Колийн Фокнър
Лиа (5)

Глава четвърта

Лия седеше върху кожения килим в колибата на Харисън и грееше ръцете си на малкия огън, който гореше в средата на сводестия дом. Бе измръзнала.

Погледна наоколо, като търкаше ръцете си една в друга. Индианската колиба бе малка, може би осем фуга в диаметър. Кошници, кухи кратунки, кожени торби и сушени зеленчуци, които висяха от тавана. Колибата бе чиста, но не и подредена. Очевидно тук не живееше жена. Лиа покрития с кожа под до вратата бяха оставени кожени гамаши. Леглото бе неоправено, вълнените одеяла и кожи бяха нахвърлени безразборно, като че ли Харисън току-що бе станал от леглото си. Една пушка бе опряна на стената. Колибата миришеше на силни билки, пушек от дърва, тютюн… и на Харисън.

Лиа вдигна глава, като внимателно се ослушваше. Барабаните бяха спрели да бият. Най-напред чу един мъж да вика. След това различи шума от стъпки на жителите, които се движеха наоколо. Чуваше техните приглушени гласове. Очевидно се връщаха у дома си.

Харисън скоро ще бъде тук.

Тя се загърна в наметалото си, като трепереше. Не знаеше, какво ще почувства, когато го види за първи път, бе неподготвена за тази среща. Не можеше да каже кое бе по-силно у нея — омразата или любовта.

Стори й се непроменен, независимо от годините, които бяха изминали. Тогава той бе седемнадесетгодишен, а тя на шестнадесет. Харисън сега бе по-висок, раменете му по-широки, ръцете му по-мускулести. Косата му, черна и лъскава като гарванови пера, бе доста дълга. Изглеждаше улегнал, но и по-привлекателен отпреди.

Тя леко докосна с ръка бузата си. Трябваше да се оправи. Пътешествието от Танър до индианското село бе твърде дълго и уморително. Чувстваше се неудобно заради външния си вид и бе много изморена. Представяше си как изглежда… може би доста по-възрастна.

Тя въздъхна, като погледна тънките бръчки върху ръцете си. Къде бяха отишли тези девет години? Нейната младост си бе отишла, а с нея и красотата й. Не, Едмънд беше…

Завесата от еленова кожа се отмести и Лиа се стресна. Очевидно трябваше да говори с Харисън, но не бе готова, поне засега. Трябваше й малко време, за да се подготви, за да обмисли още веднъж това, което трябваше да каже.

Той влезе вътре и завесата падна след него. Сключи ръце върху гърдите си.

— Защо дойде тук?

Тя примига и погледна настрани към сянката, която падаше от неговата фигура върху стената на колибата. Говореше като индианец, произнасяше думите с рязко стакато, като че ли не говореше изобщо английски. Баща му бе прав, това не бе младият мъж, когото бе обичала. Харисън, когото познаваше, говореше нежно и мило. Мъжът, който стоеше пред нея бе суров и избухлив дивак.

— Дойдох… дойдох да потърся твоята помощ.

Горната му устна потръпна застрашително.

— Ти, госпожо Бийл, си дошла да търсиш моята помощ! Дошла си при един дивак за услуга. — Отметна назад глава и се засмя толкова високо, че ресните на туниката му се разлюляха.

Лиа сви уста. Беше ясно, че нямаше да се справи лесно. Тя се изправи. В името на Уилям трябваше да направи всичко възможно.

— Да — каза тихо тя.

— Защо?

Тя го гледаше, като се опитваше да види поне нещо от това, което някога бе Харисън. Разочарована, тя продължи:

— Тъй като ти си единственият човек, който може да ми помогне. Ти си единственият човек, който може да спаси моя син.

Той вдигна ръка.

— Не ми казвай. Не искам да знам.

— Харисън, те го отвлякоха. — Тя тръгна към него.

— Достатъчно! — процеди той през стиснати зъби. — Достатъчно! Няма да ти помогна. Не и на теб, бяла кучко.

— Копеле! — преди да разбере какво прави, тя протегна ръка и го удари по бузата.

Той автоматично вдигна ръка, за да я удари, но тя не отстъпи. Въпреки че бе изплашена, не го направи. Тя го гледаше дръзко, яростта й съперничеше на неговата. Не бе онова слабо девойче, която познаваше, и нямаше да отстъпи.

Ръката му увисна във въздуха.

Тя си пое дъх. Сега вече бе привлякла вниманието му. Реши да продължи, преди да е загубила кураж да говори, преди да се остави на омразата, която блестеше в очите му.

