Колийн Фокнър
Лиа (30)

Глава двадесет и девета

Харисън коленичи на брега на реката. Намираха се на разстояние не повече от две мили от кръчмата. Той посочи натрошения и хлъзгав лед на брега на реката.

— Виждаш ли тук, Уилс. Следи от кану. Оттук е тръгнал надолу по реката. — Той посочи към брега между дърветата и ръката му описа линия в южна посока. — По браздите мога да предположа, че това е кану от брезово дърво.

Уилям се наведе до баща си и погледна следите в снега.

— Откъде е взел кануто?

— Сигурно е било скрито тук. През зимата хората често оставят канутата си високо на брега. Неписано правило е да не взимаш чуждо кану. Колхийк или го е откраднал, или го е купил от някого.

Уилям се изправи.

— Бас държа, че го е откраднал, както отвлече майка ми.

Харисън погледна на юг. Реката бе относително спокойна. Тъй като Колхийк гребеше сам, имаха шанс да го настигнат. Молеше се Лиа да е добре.

— И така, какво ще правим, Уилс? Каква да бъде следващата ни крачка?

— Трябва да намерим лодка.

— Откъде?

Уилям се замисли. След това лицето му грейна.

— Ще потърсим кану в гората, като това, което е намерил Колхийк.

Харисън кимна одобрително. Върнаха се назад. Говореха като мъже.

— Добра идея, но времето ни е много скъпо. Колкото по-дълго Колхийк държи майка ти, толкова по-голяма опасност има за живота й. Не знаем защо я е отвлякъл, не знаем и какво смята да прави.

— Искаш да кажеш — гласът на Уилям затрепери, — че може да е мъртва?

Харисън сложи ръка върху рамото на Уилям.

— Не е възможно. Ако искаше да я убие, щеше да го направи. Нямаше да я отвлече. Щяхме да я намерим мъртва на брега. — Той стисна рамото му. — Не, не е мъртва. „Все още не е“ — помисли той.

Уилям се отдръпна от Харисън.

— Щом нямаме кану, можем да се движим по брега, нали? — Той погледна баща си. — Пеша или на коне?

Харисън се шмугна под един клон и го задържа, за да мине Уилям.

— Твърде бавно ще бъде. Най-бързо ще се придвижим по реката. Той се движи по вода, значи ние също трябва да се движим по вода. Само така ще го настигнем.

Уилям сви рамене.

— Тогава откъде да намерим лодка? Още днес? Нали каза, че трябва да бързаме.

— Откъде щяхме да вземем, за да стигнем до Ню Джърси?

Лицето на момчето светна.

— От съпруга на мисис Бо. Той трябва вече да е пристигнал! Той има лодка! Ще ни помогне!

— Правилно разсъждаваш, Уилс. Аз…

Изведнъж се чу лай на куче. Мъжът и момчето спряха.

— Сам? — викна Уилям. — Това е Сам! — изкрещя той и се затича обратно по посока на кучешкия лай. — Сам! Сам! Насам, момчето ми!

— Уилс! Спри — извика Харисън след него. Но момчето вече тичаше през снега. В далечината се чуваше лаят на кучето.

— Ела, Сам!

След минута Харисън видя кучето. Уилям пръв отиде при него. Хрътката стоеше до реката точно на мястото, откъдето според предположението на Харисън бе тръгнал Колхийк с кануто. Кучето бе сложило лапи върху замръзналата вода и скимтеше жално.

Уилям коленичи в снега и прегърна кучето.

— О, Сам. Знаех, че си тук някъде! Добро куче си ми ти!

Кучето ближеше лицето на Уилям, а момчето се смееше и се търкаляше в снега.

— Доброто ми момче. Добре, че те намерих!

— Уилс, трябва да тръгваме. Ще попитам Джеф Харис дали ще се съгласи да ни откара надолу по реката.

Уилям скочи и се затича. Кучето легна по корем до натрошения лед и заскимтя. Момчето спря и се обърна.

— Сам. — След това погледна Харисън с учудване. — Тя наистина е била тук, нали? Сам позна, че майка ми е била тук.

Харисън наблюдаваше кучето. Беше чувал за такива неща и по-рано, но сега бе учуден. Кучето беше с тях само от няколко дни. Как е могло да се привърже към Лиа, след като момчето се грижеше за него? Това бе още едно потвърждение на предположението му, че Колхийк и Лиа бяха тръгнали оттук на юг.

