сви рамене, като влезе в топлата кухня.

— Стари навици. Собствениците се плашат, когато видят, че влиза червенокож.

Лоените свещи осветяваха голямата кухня. На една скара печаха свинско месо, което издаваше приятна миризма. Едно малко куче, което спеше върху тухленото огнище, ги погледна, след това отново се сви и задряма. Зад кухнята се чуваха гласовете на посетителите на кръчмата. Смях и звън на калаени съдове.

Лиа погледна препеченото свинско и облиза устни. Бе прегладняла.

Харисън остави лъка и колчана със стрелите и отвори вратата. Видя го да отчупва парче ябълков пай.

Не можа да се сдържи и се засмя. Видя момчето, с което бе израснала. Спомни си как бяха откраднали целия пай от кухнята в Танър и го изядоха в своето скривалище в овощната градина.

— Какво правиш? — попита тя, като се преструваше, че е ядосана. — Ти да не би да си крадец? Не си платил за пая.

Той отчупи парче от кората, която ухаеше на масло.

— Джошуа ми дължи пай за цял живот. Някога му спасих скалпа.

— Спасил си му скалпа ли? — Тя отчупи от парчето, което той държеше, и бързо го лапна. Паят бе сладък и ухаеше на канела.

— Той слага капани през зимата. Понякога ходя с него, за да ги проверявам. На два пъти ни нападнаха неочаквано. Веднъж войниците, веднъж ирокезите. Джошуа…

Точно тогава вратата, която водеше към залата, се отвори и се появи една слугиня с увиснала шапка, която носеше мръсни чинии. Момичето погледна Харисън, леко изписка и вдигна нагоре ръце. Чиниите се пръснаха с трясък по пода. Момичето се врътна и се шмугна обратно.

Лиа избухна в смях. Беше толкова комично. Очевидно момичето се изплаши. Индианец, който яде пай в кухнята й.

Харисън погледна Лиа и се засмя широко.

— Какво става? Защо се смееш?

Лиа продължаваше да се смее.

— Ти. — Тя сложи едната си ръка върху устата си, а другата на кръста. — Бедното момиче. Може би си помисли, че има нападение! Скоро ще бъде тук с местната полиция!

Харисън сложи останалото парче в устата си.

— Нападнати! Аз съм просто един мъж, който яде пай в кухнята на приятеля си — каза той невинно.

— Но ти си индианец, дивак.

— Индианците не ядат ли пай? — попита той учудено. Лиа продължи да се смее по-силно. Боже господи, колко й бе приятно, че се смееше. Избърса устата си от трохите, които бяха останали си от вкусния пай. Жестът й бе толкова невинен и в същото време странно естествен.

Харисън хвана ръката й в своята топла длан. Усети пронизваща тръпка, която сигурно и тя бе почувствала. Това, което бе станало преди девет години, нямаше значение. Ясно бе, че двамата се желаеха все още.

Преди Лиа да разбере какво става, Харисън се наведе и докосна устните й. Сърцето й лудо заби в гърдите й. Усети аромата на ябълка и канела, усети желанието, което Лиа мислеше, че е загубила. Това бе една бърза целувка, устните им просто се докоснаха.

Когато Харисън вдигна глава, погледите им се срещнаха.

— Лиа…

Тя не знаеше какво да каже. Бе смутена. Никога не си бе помисляла… Единственото, което успя да направи, бе да се взре в неговите тъмни очи и да помисли за годежния пръстен, който носеше.

Внезапно вратата на кухнята се отвори отново, но сега на прага стоеше Джошуа, собственикът на кръчмата. Той се засуети покрай тях, като видя, че Харисън бе прегърнал Лиа. Правеше се, че не е видял нищо, или може би това бе в неговия стил.

— Огън и жупел, Харисън! Знаех, че си ти!

Джошуа бе голяма мечка, рус и с провиснали мустаци. Подаде ръка на Харисън и той я пое. Двамата мъже се прегърнаха.

