Колийн Фокнър
Лиа (18)

Глава седемнадесета

Харисън влезе през вратите на форт Де Понс сякаш бе минавал много пъти оттук. Един ранен хурон куцаше след него. Харисън му кимна и го поздрави.

Няколко английски войници стояха на вратите и говореха с група индианци. Наоколо тичаха индианки с кофи сняг и потушаваха последните пламъци във форта.

В центъра на заледената поляна гореше огън. Ирокези облечени в еленови кожи и английски дрехи, стояха наоколо и топлеха ръцете си. Хвалеха се с победата си. Навсякъде сновяха хора. Жените превързваха ранените. Все още цареше голяма суматоха след битката, точно на това се надяваше и Харисън.

Отиде до огъня и протегна ръце, за да ги стопли. Един мохикан до него го погледна. Харисън също го изгледа любопитно.

— Искаш ли нещо?

Започна да говори развален английски, като се молеше индианците, които са вътре във форта, да говорят английски. Ако трябваше да говори ирокезки, бе загубен.

Мохиканът се обърна отново към огъня.

— Не те познавам, братко.

— Познаваш ли всички тук? — попита го Харисън хладнокръвно.

— Не, не — мохиканът отново му хвърли бърз поглед. — Ти с другите ли дойде?

— Дойдох сам. Продължавам нагоре по реката.

Мохиканът се засмя.

— Тази битка с белите беше прекрасна. Това ни дава възможност да имаме всичко, което искаме, нали?

— Винаги имам това, което искам.

Мохиканът кимна с уважение.

— Тук има храна. Една жена ще ти донесе да хапнеш.

Харисън гледаше горящите дървета.

— Нещо пиете ли?

— Това ще стане през нощта. Англичаните имат бурета, скрити в стените, но тази нощ ще празнуваме победата. — Мохиканът го остави. — Ще видя къде са жените, които носят храна.

С крайчеца на окото Харисън го проследи къде отива. Около огъня имаше и други мъже. Всички сметнаха, че познава мохикана, с когото бе говорил. Размени и с тях по някоя дума, но предпочиташе да стои настрани. Това бе единственият начин да се предпази от неприятности.

Междувременно няколко индианки донесоха храна върху дървени тави. Харисън седна с другите мъже върху кожите, които бяха постлани край огъня, и започна да се храни. След малко един английски войник претърколи бъчва с бира сред насядалите и бързо се скри в една от дървените постройки.

Харисън се преструваше, че пие с другите. Не искаше да предизвиква излишни подозрения. Мъжете около огъня бяха ирокези и няколко алгонкуини, които, изглежда, го бяха приели, без да показват желание да го разпитват. Тези хора бяха отхвърлени даже от собствените им села и единствено това ги обединяваше.

Колкото повече минаваше времето, толкова по-пияни ставаха всички. Танцуваха, пееха и се хвалеха с подвизите си. Бяха убивали, плячкосвали и изнасилвали.

Един шоун се сби с един сенек. Метисът шоун падна поразен от томахавката на противника си до вратите на форта.

Водачът на тази банда от негодяи бе един ирокез на име Малкият Джоузеф. Той даваше команди и се считаше за героя на тази победа. За Харисън бе ясно, че тези мъже не държаха особено на съюза с англичаните. Дори бяха склонни да се избиват и помежду си. Това просто им се нравеше.

Късно след полунощ Харисън седеше облегнат на една от вътрешните стени на форта. Духаше силен и студен вятър. Една привлекателна индианка на около двадесетина години му бе донесла нова халба с бира. Малкият Джоузеф пиянски я бутна в скута му, предлагайки му да прави любов. Харисън отказа, като се извини, че е пил много и няма желание.

Морската Птица изглеждаше доволна.

Харисън я видя да отива към дървената постройка. Предполагаше, че жените спят някъде заедно. През цялата нощ се мъчеше да разбере къде спят. Той вече бе разбрал къде са запасите от храна и къде спяха мъжете индианци. Разбра къде е оръжието, но вътрешните постройки бяха изградени в такъв безпорядък, че не можеше да отгатне къде са затворническите килии. Ако Бийл и момчето бяха тук, именно това трябваше да бъде мястото, където са затворени.

Харисън се преструваше, че отпива от бирата.

