Колийн Фокнър
Лиа (15)

Глава четиринадесета

Възцарилата се между тях тишина тревожеше Лиа. Тя хвана здраво юздите на коня.

— Нашето споразумение не бе такова, Харисън.

— По дяволите твоите цивилизовани споразумения! — Той размаха ядосано свития си юмрук. — По дяволите твоят Едмънд Бийл и неприкосновеният ти брак.

Лиа насочи вниманието си към тясната пътека. Яздеха по билото на хълм над река Хъдзън. Ако мисията й не бе толкова сериозна, Лиа би изразила възторга си от красотата на земята, която не бе виждала никога преди. Река Хъдзън бе толкова широка и дълбока, а скалите така величествени. Накъдето и да се обърнеше, виждаше зелените планини, белия сняг по върховете и синевата на небето. Очевидно това бе благословено от Бога място.

— Не! — Тя хвана юздите с една ръка. — Не, по дяволите, Харисън. — Тя снижи глас. — Любих се с теб, защото пожелах. Не защото ти искаше. Това бе и е мое решение.

— И мислиш, че нещата могат да продължават по този начин безкрай. Преди две седмици те държах гола в ръцете си и очакваш, че сега мога да яздя до теб като някакъв слуга.

Последните му думи отекнаха в надвисналите над скали и заглъхнаха надолу по каньона.

Тя се обърна на седлото си, за да го погледи. Въздухът бе толкова студен, че я заболяха гърдите.

— Никога не съм обещавала, че ще ти бъда любовница! Онази нощ ти казах, че го правя само тогава.

— Защо, Лиа? Защо избираш това поведение, след като най-сетне отново се намерихме?

Тя се обърна към него.

— Защото съм жена на Бийл.

„Няма значение, че си баща на сина ми — мислеше си тя. — Няма значение, че никога не съм спала с Едмънд. Това, което има значение, са документът, свидетелите синът ми, който вярва, че Едмънд Бийл е негов баща.“

— Изложих на риск грешната си душа и извърших прелюбодеяние.

— Прелюбодеяние? Кажи ми с кого си извършил прелюбодеяние? Ти се омъжи най-напред за мен, Лиа — Той вдигна юмрук над главата си. — Пред Бога ти си беше омъжена за мен, преди да станеш негова жена.

— Това бе само годеж. — Тя чу, че гласът й трепери. Така силно желаеше да го докосне, да му покаже, че го обича. Чуваше болката в гласа си. Знаеше, че той се опитва да я разбере. — Бяхме твърде млади, за да знаем какво правим и какво говорим.

— Можеш да лъжеш себе си, Лиа, но не можеш да излъжеш мен. — Той я сграбчи за наметалото. — Кажи ми, че не ме желаеш. Кажи, че ненавиждаш ласките ми. Кажи, че не понасяш целувките ми.

Тя се опита да се отдръпне, но пътеката по заснежения хребет бе твърде тясна. Страхуваше се, че конят може да се подхлъзне и да падне в пропастта.

— Остави ме на мира!

— Кажи ми, Лиа! Кажи, че няма да изложиш на риск проклетата си душа, за да се любиш с мен! Кажи го!

— Не става дума за мен — въздъхна тя и дръпна наметалото си. — Не виждаш ли? Не е важно какво искам аз. Става дума за сина ми! Като негова майка съм длъжна да направя най-доброто за него.

Харисън се отдръпна.

— А какво ще кажеш за нас? Ние нямаме ли право на щастие? — За момент замълча и след това продължи: — Разбирам защо не искаш да дойдеш с мен при шоуните. Но защо не се насладим на времето, с което разполагаме? Защо не ми позволяваш да те притежавам нощем, край огъня? Защо да не те любя, Лиа, след като знам, че щом намерим твоя проклет съпруг, няма да мога да те имам никога повече?

Думите му бяха категорични и отчаяни. Лиа отново вдигна качулката си и поклати глава. Студеният въздух облекчаваше обземащата я безнадеждност. Той не можеше да я разбере и това беше естествено. Тя също не се разбираше. Истината бе, че изпитва страх не толкова за душата си или дори от гнева на Едмънд. Той обичаше твърде много сина си, за да му навреди, независимо какво беше поведението на майката. Не, тя се страхуваше за себе си. Ако си позволеше тази интимност с Харисън, как щеше да се върне в Танър без него? Как щеше да живее без него, след като бе вкусила от любовта му?

Тя повдигна бавно главата си. Почувства се така стара, сякаш бе живяла милиони години.

— Харисън.

Но той не погледна към нея. Беше се взрял напред.

Усетила някаква опасност, Лиа проследи погледа му. Не виждаше нищо, освен заснежената пътека, която водеше надолу и след това завиваше наляво, където Хъдзън правеше завой.

