Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever His, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 28гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
BLISS(2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Лиа

ИК „Евразия“, София, 1994

ISBN 954-628-010-0

История

  1. —Добавяне

Глава двадесет и шеста

Лия чу гласовете на мъжете още преди да излезе от завоя. Някакъв вътрешен глас й казваше да се приближи предпазливо. Тя мина странично от пътеката през гората, където високите борове я прикриваха. Чу кучето на Уилям да лае силно. Около нея се чуха стъпки. Някой си проправяше път през храстите.

— Сам! Ела, момчето ми — викаше Уилям.

— Уилям? — извика тихо Лиа. — Уилям?

Кучето се показа от редките храсти пред нея. След него с все сила тичаше Уилям. Лиа го улови за наметалото, когато профуча покрай нея, за да хване кучето си.

— Уилям, какво става?

Долната устна на Уилям трепереше.

— Искам си кучето. Те го изплашиха. Може да е ранено. Пуснаха го направо на болния му крак.

— Кой? Къде е Харисън?

Той изтри течащия си нос с ръкав.

— Не знам.

— Не знаеш кои са мъжете, или не знаеш какво е станало с Харисън, така ли?

Той погледна отново към Сам, който заобиколи едно дърво и се затича към тях.

— И двете.

Лиа искаше да го разтърси.

— Уилям! Кажи ми какво става?

Той подсмръкна.

— Тези мъже на конете дойдоха. Сам се държеше като че ли познава единия от тях. Непознатият го нарече Джорджи. Той хвана Сам и искаше да го вземе. Искаше да знае името на индианеца. Казах му го. — Той я погледна виновно, като че ли бе направил нещо лошо. — Щеше да ми вземе кучето.

Лиа пусна Уилям и извади пистолета, който носеше на кръста си. Преди Уилям да се измъкне, тя го хвана за ръка и го повлече след себе си.

— Какво са направили с него?

— Не знам. Но казаха, че е убил някого в една хижа. Мисля, че те смятат, че той ги е убил. Избягах, когато го удариха.

Лиа изруга тихо. Чувстваше, че сърцето й ще се пръсне, като тичаше покрай високите дървета в посока към гласовете, които чуваше недалеч. Влачеше Уилям след себе си. Чуваше, че Харисън протестира, но не разбра какво казва.

Кучето тичаше зад тях, като скимтеше и се пречкаше в краката й.

— Шшт! — прошепна тя. — Тихо, миличко.

— Тихо, Сам — повтори Уилям.

Като внимаваше да не излиза на пътя, за да не я видят, Лиа заобиколи завоя. Бяха сред млада борова горичка, където можеха да се прикрият. Когато погледна през клоните на боровете, натежали от снега, това, което видя, я накара да изпита остра физическа болка.

Четирима мъже водеха Харисън върху един кон към един клуп, който се люлееше от клона на дърво. Това, което Лиа успя да види, бе широкият гръб на Харисън, седнал върху коня. Дългата му коса се развяваше върху раменете му.

— О, Боже — успя тихо да каже Лиа. Тя се обърна към Уилям, като знаеше, че има само секунди, за да спаси живота на Харисън. — „Браун Бес“! Къде е тя, Уилс? Пушката на Харисън! Взеха ли му я?

Гласът на Лиа изплаши момчето. Внезапно той осъзна сериозността на ситуацията.

— Не, избиха му я от ръцете. Тя е все още върху снега. Мисля, че забравиха за нея в стълкновението.

Тя се сви, като го държеше за раменете. Стисна го, докато кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Покажи ми къде е това място. Трябва да взема „Браун Бес“, Уилс.

— Ох! — Уилям поклати глава. — Мога да ти я донеса. Няма да ме видят, но дори и да ме видят, няма да им направи впечатление. Вече знаят, че съм тук. Освен това аз съм на осем години. Не мога да нараня никого.

Преди Лиа да каже нещо, Уилям се изскубна от ръцете й. Тя се опита да извика, но това, което успя да направи, бе да го хване за края на кожената му пелерина.

— Внимавай! — прошепна тя. Кучето се затича след него.

Вцепенена от страх, Лиа го наблюдаваше как излиза на пътя и се впуска през поляната. Зад него, от другата страна на пътя, видя, че „Браун Бес“ лежеше захвърлена в снега.

Мъжете бяха отвели коня, върху който седеше Харисън, към клупа. Харисън бе вързан за кръста, ръцете му бяха плътно до тялото. Тя притисна устата си с ръка, за да не извика. Една къдрица от гарвановочерната му коса се развяваше от вятъра. Помисли си дали някога ще може отново да го погали по косата.

Уилям стигна до пушката, взе я и изтича обратно при Лиа. Кучето го следваше по петите.