Лиа отстъпи назад, като се чувстваше объркана. Харисън я бе целунал. Тя не знаеше защо направи това. Това, което знаеше, е, че я обича. Почувства се напълно незащитена от внезапното чувство, което бе изпитала към Харисън. Колко много време бе минало, откакто не бе чувствала сладостната тръпка по тялото си. Колко отдавна не бе чувствала туптенето на сърцето си и изчервяването на бузите си. Всичко бе толкова отдавна…

Харисън продължи, сякаш нищо не се бе случило.

— Джошуа, мисля, че познаваш мисис Бийл, нали?

Собственикът на заведението отстъпи назад.

— Разбира се, че я познавам. — Той кимна сърдечно. — Радвам се, че намерихте това, което търсихте. Радвам се, че тези водачи изпълниха мисията си. Бяха се побъркали за парите, които им дължах.

— Такава бе уговорката, нали? — Тя се усмихна. Харесваше Джошуа. Той бе честен човек, който не подценяваше жените, когато трябваше да прави бизнес.

— И така, какво мога да направя за вас двамата? — Джошуа посочи празната тава от пай. — Жената от бара ми каза, че сте изяли и последното парче от пая ми.

Харисън се засмя заедно с него.

— Имаме нужда от легло за през нощта.

Джошуа повдигна вежди.

— Едно?

— Две — поправи го Лиа. — И то в отделни стаи.

Харисън кимна с глава.

— Придружавам мисис Бийл до американския зимен лагер в Джърси. Тръгваме утре.

— О, не! — Джошуа вдигна месестата си ръка. — Не ми казвай, защото не искам да знам какво искаш да правиш с тази прекрасна дама и защо. Просто ми кажи от какво имаш нужда и аз ще се погрижа за това.

— Ще направя един списък, но точно сега имаме нужда от хубава вечеря. — Харисън удари плоския си стомах с длан. — Днес пътувахме доста дълго.

— Веднага ще я имате. Има една свободна маса до огъня. Просто оставете нещата си. Мисис Бийл може да получи стаята над кухнята. А ти, Харисън, ще спиш в общата стая с другите мъже. — Джошуа ги поведе от кухнята към общата зала. — Внимавайте — напомни им той, когато минаваха покрай падналите на земята съдове.

Лиа и Харисън го последваха в шумното помещение към една от двете камини, които изпълваха помещението с приятна топлина.

Когато минаваха през залата, Лиа се огледа наоколо. Помещението бе пълно с шумни посетители, повечето от които мъже. Няколко моряци седяха наблизо до външната врата и играеха дама. Двама добре облечени мъже разговаряха оживено за някаква кобила или проститутка, Лиа не можа точно да разбере. Един мъж, жена му и синът му вечеряха наблизо до моряците. Няколко маси бяха заети от облечени в кожени дрехи трапери. Един търговец на животни седеше сам с една халба бира и чиния, препълнена с готвено. Бе оставил дългия си камшик изправен до стената.

— Знам, че ти ще пиеш халба бира, а какво ще пожелаете вие, мадам? Нямам почти нищо за жени. Бяло рейнско? Чай от колониите? — попита Джошуа, като почистваше масата от чиниите, оставени от последния посетител.

Лиа взе стола и седна срещу Харисън. Чувстваше се изморена и бе доволна да седне.

— Бира, моля.

— О, бира значи. Ще се върна с бирата и вечерята. — Джошуа взе чиниите и остави Лиа и Харисън сами.

Лиа скръсти ръце върху дървената маса.

— Какво бе това? — попита тихо тя.

— Кое?

Тя вдигна погледа си.

— Знаеш много добре кое! Ти ме целуна — тя снижи гласа си, — ти ме целуна в кухнята.

Харисън сложи ръцете си върху широките си гърди, ресните на ръкавите му докосваха масата.

— И ти отвърна на целувката ми, лейди Бийл. Усетих такъв плам в тази целувка, какъвто никога преди не бяха усещал.

Той се подиграваше с нея. Приятно му бе да я нарани. Тя погледна към огнището.

— Не трябваше да го правиш.

— А защо не?