След това Харисън без предупреждение я хвана за ръка и я блъсна силно. Тя падна от коня си върху снега.

— Какво…

— Бягай, Лиа — изсъска той.

— Какво става? — Тя скочи на крака, без да мисли за снега по дрехите си.

Харисън се смъкна от коня и отпусна юздите.

— Имаш ли пистолет?

Той се сви на земята, лицето му се промени. Преди малко бе Харисън от колониите, а сега се бе превърнал в Харисън дивака. Изведнъж бе започнал да гледа диво, бе станал опасен човек, от когото дори Лиа се уплаши.

С едната си ръка хвана пушката, а с другата бръкна под сакото си и извади ловджийския нож, който бе намерил на брега на залива Чеспийк.

— Тичай в гората — заповяда й той. — Бързо. Тичай и се скрий, Лиа. Ще те намеря.

— Харисън, какво става? Защо…

Той се огледа наоколо.

— Отивай!

Този път тя се подчини. Обърна се и се затича. Мушна се под един покрит със сняг бор и навлезе в гората. Но макар че зимата бе настъпила и листата бяха окапали, й бе трудно да тича. На някои места снегът бе дълбок, особено около стволовете на дърветата и шипковите храсти, които се закачаха по дрехите и косата й. Лиа изгуби от поглед Харисън и конете. Усещаше ударите на сърцето си и движението на кръвта във вените си. От какво, за Бога, се криеше? Но Харисън я накара да направи така.

Зад себе си чу ужасен рев. Помисли за Харисън и живота му.

Индианци, това бяха индианци изменници.

Лиа поиска да избяга, но не можеше. Застана зад едно дърво. Нямаше как да се скрие в снега, бе оставила следи. Това, което можеше да направи, бе да бяга и да се моли за Харисън.

Чу се втори вик, след това трети. Можеше да се закълне, че един от гласовете принадлежеше на Харисън. Не знаеше колко се бе отдалечила от тях, снегът ставаше все по-дълбок. Дългата пола й пречеше да върви.

Лиа се спъна, падна и после бавно се изправи. Краката я боляха от тесните обувки. Какъв късмет да попадне на онази фермерска жена с такива малки крака. Тя отмести един клон, покрит със сняг, и продължи на запад. Чуваше силния шум в гората. Чуваше и гласове.

Прогърмя пушка, и Лиа усети миризмата на черния барут дори от това разстояние. Задъхана се хвана се за едно младо дръвче. Обзе я вледеняващ ужас не толкова за себе си, колкото за Харисън. И за нейния син. Ако с нея се случеше нещо, ако умреше, кой щеше да спаси Уилям? Щом Едмънд не успя да му помогне досега, какво щеше да стане после?

Зад себе си долови шум от счупен клон и се обърна. Усети нечие присъствие. Близо, много близо до себе си. Огледа се, но не видя нищо, всичко се сливаше в снежната белота.

— Харисън? — извика тя тихо.

Чуваше собствения си дъх и вятъра. В студения въздух дъхът й ставаше видим.

— Харисън?

След това го видя — едно нашарено с бои лице, което я гледаше иззад купчина паднали дървета. Тя извика приглушено. Човекът бързо скочи.

Лиа се обърна и започна да бяга. Собственият й крясък отекна в ушите й. Тичаше колкото се може по-бързо, като се мушкаше под клоните и прескачаше падналите дървета. Наметалото й се закачи някъде и падна от раменете й. Тичаше като подгонено животно и чуваше дивака зад себе си. Какво искаше? Господи, къде ли бе Харисън? Дробовете й горяха. По слепоочието й се стичаше пот въпреки ниската температура. Мислеше само за Уилям. Не знаеше дали Харисън щеше да го намери, ако този дивак я убиеше. Съжаляваше, че не каза на Харисън, че Уилям е негов син. Мисълта за собствената й смърт бе непосилна. Тогава Харисън никога нямаше да научи нейната тайна.

Дивакът вече бе толкова близо, че почувства дъхът му до врата си. Той я хвана за косата и тя изкрещя, като се дръпна силно, без да обръща внимание на болката. Кичур от косата й остана в ръката му.

— Не! Не! — крещеше тя.

Прескочи едно паднало дърво и заобиколи храст червени боровинки. Дръпна един клон, за да се придвижи напред, и внезапно го пусна назад. Храстът удари дивака с бодлите си и той извика от болка.

Повдигайки полата си, Лиа заобиколи едно дърво. Изнемогваше от непосилния бяг. Очакваше всеки момент да усети стоманеното острие на томахавката върху тялото си, но продължаваше да бяга. Бягаше бе посока. Чуваше стъпките на мокасините на индианеца. Усещаше миризмата на кожените му дрехи. Знаеше, че е вече много близо, но не смееше да се обърне.