Уилям се върна при кучето и го погали по главата.

— Какво добро момче! Благодаря ти, че ни показа къде са били, но сега трябва да дойдеш с нас, защото бързаме. — Уилям го погали още веднъж и тръгна с баща си.

След малко и кучето тръгна след тях, като лаеше. Уилям се засмя и запляска с ръце. Наближиха кръчмата.

Харисън вървеше по-бързо. Денят вече преваляше. Скоро щеше да се стъмни. Трябваше да настигне Колхийк през следващите двадесет и четири часа, докато следата бе все още прясна. Ако мине повече време, или се появи виелица, може би ще стане невъзможно да стигне Колхийк. Той бе твърде умен. Именно той бе учил Харисън как да разпознава следите като истински шоун.

— Благодаря за това, че се съгласи да ни караш по реката — каза Харисън на Джеф Харис.

Гемията бе малка, лесно се управляваше от двама. Имаше гребла от двете страни. Харисън взе по-дългото гребло, като синхронизираше движенията си с тези на Джеф.

Джеф кимна, краят на шапката му от миеща мечка ту падаше, ту се повдигаше нагоре. Не бе от приказливите, но добър по характер. Веднага се съгласи да отидат да потърсят Лиа, независимо от това, че Харисън го предупреди за опасностите.

Първоначалната идея на Харисън бе той и момчето да вземат едно кану и да тръгнат сами по реката. Но Джеф не искаше и да чуе за това. Бо излезе от малката каюта на гемията и донесе една кана с горещ чай. Най-напред даде чай на Джеф и след това на Харисън. Ходът й бе стабилен, независимо от полюшването на лодката.

— Момчето спи здраво заедно с кучето си — каза гордо тя.

Джеф отпусна греблото и остави течението да носи гемията. Харисън направи същото.

— Ти си добра жена, Бо. Не знам какво щяхме да правим без теб.

— Щяхте да се придвижите някак си по реката, предполагам.

— Не биваше да идваш. Трябваше да си стоиш в къщи за по-сигурно.

— Сигурно? Защо смяташ, че тук не съм на сигурно място? Имам мъж, който да ме пази. Може да изглежда сладък като локум, но ако му се наложи да се оправя в трудна ситуация, знае как да действа. Веднъж го видях как събори мечка на земята с голи ръце, преряза гърлото й и я донесе у дома на гръб за вечеря. — Тя намигна на мъжа си и след това се обърна към Харисън. — Освен това сигурността те прави слаб. По-друго си е да се биеш с индианец или да тичаш с червена униформа, за да тупти сърцето ти.

— Струва ми се, че каза, че не вземаш ничия страна в тази война.

Бо сви рамене.

— Не вземам страна, но това не означава, че нямам предпочитания.

Джеф се засмя и поклати глава. Слушаше внимателно това, което говореше жена му.

Харисън изпи чая си, който го затопли до върховете на мокасините, и подаде чашата на Бо. Отново сложи ръкавиците си и хвана греблото.

Плъзгаха се по бързото течение в средата на реката. Лошото бе, че всеки войник, трапер или ренегат индианец можеше да ги види от скалите край Хъдзън. Джеф и Харисън бяха вече говорили за това и се бяха споразумели, че рискуват, като се движат по средата на реката. Всеки можеше да стреля по тях и дори да ги нападне. Трябваше да настигнат кануто и най-главното в случая бе скоростта на плоскодънната гемия.

Часовете се нижеха, а те все още плуваха по реката. Гребяха, докато Харисън почувства болка в раменете си. Вече не чувстваше горната част на тялото си, но продължаваха да гребат.

По обяд минаха един английски форт, построен върху водата. Британският флаг се вееше гордо. Войници с червени униформи наблюдаваха от кулите. Един глупак дори стреля по тях, но гемията бе на достатъчно голямо разстояние, за да пострада някой. Видяха как оловното парче падна във водата.

Късно следобед, когато небето започна да притъмнява, Харисън стоеше с Уилям и кучето на носа на гемията. Бяха вперили погледите си в тъмната вода. Той бе започнал да се тревожи. Мислеше, че до този момент щяха да стигнат Колхийк или поне да го мернат някъде. Знаеше, че Колхийк ще води кануто близо до брега, така че при тази скорост в средата на реката трябваше отдавна вече да са го стигнали.

