Колийн Фокнър
Лиа (16)

Глава петнадесета

Лия усещаше, че се движи. На кон ли бе? Не, не беше на кон. Някой я носеше… Отвори очи и спомените от преживяното нахлуха в главата й. Беше се стъмнило.

— Харисън? — Усещаше рамото му до бузата си.

— Да, Лиа?

Тя вдигна глава и го погледна. Беше я завил със скъсаното си палто, но тя все още мръзнеше. Беше се измокрила, докато лежеше върху снега.

— Харисън, пусни ме долу.

— Не е далеч.

Тя леко го докосна по гърдите.

— Добре съм вече. Повярвай ми. Само ми е студено. Ще ме пуснеш ли долу?

Той спря и внимателно я погледна.

— Имаш голяма подутина на главата си. Наистина Ли можеш да вървиш?

— Преди ми се виеше свят. Но сега съм добре.

Той я пусна на земята, но продължи да я придържа за раменете.

— Добре ли си?

Тя се сви, за да се стопли, и пъхна ръце в ръкавите на сакото на Харисън. Все още бе замаяна, но не биваше да му го казва.

— Не бях припаднала. Никога през живота си не съм припадала. — Тя вдигна чело. — Моля те, кажи ми, че не съм припаднала.

Той се засмя.

— Не си. Просто заспа в ръцете ми. Тя затвори очи.

— Не мога да повярвам, че съм припаднала. Много съм уморена. Съжалявам.

Той разтърка рамото й.

— Не бъди глупава, Лиа. Ти беше в безсъзнание, но това не те прави по-слаба.

Тя направи недоволна гримаса.

— Главата ме боли.

— И така трябва. Имаш късмет, че главата ти е толкова здрава.

Тя мушна ръката си в неговата и се притисна по-плътно към него.

— Да вървим. Замръзвам, а сигурно и на теб ти е студено.

— Трябваше да се върна да потърся наметалото ти. — Той бутна един отрупан със сняг боров клон. — Искам да ти е топло. Цялата си мокра от снега, на който си лежала.

Снегът скърцаше под краката й.

— А къде отиваме?

— Знам един човек, който живее наблизо. Един трапер и жена му. Те ще ни дадат храна и някакви топли дрехи.

Лиа хвана по-здраво ръката му. Все още се чувстваше нестабилна.

— Откъде ги познаваш?

— Казах ти. Известно време бях скаут. Заедно с Колхийк.

— А, Колхийк… — Тя погледна към притъмнялата гора. Чувстваше се неспокойна и объркана. Странно как залязващото слънце променяше познатите предмети и им придаваше причудливи очертания.

— Къде мислиш, че е отишъл? — попита тя тихо.

Той поклати глава.

— Не знам.

Тя стисна ръката му.

— Не се ли интересуваш?

— О, интересувам се. Някога го обичах като брат, но той ме нарани. Обиди цялото село и постави в опасност живота им.

Лиа мълчеше и мислеше за жената, за която се бяха борили двамата. Не искаше да мисли за нея, но не можеше иначе. Харисън й бе казал, че била влюбена в него.

— Как се казваше?

— Кой?

Тя се усмихна в тъмнината.

— Знаеш кой — отговори тихо.

— Пролетният Дъжд ли?

— Да. — Тя въздъхна. — Искам да знам, Харисън. Ти… любил ли си се с нея?

— Да.

Тя притисна бузата си до ръката му.

— Добре. А аз се ожених за друг. — Тъй като той не отговори, тя продължи: — Но ти не си я обичал, нали?

— Опитах се. Исках да я обикна. Исках да те забравя. Исках да се оженя за индианка, която да ми роди деца.

Думата „деца“ отекна в ушите на Лиа, но тя не искаше да говори на тази тема. Нито дори за Уилям.

— Ти не си я обичал, но Колхийк я е обичал, така ли?

— Да. Той на няколко пъти й предлагаше да се оженят.

— Понеже ти си й отказал.

— Казах й, че не мога. Нечестно бе от моя страна да се оженя за нея, след като дълбоко в сърцето си чувствах, че ти си моя жена. Мразех те и същевременно продължавах да те обичам. — Той повдигна един клон, за да й направи път. — Но той я преследваше, преди ние с нея да заговорим за женитба.

— И когато й отказа, тя не прояви интерес към Колхийк.

— Не. За нея бях незаменим. Каза му го право в очите. Винаги ще се чувствам виновен за това.

