Колийн Фокнър
Лиа (6)

Глава пета

Лия прекара останалата част от сутринта със Звездна Светлина. Говореха си като жена с жена, нещо, с което Лиа не бе свикнала. Говореха за децата, за посевите, за стари спомени. Независимо от четиридесетте години разлика, езическата религия и твърде много различия в културата, те се бяха харесали. Звездна Светлина притежаваше всичко, което Лиа не бе имала като малка. Тази жена имаше чувство за хумор, което караше Лиа внезапно да погледне света наоколо и себе си с насмешка. По много неща тази жена й напомняше за Харисън, Харисън, в който се бе влюбила, когато бе на шестнадесет години.

Когато Звездна Светлина разпитваше Лиа за сина й, тя задаваше въпроси, като че ли самата дълбоко страдаше за него. Попита я за цвета на косата му, любимия му кон, навиците му. Когато очите на Лиа се изпълниха със сълзи и тя не можеше повече да говори, Звездна Светлина я приласка, за да я успокои.

— Сигурно е жив — прошепна тя в ухото на Лиа. — Иначе би усетила като майка.

Сега Лиа вече се усмихваше.

— Това казах и на Харисън, когато ме попита защо съм дошла тук. — Тя стисна нежните, набръчкани ръце на Звездна Светлина. — Разбираш защо съм тръгнала, нали?

— Тази стара жена разбира — бе нейният отговор. Неизбежно разговорът се насочи към Харисън. Лиа седеше и решеше косата със скъпия гребен от черупка от костенурка, който бе на Звездна Светлина. Старата жена седеше на пода, кръстосала крака. Бе се облегнала на леглото си и пушеше глинена лула.

— Има нещо много мъчително между теб и сина на моята дъщеря — каза Звездна Светлина, като наблюдаваше реакцията на Лиа.

Лиа не я погледна. Тя продължаваше да реши косата си, която стигаше до кръста й.

— Не знам какво да кажа. Какво да ти кажа на теб.

— Трябва да ти задам този въпрос. Кажи ми истината. Обичала ли си някога моя внук?

Лиа прокара умело пръсти през косата си, като набързо я сплете на плитка. Погледите на двете жени се срещнаха.

— Да — промълви тя. — Обичах го с цялото си сърце.

Звездна Светлина поклати глава.

— Кажи на тази любопитна стара жена, какво се случи с вашата любов?

Лиа сви рамене.

— Остана само гневът, горчивината, годините, които изминаха. Това бе една детска любов, която не може да съществува в реалния свят.

— Ти си разгневена на Харисън?

Тя поклати глава.

— Да. И то много.

— Но ти си тази, която си го предала. Той казва, че ти си предала неговата любов.

Лиа се изправи. Никога и с никого не бе говорила за това, но сега почувства, че трябва да сподели с някого мъката си.

— Не съм го предала. Аз просто се изплаших. Щях да се срещна с него, но после промених решението си. Смятах, че е правилно най-напред да говорим с баща ми. Не че не исках да се омъжа за него, не исках да има кавга между него и баща ми. Исках нашата връзка да бъде приета от баща ми. Не знам какво ме накара да мисля, че баща ми ще се съгласи. Може би съм била твърде млада, за да искам това да стане.

Звездна Светлина кимна с глава.

— Разбирам защо не си отишла на срещата. Знам какво е да обичаш човек, когото семейството ти не приема. Дъщеря ми обичаше белия човек Ди Ней. Това й причини само разочарования, докато един ден умря и душата й се възвиси нагоре. — Звездна светлина изхлипа, тютюневият дим кръжеше над нея. — Ти си била дете и затова си се страхувала. Но кажи на тази стара жена, защо изпрати баща си на уговорената среща?

Лиа се намръщи. Престана да плете плитката си.

— Защо съм изпратила баща си ли? Не разбирам. Не съм изпращала никого. Не отидох на уговорената среща, само казах на една от сестрите си какво смятам да направя — да избягам и да се оженя за Харисън. Моята сестра е казала на баща ми. След това вече не видях Харисън. Когато отидох при баща му, той ми каза, че е изчезнал. Той също съсипа живота си. — Лиа прехапа устната си. — Той не ме е обичал и затова не разбрал страха ми. — Тя тръсна глава. Говореше колкото на старата посивяла жена, толкова и на себе си. — Не се върна. Нито и когато баща ми ме насили да се омъжа за Бийл. — Болката от спомените бе мъчителна. Тя погледна Звездна Светлина. — Защо не се върна отново при мен? Защо позволи на Едмънд да се ожени за мен? Знаеше, че ненавиждам Едмънд. — Тя сви юмрука си. — Ако ме обичаше истински, трябваше да ме спаси от баща ми и Едмънд!