Освен ако Колхийк не бе слязъл на брега. Освен ако следите, които бе видял на брега, както и реакцията на кучето не бяха случайни… Освен ако Колхийк не бе убил Лиа преди часове и не я бе изхвърлил във водите на Хъдзън.

Харисън сложи ръката си върху рамото на Уилям. Момчето не демонстрираше никакви признаци на приятелство, но поне не бе открито враждебен. Като че бе взел присърце споразумението им за това, че са партньори. Той искрено се безпокоеше за майка си. Когато се държеше по този начин, Харисън наистина го харесваше.

— Все още няма никакви следи от тях — каза Харисън уморено. — Трябва да се хвана отново за гребане.

Сам заскимтя.

— Трябва да се погрижиш да не лае — предупреди го Харисън. — Ще гребем през нощта. Никой не трябва да разбере, че сме наоколо. Не знаеш кой може да плава по реката.

Уилям приклекна до кучето.

— Тихо, момчето ми, защото иначе ще те изхвърлим през борда и ще трябва да плуваш до брега или да те изядат акулите.

Харисън се засмя.

— В Хъдзън няма акули. Водата е сладка. Акулите са в океаните и заливите, синко.

Сам скочи, като въртеше щръкналата си опашка и лаеше.

Уилям го сграбчи за врата.

— Млъквай, Сам!

Сам се дръпна и започна да тича напред-назад по тясната палуба, като лаеше диво.

— Какво става, по дяволите? — Харисън впери поглед в тъмнината. Нещо в лая на кучето го накара да наостри вниманието си. Кучето явно бе видяло нещо, което той не можеше да види…

Харисън стисна рамото на Уилям.

— Джеф каза, че има малък далекоглед от времето, когато е бил моряк. Изтичай да го донесеш — каза той тихо, като гледаше във водата. Леко бутна момчето. — Бързай, Уилс.

Уилям изтича да вземе далекогледа, а Харисън приклекна на дървената палуба и хвана за врата Сам.

— Добро куче — успокои го той, като го галеше по късата козина. — Шшт, достатъчно си лаел. Вече разбрах това, а сега ми покажи къде са те. Знам, че ги виждаш, но къде са?

Сам заскимтя и зализа дланта на Харисън, изранена от гребането.

— Къде, Сам? Къде е червеношийката? Не мога да живея без нея. Не мога. Трябва да ми помогнеш, момчето ми.

Кучето погледна нагоре с кръглите си кафяви очи и след това отиде към далечния край на палубата и се взря във водата.

Харисън се намръщи. През целия ден наблюдаваше брега, където предполагаше, че може би се движи Колхийк. Не можеше да повярва, че той е решил да пресече реката с кануто.

— Кучи син — промърмори Харисън.

Уилям пристигна тичешком, далекогледът бе в кожената торба в ръката му.

— Ето го! Виждаш ли ги? Виждаш ли ги някъде наоколо?

— Шшт! Гласовете лесно се чуват над водата — каза Харисън тихо. Извади далекогледа от калъфа и го вдигна към очите си. Бавно погледна хоризонта отляво. Тъмнината падаше бързо.

Нищо.

Не видя нищо, освен ивицата голи дървета на отсрещния бряг и вълните на реката. Погледна повторно, този път по-бавно. Тук реката се разширяваше. Слънцето залязваше на запад и последните оранжеви лъчи докосваха голите дървета.

След това изведнъж видя кануто… в началото само една ивица светлина. Той се втренчи в далекогледа. Ето го кануто, сгушено в тъмните дървета, лъч златна светлина, нещо червено и след това очертанията на кануто в бяло и черно.

Дъхът на Харисън спря и за миг той не можеше нито да диша, нито да възкликне. Видя косата на Лиа, която блестеше на слънцето! Червеното бе наметалото й, което бе облякла, когато последната нощ дойде в плевнята. Не можеше да види лицето й. Тялото й бе неподвижно.

След това Харисън погледна встрани. Колхийк бе коленичил и гребеше. Кануто се плъзгаше по водата толкова леко, като че ли човек и кану бяха част от водата. Гледката бе съвършена.

Харисън пусна надолу далекогледа. Какво ли мислеше? Колхийк бе негов враг. Привързаността, която някога хранеше към него, бе заличена напълно от престъпленията, извършени от Колхийк. Това, което имаше значение за него, бе да я спаси и да не позволи на Колхийк да я убие.