— Искам да ми помогнеш да спася съпруга и сина си. Отвлечени са, преди армията да отстъпи в Ню Джърси. Отвлечени са от индианци, Харисън, и армията досега ме е направила нищо. Ако не ги намеря, ако не ги потърся, тогава единственият ми син ще бъде загубен завинаги.

— Какви са индианците?

Сега той слушаше.

— Не знам, но казват, че са северни.

— Ирокези. Може би мохикани. Чуваме, че помагат на англичаните. Англичаните им плащат с пушки, за да се избиват един друг. Дават им уиски, за да деградират. Тя плесна с ръце.

— Знам, че ще разбереш кои са. Знам, че ще ми помогнеш да ги намерим. Ще ти дам всичко, злато, дрехи, одеяла. Само да ми кажеш. — Тя го погледна в лицето. — Ще ми помогнеш, нали, Харисън?

Той се обърна и започна да се разхожда из колибата.

— Не.

Тя изтича при него.

— Защо не? Кажи ми защо, Харисън! — Излезе след него навън. Беше толкова студено, че от дъха й се образуваха кръгчета. Тя се сгуши, за да се стопли. — Кажи ми защо!

Той избухна в смях, като клатеше глава, загледан в ясното нощно небе.

— Защо ли? Не мога да повярвам на твоето безочие, Лиа. — Той произнесе името й толкова тихо, че тя почти не го чу. — След това, което направи с мен.

— За бога, Харисън! Бях на шестнадесет години! Страхувах се!

— Ти каза, че ме обичаш. Имахме планове за бъдещето.

— Не можеш само мен да обвиняваш! Ти си този, който избяга! Ти си този, който ме напусна!

Той се обърна и я погледна, очите му застрашително се свиха.

— Нали това искаше?

Тя оправи къдрицата, която бе паднала върху лицето й.

— Не съм дошла тук, за да споря с теб или да се ровя в миналото. Дойдох да те помоля за помощ.

— Да ти помогна да спасиш човека, за когото се омъжи, след като бе обещала да се омъжиш за мен?

Тя се опитваше да бъде спокойна. Уилям сега беше всичко за нея.

— Дойдох да те помоля да помогнеш на моя син, на моето осемгодишно дете, единственото дете, което някога ще имам.

Той откъсна погледа си от нея и се взря в небето. Известно време остана смълчан.

— И защо точно аз трябва да направя това? Не че имам някакво намерение да ти помогна, но бъди така добра, Лиа, направи ми това удоволствие да ми кажеш, защо трябва да ти помогна?

Та протегна ръка и докосна рамото му. Чувстваше, че сълзите й напират в очите.

— Заради любовта, която преживяхме някога. Заради любовта на една жена към нейния син?

Той се изпъна при нейния допир, но когато заговори, гласът му бе по-мек и не така оскърбителен.

— Аз самият имам доста неприятности тук. Нашето село взе решение да не участва във войната. Един приятел… един мъж, който някога ми бе приятел… бе осъден днес заради своето участие във войната. Светът на шоуните се разпада.

— Без сина ми светът не съществува за мен.

— Преспи в моята колиба тази нощ. Утре ще дойда и ще те придружа до залива.

— Харисън. — Тя хвана ръката му, като не искаше да го пуска. — Ти винаги си бил добър, винаги. Баща ти казва, че си се променил. Твърди, че не си момчето, което е отгледал. Дали е така или не, не знам, но ти все още си добър човек. Знам, че няма да оставиш сина ми да умре, щом като можеш да му помогнеш.

За част от секундата и двамата се наслаждаваха на топлината на своите ръце, без да говорят. След това той се дръпна.

— Влез вътре, Лиа.

Тя го видя как се отдалечава, докато изчезна сред индианските колиби. Някъде пролая куче. Като погледна нагоре към звездите, които блестяха над нея, Лиа отчаяно започна да се моли и след това влезе вътре, за да се опита да поспи.

На разсъмване Харисън седеше кръстосал крака до огнището на баба си и разбъркваше бялата захар в английския чай, който му бе сипала в една порцеланова чаша. Въпреки че мразеше да пие чай заради това, което му напомняше, Харисън обичаше да разговаря с нея и да отпива бавно по глътка.

Звездна Светлина също седна, кръстосала крака край огъня. Все още бе така подвижна, както преди двадесет години. Говореха на езика на шоуните.

— Ровиш и бърбориш като полудял глиган заради това, което ти е направила, и не искаш да й помогнеш. Не желая да ми казваш, че няма да спасиш сина й. — Тя го погледна, като държеше високо чашата без дръжка, от която пиеше чай. — Ти би могъл, ако искаш. Ако е жив, можеш да го върнеш на любящата му майка. Ще й помогнеш ли?

