Колийн Фокнър
Лиа (17)

Глава шестнадесета

Лия и Харисън се любиха още два пъти тази нощ. Бе нощ, която Лиа щеше да запомни. Много скоро лъчите на слънцето се промъкнаха през малкото прозорче на хижата. Трябваше да станат и да тръгнат отново на път.

Закусиха с останалите царевични кифли и поговориха. И двамата мислеха за прекараната вълшебна нощ. И двамата се страхуваха да не развалят тази магия.

Време бе да се облекат и да поемат към Хъдзън и Харисън беше сигурен, че ако вървят бързо, ще пристигнат във форт Де Поне преди нощта да падне.

Лиа стана от мечата кожа. Бе наметнала прокъсаното палто на Харисън, за да се стопли. Носеше само долната си риза.

— Ще вземеш техните дрехи, така ли? — попита го тя, като го видя да се рови в скрина до леглото.

— Имаме нужда от прилични дрехи, за да ни бъде топло. Ноа няма да се обиди. И аз не бих му се разсърдил, ако той се окаже в моето положение. — Той й хвърли една кожена туника от скрина. — Облечи я.

Тя взе женската туника. Беше с дълги ръкави и висока яка, почти до коленете й, украсена и с цепки от двете страни. Високата яка придаваше някаква особена красота на туниката.

— Ще трябва нещо да платим — каза тя. Той й хвърли един чифт гамаши.

— Ето и това. Ще оставя на Ноа бележка, но парите ти, както виждам, свършват. Мисля, че след корабокрушението трябваше да се върнем в Танър, но щяхме да загубим доста време.

Лиа остави палтото върху стола и облече туниката. Като мушкаше ръката си в ръкава, пръстенът й се закачи за кожата. Колко удобно се чувстваше в тази туника, независимо от това, че бе прилепнала плътно за бедрата й. Обу гамашите и се почувства малко неловко.

— Не съм очаквала, че ще се наложи да нося мъжки панталони.

Харисън сложи една по-голяма туника. Не бе украсена, но имаше ресни по краищата.

— Това не са панталони, а гамаши, и сред индианците както мъжете, така и жените ги носят през зимата. Ще видиш, че с тях ще можеш да се движиш по-лесно. Роклята ти пречеше.

Лиа сложи гамашите.

— Може би, но все още се чувствам неудобно. Той се наведе и продължи да рови в скрина. Намери чифт бели мокасини от сърнешка кожа.

— Виж дали ще ти станат, мис Изящно Краче.

Тя хвана мокасините, които той й подхвърли и запрати единия обратно по него. Удари го по рамото.

И двамата се засмяха, а тя взе трикракото столче и седна на него. Започна да обува вълнените си чорапи.

Харисън се намръщи.

— Индианците не носят чорапи, Лиа.

— Е, добре. Аз не съм индианка. — Тя сложи и другия си чорап. След това обу единия мокасин и започна да го завързва.

Той навличаше на босите си крака един чифт по-големи мокасини.

— Да. Завържи ги по-здраво, за да не се намокриш, когато нагазиш във водата до колене.

Меката кожа прилепваше удобно на крака и прасеца й. Тя размърда пръсти.

— Добре са ми. Благодаря на Бога.

Той й хвърли мокасина, с който го бе замерила.

— Ще видиш колко по-топло е с кожата, отколкото с вълнените дрехи.

Лиа се оправяше в новите си дрехи.

— Туниката е тежка.

— Но топла. Обещавам ти това. — Той се бе облякъл и потупваше хълбоците си. — А сега наметалата, малко храна и амуниции за пистолета ти и сме готови.

Тя погледна пистолета, който лежеше върху масата, където Харисън го бе оставил миналата нощ.

— Не знам какво става с мен, Харисън. — Тя го погледна. — Вчера убих човек.

— Уби го, за да оцелееш, мила. Ако и друг те нападне, и него ще убиеш. — Той отиде при нея и й подаде пистолета. — Обещай ми.