Звездна светлина извади лулата от устата си.

— Мисля, че вие двамата имате за какво да говорите.

Лиа поклати глава.

— Не, няма за какво да говорим. Твърде късно е.

Звездна Светлина сплете двата си показалеца.

— И двамата говорите едно и също. Ако разговаряте, може би ще успокоите болката си. Твоята болка и тази на внука ми.

Като отметна плитката през рамо, Лиа сключи ръце в скута си.

— Какъв е смисълът да правим това сега? — Тя погледна Звездна Светлина. — Сега съм омъжена за друг. Имам плантация, която ръководя, и син, когото трябва да отгледам. Всичко бе само детска невинност. Нищо хубаво не можеше да се получи.

— Но ти и моят внук трябва да се лекувате взаимно. Тази стара жена мисли, че е добре, че дойде. Заедно ще намерите твоя син, ще излекувате раните от миналото и ще изясните отношенията си.

Лиа бе объркана, уморена и изтерзана. Какво искаше да каже Звездна Светлина, когато спомена, че трябва да изяснят полуистините в отношенията си? Какви ли лъжи бе казал Харисън на баба си?

Но засега не можеше да мисли много. Това, за което само трябваше да мисли, бе Уилям. Лиа трябваше да насочи вниманието си към спасяването на Уилям.

— Не съм дошла тук, за да се помирявам с Харисън. Дойдох, защото знам, че той може да ми помогне да намеря сина си. Ще му платя. Това е само една търговска сделка.

— Това ще решите вие с Харисън. — Звездна Светлина се засмя. — Колко странно са нахвърляни звездите на нашите съдби по небето, нали?

Лиа не знаеше за какво говори Звездна Светлина и не искаше да знае. Беше й приятно да прекара сутринта с тази мъдра жена, но внезапно се почувства объркана. Това, от което имаше нужда, бе чист въздух и да не мисли за Харисън. Тя бе погребала отдавна миналото си. Не бе необходимо да се рови в мъчителните спомени.

Лиа стана, като събра дървените съдове.

— Ще ги измия вместо теб. Къде да намеря вода?

— В потока. — Звездна Светлина й показа къде да отиде. — Мини през селото и ще чуеш шума на течащата вода.

Лиа наметна пелерината си. На вратата се обърна.

— Благодаря ти.

Старата жена наблюдаваше кръгчетата дим от лулата си.

— Благодариш ми за какво?

Лиа отклони поглед встрани. Почувства се неловко. След това отново погледна Звездната Светлина. Наистина бе странно, но нищо не й се струваше непознато тук, в това шоунско село, нито уютните вигвами, нито езикът, който говореха, нито дори различните обичаи. Сега разбираше защо Харисън бе дошъл тук.

— Просто ти благодаря — повтори Лиа.

Когато излезе навън на зимната слънчева светлина, Лиа се огледа и след като се ориентира, тръгна през селото към потока, на запад от лагера. Наоколо се мяркаха и други жители, но никой не я спря. Никой не я заговори, никой като че ли не я забелязваше. Очевидно не бе добра дошла за тях.

Лиа разбра, че бе сбъркала, като влезе по време на съвета. Трябваше да се съобрази с правилата на шоуните, както й бе обяснил Та. Но тя изгаряше от нетърпение да говори с Харисън и бе толкова изтощена от пътуването, че не можеше да разсъждава трезво.

Когато стигна последния вигвам, Лиа се спря и се ослуша. Наистина чу тихия ромон на потока, някъде сред дърветата. Тя се мушна под един вечнозелен храст и тръгна по пътеката, която според нея водеше към потока. Държеше здраво съдовете в ръцете си.

Обедното слънце грееше високо горе и обливаше с топли лъчи лицето й. Есенният бриз полъхваше, а останалите по дърветата листа трептяха по клоните.