— Няма да бъде правилно. Дадох клетва да бъда неутрален в тази война между белите хора.

Звездна Светлина изпитваше удоволствие от чая.

— Ти все още не си ми отговорил, внук на моето сърце.

Той остави чашата си. Чувстваше се неудобно да пие чай от чаша с жълти цветя върху нея.

— Разбира се, че няма да й помогна. Не й дължа нищо. Тя ме предаде.

— И какво казва тя сега за това предателство?

Той стана и започна да се разхожда.

— Нищо. Изобщо не се извинява. Не моли за прошка. Тя ме ненавижда, така както и аз нея.

— Така ли каза?

Като отбягваше погледа на баба си, той се загледа в една кошница със сушени плодове, която висеше над него.

— Все едно е дали го е казала.

— Трудно ми е да повярвам, че е трябвало да върви толкова дълго, за да се срещне един мъж, когото мрази.

— Казах ти вече. Тя иска да си върне сина. Мисли, че аз ще мога да го намеря.

— А съпругът й?

— Не говори за него, но, разбира се, става дума и за съпруга й.

— И защо тогава трябва толкова да му мислиш, Харисън? Защо не си спал през цялата нощ? Откажи й и я изпрати в нейния дом на Големия Залив.

Харисън разтърка очите си. Сърбяха го.

— Колкото и да се мразя за това, аз все още… — Харисън не довърши изречението си.

Звездна Светлина се усмихна тъжно.

— … ти все още я обичаш — довърши тя вместо него.

— Бабо, аз я държах в ръцете си. Тя бе първата жена, която любих. Ожених се за нея под звездите и пред очите на Бога.

— За теб тя все още е твоя жена, въпреки че спи с друг мъж.

— Това няма никакво значение — отговори той ядосано.

— Това означава толкова много, както и всичко друго на този свят, внук. Не можем да контролираме любовта. Ти не можеш да престанеш да я обичаш, както и една майка не може да престане да обича детето си.

— Мразя я за това, което направи. Мразя я за това, че не ме обичаше, както аз я обичах.

— Бих искала да успокоя раните ти с лек, но не мога. — Звездна Светлина докосна гърдите си с юмрук. — Бих искала да взема твоята болка, ако мога, но не бих могла.

— Просто ще я отпратя да си върви. Ако намеря съпруга й, струва ми се, че ще го убия.

— Има много пътеки, които да избереш. Тази е една от тях. Да убиеш съпруга й и да вземеш Лиа при себе си.

— Не я искам, не я желая след всичко, което се случи. Не и след болката, която ми причини. Никога не бих могъл да й се доверя. Никога!

— И така, искаш да убиеш съпруга й.

Въпреки сериозността на разговора, Харисън се усмихна и поклати глава. Баба му бе жестока. Винаги бе такава.

— Дори и това не би могло да промени нещата.

— Нека ти кажа нещо, сине. Когато си дал любовта си на тази Лиа, ти си й дал част от душата си. Тази част сега ти липсва. Това е причината за твоето безпокойство.

Затова и не би могъл да обичаш друга жена или да позволиш на друга жена да те обича. Тази стара жена смята, че никога няма да се чувстваш добре, докато не върнеш тази част от душата си. Помири се с Лиа. Направи това, което трябва, за да се помирите, и след това ще можеш да продължиш да живееш както трябва.

— Не мислиш, като говориш, бабо. Забравяш, че в това индианско тяло все още има разум на бял. Много ми е тежко да се боря със себе си, да се боря с червенокожия и белия.

— Помисли за това, което ти казвам. — Звездна Светлина отпи от чая и разбърка огъня с една дървена пръчка. — Доведи я тук.

— Какво?

— Доведи тази жена Лиа тук при мен. Искам да се срещна с нея. Искам да я чуя да говори.

— Бабо, не е необходимо — каза той на шоунски. — Ще й кажа да си върви. Няма да се съглася да търся едно дете, от което не се интересувам.

— Доведи я! — Този път думите й звучаха не като молба, а като заповед.

Харисън въздъхна.

— Ще я доведа тук и след това ще й кажа да си тръгне. — Той отново се върна до огъня и седна. Звездна светлина му сипа царевична каша. Той взе дървената купа и калаената лъжица, която тя му предложи. — Достатъчно говорихме за бялата жена. Кажи ми какво стана на съвета днес.

— Гласувахме.