Харисън хвана Уилям за рамото и го заведе в каютата.

— Искам да вземеш кучето и да влезете тук. Ще стоиш тук, разбираш ли ме?

Уилям погледна баща си.

— Но ти ми каза, че сме партньори — заговори той. — Дойдох да спася майка си. Мога да стрелям. Нека застрелям това червенокожо копеле!

— Уилс…

— Не може да ми казваш какво да правя — заговори ядосано Уилям, като се откопчи от Харисън. — Само майка ми може да ми каже какво да правя, а тя не е тук!

Харисън нямаше време да се занимава с момчето. Моментът бе твърде рискован. Той сграбчи Уилям за наметалото.

— Прави това, което ти казвам, или ще те завържа и ще запуша устата ти — просъска той.

Уилям погледна баща си.

— Няма да посмееш…

Очите на Харисън се свиха застрашително. Той пусна момчето.

— Само се опитай…

За момент момчето замръзна изплашено, след това се обърна и ритна едно въже с котва на палубата. Харисън въздъхна и отиде при Джеф и Бо.

— Видях ги — каза тихо той.

Очите на Болийн се разшириха.

— Къде ги видя?

Харисън посочи.

— Не мисля, че те са ни видели.

— Невъзможно е да ги изненадаме — каза Джеф. — С тази гемия в открити води…

— Пипнахме го. Къде може да избяга? — попита предизвикателно Харисън. — Ще препречим пътя му на изток и ще го преследваме надолу. Когато и двамата гребем, ще се доближим достатъчно, за да стреляме по него и вземем Лиа.

Бо погледна по посока на Лиа.

— Може да направиш това, при положение че той я остави жива…

 

 

Лиа дремеше, облегната на кануто. Шумът от течащата вода странно я успокояваше. Вече не й бе студено. От часове не чувстваше студа. Към обяд Колхийк спря лодката до брега. Беше я оставил със запушена уста и завързана на дъното на кануто. След час се върна със син дюшек, широка рокля и старо вълнено одеяло. Върху тях имаше петна от все още топла кръв.

Колхийк я накара да се изправи пред него и да махне мократа нощница. Лиа го бе наругала с парцала в уста. Тя се олюля от миризмата на женската кръв върху роклята. Повръщаше й се. Колхийк извади ножа и доближи острието до врата й. Нямаше какво да прави. Трябва да се подчини или да умре.

За част от секундата Лиа си помисли да се остави да я убие. Ако този мъж я докосне, ако я изнасили, не бе сигурна дали ще може да го преживее. Не и след това, което бяха изпитали с Харисън през последните седмици.

След това помисли за Уилям. Той бе оцелял след много произшествия. Бе достатъчно силен, за да направи своя избор, след като Едмънд бе предпочел да умре. Лиа знаеше, че трябва да живее заради Уилям. Заради Харисън…

Лиа се събуди бавно от ударите на греблото, което цепеше водата, и от песента, която чу. Колхийк тананикаше тихо някаква индианска мелодия.

Лиа се преструваше, че спи. Знаеше, че той я гледа с онези дивашки очи, черни и бездушни като на Сатаната. В продължение на часове бе мислил за това как ще отидат на запад, за да живеят като мъж и жена. Наричаше я Пролетен Дъжд. Каза й, че ще я научи да бъде добра шоунска съпруга. Каза й, че иска да има много синове, които да продължат рода му.

Лиа усети тежестта на пропитото с кръв одеяло. Мисълта за кръвта я накара да потрепери. Когато попита Колхийк откъде са тези дрехи, той я удари с юмрук и разкървави устните й. След това я докосна нежно и избърса кръвта й. Наистина бе луд. В един момент бе толкова зловещ, че тя си мислеше, че ще я убие. След това изведнъж ставаше мил и започваше да я успокоява.

Лиа слушаше и наблюдаваше Колхийк внимателно. Някога сигурно е бил добър човек. Все още имаше проблясъци на доброто в душата му. Харисън й бе казал, че някога са били отлични приятели. Колхийк се бе сприятелил с него, когато Харисън отишъл да живее при шоуните. Колхийк бе научил Харисън какво значи да си шоун. Какво бе станало с човека, когото Харисън бе обичал толкова много? Кой бе този луд, който искаше на всяка цена да си отмъсти?

