Колийн Фокнър
Лиа (7)

Глава шеста

Лия стоеше пред вигвама на Харисън и наблюдаваше залеза на слънцето. Злокобните звуци барабаните на шоуните продължаваха да се разнасят наоколо. Почти всеки пълнолетен в селото бе отишъл на церемонията. Седяха там от часове.

Лиа искаше да попита Харисън какво става, но потисна любопитството си. Той я бе довел в неговия вигвам и помолил да остане тук, докато се върне. Сега тя не искаше да рискува. Беше убедена, че ще й помогне да намерят Уилям, така че трябваше да го послуша и да прави това, което той й казва.

Потрепери от хладния нощен въздух и реши да влезе вътре. Усети по-остро миризмата на Харисън. Всичко й напомняше за него и за любовта, която бяха преживяли някога.

Застана до входа, свила ръце около талията си. Бе по-трудно, отколкото си представяше, сега, когато се намираше при Харисън. Подценяваше силата на спомените. Едно докосване на ръката му и отново си спомни как се любеха. В началото й се струваше, че са минали милион години, откакто се бяха разделили. Но когато почувства ръката му в своята, стори й се, че са минали мигове от тяхната последна среща. Бяха се любили на тревата, огрени от топлото лятно слънце.

„Сигурно съм вече твърде стара и живея само със спомени“ — помисли си Лиа огорчена. Дните, когато бе млада, привлекателна и желана, бяха отлетели. Те вече не бяха реалност. Реалността бе тежката работа в имението, реалността бе един груб съпруг с любовница, реалността бе детето, което бе отвлечено.

Лиа се протегна и докосна коженото наметало, закачено на стената. Уилям й липсваше толкова много, че изпитваше остра болка в душата си. Но сега, когато бе тук с Харисън, тази болка намаляваше.

Тя въздъхна. Очевидно бе, че Харисън я мрази за това, че бе провалила плановете им да избягат. Дори и след толкова години той не можеше да й прости. Залъгваше се с мисълта, че ще се опита да му обясни колко е била изплашена този ден. Но знаеше предварително, че няма да я слуша. Знаеше, че няма да я разбере. Не познаваше баща й и затова не се страхуваше от него. Той не бе възпитан като момиче, което трябва да изпълнява капризите на всеки мъж.

Не, по-добре ще бъде да не се рови в миналото. Просто ще се договори с него. Тя и Харисън ще тръгнат по следите на похитителите на Уилям, ще намерят и спасят детето и Едмънд, и след това ще се разделят завинаги. Така ще бъде по-лесно, по-безболезнено и за двамата.

Но като разглеждаше нещата на Харисън, които висяха закачени, и след като погали гладката кожа, с която бе постлан вигвамът, тя си помисли какво ли щеше да се случи, ако тогава, преди девет години, мислеше така, както мисли сега.

Разбира се, щеше да отиде на срещата. Щеше да бъде достатъчно умна да не обсъжда плановете си със сестра си. Щеше да напусне Танър и никога да не се връща. Щеше да приеме тази любов, която, бе сигурна в това, се падаше само веднъж в живота. Щеше да рискува всичко само за да бъде щастлива. А след това? Може би двамата с Харисън щяха да отидат в дома на баща й, да живеят там. Тя се усмихна. Или може би щяха да дойдат на запад и да живеят сред шоуните. Щеше да бъде неговата съпруга, а той — нейният индиански съпруг. Как ли щеше да го понесе милият й баща?

Шумът отвън я върна към реалността. Някой говореше разгорещено и крещеше високо. Лаеха кучета. Чуваха се и приглушените звуци на индианските барабани.

Лиа излезе в здрача, без да облича наметалото си. Ноемврийският вятър гонеше и разбъркваше косата й. От вратата можеше да види помещението за церемонии и жителите, които излизаха от него. Един мъж вървеше най-отпред. Именно той викаше. Беше Колхийк. Размахваше юмруци и обиждаше всички на шоунски.

Хората от селото, чиито лица не изразяваха никакви емоции, стояха все още събрани пред големия вигвам, като че ли очакваха нещо. Шоунските жени крещяха и хвърляха пръчки.

Колхийк се обърна и се насочи към вигвама на Харисън. Лиа не се помръдваше, като се чудеше какво става. Не виждаше Харисън.

Колхийк спря на няколко крачки от нея. Лицето му изразяваше едва сдържана ярост.