— Знам това. Знам също и какъв ще бъде резултатът. Как ще го накажете, бабо? Каква ще бъде присъдата за Колхийк?

— Може да бъде само една. — Тя отпусна глава и въздъхна. — При такива случаи бих желала да не съм вожд на селото. — Тя докосна края на окото си. — При такива случаи бих желала дядо ти да е жив, за да ми каже това, което той мисли, за да ми помогне с решението, което трябва да взема.

— Дядо никога не ти е казвал какво да правиш. Ти си вожд в продължение на двадесет и пет години и винаги си взимала сама своите решения. Тя кимна с глава.

— Истина е. Но това ти помага да запазиш любовта в сърцето си. Така би облекчил болката от това, което трябва да направиш.

— Ти може да му простиш. Да му дадеш още един шанс.

— Той не съжалява за това, което е направил. Колхийк няма да признае вината си, сине. — Тя вдигна ръка. — Би ли му простил?

Сега бе моментът Харисън да отговори.

— Не, не бих могъл.

Звездна Светлина кимна.

Двамата закусваха мълчаливо, след което Харисън се извини и излезе. Тръгна през селото към колибата си. Спря се, за да говори с Та и сина си. След това се разговори с един от братовчедите си за предстоящия лов. Дори за малко поигра на топка с едно момче и момиче.

Накрая стигна до колибата си. Без да се обажда, той влезе вътре. Това бе неговият дом, имаше правото да бъде там. Тя бе неканеният посетител.

Харисън бе учуден, а след това съвсем се обърка, когато видя, че тя все още спеше.

Първото, което помисли, бе да я повика по име и да я събуди. Но тя така кротко лежеше на леглото му, завита с вълненото одеяло. Помисли си за това, колко хубаво щеше да бъде, ако бе при нея. Да я докосва, както бе правил някога.

Противно на това, което мислеше да направи, той се протегна и погали къдрица от прекрасната й коса. Когато правеше това, пръстът му докосна бузата й. Тя въздъхна в съня си. Никога не бяха прекарвали нощта един до друг. Тяхната любов бе открадната.

Харисън си спомни всичко и почувства отново в ръцете си тежестта на закръглените й момински гърди. Затвори очи. Усещаше уханието на чистата й свилена коса и влажната й плът. Усети и сладостта на устните й.

Харисън бе имал и други жени след Лиа, но никога не бе същото. Чудеше се дали чувствата, за които си припомни, наистина някога бяха съществували, или те бяха само плод на неговото въображение? Очевидно тогава той си бе въобразил, че изживяват истинска любов. Може би и любенето бе плод на неговото въображение, момчешки мечти.

Харисън се наведе и леко разтърси Лиа.

— Събуди се. — Тя стреснато отвори очи.

— Ставай. Вождът иска да говори с теб.

Лиа плъзна краката си надолу и разтърка устата си с ръка.

— Вождът ли?

— Аз ще те заведа при нея. След това ще отида на лов. След като свършиш с нея, върни се тук и ме чакай. Няма да ходиш никъде. Няма да говориш с никого. — Той й подаде наметалото.

— Ти каза при нея. Вашият вожд жена ли е? — Лиа обу кожените си ботуши и се изправи.

— Достатъчно въпроси, жено. Облечи се и върви. Тя го погледна внимателно.

— Ще ми помогнеш, нали? — Гласът й бе дрезгав.

— Не. Казах ти вече, хората ми са решили да не участват във войната.

— Ти няма да участваш. Не вземаш ничия страна. Синът ми е осемгодишен. Осемгодишното дете не разбира от политика. Той е на ничия страна в тази война, Харисън.

— Но не и ти. Вие изпратихте мъже с пушки от вашата плантация. Вие направихте своя избор.

— Както и твоят баща. Ние избрахме свободата.

Той поклати глава. Не искаше да говори за баща си с нея.

— Шоуните избраха свободата и само нея. Но техният избор не бе уважен, нали? — настояваше той. — Скоро това селище трябва да се премести на запад към долините на Охайо и шоуните, които са живели по тези места от хиляди години, ще трябва да напуснат тази земя завинаги.

— Знаеш, че съчувствам на твоите сънародници. Никога не съм казала лоша дума за някой червенокож, черен или метис.

— Твоят баща…

— Баща ми бе глупак. Сега той е мъртъв и не бива да говорим нищо за него — нито добро, нито лошо.

Харисън сви челюсти, за да обуздае яда си. Само така можеше да се защити срещу нея.