Изведнъж мислите на Лиа бяха грубо прекъснати, Колхийк я дръпна с широката си ръка. Тя извика изплашено, когато той я повлече по дъното на кануто. Кануто се клатеше ужасно.

— Какво става? — извика тя, очите й бяха широко разтворени.

Той я бутна надолу, като я заклещи между коленете си. Гребеше по-бързо, кануто се люлееше и той се опита да го балансира.

След това Лиа видя гемията, която се показа от здрача като привидение, движещо се към тях. Харисън! Разпозна фигурата, която гребеше. Харисън държеше „Браун Бес“ в скута си.

Лиа усети радост, която се надигна в гърлото й.

— Харисън! — извика тя. — Тук съм.

— Млъквай! — Колхийк я удари с края на греблото си и Лиа падна замаяна върху гърдите му. Струйка кръв се плъзна по слепоочието й и тя направи усилие да се опомни. Да, трябваше да стои спокойна и да не прави нищо. Харисън идваше, за да я прибере. Трябваше да внимава, за да не я убие Колхийк, преди да е на сигурно място при Харисън.

— Пусни я — извика Харисън през водата.

Колхийк извика нещо ядосано на индиански.

— Махай се или ще я убия. Убих тази, която обичах някога, мога да го направя пак. Харисън, ти познаваш този човек.

За момент настъпи тишина. Гемията приближаваше.

— Кажи му, че си избрала мен! — заповяда Колхийк, като бутна грубо Лиа. — Кажи му, че нещата са се обърнали. Ти избра мен! — Той сложи собственически ръка върху рамото й, като мърмореше в ухото й. — Кажи му.

Лиа реши да протестира. Само от мисълта, че може да приеме Колхийк, започна да й се повдига. Но трябваше да мисли разумно. Колхийк бе луд. Той бе достатъчно луд, за да я убие в ръцете си.

— Това… това, което казва, е истина — успя да каже Лиа. — Чуваш ли ме? Избрах този мъж вместо теб, Харисън.

Колхийк се засмя. Гемията се приближаваше бързо до кануто, но Колхийк бе загубил контрола върху движението и от време на време загребваше. Пръстите му докоснаха врата й.

Тя го погледна и той я освободи от коленете си.

— Ще те направя щастлива, Пролетен Дъжд. Кълна ти се.

Лиа се насили да се усмихне. Ако го накара да й повярва, може би ще се измъкне.

— Знам, че ще го направиш.

Той хвана греблото и отново започна да гребе.

— Но… — Лиа говореше предпазливо, като мислеше какво да направи, за да накара Колхийк да приближи кануто до гемията. — Синът ми, не можем ли да го вземем с нас?

Колхийк поклати глава.

— Не.

Лиа погледна черните му безизразни очи.

— Но аз ще бъда щастлива със сина си. Просто се приближи до гемията, за да мине при нас. — Тя сложи ръка на бедрото му, като се молеше да я послуша.

Той я погледна.

— Ще се грижиш ли за мен, ако взема момчето?

„Как ми вярва — мислеше Лиа. — Толкова отчаяно иска да го обичат.“

— Да — излъга го тя. — Момчето няма да остане при Харисън. Ако позволиш на момчето да дойде, ти ще се издигнеш в очите на тази жена като смел боец.

Той се засмя и удари с плоската страна на греблото, за да намали скоростта.

— Момчето — изкрещя той към гемията. — Ще вземем момчето, но без номера — той пусна греблото и извади ножа си, — защото в противен случай ще я изпратя при създателя.

— Лиа! — изкрещя Харисън.

Сега тя го виждаше ясно. Лодката бе само на трийсет фута от кануто. Лиа видя Бо и един мъж, вероятно нейният съпруг, предположи тя. Двамата гребяха. Уилям не се виждаше, но Сам тичаше по палубата и лаеше. Лиа разбра, че щом кучето е там, Уилям сигурно също е наблизо.

— Искам сина си — извика Лиа внимателно. — Направи това, което той ти казва. Аз вече направих своя избор. Ще взема Колхийк.

Погледите на двамата се срещнаха за миг.

„Моля те — молеше се Лиа, — разбери ме. Това е единственият ни шанс, любов моя. Това е последният ни шанс.“

— Мамо! — извика Уилям, като се появи зад каютата в средата на гемията. — Мамо!