Някъде по средата на пътеката Лиа се спря. Усещаше нещо наоколо. Погледна настрани. Не видя нищо, освен горичката от дъбови дървета, покрай която бе минала. Отляво и отдясно не виждаше нищо, освен полюшващите се клони на дървета и шипкови храсти. Един славей литна над нея.

Лиа мина още десет фута и спря отново. Сложи качулката си върху главата. Лекият бриз рошеше бретона й. Някой вървеше след нея…

Тя замръзна на място, като съжаляваше отчаяно, че не бе взела пистолета със себе си. Остави ви го в багажа си във вигвама на Харисън.

Какво да прави сега? Дали да хвърли съдовете и да избяга към селото? Втренчи поглед в гъстата гора, която я обграждаше, като се прислушваше във всеки звук. Не виждаше нищо, освен оголелите храсталаци и дърветата, които се извисяваха наоколо. Не чуваше нищо, освен шумоленето на клоните. Но нещо я смущаваше, едно странно чувство, че някой я следи.

Лиа направи крачка и тогава го съзря. Един индианец седеше на клона на близкото дърво над главата й, като люлееше безгрижно крака. Би могъл да я докосне и свали качулката от главата й. Тя самата можеше да докосне мокасините му и да го дръпне от дървото.

Повдигна поглед нагоре.

— Преследваш ли ме?

— Не. — Индианецът се усмихна пресилено. Бе красив, обгорял от слънцето, с правилни черти и бели зъби. Косата му бе като тази на Харисън, но отпред бе подстригана късо. Отзад бе събрана и сплетена с пера и миди. Беше наистина хубав мъж, по-хубав, отколкото трябва да бъде един мъж… красив като Едмънд. — Трябва ли да ви преследвам? — Английският му бе твърде сносен.

Лиа мина под клоните и тръгна към реката. Беше вече разбрала, че можеш да се отървеш от един мъж само като не му обръщаш внимание.

Чу го, че скочи върху земята и тръгна след нея.

— Името ми е Колхийк. — С две широки крачки той я настигна. — А вашето?

Тя не го погледна. Този човек будеше подозрение у нея.

— Лиа, Лиа Бийл.

— Имаш някаква работа с моя приятел Харисън, така ли?

— Може би.

— В селото се говори, че си загубила сина си и търсиш помощта на Харисън, за да го намери.

Лиа се спря и го погледна право в очите. Имаше някаква неприязън между Харисън и този Колхийк. Разбра го от тона на гласа му.

— Е, и какво от това?

— Просто питам. Не се интересувам. — Той изпъна дрехата си. — Искам да ви предложа моята помощ.

Думите му привлякоха вниманието й. Тя се преструваше, че не се интересува. Разбира се, Харисън ще й помогне да намери детето си. Но ако откаже?

— И какво разбираш от спасяване на деца.

— Повече от метиса. Бил съм в страната на ирокезите. Там има планини, които се извисяват високо в небесата. — Той сви застрашително устните си. — Мразя тези крадливи негодяи от Седемте народа. Мога да доведе сина ти у дома, Лиа Бийл.

Бе започнала да става подозрителна.

— Какво ще искаш да ти заплатя?

Той протегна ръка, за да докосне бузата й. Тя се скова. Той се усмихна и показа белите си зъби.

— Зависи от това какво ще ми предложиш.

Лиа го погледна. Не й харесваше начинът, по който я гледаше. Въпреки че не я докосна, почти усети ръцете му върху плътта си. Кожата й потръпна.

— Не смятам да те използвам — отговори тя и рязко се обърна.

Той я хвана за китката.

— Махни се. — Лиа пламна цялата. — Иначе…

— Иначе, какво, английска жено? Ти си в моето село, сред моите хора.

— Но тя е моя гостенка!

Лиа погледна стреснато и видя, че Харисън идваше към тях. Лицето му бе разгневено. Колхийк веднага пусна Лиа и отстъпи назад.

— Просто си играя с нея, братко. — Той леко се засмя.

— Не се бъркай наоколо! — Харисън хвана ръката на Лиа и я дръпна към себе си.

— Мисля, че ти казах да се върнеш във вигвама, след като свършиш разговора с баба ми. Не ходи никъде, не говори с никого. Мисля, че това ти казах!

Лиа дръпна ръката си и се наведе, за да вземе съдовете.