— Хей, какво, по дяволите, прави това момче? — извика един от мъжете, като го забеляза.

Уилям се мушна сред дърветата.

— Все още е заредена — каза той на майка си радостно.

— Никога не съм стрелял. Искаш ли да застрелям някого?

Лиа грабна пушката от ръцете му. Знаеше, че сега има на разположение само секунди, за да реагира. Имаше само два изстрела, но трябваше да се приближи повече, за да е сигурна, че ще улучи с пистолета.

Четирима мъже и два изстрела. По дяволите, какъв късмет имаше. Не можеше да ги надстреля. Можеше само да ги изиграе.

Тя хвана ръката на Уилям и притисна пистолета в дланта му. Ръката му изглеждаше толкова малка в сравнение с тежката орехова дръжка.

— Чакай тук, ти и кучето, и когато чуете сигнала, натисни спусъка, нали ме разбираш, Уилс?

Той сви вежди.

— Какъв е сигналът?

Тя го целуна по главата и тръгна.

— Не знам. Ще го чуеш. — Спря, преди да излезе от дърветата. — Ако нещо се случи с мен и Харисън, ще следваш тази пътека. Тя ще те изведе направо до Хъдзън. Ще намериш някой и ще му кажеш кой си. Ще им кажеш, че Джордж Ди Ней ще плати много, ако те върнат. Кажи им, че ти е дядо.

Този път Уилям не каза нищо. Той просто кимна с глава, като почеса кучето зад ухото.

— Внимавай, мамо.

Лиа пое дълбоко дъх, свали качулката от главата си и излезе на пътя.

— Мисля, че това е достатъчно, господа.

Човекът с шапката от боброва кожа, този, който бе водач, се бе приготвил да слага клупа върху врата на Харисън.

— Лиа, махни се — извика Харисън, като чу гласа й.

— Вземи момчето и се махайте оттук!

Лиа вдигна „Браун Бес“ и я насочи към мъжа с клупа в ръка.

— Остави това — заповяда му тя.

— Лиа!

Мъжът с бобровата шапка стоеше като закован с клупа в ръце.

— Този мъж трябва да бъде наказан за престъпленията, които е извършил — каза той горчиво. — Той хладнокръвно е убил брат ми и жена му.

— Лиа!

— Хванали сте не този, когото трябва. — Лиа се учудваше на спокойствието си. Не обърна внимание, че Харисън я извика. — Той бе с мен в планините. Имаме свидетели.

— Той твърди, че името му е Харисън Ди Ней. Брат ми каза, че човекът, който го е нападнал, е бил шоун на име Ди Ней.

Изведнъж тя се сети за Колхийк. Как е могъл да направи такова нещо? Тя втренчи поглед в мъжа с бобровата шапка.

— Това, че ви е казал, че е Ди Ней, не означава, че е бил наистина той, не сте ли съгласни? Видяхте ли този човек?

— Не. Не е необходимо. Брат ми каза…

— Съжалявам за вашата загуба, но ако обесите невинен човек, това няма да ги върне, нали? — Лиа си пое дълбоко дъх.

Той мислеше. Размишляваше над това, което Лиа му бе казала.

След това отново затегна клупа.

— От това, което чувам, ти също може би си била в къщата с индианеца, така ли?

— Да, би могъл да помислиш това. А също и моят син. А също и кучето. Откъде знаеш, че кучето не е извършило убийството.

— Лиа, не е необходимо да обясняваш каквото и да било на хора като тях. Просто се махни оттук. Моля те — извика отчаяно Харисън.

Лиа вдигна „Браун Бес“. Почувства я добре в ръцете си. Бе уверена, че ако трябва, ще убие водача, за да сплаши другите. Но дълбоко в себе си не искаше да рискува и да убива невинни хора.

— Просто го пуснете — каза Лиа. — Ако искате да го съдите, елате в Тайдуотър. Елате в плантацията Танър в Делауер. Ще поставим въпроса в съда.

— Казвам ви да го обесим — изкрещя един от мъжете. — Знаете, че е той. Тя просто иска да прикрие това червенокожо копеле. Може би му е жена.

Мъжът с бобровата шапка я погледна, като въртеше на пръста си клупа.

— Ти имаш само един изстрел, госпожо. Не можеш да ни убиеш всички.

Тя кимна с глава.

— Наистина. Имам само един изстрел, но какво значение има това за теб? Ти ще бъдеш мъртъв.

Той отпусна леко клупа.

Лиа видя, че Харисън напрегна тялото си. Искаше да види лицето му.

— Освен това — продължи Лиа, като искаше да се възползва от предимството си, — какво те кара да мислиш, че съм сама? Другите са сред боровете. Виждаш ли ги?