Тя го погледна и процеди през зъби:

— Защото съм омъжена!

Същото момиче, което изпусна съдовете в кухнята, дойде с две халби бира, сложи ги върху масата и бързо изчезна.

Харисън грабна халбата и отпи дълбоко. Ръцете на Лиа трепереха, когато понечи да вземе своята халба. А сега какво? Той бе напълно прав. Бе отвърнала на целувката му. В кухнята тя бе тази, която искаше Харисън да я целуне, а сега тя самата желаеше да стори това. Разбира се, всичко това бе невъзможно. От девет години тя бе омъжена жена.

Лиа постави внимателно халбата върху масата.

— Нека това не се случва друг път, съгласен ли си?

Тя го чу да ругае тихо, пресушавайки до дъно халбата.

Той я удари силно върху масата.

— Очакваш да вървя с теб до не знам къде си, да спя с теб през нощта, да слушам смеха ти, да докосвам ръката ти и да не те пожелая? От какво мислиш съм направен аз? — Той се наведе ниско над масата. — От стомана ли?

Лиа погледна наоколо. Двама трапери стояха и ядяха вечерята си. Гледаха ту нея, ту Харисън.

— Каза ми, че ме мразиш заради това, което се е случило?

— Да, мразя те. Част от мен те мрази, но друга част… — Тя повдигна ръка, като се стараеше да говори по-тихо. Знаеше, че не тук е мястото да обсъждат тези проблеми.

— Недей, Харисън. — Трудно й бе да го погледне. — Нека приключим този разговор тук и сега.

Харисън се наведе напред, за да продължи да говори, но след това размисли.

— Добре — измърмори той. — Съгласен съм.

След малко дойде Джошуа с повече бира и чиния печено сърнешко месо, готвени тиквички и препечени филийки с масло. След като им сервира, изчезна в кухнята.

— Поне се нахрани — заповяда й Харисън тихо, като се опитваше да не я гледа. — Нахрани се и отиди в стаята си. Ще се погрижа за провизиите и конете.

Лиа отвори уста, за да каже нещо, но спря. „Нека всичко се размине — помисли тя. — И за двамата ще бъде по-добре.“

Докато мълчаливо се хранеше, изпи халбата си с бира, а Харисън вече привършваше четвъртата си халба. Лиа знаеше, че привличат вниманието на посетителите. Една бяла жена с добро възпитание пътува с индианец. Траперите демонстрираха вече нескрито любопитство.

Харисън вече привършваше вечерята си, като изведнъж погледна към по-високия от траперите. Косата на непознатия бе вързана на две къси плитки. Играеше на зарове със своя спътник.

— Искате ли нещо? — попита Харисън предизвикателно.

Лиа не хареса тона на гласа му. Бе пил повече, отколкото трябваше. Очевидно тя бе причината. Трябваше да вечерят в кухнята, за да не будят подозрения тук. Тя се протегна през масата и се опита да го хване за ръката.

— Не ги предизвиквай, Харисън, нека се нахраним и да си лягаме.

Харисън отстрани ръката й.

— Попитах те дали имаш нужда от нещо — повтори той на трапера с двете плитки.

— Не и от теб — отговори мъжът през стиснати зъби. — Червенокожа свиня…

— Харисън — прошепна рязко Лиа.

Харисън леко оправи косата си.

Тя отново се опита да го хване. Беше се справяла с достатъчно мъже в Танър, когато се стигнеше до бой.

— Харисън, недей!

Той ритна стола с мокасина си. Столът падна назад и издрънча върху дървения под.

— Какво каза? — попита той трапера.

Траперът се изправи.

— Казах, че нямам нужда от нищо, червенокожо прасе. Какво мислиш да правиш с тази бяла жена? Тя курва ли е или нещо подобно?

Лиа се отдръпна назад, а Харисън прескочи масата и удари трапера с юмрук по главата.

„По дяволите — мислеше си тя, като скочи от стола. Вторият трапер хвана Харисън за косата. — Само един ден е минал, а той прави така, че да убият и двама ни.“