— Тези англичани… те са глупаци, щом се бият за тези дървени стени, нали така?

Малкият Джоузеф отвори очи, изкашля се и се изплю.

— Този мъж не се интересува за какво се бият, а дали плащат.

Харисън се захили.

— Поради каква причина са тук англичаните? Защо държат този форт толкова далеч от боевете?

Джоузеф сви рамене.

— Водят тук затворници. Ние изтръгваме от тях информацията, която трябва на англичаните. Плащат ни с уиски и пушки.

Харисън се престори, че отпива. Той избърса устата си с опакото на ръката, като леко замотаваше думите.

— Затворници? Кой ли е толкова важен, за да го докарат тук?

Малкият Джоузеф сви черните си рунтави вежди.

— Защо питаш, хуроне?

Като разбра, че трябва да отстъпи, преди да му се е случила беда, Харисън се оригна високо и се поглади по корема.

— Нямам причина. Мислех, че този мъж може да помогне при разпита на затворниците. — Той стана, като се олюляваше.

— Къде отиваш? — попита Малкият Джоузеф подозрително.

— Да пикая. — Харисън се засмя. — Защо, искаш ли да дойдеш с мен?

Един от мъжете, който седеше край тях, се разсмя. За момент Малкият Джоузеф погледна Харисън и след това също се ухили.

— Върви да пикаеш. — След това махна с ръка. — Върви да пикаеш, миризливи хуроне.

Харисън тръгна. Беше благодарен, че Малкият Джоузеф не му зададе повече въпроси. Надяваше се, че може да разгледа сградите наоколо, след като мъжете заспят, но като че ли те нямаха такова намерение. Може би щяха да пият до зори, докато окончателно паднат на земята.

Той се върна към групата. И така, какво ще стане, ако пият през цялата нощ. Това бе добре дошло за него. Търпението бе главното в тази ситуация, а той бе търпелив човек. Скоро щеше да разбере дали Бийл и синът му са тук.

 

 

Следващия ден Харисън прекара сред ирокезите, говореше по-малко с тях, без да получи информация за това, което го интересуваше. Опита се да се помотае сред сградите в задната част на форта, но Малкият Джоузеф го спря и го попита дали иска да отиде на лов. След това Малкият Джоузеф го следеше много зорко и Харисън не можеше да направи нищо.

Когато се стъмни и войниците изтъркаляха още една бъчва с бира за индианците, Харисън започна да се безпокои. Не искаше да оставя Лиа сама в гората още една нощ. Обеща й да разбере дали Уилям е бил някога във форта. Реши да остане до другия ден на обяд.

През цялата нощ Харисън остана буден, като се преструваше, че спи. Тъй като знаеше, че Малкият Джоузеф храни подозрения към него, той се опасяваше да заспи. Ирокезите бързо можеха да му прережат гърлото.

Като повечето индианци Харисън остана навън край огъня. Беше студено, но значително по-топло, отколкото да спи в гората. Докато другите спяха, той бе нащрек. За да ангажира вниманието си, започна да мисли за Лиа. Спомни си всяка една дума, която му бе казала, откакто се видяха. Мислеше за всяко докосване, всеки шепот всяка усмивка. Спомни си цвета на прекрасната й коса, която блестеше на слънчевата светлина. Спомни си смеха, който го възбуждаше, и вкуса на устата й… вкусът на всичко, до което се бе докоснал.

Харисън знаеше, че няма да позволи да загуби Лиа отново. Независимо какво щеше да му струва, той ще я притежава. Спомни си думите на баба си, които отекваха в главата му. Тя му каза, че за него ще бъде по-добре, ако се разбере с Лиа. Истината бе, че без нея не можеше да живее.

След това възникна въпросът какво да направи, за да я има. Да убие Бийл? И двамата с Лиа го мразеха. Момчето щеше да свикне с това, че е мъртъв. Но щеше ли Лиа да приеме смъртта на съпруга си като акт на любов, или ще започне да го обвинява? Нямаше ли са мият Харисън да обвинява себе си?

Сега не можеше да каже нищо.

Другият избор — неблагоприятен, но все пак избор — бе да стане любовник на Лиа. Ще се върне в земите на баща си, ще облече дрехите, които по-рано бе носил, и ще стане синът, който баща му заслужаваше да има. Той и Лиа ще се наслаждават на тази връзка до края на живота си или поне докато Бийл умре от естествена смърт.