— Не съм твоя пленница, Харисън! Бях тръгнала към потока, за да измия съдовете на баба ти!

Харисън погледна заплашително Колхийк.

— Остави я, Колхийк. Този мъж те предупреждава.

Колхийк сключи ръце върху гърдите си и го изгледа надменно.

— Просто говорех с нея. Обсъждахме възможността от едно споразумение, нали така, Лиа Бийл?

Харисън погледна Лиа.

— За какво говори той? Ти нямаш работа с него!

— Предложих й да намеря сина й. Обсъждахме въпроса за заплащането, нали така? — Колхийк се ухили.

Тя събра съдовете и остави двамата мъже. Ръцете й трепереха. Слава Богу, бе стигнала потока. С крайчеца на очите си видя, че Харисън тръгна към Колхийк и го удари в гърдите.

— Остави я, или ще умреш, Колхийк. Толкова е просто това, което ти казвам, че е правилно да ме разбереш.

Колхийк се захили нервно, когато Харисън мина покрай него.

— Просто се шегувах, казвам ти, братко. Не исках да й направя нищо лошо. Ще говорим по въпроса по-късно, Лиа Бийл — извика той след нея.

Зловещият му смях се понесе сред дърветата. Лиа го чу. Беше се навела и миеше съдовете в потока. Слава Богу, че Харисън дойде. Ако не беше дошъл, сигурно нямаше да може да се оправи. Този инцидент й напомни защо е дошла при Харисън. Само с него се чувстваше в безопасност.

Харисън дойде при нея.

— Той можеше да те изнасили ей тук, на пътеката, Лиа. Какво, по дяволите, правиш?

— Казах ти. Исках да измия съдовете на баба ти. Звездна Светлина не ми каза, че е опасно да идвам тук. — Тя потопи във водата съда, който миеше. Усети приятната свежест на студените струи.

— Да, разбирам. Е, добре, баба ми може би не подозира на какво е способен Колхийк. Но аз добре знам това. Той би… — Тя го погледна.

— Той би направил всичко, за да ме нарани. Така ли? — Тъй като Харисън отмести погледа си от нея, тя продължи да мие съдовете. — Защо те мрази?

Харисън приклекна до нея. Взе една къса пръчка и започна да дълбае дупка в една буца зелен мъх.

— Някога бяхме добри приятели, той и аз. Когато дойдох в селото, той ме научи много неща.

— И след това?

Той продължи да дълбае с пръчката.

— Имаше една жена. Тя… тя искаше да се ожени.

— За теб ли? — попита нежно Лиа.

Той кимна.

— Не бях влюбен в нея, но Колхийк беше. Той й предложи да се оженят, след като аз й отказах.

Лиа се обърна, за да види лицето на Харисън. Беше близо до него и можеше да съзерцава черните му очи.

— Тя не искаше да се ожени за Колхийк.

Той поклати глава.

— За нея аз бях по-добрият. Каза, че не иска да приеме друг.

Лиа разбираше, че тази история му причинява болка. Някога той бе държал на този индианец.

— Какво стана с тази жена?

— Напусна селото и отиде другаде. Каза, че й е тежко да бъде с мен, след като знае, че никога няма да отговоря на любовта й. Тя и този, който я придружаваше, бяха убити. — Той хвърли пръчката в потока и се изправи. Подаде ръката си на Лиа и тя докосна върховете на пръстите му. После бавно стана. Откъм селото отново се разнесоха ритмичните удари на барабани.

— Ти ще ме приемеш, нали, Харисън? — промълви тя. — Ще ми помогнеш да намеря сина си…

— Защо?

Да, тя очакваше това от него. Сега бе последният й шанс.

— Защото някога ме обичаше.

Той дръпна ръката си и се наведе, за да събере дървените съдове.

— Баба ми свиква съвета рано. Трябва да отида. Ще те заведе във вигвама и след това ще отида, за да взема участие в него.

Тя го последва.

— Харисън, времето минава. Страхувам се за живота на сина си.

— Отиди в моя вигвам. Чакай ме там.

Тя побърза надолу по пътеката, вървеше редом с него.

— И след заседанието на съвета?

Той сви рамене.

— След заседанието ще седна у дома и ще пуша лулата си.

Лиа се усмихна. Знаеше кога да замълчи. Харисън щеше да й помогне. Сега вече бе сигурна в това.