Трябваше да признае, че се почувства добре с пистолета в ръка. Усети по-голяма сигурност в себе си. Харисън бе прав. Тя не се гордееше, че е убила човек. Миналата нощ се бе помолила за душата му. Но бе оцеляла и затова имаше надежда да намери Уилям.

— Зареден ли е?

— Този мъж го зареди миналата нощ. Той се усмихна и я погледна.

— Какво? — Тя го посочи с ръка. — Облече дрехите и вече си шоун. Дори интонацията ти е друга. Как го правиш?

Той стегна ножницата на колана си около хълбоците и мушна вътре ножа.

— Не мога да ти обясня, Лиа. — Той търсеше точни те думи. — Като че ли у мен живеят двама души. — Той повдигна веждите си. — Това безпокои ли те?

Лиа поклати глава и се усмихна.

— Харесвам и двамата.

Той се доближи и я целуна по слепоочието.

— До вратата има окачена една шапка от заешка кожа. Прибери си косата и я сложи. Бих искал отдалеч да те помислят за мъж. Колкото по-малко хора убия, за да те защитя, толкова по-добре. — Той я погледна косо. — Особено след вчерашния ден, мисля, че нямаш нужда от мен.

— Но аз не мисля така — каза тихо тя. — Имам нужда от теб повече, отколкото мислех.

Докато Харисън приготви двете торби с храна, Лиа сплете косата си като индианка и мушна дългата си червена плитка под шапката. Нахлупи я ниско над челото си, обърна се и го погледна.

— Харесваш ли ме?

Той се засмя.

— Много. — Хвърли й едната торба с провизии и още една, пълна със сняг. — Носиш храна и вода. Аз също нося храна и вода. Ако се разделим…

— Няма да се разделим. Нищо няма да се случи — прекъсна го тя.

— Ако трябва да се разделим — продължи той, — и двамата имаме храна. — Той хвърли малко сняг от кофата върху огнището. Огънят просъска и изгасна. — Оставих една бележка за Ноа. Може би на връщане ще спрем отново. Ще му благодарим лично.

Той тръгна към вратата и взе двете кожени наметала, окачени на закачалката. Бяха така скроени, че имаха само две цепнатини за ръцете и кожени връзки около врата.

— Готова ли си, Лиа? Трябва да тръгваме.

Тя мина покрай масата и видя дрехите, които бяха оставили, и прочете бележката, която Харисън бе написал. С гръб към Харисън, тя завъртя пръстена си, който бе носила в продължение на девет години.

— Лиа.

— Идвам. — Тя извади пръстена си и го постави върху бележката. След това се насочи към вратата. Стъпваше самоуверено. — Готова съм. Нека да тръгваме. Когато стигнем до форта, ще мога да намеря сина си.

Лиа и Харисън газеха в снега през целия ден. Страхуваха да не срещнат други деградирали индианци и затова, вместо да вървят по пътеката, тръгна ха през гората, която обикаляше около реката Хъдзън Лиа вървеше трудно. Бе уморена, а преспите на места бяха твърде високи. Но не се оплакваше. Не искаше Харисън да я оставя. Искаше заедно да намеря Уилям.

От време на време говореха. Лиа мислеше, че трябва да пази силите си, но от друга страна, странната замисленост на Харисън я тревожеше. Струваше й се, че колкото повече приближаваха форта, толкова по вече той се отдалечаваше от нея. Знаеше, че мисли за Едмънд, но как да го заговори.

Точно когато се здрачаваше, Харисън неочаквано спря.

— Дотук ще вървиш.

Лиа го погледна объркана. Не очакваше това от него нито за миг. Беше напълно неподготвена.

— Дотук? Какво искаш да кажеш? Не сме стигнали още Де Поне. — Лиа усети, че бузите й пламнаха. Не можеше да повярва в това, което чу. — По дяволите, продължавам! Става дума за сина ми! За моя съпруг!

Харисън избухна.