Но колко тежко ще му бъде да наблюдава Лиа заедно с Бийл. Харисън не бе сигурен дали може да понесе мисълта да се върне с нея у дома. Ако Бийл я обиди, Харисън знаеше, че ще го убие. Нищо не бе в състояние да го възпре.

Харисън се обърна на една страна и се загледа в загасващата жарава. Слънцето се показваше на хоризонта. Ивици оранжева светлина се пръскаха върху заострените стени на форта. Молеше се Лиа да е добре в гората. Знаеше, че е направил добре, като я остави там. Не бе сигурен, че ще може да я защити тук сред тези варвари.

Харисън чу, че до него има някой, и се обърна. Бе жена — Морската Птица, която Джоузеф му предлагаше преди две нощи.

Тя видя, че той я наблюдава, и хвърли едно дърво в огъня. Очевидно се страхуваше от него, страхуваше се от всички.

Харисън седна.

— Царевичните питки, които направи, бяха чудесни — каза той. Говореше за това, което му бе донесла миналата вечер. — Имаш ли още?

Тя кимна.

— Медени.

Той помръдна малко и тя скочи на крака. Харисън се усмихна.

— Всичко е наред. — Той направи съответния жест за мир, но не бе сигурен дали ще разбере това, което й казва.

— Не се страхувай от този мъж. — Реши да рискува. Това бе едно вътрешно чувство, на което се бе научил да се доверява. — Не съм като тях.

— Не си ли? — попита тихо тя.

— Не. Дошъл съм, за да потърся двама затворници.

— Тук няма никакви затворници. Поне сега.

— Но какво стана с онези, които бяха тук? Търся едно момче, бяло момче, което се нарича Уилям Бийл. На осем лета е. Бил е отвлечен.

Морската Птица пристъпи предпазливо към него и погледна Малкия Джоузеф, който спеше недалеч от тях.

— Добре — окуражи я Харисън, като коленичи. — Майката на момчето го търси. — Той се поколеба, докато я наблюдаваше. Тя като че ли искаше да му каже нещо. — Виждала ли си момчето? С тъмна коса е. — Той докосна собствената си коса. — С тъмни очи. — Посочи своите очи. — Вдигна ръка над земята, за да покаже колко е висок.

Морската Птица сведе поглед.

— Имаше едно момче.

Тя говореше толкова тихо, че Харисън не бе сигурен в това, което казва.

— Момче? Тук ли е още?

Тя вдигна главата си и каза:

— Тръгна си.

Харисън усети, че сърцето му спира. Не разбираше нищо от деца, но знаеше, че сърцето на Лиа ще се разкъса, а той ще страда за нея.

— Мъртво ли е? — попита предпазливо Харисън. Направи друго движение с ръка, за да бъде сигурен, че го е разбрала.

Тя поклати глава, дългите й черни плитки се разлюляха.

— Не е мъртво. Тръгна си. Продадоха го.

Харисън скочи изненадан и тя отстъпи бързо назад.

Без да мръдне от мястото си, Харисън запита тихо:

— Продадоха го? На кого? Можеш ли да ми кажеш. Морска Птицо?

— На един мохикан. — Тя се изплю в огъня. — На един негодяй — Двете Половини.

— Двете Половини? — повтори Харисън. — Сигурна ли си? Къде може този мъж да намери Двете Половини?

Тя се обърна, като посочи на северозапад.

— Племето на костенурката. Мохикани — повтори тя с отвращение.

Харисън направи недоволна гримаса. По дяволите, какъв късмет имаше!

— Този мъж ти благодари — каза той, като все още се усмихваше. — От дъното на сърцето си. Със сърцето на майката, която го е родила. — Той сложи ръка на сърцето си.

Тя се дръпна настрани.

— Надявам се, че ще намериш момчето. Надявам се, че ще убиеш Двете Половини и ще оставиш тялото му на вълците. — Гласът й секна. — Преди много луни той взе и сина на Морската Птица.

След като каза това, тя си тръгна. Харисън я видя да изчезва към вътрешните стени на форта. Искаше да я извика, да я успокои, но какво ли би могъл да й каже?