Лиа погледна Колхийк, след това жителите на селото, после отново Колхийк. Въпреки че изпитваше неприязън към този човек, любопитна бе да разбере какво става.

— Какво се е случило?

Той поклати глава.

— Те са глупаци, всички са глупаци. Напускам това селище завинаги. — Той махна с ръка. Въпреки че бе среден на ръст, очевидно бе силен човек. Ръцете му бяха силни и мускулести. — Готов съм да те взема на север, за да намерим сина ти.

Лиа го погледна и се засмя.

— Харисън ще ми помогне.

Той се приближи до нея.

— Казах ти, че искам да ти помогна. Твърдя, че съм по-добър от него за тази цел.

Лиа не хареса тона му. Този човек се опитваше да й каже какво трябва или не трябва да направи. Още един мъж се опитваше да контролира живота й.

— Казах ти, че Харисън ще ми помогне да намеря сина си.

Той я хвана за ръката.

— Той е слаб. Твоят син ще умре, ако решиш да избереш Харисън. По-добре вземи мен. — Той удари гърдите си с юмрук. — Колхийк ще намери детето ти.

Лиа дръпна ръката си от неговата.

— Да не си полудял? Не бих минала и през селото с теб, камо ли да тръгна на север. Ти си един кавгаджия и очевидно не чуваш добре какво ти се говори.

Когато той отново посегна към нея, тя вече бе готова да се отбранява. Опита се да я хване и тя замахна колкото се може по-силно с юмрука си. Удари го точно там, където трябваше, и той падна, без да разбере какво става. Губейки равновесие, той стъпи върху един празен съд в загасналия огън пред вигвама на Харисън. Съдът се търкулна в тревата, като дрънчеше, а той падна в черната пепел.

Откъм събралите се чу вълна от смях. Мъжете се смееха и удряха коленете си.

Жените също се смееха, като потропваха с крака.

Колхийк се изправи. Загорялото му лице бе зачервено от гняв и объркване. С крайчеца на очите си Лиа видя Харисън, който вървеше бързо към нея.

— Стори ми се, че каза, че напускаш селото. — Лиа говореше предизвикателно. Ръката я болеше, но се почувства добре, след като успя да се зашити.

Колхийк размаха юмрук. Говореше през стиснати зъби.

— Казваш, че съм втори. Казваш, че си избрала Харисън. Ти се подигра с мен пред цялото ми племе! — Бе толкова разярен, че юмрукът му трепереше. — Тази мъж те предупреждава. Опитах се да ти бъда приятел, но ти отказа. Сега аз съм твой враг, Лиа Бийл, и ти ще платиш за унижението, което ми причини.

Харисън дойде при нея и погледна Колхийк. Черните му очи го пронизваха. Като че ли си казаха нещо безмълвно. Въпреки че някога може би бяха приятели, сега бяха врагове. Лиа видя, че Харисън плъзна ръката си около кръста и я сложи върху ножницата си. За момент Колхийк застина, в очите му се четеше омразата. След това се обърна и тръгна. Стигна до един вигвам наблизо и след малко излезе оттам с лък, колчан стрели и кожена чанта. Без да поглежда назад, той тръгна между вигвамите и се изгуби в гората.

— Знаех, че ще ми създадеш главоболия, Лиа — каза нежно Харисън, като наблюдаваше Колхийк. — Трябваше да послушам инстинктите си. Трябваше да те изпратя у дома още като пристигна.

— Той е кавгаджия, Харисън, а аз не искам да се занимавам с него. Твърде много години прекарах в такива неприятности. — Тя наблюдаваше Колхийк, който се отдалечаваше в боровата гора. — Беше си помислил, че ще тръгна с него, че той ще ми помогне да намеря Уилям.

— Какво му каза?

Тя втренчи поглед в Харисън, без да може да повярва.

— Казах му не. Казах му, че искам теб, а не него.

Той изруга тихо, първата английска ругатня, която Лиа чуваше от неговата уста, откакто бе дошла.

— Чудесно. Сега вече трябва да се безпокоя не само че ще ме скалпират отпред, но и отзад.

— Какво искаш да кажеш?

Харисън погледна в посоката, където се бе изгубил Колхийк.