— А, за твоя съпруг, така ли? За него се безпокоиш сега, така ли? Смятах, че мислиш повече за сина си. Чух да казваш, че не се интересуваш какво е станало с бащата.

Когато го погледна, пронизващият му поглед и изплаши.

— Не преиначавай думите ми, Харисън! — Тя хвърли торбата на земята. — Каза ми, че ще отидем вън форта без войниците на Уошингтън. Обеща ми, че ще бъда с теб.

— Никога не съм ти обещавал, че ще влезеш във форта. Твърде опасно е. Твърде опасно за мен, за теб, за момчето.

Лиа разтърка очите си. Главата я болеше, а краката и ръцете й бяха изстинали. Почувства се предадена.

— Трябва да дойда с теб — каза тя тихо. — Дори и да е мъртъв, трябва да знам това.

— Ще отида сам или изобщо няма да отида. — Той започна да прави заслон от клоните на едно високо дърво.

Тя гледаше объркана. Нямаше го нежният мъж, който я държеше в ръцете си през миналата нощ. Мъжът, който виждаше сега, не бе Харисън, когото познаваше, нито дори Харисън от последните седмици. Това бе дивакът, когото срещна в селото. Тя погледна настрани, очите й се замъглиха от сълзи на отчаяние. Нямаше друг избор, освен да го остави да отиде сам. Нямаше представа къде се намира фортът.

— Тогава върви сам — каза му тя грубо. — Никога няма да ти простя това. Не е честно да ме доведеш толкова далече и да ме оставяш сама.

— Ти трябва да останеш жива — каза той студено — и това е най-важното. — Не й даде възможност да говори. — Ще ме чакаш тук. Ден, два. Ако не дойда до два дни, върни се обратно по реката.

— Няма да се върна без Уилям! Не и без моя Уилс.

— Прави това, което ти казвам, жено! — Тя се обърна. — Стой тук в този заслон — продължи той. — Не пали огън, ако нямаш нужда. Оставям ти и моята храна. — Той спря за малко. — Ако ме следваш, аз ще разбера. Ако тръгнеш след мен, ще правя кръгове, за да те заблудя, разбираш ли, Лиа?

Тя не отговори.

— Този мъж ще се върне.

Лиа не се обърна, докато не се увери, че е изчезнал от погледа й. Единственото нещо, което й оставаше, бе да чака тук сред снега, загърнала се в коженото наметало. Никога през живота си не се бе чувствала толкова самотна.

Харисън се опитваше да изглежда самоуверен. Разбираше, че се бе държал грубо с Лиа, но не знаеше как да се справи по друг начин с нея. Животът й му бе много скъп, за да рискува да я убият или ранят. Фор Де Поне не бе място за една жена. Това, което каза, бе истина. Не знаеше кой е там сега и не искаше да рискува.

Харисън се движеше зигзаг по снега в продължение на повече от час. В гората стана тъмно, но той бързаше.

Това, за което мислеше, бе Бийл. Какво да направи, ако го намери? Дали да го убие? Да го убие хладнокръвно. Дали да го остави, да вземе момчето и да бяга?

Колко абсурдна бе ситуацията. Ако го върне у дома му при съпругата му, Харисън губеше жената, която считаше за собствена съпруга. Но той бе обещал да спаси Бийл. Колкото повече мислеше за случая, толкова по-объркан му се виждаше. Накрая реши, че ще направи това, което обстоятелствата му продиктуват.

Харисън разбра, че приближава форта по миризмата на пушека. Това не бе обикновен дим. Миризмата бе твърде силна. Може би фортът гореше.

След четвърт миля започна да чува първите викове на мъжете. Чуваха се изстрели от пушки. Хората крещяха от болка. Колкото повече Харисън наближаваше, толкова по-неспокоен ставаше. Ако детето бе тук, шансът да е живо бе твърде малък. Бяха минали седмици от неговото залавяне, цели два месеца. Вероятно синът на Лиа бе мъртъв.