— По дяволите, ако виждам някого — каза един от мъжете.

Лиа погледна настрани.

— Стреляй, Едмънд. Докажи на тези господа, че си тук.

Последва пауза, която се стори цяла вечност на Лиа. Къде е Уилям? Не разбра ли, че това е сигналът?

След това изведнъж, от мястото между боровете, където бе останал Уилям с кучето, се чу изстрел. Звукът от пистолета проехтя сред дърветата над главата на водача. Той пусна клупа.

Лиа се усмихна.

— Чудесно. Не искаме да убиваме никого. Не обичаме линча. — Тя замахна с „Браун Бес“. — А сега, господа, хвърлете пушките си ей там на земята.

Водачът хвърли пушката си, другите го последваха.

— Много добре! — Тя вдигна отново „Браун Бес“. — Сега вие тримата слезте от конете бавно и отидете до дънера. — Ти също — каза тя на водача.

Тя тръгна бавно към тях, като държеше всеки един от тях под око. Ако някой се опиташе да мръдне, трябваше да го убие.

— Можеш ли да дойдеш при мен с коня, или имаш нужда от помощта ми? — попита тя Харисън.

Той смушка леко коня в хълбоците и той потегли бавно назад.

— А вие, господа, легнете по корем в снега. Не искам да стрелям, кълна ви се, но ще го направя, ако трябва. Попитайте онзи мохикан, който оставих да гние в гората миналата седмица.

Лиа чу единият от мъжете да ругае, като лягаше по корем.

Конят с Харисън се приближи до Лиа.

— О, небеса! — прошепна тя. Лицето му бе цялото покрито с кръв, която не знаеше откъде идва. Но той се хилеше…

Като държеше на прицел мъжете, които сега лежаха върху земята, тя се протегна и дръпна възела на въжето, е, което бе завързан Харисън. Щом въжето се отпусна, той измъкна ръцете си и взе пушката от нея.

— Къде е армията? — промърмори той, така че да не го чуят лежащите. Беше удивен от това, което ставаше.

Лиа се засмя.

— В боровата горичка зад нас.

— Добре, вземи другия кон, а останалите два подгони в гората. Ще взема момчето и бързо ще изчезнем. Не искам никого да убивам, ако не се налага. Някой е извършил убийство. Когато загубиш близък, дори и разумен човек може да направи нещо, което не е разумно. — Харисън махна с ръка. — Ще отида да намеря Уилям.

— Не, ти ги дръж на прицел. Аз ще го сложа на коня зад себе си.

Лиа пресече снежния път и възседна жребеца, който бе най-близко до нея. Хвана юздите му, настигна другите коне и ги удари силно по задницата. Конете изцвилиха и се понесоха напред.

Уилям излезе от покритите със сняг борове. Кучето го следваше. Той все още държеше пистолета в ръка, но Лиа застана така, че мъжете да не могат да го видят.

— Направих го добре, нали? Исках да смъкна шапката от главата му, но се боях, че се целя твърде ниско и може да отлети и главата му. Затова реших да се прицеля в дървото над него.

Ако не беше буцата, която все още усещаше от страх в гърлото си, Лиа сигурно щеше да се засмее.

— Скачай на коня и си пази милия животец.

Когато той се качи на коня, тя грабна пистолета от ръката му, за да го напълни отново. Уилям се хвана здраво за нея.

— Хайде, Сам! — изкрещя Уилям. Кучето изскочи измежду дърветата.

— Трябва да ни следваш — прошепна Уилям на кучето. — Трябва да ни следваш, въпреки че си ранен.

— Готов ли си? — прошепна Лиа.

Знаеше, че момчето се усмихва. Това бе едно голямо приключение за него.

— Готов съм!

Лиа хвана здраво юздите и пришпори червеникавия си кон. Конят потегли в тръст и те минаха покрай четиримата души, които все още лежаха, без да мърдат, върху снега.

— Ще оставим конете край реката — каза им тя. — Ние не сме крадци.

Харисън обърна коня си в кръг и потегли в галоп след Лиа. Още не бяха се изгубили от погледа им, когато чуха изстрел от пушка и виковете на четиримата мъже.

— Давай! Давай! — крещеше Харисън.

Лиа пришпори коня си и те излетяха по пътеката, двамата с Харисън един до друг. Изстрелите отекнаха във върховете на дърветата.

Сам тичаше на три крака след тях, като се опитваше да ги настигне.

 

 

На другия ден към обяд Лиа, Харисън и Уилям стигнаха реката Хъдзън. За късмет попаднаха на човек, който ги насочи към странноприемницата на братовчед си, разположена край реката. Странноприемницата бе съвсем обикновена, една хижа на два етажа, но на Лиа й се видя като палат. Банята и истинското легло бяха вече нещо фантастично за нея.