— Не бива. Ти не си отговорен за думите и делата на другите.

— Веднъж, когато бяхме насаме, тя ми каза — Колхийк я плаши. Каза ми, че видяла лошата му страна — тази, която аз не бях видял.

Лиа стисна по-силно ръката му. Очевидно му беше неудобно да сподели всичко.

— Какво се случи с нея? Каква е тайната на нейната смърт?

— Беше убита на пътя. Тя и нейният придружител братовчед й. Бяха тръгнали заедно към едно село, разположено на запад от нашето. Преди да ги убият, ги бяха измъчвали.

— Кой го е извършил?

— Никога не разбрахме. Казаха, че са бели, но… — Той млъкна.

— Но какво? — попита тя тихо.

Той се обърна, за да я погледне, и дори в тъмнината на лунната нощ тя видя болката в тъмните му очи.

— Мислил съм много за това. Според мен са били индианци — шоуни, делауер, някой, който се е опитван да ни излъже, че са бели.

— Кому е нужно да прави това?

— Не знам.

— И така, какво стана между теб и Колхийк?

— Не знам. Просто, след като тя си тръгна, след като бе убита, нещата се промениха. Престанахме да бъдем приятели. Той все искаше да се изтъкне и неговите приятели и близки се отчуждиха от него. Аз също вече не се чувствах спокойно в селото си. Магията бе изчезнала.

— Учудвам се, че не си се върнал в Делауер.

— Мислех да го направя. Между мен и баща ми се издигаше стена. Мислех да се върна и да я разруша.

— Но?

— Не можех, Лиа. Не можех да се върна у дома и да гледам вас с Едмънд ръка за ръка в черквата, на парти на масата на баща ми. Не можех да понеса мисълта, че ще ви гледам заедно и ще знам, че си спала с това копеле.

Лиа въздъхна. Всичко бе толкова объркано. Как да обясни на Харисън, че Едмънд никога не я бе докоснал? Ще й повярва ли? Ако й повярваше, щеше да разбере, че Уилям не може да бъде син на Едмънд. Тогава щеше да разбере истината.

— Още колко ще вървим? — попита тя, за да смени темата на разговора. — Студено ми е.

— Вече сме близо. Трябва да видим пушека от комина. Време е да го усетим. — Чувстваше се неудобно. — Отдавна не съм идвал. Надявам се, че сме близо.

Продължиха да вървят мълчаливо в снега, всеки потънал в мислите си. Лиа се чувстваше много уморена, но не се оплакваше. Нейният Уилям бе все още някъде сам и имаше нужда от нея.

— Ето че наближихме — измърмори внезапно Харисън.

— Какво? — Лиа погледна нагоре. Бе толкова уморена и напрегната в старанието си да не се препъне, че не забеляза пътеката. — Видя ли колибата?

— Погледни напред — посочи й той.

Лиа се взря. Най-напред не видя нищо, но след това съзря очертанията на дървена постройка, сгушена сред покритите със сняг дървета. Малкото прозорче не светеше. Коминът не пушеше.

— Няма никой, нали?

— Не се вижда. — Той вдигна ръка. — Чакай тук, докато проверя дали всичко е наред.

Тя се засмя.

— Говориш на жена, която току-що е убила един мъж и го е оставила да гние в снега. Идвам с теб.

Харисън искаше да каже нещо, но замълча.

— Тогава не се отдалечавай от мен. — Той извади ножа от ножницата и двамата се приближиха до дървената хижа.

— Хелоу!

Никой не отговори.

— Хей вие там?

Стигнаха до предната врата. Тя бе затворена с кожен каиш. Лиа го дръпна и отвори. Вътре бе тъмно като в рог и студено.

Харисън, с ножа в ръка, мина пред нея. Влезе вътре и за момент се спря. Погледна към Лиа, която го чакани навън на снега.

— Няма никой. — Той й подаде ръката си. Лиа я пое и влезе вътре, като затвори дървената врата след себе си. За момент застанаха неподвижни, за да се ориентират в тъмнината. Вътре бе по-тъмно, отколкото навън.

— Стой тук, а аз ще се опитам да намеря светлина. — Харисън пресече стаята, спъна се в нещо и го изрита с крак. — По дяволите този стол! — измърмори той.

Лиа се засмя.

Харисън търсеше нещо в другия край на стаята. Бе коленичил на земята. Сигурно търсеше огнището.