Харисън си представи как ще се върне и ще каже на Лиа за станалото. Бе обещал на своите хора, че няма да участва във войната. Не искаше да взема ничия страна в битката. Можеше просто да каже на Лиа, че детето е мъртво. Знаеше, че това ще я съкруши, но не беше ли по-добре за нея да приеме факта сега, вместо да се лута в неизвестност.

Спомените от предишната нощ нахлуха в главата му, когато наближи форта. Никога не можеше да си представи, че ще обича някого така дълбоко, както нея.

Трябваше да направи това. Трябваше да го направи за нея. Дори и ако от Уилям не бе останало нищо, освен дрехите му, трябваше да разбере какво е станало. След болката, която бе причинил на Лиа през тези години, след болката, която си бяха причинили един на друг, това бе много важно за тях.

Когато наближи, Харисън видя пламъците на горящия форт, които се издигаха в черното небе. В краката му лежеше мъртъв човек, облечен в синя униформа, прободен от индианска стрела. Мъжът, почти момче, бе убит, докато е отстъпвал. Капитан Митчел бе спазил обещанието си. Бе изпратил заповед да се провери форт Де Поне на Хъдзън. Американците бяха атакували форта, за да намерят капитан Бийл и сина му. Не можеше да има друга причина за това, което се бе случило.

Като прескочи убитото момче, Харисън започна да пълзи към форта. Сините все още се биеха на вратите, но за съжаление губеха. Ирокезите пращаха стрелите си навсякъде.

Харисън се сви ниско в снега. Крясъците на викащите ирокези и на умиращите отекваха в главата му. Нима не бе истински шоунски боец? Харисън ненавиждаше мисълта за убийство.

Силен боен вик изпълни въздуха и Харисън се огледа наоколо. Видя група хурони, които идваха от далечната стена на форта.

Подкрепления.

Чу се тръбата на сините и останалите живи войници започнаха да отстъпват в гората. Командирът на взвода яздеше на кон сред хората си и даваше заповеди.

Харисън видя високите стени на форта. Индианки хвърляха сняг, за да потушат огъня.

Как можеше да влезе вътре? Това бе английски форт, но за Харисън бе ясно, че тук командват ирокезите.

Чу скриптене в снега и се обърна. Почувства присъствието на хурон, преди дори да го бе видял. Като се завъртя, Харисън хвана колана си. Това бе някак първичен инстинкт. Хвана дръжката на ножа си, преди да осъзнае какво прави.

Харисън видя бойната тояга над главата си. След това чу притъпения звук от смъртоносния удар на ножа си, който разряза гърдите на хурона и прободе сърцето му.

Жертвата бе мъртва. Хуронът падна по очи и снегът се покри с кръвта на мъртвеца.

Всичко бе станало толкова бързо, че той нямаше време да мисли. Погледна в краката на мъртвеца, кой то лежеше по очи в дълбокия сняг.

Украсените му мокасини се различаваха от тези Харисън. Жената на приятеля му Ноа бе от племето на делауерите. Тя шиеше мокасини, които украсяваше в стила на делауер. Самата изработка на мокасините бе различна при различните племена.

Харисън се наведе в снега, обърна мъртвия хурон по гръб и започна да отвързва мокасините.

След като успя да събуе мокасините на убития, той събу своите и седна в снега. Краката на хурона бяха малко по-големи от неговите, но мокасините, общо взето, му паснаха. Харисън сложи своите мокасини върху гърдите на умрелия. Наведе се и взе торбата медикаменти, оръжието, перата и морските миди, които бе украсена косата му. В тъмнината Харисън се облече с дрехите на хурон. Той изкопа дупка в снега и изтъркаля вътре тялото на умрелия. Покри хурона с повече сняг.

Доволен, погледна небето и звездите, и се помоли за късмет изтананика една от песните на баба си.

След това преметна през рамо бойната тояга на хурона и тръгна към форта. С отстъпването на американските войници вратите бяха широко отворени, за да се потуши огънят върху външните стени.

Харисън пое дълбоко дъх, мина през отворените врати и влезе във форта.