Гемията намали скоростта си.

— Твърде плитко е да се приближаваме до брега — извика Харисън. — Трябва да дойдеш в по-дълбокото, Колхийк.

Колхийк изкрещя нещо на индиански.

— Хвърли момчето във водата и го остави да плува.

— Не! — изкрещя Лиа. — Не! — повтори тя по-тихо. — Студено е. Ще замръзне.

Колхийк я погледна.

— Ако това е номер, ще умреш, мой Пролетен Дъжд. Някога ми бе казала, че няма да посмея да те убия, но аз го направих.

— Никакви номера — промърмори Лиа. Тя извади ръцете си. — Искам само сина си.

Колхийк бавно завъртя кануто и започна да гребе към гемията. Лиа видя Харисън. Колхийк я държеше здраво. Не знаеше как ще се освободи от него. Беше твърде близо до Колхийк, за да може Харисън да стреля. Харисън разбираше това, защото бе оставил „Браун Бес“. Ако се наложи, ще води ръкопашен бой. Тя видя, че Харисън застана до сина й и му каза нещо.

— Отстъпи назад — заповяда Колхийк на Харисън, когато кануто се плъзна близо до гемията. Той вдигна ръка. — Дай момчето, бързо, преди този мъж да е загубил търпение и да убие жената.

— Мамо!

Лиа погледна лицето на сина си. Не видя никакъв страх. Тя почти се усмихна. Надигна се и протегна ръце. Опитваше се да пази равновесие, тъй като лекото кану се клатушкаше.

— Отстъпи назад! — изкрещя Колхийк отново на Харисън. Той хвана острия нож в ръката си. — Искам само момчето!

Уилям тръгна бавно към кануто, като уж случайно бе сложил ръка зад гърба си.

Лиа изведнъж се изплаши. Какво правеше Уилям? Мислеше, че Харисън ще намери начин да се приближи до кануто и да я вземе, но не очакваше, че ще използва сина им за целта.

Уилям отиде на края на гемията. Лиа го прегърна, като наблюдаваше Харисън. Чудеше се защо, по дяволите, не върши нищо.

След това изведнъж Уилям протегна ръка и удари Колхийк силно по главата с едно парче дърво с диаметър колкото юмрука на Лиа.

Кануто се разлюля силно и Лиа загуби равновесие. Всичко се случи толкова бързо, че трудно можеше да разбере какво става.

Видя Харисън до себе си. Той я грабна от кануто. С едно бързо движение я прехвърли на палубата на гемията. Колхийк изрева от болка и яд, като завъртя ножа си. Той хвана Уилям и го задърпа към кануто. Харисън грабна „Браун Бес“. Сам скочи във въздуха със силен лай.

Кучето захапа с челюстта си врата на Колхийк и Колхийк пусна Уилям с крясък. Ловджийският нож просветна във въздуха и кучето сподавено излая от болка.

Лиа чу плясък и скимтенето на Сам. Тя се влачеше по палубата, за да хване ръката на Уилям, който пълзеше към нея. Точно когато стигна сина си и го прегърна, видя, че Колхийк издига ръка. Смъртоносният нож прелетя във въздуха, острият му край целеше Харисън.

Харисън държеше димящата „Браун Бес“ в ръцете си. Звукът от изстрела и плясъкът на водата, когато Колхийк падна, отекнаха в ушите на Лиа. Харисън залегна на палубата и ножът прелетя и се заби в дървената греда на каютата.

Лиа притисна бузата си до рамото на Уилям, за да го прегърне, но той се опитваше да се отскубне от нея.

— Кучето ми! — Уилям скочи на крака.

Харисън я хвана за ръка, за да й помогне да стане. Видя тялото на Колхийк, което плаваше надолу по течението. Бе обърнато с лице към водата.

— Сам! — извика Уилям, като обикаляше по палубата. Ръка за ръка, Лиа и Харисън отидоха към кърмата на гемията и видяха, че Джеф и Бо вадеха кучето от водата.

То бе живо, но окървавено. Коремът му бе разпран от ножа на Колхийк.

Уилям коленичи на палубата пред неподвижното тяло на кучето.

Лиа докосна с буза рамото на Харисън. Опитваше се да овладее сълзите на радост. Харисън бе жив и здрав. Уилям също. Само кучето бе ранено — то бе жертвало живота си, за да спаси детето.