Той удари парче кремък в желязото и запали с искрата събраните в огнището съчки. След миг дървата лумнаха.

Лиа се приближи.

— Дори и дърва са събрани.

— Ноа е такъв. Може би е отишъл да заведе жена си на гости при нейните роднини или пък проверява капаните.

Тя се доближи до огнището, за да стопли ръцете си. Върху ръкавиците й имаше засъхнала кръв. Тя ги свали и ги хвърли на пода.

— Сигурен ли си, че той няма да има нищо против?

— Ноа? Не, разбира се. Той оставя вратата отворена. Казва, че домът му винаги ще бъде подслон за изпадналия в нужда пътник. — Харисън потри ръце. — Нека ви дим какво можем да направим, за да се стоплим.

— Скоро ще стане топло и ще съблека мокрите си дрехи.

Тя все още грееше ръцете си. Топлината бе толкова приятна. Погледът й обходи малката хижа, в която почти нямаше мебели. От тавана висяха метални капани за животни. До едната стена се намираше огнището. До другата имаше вградено тясно легло. Видя скрин, малка маса и стол. Другият стол лежеше преобърнат, след като Харисън го бе ритнал. До вратата видя някаква купчина. Предположи, че са животински кожи. Стаята миришеше на щавени кожи и пушек.

— Мислиш ли, че има нещо за ядене?

— Сигурен съм. Доколкото познавам Ноа, килерът му е пълен с провизии.

— Страшно съм гладна. А освен това обувките ми убиват. — Тя седна на една меча кожа до огнището и изу тесните си обувки. Краката й бяха толкова студени и страшно я боляха. Просто не можеше да стъпва.

Харисън започна да отваря разни кутии и буркани, търсейки нещо за ядене.

— Има пушено сърнешко месо и дори няколко кифли. Ноа сигурно току-що е излязъл. — Той отиде при нея, като дъвчеше една кифла. — Вземи това, а аз ще потърся вода.

Лиа пое кожената торба със сърнешко месо и кутията с кифли. След малко Харисън се върна с кофа сняг. Постави я върху огнището и хвърли едно дърво в огъня.

Лиа потупа кожената постелка до себе си.

— Достатъчно си работил, сър, ела и седни до мен да вечеряме.

— С удоволствие, милейди. — Той се поклони като джентълмен и седна до нея.

Тя му подаде парче сърнешко месо.

— Ти си моят герой. Отново ме спаси от студ и глад. Той се засмя.

— Ако искаш да знаеш, постъпих много глупаво, че попаднах в тази ситуация. Трябваше да бъда по-внимателен. Трябваше да предположа, че индианците могат да се появят, но бях твърде зает с борбата си с теб.

Тя му подаде второ парче месо.

— Важното е, че всичко мина благополучно и за двамата.

— Знаеш, че се гордея с теб, Лиа. Ти си смела жена.

— Правя това, което е необходимо. — Тя изпъна крака и започна да мърда пръстите си.

— Как е главата ти?

— Боли ме, но не колкото краката.

— Краката ли?

Тя посочи обувките.

— Нали знаеш, че взехме тези обувки от жената във фермера. Мисля, че са с два номера по-малки от размера на обувките ми.

Той се намръщи.

— Защо не ми каза?

— Какво да ти казвам. Нуждаех се от обувки, за да стигна до тук. От нейните или от неговите.

Харисън пропълзя, седна на пода, хвана единия й край и започна да го разтрива.

Лиа замърка от удоволствие.

— Не трябва да го правиш.

— Приятно ми е. — Той започна да масажира ходилата й. След това пъхна ръката си под полата й и събу вълнените й чорапи. Захвърли двата чорапа на пода близо до огъня.

Лиа пъшкаше от удоволствие, докато той разтриваше голите й стъпала. Излегна се на мечата кожа.

— Чудесно е.

— А какво ще кажеш за това? — Той плъзна ръката си от ходилото нагоре към прасеца й, като продължавани да я разтрива нежно.

— Още по-хубаво.

Ръката му тръгна по-нагоре, от коляното към бедрото.

Тя затвори очи, наслаждавайки се на неговите ласки. Преди малко стъпалата и краката й бяха измръзнали до безчувственост, но сега потръпваха, стопляни от него вия допир.

— Все по-добре ми става.