— Той току-що бе отхвърлен, Лиа. Заради престъпления, извършени срещу селото, срещу хората. Никога няма да бъде приет сред шоуните отново. За нас той вече е мъртъв. Може би е мислил някак си да изтрие позора си, като те вземе и теб. А след като му каза, че си избрала мен, ти нанесе нова рана в сърцето му.

Тя се намръщи.

— Е, какво ще кажеш тогава? Смятам, че имам право да избирам, когото си поискам. Не мисли, че искам да подражавам на…

— Жената… лоша поличба е да споменаваме имената на умрелите. — Той въздъхна. Очевидно не искаше да се връща в миналото. След малко обаче продължи: — Както ти казах преди, когато отказах да се оженя за нея, Колхийк й предложи. Тя му отказа. — Той разрови косата си с пръсти. — Нейните думи го нараниха дълбоко. Откакто съм в това село, той винаги е виждал в мен съперник. Когато тя му отказа, той бе дълбоко наранен и ми се ядоса. Мислеше, че аз съм причината тя да не се съгласи.

— А сега и аз му казах, че съм избрала теб — промълви тихо Лиа.

— Точно така. Ти си го обидила не само с думи, но и с това, което си направила.

— Нямаше да го ударя, ако не ми бе посегнал. — Тя се загледа в притъмнялата гора. — Той няма да се опита да ни отмъсти, нали?

Жителите вече се разпръскваха. Една млада жена с бебе на гърба мина покрай Лиа и я потупа по ръката, като се усмихваше. Лиа не можеше да разбере нейния шоунски език, но успя да долови името на Колхийк. Очевидно младата жена бе доволна от това, което Лиа направи. За Лиа бе ясно, че тя не бе първият човек, с когото Колхийк влизаше в кавга.

Погледна отново Харисън.

— Кажи ми истината. Той няма да ни отмъщава, нали, Харисън?

— Струва ми се, че не би направил това. Ние бяхме приятели, Колхийк и аз. Обичахме се като братя. Това е много важно за шоуните. Приятелството е свещено. Никога не бих му причинил зло. — Той говореше бавно, като че ли изпитваше болка, когато говореше. — Мисля, че никога няма да ми причини зло.

Лиа стоеше и гледаше загорялото лице на Харисън. Боже господи, бе толкова красив в своята кожена туника и тесни гамаши.

— А сега какво ще правим?

Тя почувства магията на черните му очи.

— Сега ще планираме какво да правим.

Лиа сложи ръце около шията на Харисън.

— Знаех, че ще тръгнеш. Знаех, че ще ми помогнеш — извика тя. Гласът й потреперваше от чувствата, които я вълнуваха. — Знаех, че мога да разчитам на теб като на никой друг в този свят. — Импулсивно докосна с устни бузата му. — Бог да те благослови. Благодаря ти, благодаря ти.

Харисън я сграбчи за раменете и я отдръпна от себе си, за да може да види очите й.

— Не ми благодари още — каза той дрезгаво. — Ще ги намерим, но не ти обещавам, че ще бъдат живи.

 

 

Уилям седеше кръстосал крака край огъня. Срещу него бяха двамата мохикани. Дъвчеше остатъците от заешкото месо, които му бяха подхвърлили, след като се бяха нахранили, и ги наблюдаваше внимателно.

Наричаха се Небесно Перо и Двете Половини. Бяха баща и син. И двамата бяха негодници и той ги мразеше.

Уилям глозгаше един кокал и наблюдаваше двамата индианци. Днес се бяха качили високо в планината, на север, доколкото можеше да разбере. Бе започнало да вали.

Уилям се усмихна. Като всички деца и той се радваше на снега, и сега, когато имаше високи до колената мокасини като другите мъже, краката му бяха топли. Днес, когато вървеше след своите похитители, той си представи, че е в Танър. Представяше си как двамата с баща си яздят на север в прерията. Изведнъж се почувства изморен и самотен. Беше забавно да се върне в спомените си, но изведнъж видя пред себе си двамата индианци и си спомни, че баща му бе умрял.

Баща му…

Уилям погледна кокала, който глозгаше, и насочи вниманието си към месото, което бе останало. Няма да плаче. Вече бе на осем години и твърде голям, за да плаче.

Баща му се бе обесил. На сутринта, след като го бе ударил, той се събуди и видя, че баща му висеше на едно въже от гредата на тавана. Уилям затвори очи. Кошмарът на безжизненото, посиняло лице на баща му го преследваше неотлъчно. Все още виждаше полюшващото се тяло. Чуваше скърцането на въжето.