Сутринта рано незабелязано напусна форта и тръгна към мястото, където бе оставил Лиа.

 

 

През цялата нощ Лиа се гушеше в студената гробовна тъмнина и чакаше завръщането на Харисън. Каза й да го чака два дни. Но защо толкова дълго? Фортът не бе далеч. Едмънд и Уилям или бяха там, или не бяха. Защо трябваше да остава там в продължение на два дни?

След това Лиа помисли за Едмънд. Те бяха врагове с Харисън. Ако Харисън намереше Едмънд, той щеше да загуби Лиа. Разбира се, и двамата знаеха това още от самото начало, но сега всичко ставаше по-реално.

Защо Харисън трябваше да спасява Едмънд?

През цялото време й обещаваше, че ще я заведе при Уилям, и сега, в последната минута, той промени решението си. Дали наистина бе тръгнал към форта? Но нали сам й бе казал предната нощ, че няма да позволи да я загуби отново?

Лиа погледна в мрака. Видя един подскачащ заек. Колкото по-дълго седеше в снега, толкова по-яростна ставаше.

Харисън я искаше за себе си. Той не бе отишъл във форта, както й бе обещал. Затова мълча през целия ден. Бе кроил планове как да я изиграе. Предположи, че ще се върне и ще й каже, че Едмънд и Уилям са убити. Разбира се, той мразеше Едмънд, но защо трябваше да мисли така и за Уилям? Никога не бе виждал момчето.

Лиа бе тръгнала да го търси, а не Харисън. Харисън бе намерил това, което търсеше.

Лиа прекара цялата нощ в мисли. Сутринта яде малко изсушени боровинки от торбата си. Слънцето изгря и тя прекара утрото седнала на едно слънчево място и вперила поглед в гората. В началото всичко й изглеждаше безмълвно, но след това започна да долавя присъствието на животните наоколо.

Над главата й, от дърветата се подаваха чинки, чий то червен цвят контрастираше със снега. Една катеричка драскаше с ноктите си в снега зад заслона й, очевидно търсеше храна. Лиа дори видя една сърна да се движи срамежливо недалеч от нея. Тя хрусна няколко клонки, които не бяха покрити със сняг, и бързо изчезна.

Слънцето започна да залязва и скоро се стъмни. На Лиа й бе топло, докато седеше на слънце, но сега, кога то стана тъмно, усети по-силно студа. След като седя така в продължение на час, тя реши да се изправи. Зъбите й тракаха.

— Ще запаля огън — измърмори тя. — По дяволите! По дяволите, Харисън Ди Ней! — Лиа започна да събира съчки за огън.

Цял ден чакаше Харисън. През целия ден се опитваше да убеди себе си, че нейните неблагополучия са резултат от опасенията за сина й и страха да не остане сама в гората. Лиа искаше да вярва, че Харисън ще се върне за нея. Искаше да вярва, че той ще й донесе нови ни за сина й.

Но той и преди я бе напускал, нали? Каза й, че я обича, и след това я напусна. Вече го направи веднъж. Можеше да го направи отново.

Лиа събираше клонки до мястото, където се бе приютила. Искаше да вика. Да плаче.

Харисън го нямаше. И ако се покаже, щеше да бъде без Уилям.

Тя се наведе с праханта и се опита да запали огън.

— Кучи син — измърмори тя. — Защо ти се доверих? И ти си като другите мъже! Само заради това, че легнал с теб, не биваше да си те доверявам. Ти, кучи сине!

Какво да прави сега? Беше съвсем сама в тази снежна пустош. Нямаше никаква представа какво да направи, за да намери сина си. Не знаеше дори къде е фортът!

Една искра се възпламени над сухите листа, които бе събрала. Тънкият пламък подпали и другите сухи листа. Лиа прибави една клонка, след това друга.

Не знаеше точно къде се намира фортът, но знаеше посоката. Не бе глупава. Беше пропътувала стотици мили, за да търси Уилям. Нямаше нужда от никого, който да я ескортира. Щеше да се оправи сама.

След минута огънят вече бумтеше. Тя се усмихна доволна. „Твърде късно е да тръгвам сега, но утре ще го направя. Ще намеря този форт и моя Уилям. — Тя извади ръцете си, за да ги стопли на огъня. — Никой не може да ме спре. Не и този път.“