Лиа знаеше какво ще последва. Бе се зарекла да не се люби повече с Харисън, но сега това изглеждаше толкова глупаво. Индианецът почти я бе изнасилил. Защо да не се отдаде на човека, когото желаеше?

Тя вдигна очи и погледите им се срещнаха. Харисън склони глава и целуна коляното й, без да престава да я гледа. Лиа се надигна и разрови с пръсти черната му и гъста коса.

— Ела и легни до мен — подкани го тя.

Харисън се изтегна и се опря на лакът. С другата си ръка започна да гали тялото й.

— Толкова ми липсваше, Лиа. Не мога да ти се наситя. Тя погали брадясалото му лице.

— Заклех се да не правя това никога, мислех, че ще ме заболи твърде много, когато отново се разделим, но…

— Но?

— Но има нещо, което боли повече. — Тя го галеше по скулите, по врата. — Да бъдеш толкова близо до мен и да не те притежавам. Харисън, днес можеше да ни се случи най-лошото. Можеха да ме убият. Както и теб.

Той взе ръката й и я постави на устните си. Целуна върховете на пръстите й.

— Значи ли това, че ще се любим само когато се докоснем до смъртта?

Тя се засмя и се притисна към него, търкайки устните си в неговите.

— Защото, ако искаш да кажеш това, цялото ни пътуване е свързано с опасности. Утре сутринта ще прекосим буйната река, след това трябва да минем през един лагер на мохикани. После…

Тя се смееше високо, целуваше устните и търсеше езика му.

Харисън въздишаше, обгръщаше я с ръцете си, притискаше я все по-плътно до себе си. Топлината на неговото тяло проникваше през дрехите й. Тя усети, че зърната на гърдите й се втвърдиха, напираха и се очертаваха през влажната ленена риза.

Разгърна муселиновата му риза и докосна с език кожата му. Пръстите й галеха широките му рамене и изучаваха всяка извивка на мускулестото му тяло.

— Наричай ме развратница — промълви тя, — но те желая, Харисън. Искам да се любим. — Взе ръката му и я постави на гърдите си. — Искам да ме галиш. — Тя повдигна клепачи. — Искам да запазя този спомен за цял живот.

— О, Лиа — изстена той. — Как бих искал да променя миналото. Не трябваше да те напускам, преди да те видя. Не трябваше да се съмнявам в теб.

— Шшт. Станало — станало. Беше твърде отдавна: Харисън. Не можем ли просто да го забравим?

Той я притисна така плътно, сякаш не искаше да пусне завинаги. Целуваше главата й, мястото, където се бе ударила. След това целуна върха на носа й, трапчинката на бузата й. Постави ръката си върху гърдата й и тя въздъхна от удоволствие.

Харисън свали палтото от раменете й. Започна да разкопчава корсажа й, но тя отблъсна ръката му. Изправи се бавно, без да откъсва поглед от него. След това започна да се съблича. Сваляше всяка дреха бавно и предизвикателно, наслаждавайки се на страстта в очите му.

Когато остана само по долната си риза, вдигна през рамките й и я свлече в краката си.

Харисън се изправи и Лиа протегна ръце. Прегърнаха се, а след това тя се отдръпна.

— Нека аз — прошепна Лиа и хвана краищата на прокъсаната му муселинова риза. Вдигна я нагоре и го съблече. Пръстите й галеха гърдите му. Докосна с устни зърната на гърдите му и ги засмука нежно.

Той изпъшка.

Лиа наведе глава и започна да целува мускулестия му корем, след това езикът й докосна плътта му над колана на панталоните.

Харисън мачкаше косата й и шепнеше:

— Лиа, Лиа…

Коленичила, тя дръпна връзките на бричовете му. Бавно свали панталоните му и откри мускулестия му таз, бедрата и прасците. Той остана гол, само с набедрената превръзка около слабините си. Тя докосна с длан издутата кожа. Не бе достатъчно да чува дрезгавото му пъшкане. Лиа отвърза колана му и свали парчето кожа. Членът му нарасна в ръцете й. Тя го галеше и целуваше по цялата му дължина.

— Стига, стига — дръпна й ръцете той. — Ако продължаваш да ме мъчиш така, всичко ще свърши много бързо, мила Лиа.

Тя се засмя, гласът й бе дрезгав от обзелото я желание. Радваше се, че може да му даде толкова много удоволствие.

— Страхливец — подразни го тя.

— Кой, аз? — извика той и я събори на пода. Зарови лице между гърдите й. — Страхливец ли каза?