Тримата спряха конете си на поляната до странноприемницата и се приближиха предпазливо. След преживяното предния ден Лиа и Харисън знаеха, че трябва да са много внимателни. Лиа слезе от коня, като остави Уилям на седлото. Харисън също остана върху коня си. Бе сложил „Браун Бес“ върху бедрата.

Сам се въртеше в кръг около копитата на конете.

Лиа мина под един грубо издялан надпис, който гласеше:

Странноприемница Харисън. Храна, Напитки, Нощуване. Провизии. Тук се търгува с кожи

Лиа тръгна към вратата и почука. Спря и след това отново почука, този път по-силно.

Вратата се отвори и една дребна, приятно закръглена жена се показа отвътре. Държеше една купа и дървена лъжица в ръце. Измери с поглед Лиа от горе до долу, след това Уилям и Харисън.

— Имате нужда от помощ ли?

— Искаме да ви помолим за стая за през нощта и вечеря. Смятаме утре сутринта да отпътуваме на юг по реката. Братовчедът на съпруга ми ни каза, че това е прилична странноприемница.

— Имаме само една стая. — Тя загреба от тестото в купата и го облиза. — Мъжът трябва да спи в плевнята.

През вратата Лиа усети сладката миризма на печени сладкиши с петмез. Жената отново погледна Харисън, след това Лиа. Отгатна, че тя иска да спи с него, но, разбира се, това нямаше да бъде удобно. Заради Уилям.

— Съгласни сме. Колко трябва да платим?

Жената назова цена и Лиа кимна с глава.

— Добре. Идваме отдалеч и сме уморени. Синът ми бе отвлечен — тя се усмихна, — но го намерихме. Отиваме си у дома в Делауер.

Жената погледна Лиа. Тъжна усмивка се появи на хубавото й лице.

— Аз самата загубих момчето си преди няколко години. Така и не можах да го намеря. — Тя избърса пръста си от широката си синя престилка и подаде ръка.

— Казвам се Болийн Харисън. Съпругът ми, бог да го пази, се казва Джеф. Той не е тук сега. Отиде с лодката по реката да провери капаните, преди студът да е сковал.

— Тя махна с ръка. — Нека мъжът остави конете в конюшнята. Гозбата ври и съм изпекла царевични сладкиши. Сигурно и тримата сте гладни. Не се безпокойте, има достатъчно ядене, за да нахраня и Седемте народа.

Лиа се върна при Харисън и Уилям, които слизаха от конете. Слънцето залязваше, започваше леко да преваля.

— Ще оправя конете, а вие влезте с Уилям вътре — каза Харисън. Гласът му бе дрезгав.

Лиа знаеше защо, без да пита.

— Уилям, влез вътре при мисис Харисън. Виж дали ще може да ти даде топла вода и парче сапун.

Уилям влезе вътре, а Лиа се обърна към Харисън. Беше капнала от умора и твърде изтощена, за да спори.

— Харисън…

— Просто искам да те държа в ръцете си, Лиа. Да спя с теб.

— Но не и когато Уилям е в същата стая. Няма да бъде прилично.

— Няма да е прилично да види майка си и баща си заедно в едно легло, така ли?

Лиа разтърка слепоочията си. Болеше я глава и се чувстваше леко замаяна. Имаше прекъсване в цикъла на периода си, откакто напусна Танър. Мислеше, че е от дългото пътешествие, но сега вече започна да мисли, че е друго.

— Не искам да споря с теб. Не и за това.

— Ти му отстъпваш.

Лиа сви ръце в юмруци.

— Не, не му отстъпвам. Просто се опитвам да го разбера.

— Ние се откъсваме един от друг, Лиа. Чувствам го — каза той, като държеше с една ръка юздите на конете, а с другата оправи една къдрица от червеникавата й коса.

— Не позволявай това да се случи.

— Просто му трябва време.

— Сигурно.

Харисън се обърна и добави саркастично:

— Ти все това повтаряш.

— Не си прав — извика тя, когато той тръгна с конете.

— Не разбираш някои неща.

— О, разбирам чудесно. — Той се обърна и я погледна в лицето. — Това, което разбирам, е, че сега ние сме твърде близки. — Тъй доближи показалеца си до палеца. — Ти се страхуваш. Не искаше да спориш, защото отново си решила да ме изоставиш.

— Харисън…

Той се дръпна от нея и тръгна към плевнята.

— Харисън!

Той не й отговори и тя размаха юмрук към него.

— О, върви по дяволите — извика тя и влезе в странноприемницата.