Войниците от форта, които срязаха въжето, му казаха, че баща му се е обесил, защото е бил страхливец. Затова се бе самоубил. Уилям им отвърна, че това не е вярно, и когато те започнаха да му се подиграват, той се хвърли срещу по-едрия, облечен в английска униформа. Бе разкървавил носа на войника, когато друг го повали на земята. Нищо, че бе получил силен ритник заради поведението си. Бе защитил доброто име на баща си, името Бийл, а това бе по-важно.

Уилям преглътна заседналата буца в гърлото си, която му пречеше да погълне месото. Тази буца постоянно заставаше в гърлото му, когато мислеше за майка си и баща си. Колко време бе минало, откакто баща му бе умрял? Две седмици? Не повече. Уилям се опитваше да следи дните, които минаваха. Правеше резки върху една пръчка, която носеше в джоба си. Но понякога вечер, когато спираха да почиват, бе толкова уморен, че моментално заспиваше и забравяше да направи резката.

Баща му бе казал да бяга. Трябваше да се върне в лагера, но поне засега не знаеше как да го направи. Индианците, които го бяха взели от лагера, го следяха внимателно. Вечер му връзваха краката, което му пречеше да избяга. Но той нямаше да стои с тези червенокожи негодници дълго. Така ги наричаше баща му и те наистина бяха такива. Не, той ще чака момента, когато ще може да избяга. Ще тича през целия път до Ню Джърси, а мама ще го чака там. Тя бе там. Знаеше това. Баща му каза така.

Уилям хвърли заешкия кокал в огъня и изтри устата си с ръкава на кожената си туника. Погледна почти пълната луна, която светеше високо в тъмното небе.

— Аз си идвам, мамо — промълви тихо той. — Просто не ме оставяй. Не си тръгвай без мен в Танър. Мамо…

 

 

Късно тази нощ Лиа стоеше навън пред вигвама на Харисън и гледаше луната. Започваше да вали пухкав сняг. Земята вече бе покрита с тънък бял килим. Тя и Харисън бяха говорили с часове. Бяха правили планове. Утре сутринта напускаха селото и щяха да тръгнат на север. Най-напред ще отидат в Джърси, за да намерят американската армия. Ще получат информацията, която им е необходима за отвличането на съпруга й и Уилям, и след това ще се насочат на север. Лиа предлагаше да спрат в Танър за продукти и коне, но Харисън не се съгласи. Спомена, че трябва да бързат, но може би причината бе друга. Затова решиха да купят това, от което имаха нужда, в Анаполис и след това да се насочат към Ню Джърси.

Лиа втренчи поглед в луната, като разтърка ръцете си под наметалото. Бе й студено. Боже, изпитваше нужда да прегърне Уилям…

Чу, че кожената завеса се вдигна и след това падна зад нея. Бе Харисън. Той погледна луната, а след това и нея.

Тя не се обърна от страх да не види сълзите в очите й.

— За какво мислиш, Лиа? — попита той. Гласът му бе странно дрезгав.

— За Уилям. Аз… мисля си дали му е студено. Мисля си дали гледа луната тази нощ. — С мъка сдържаше сълзите си. — Чудя се дали някога ще го видя.

След това усети допира на ръката на Харисън върху рамото си.

— Трудно ми е да разбера тази любов към едно дете, защото никога не съм имал дете, но мога да си представя колко силна е тя. — Той спря за момент и въздъхна. — Мога да си представя, защото помня болката, която изпитах, когато ме напусна.

Лиа се обърна към Харисън.

— Това пътешествие ще бъде трудно за нас. Трябва да се опитаме да се уважаваме, да уважаваме чувствата си.

Той смъкна ръката си от рамото й.

— Говориш като че ли ти си наранената. — Всякаква нежност, реална или въображаема, бе изчезнала от гласа му. Сега той бе отново студен, студен и безчувствен.

— Забравяш, че ти бе тази, която ме предаде. Онази сутрин аз отидох на поляната и те чаках, Лиа. Чаках те…

— Харисън…

Той вдигна ръката си, за да я накара да мълчи.

— Ще спя във вигвама на баба си. А сега отиди да си легнеш. Тръгваме на зазоряване.

Преди да може да отговори, той си тръгна.