Кожата на Лиа, доскоро студена и влажна, сега бе гореща и тръпнеща. Пулсът й се ускоряваше. Чувстваше, че желанието по него я сгорещява.

— Искам да ме любиш — прошепна тя. — Желая те, Харисън. Толкова дълго съм те желала.

Той коленичи и нежно я положи върху кожата пред горящия огън. След това се наведе над нея, като дразнеше с език ухото й.

— Нежна и сладка — каза той и докосна с устни нейните, — или — той притисна силно устата си в нейната и провря езика си — огнена страст? Коя предпочиташ?

Тя го погледна. Очите му бяха пълни с любов. Тя се усмихна прелъстително. Чувстваше, че цялото й тяло се разтърсва от желание.

— Огнена — отговори тя. — Твърде стара съм и времето е кратко, за да се ухажваме.

Харисън я сграбчи и притисна силно устата си в нейната. Тя усети езика му и разтвори устни, за да го посрещне. Докато езиците им се докосваха страстно, тя го привлече върху себе си. Искаше да усети твърдостта на мъжкото му тяло върху своето.

Той прокара ръце по тялото й. Докосваше гърдите, плоския корем, тайния извор на женствеността й.

Лиа се гърчеше под ръцете му. Усещаше вълните на желанието във вените си. Сърцето й трескаво туптеше. Неговите груби, мъжествени ръце я милваха навсякъде докосваха най-интимните й места. Чувстваше твърдия му член до бедрата си. Тя се повдигна предизвикателно към него. Желанието й да се отдаде на екстаза растеше.

Харисън се засмя.

— Твърде нетърпелива си, мила моя. — Той разтвори крака и я възседна, като тежестта му падаше върху неговите колене, а не върху бедрата й. Притисна устата си нейната и леко захапа долната й устна. — Наистина много бързаш.

Тя отвори очи. Светлината на огъня хвърляше отблясъци върху дългата му черна коса. Боже, колко приятно бе. Колко щеше да й липсва, когато се разделят.

Видя, че Харисън се протегна за кофата, която бе донесъл отвън.

— Какво правиш? — попита усмихнато тя. Той взе малко сняг от кофата.

— Просто се опитвам да те охладя — подразни я Харисън и пусна малко сняг между гърдите й.

Лиа изписка и се опита да се дръпне. Той се засмя.

— Студено ли ти е?

— Да! — Легнала под него, тя се бореше, но той я държеше здраво с мускулестите си бедра. — Да, студено ми е.

Той се наведе над нея и започна да ближе снега. Лиа усети горещи, разтърсващи вълни от удоволствие.

— О… — въздъхна тя.

— Харесва ли ти? — попита я той. Взе още малко сняг и този път разтърка с него корема й. Снегът бе студен, но тя почувства горещия му език. Това, което щеше да изпита, приятно я възбуждаше.

— Така ли измъчвате жените, вие, шоуните? — успя да каже Лиа.

— А сега, когато знаеш нашата тайна, не ще те оставя никога…

Тя повдигна очи. Усети вълни на възбуда, каквито не бе изпитвала никога досега.

— Кой ти каза, че искам да ме оставиш? — изрече тя.

При следващата порция сняг Лиа затвори очи. Студеният сняг се разтапяше върху горещата й кожа и тя повдигаше гърба си. Провря пръсти в косата му и се изпъваше, а устата му трескаво я целуваше.

Лиа се замая от любовния екстаз. Светлината на огъня и действителността изчезнаха. Реален бе само този мъж, който я възбуждаше с допира на езика си.

— Харисън — изпъшка тя. Сгуши се в раменете му, бе толкова близко до върха на екстаза.

Той повдигна глава и целуна корема й. Тя го прегърна. Харисън се протегна и разтвори бедрата й. Лиа се притисна към него и се повдигна. Членът му я прониза.

— Харисън, Харисън — шептеше тя. Чувстваше силата на растящото в нея желание. Повдигна бедра, за да го посрещне.

— Лиа…

Лиа усети жадувания екстаз и извика от удоволствие. Харисън я последва.

— Обичам те — извика той обезумял. — Обичам те и няма да те дам никому. — Притискайки се плътно до нея, той зарови лице във врата й. — Не и този път.

Лиа легна върху кожата и затвори очи, за да спре напиращите сълзи. „Защо животът е толкова безнадежден? — питаше се тя. — Защо?“