— Съжалявам. Знам, че е мъртъв. Баща ми ми каза. Трябваше…

Тя се втурна покрай него и излезе от колибата. Той само трябваше да я последва.

— Не искам да говорим за него, нито за това, което се е случило в миналото.

Харисън я настигна и тръгна до нея, като я поведе към колибата на баба си. Беше объркан, когато я чу да говори за баща си. Тя го бе изпратила при Харисън. Тя се бе съгласила да се ожени за Едмънд, докато се любеше с него. Съжаляваше ли за това? Дали не искаше да каже именно това? Той се чудеше, но не я попита. Няма смисъл, поне сега, след толкова години.

— Харисън, ако ми помогнеш… Когато се съгласиш да ми помогнеш, ще разбереш, че трябва да побързаме. Уилям — тя го погледна, — това е моят син. Няма го от две седмици. — Тя пое дълбоко дъх. — Не знам колко още ще издържи там.

Без да иска, той бе започнал да й съчувства.

— Защо ирокезите са пленили бащата и сина?

— Едмънд бе експерт по военните въпроси. Помощник на човек, който се нарича Кнокс. Знаеше твърде много за състоянието на нашата артилерия. — Тя оправи с пръсти разбърканата си коса. Навън, на слънчева светлина, косата й блестеше с хиляди оттенъци на червено. — Предполагам, че също е шпионирал. Беше в Манхатън с армията, преди да отстъпят. Предполагам, че е предавал информация на Уошингтън. Англичаните са изпратили индианците в лагера, за да го отвлекат. Знаят, че войниците не биха могли да направят това, а само индианците.

— Ако е бил в щаба на армията, може би е казал всичко, което знае.

— Може би, а може би не. Той току-що е бил пристигнал. Дори ако е предал информацията, предполагам, че за англичаните е било важно да разберат това, което Едмънд знае… това, което Уошингтън знае.

Харисън спря пред колибата на Звездна светлина.

— Но защо и детето?

— Синът ми бе с Едмънд. Предполагам, че този негодник го е взел за прикритие. — Тя погледна настрани. — Нищо чудно, че настояваше толкова много да вземе момчето със себе си — промърмори тя. Тя погледна отново Харисън. — Това, което знам, е, че Уилям е бил с Едмънд и когато Едмънд е бил отвлечен, същата участ е сполетяла и сина ми.

— Те са може би мъртви, представяш ли си?

Тя поклати глава.

— Уилям не е мъртъв, поне сега. Щях да разбера, ако се бе случило това.

— Как? — Той повдигна черните си вежди, гледаше я насмешливо. — Магически сили, така ли, Лиа?

— Аз съм неговата майка — отговори тя свирепо. — Казвам ти, че бих разбрала.

Харисън вдигна кожената завеса на вратата на колибата на баба си и Лиа влезе вътре.

Звездна Светлина все още седеше край огъня. Тя кимна царствено.

— Аз съм Звездна Светлина от племето Мечка на шоуните. Добре дошла, Лиа.

— Баба ми е вожд на нашето село.

Лиа погледна Звездна светлина, а след това и Харисън.

— Твоята баба. — Тя се усмихна, като че ли бе видяла стара приятелка. — Това е твоята баба, за която толкова често говореше. — Тя прекоси вигвама и поднесе и двете си ръце за поздрав. — Много се радвам да ви видя. Харисън ми е разказвал твърде много за вас. За мен е истинска чест да ви срещна.

Звездна Светлина пое двете ръце на Лиа, погледна встрани към внука си и вдигна вежда. Харисън се намръщи.

— Когато свършиш, изпрати я в моя вигвам. Тя ще ме чака там. Отивам на лов с Та. Ще се върна преди срещата на съвета.

Звездна Светлина потупа кожата до себе си.

— Седни. Гладна ли си?

Лиа поклати глава.

Звездна светлина се протегна и сипа от царевичната каша в една чиста дървена купа.

— Внукът ми не е добър домакин. — Тя пръсна малко яворова захар и подаде купата на Лиа. — Вземи, детето ми. Нахрани се. Пътуването ти е било твърде дълго.

Харисън стоеше на вратата и наблюдаваше баба си и Лиа. Тя хареса Лиа. Беше сигурен в това. Спомни си, че преди години искаше да ги срещне. Знаеше, че ще си допаднат. А сега желаеше изобщо да не се бяха виждали. Не искаше баба му да я хареса. Искаше да я мрази, така както той я мразеше. Искаше да запази омразата си в сърцето. Това бе единствената му защита срещу болката, която не желаеше да изпита отново.

Харисън напусна вигвама, без да промълви нито дума.