След това изведнъж Лиа го видя на пътеката прел себе си. Опита се да спре и да се обърне назад, но почти се сблъска с него. Усети миризмата на тялото му. Приглушено извика, когато той я събори на земята и скочи върху нея.

Тя започна да дере отвратителното му лице. Струйки пот се стичаха по лицето му и размазваха боите…

Той се смееше и дишаше в лицето й. Миришеше на уиски, кисела пот и развалено месо.

Тя отвори очи, за да види човека, който щеше да я убие, искаше и той да я види добре.

— Кучи сине! — изкрещя тя, като го захапа за врата, единственото място, което достигна.

Дивакът изкрещя от болка и размаха ножа си. Устните му се свиха в гримаса.

След това Лиа разбра какво искаше той. Да я изнасили.

Помисли за секунда. Дали щеше да я пусне, след като я изнасили? Животът на Уилям бе по-важен от всичко останало. Струваше си да направи тази жертва за него. Бе чувала и за други изнасилени жени. Но в кръглите очи на дивака, чието лице бе покрито с бяла и черна боя, не видя нищо човешко. Този мъж бе просто животно. Инстинктивно разбра, че той щеше я убие, след като я изнасили. Тогава какво? Не можеше да се съпротивлява повече. Индианецът едва ли бе по-едър от нея, но беше по-мускулест и набит. Имаше нож.

Единственият й шанс бе пистолетът, пъхнат дълбоко в полата й. Как да го извади? Събрала последните си сили, Лиа успя да скочи. Трябваше да направи невъзможното, ако искаше да оцелее.

Той изсумтя и сграбчи полата й и Лиа усети студения въздух по оголените си крака.

Дивакът изрева силно, хвана я за косата и удари главата й в земята. Главата й се замая. Преди миг участник в един ужасен акт, сега тя се чувстваше само негов наблюдател. Не усещаше тялото си, а само снега под себе си и хапещия леден въздух по голите си бедра. Главата й се въртеше. Като че ли не бе тя самата.

Още миг и той щеше да я обладае. Още миг и щеше да умре.

Почти без да съзнава какво прави, ръката й опипваше снега, докато хвана дръжката на пистолета.

Дивакът се опитваше да развърже връзките на кожените си панталони и сумтеше от удоволствие.

Лиа погледна към небето и си помисли колко чисто и синьо беше то днес.

След това вдигна пистолета и го допря до индианеца. Дръпна спусъка.

Куршумът го отхвърли назад и Лиа усети сладникавата миризма на изгоряла плът и вкуса на собствените си сълзи. След това затвори очи. Светът около нея се разпадна.

 

 

— Лиа, Лиа!

Лиа чуваше гласа му… Гласа на Харисън. Усмихна се. Той бе жив. Харисън бе жив. Искаше да отвори очи, но й бе толкова студено, че не можеше да го направи. Главата я цепеше.

— Лиа! — разтърси я той.

Насили се да отвори очи. Харисън я гледаше, красивото му и мило лице бе изплашено. Тя се усмихна.

— Ох, ох… — Това бе единственото, което промълви.

— Лиа, добре ли си?

Очите й се затвориха и с мъка тя ги отвори отново.

— Ударих си главата… той мъртъв ли е?

— Мъртъв като камък.

Усети, че той оправя полата й.

— Само с един изстрел. Знаех, че това е последният ми шанс. — Не изпитваше никакви угризения на съвестта.

Той погали бузата й и забеляза, че е покрита със засъхнала кръв.

— Колко души бяха? — попита тя. Все още бе замаяна.

Повръщаше й се.

— Трима.

Лиа се засмя уморено.

— Ти печелиш!

— Студено ли ти е, Лиа? Къде е наметалото ти?

— Загубих го някъде между дърветата. Тичах толкова бързо.

— Нека видя главата ти. Ще те изправя малко.

— Ох! — потрепери тя, когато Харисън докосна главата й и я погали нежно.

— Добре те е наредил, но студеният сняг е спрял кръвта. — Харисън взе ръката й в своята и я разтърка. — Нещо друго да те боли?

— Той не ме изнасили — каза тя, понеже знаеше, че мисли за това. — Опита се, но не му позволих, Харисън. Пазя се за теб, само за теб. Не бих му се дала.

Харисън се наведе над нея и отстрани нападалата по лицето й коса.

— Ти си смела жена, Лиа. Гордея се с теб.

— Кои… кои бяха те?

— Някаква банда, просто си търсеха белята.

— Можеше и да ме убие — тя облиза сухите си устни, — нали?

— Да — прошепна той. — Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. Толкова ми е тежко, Лиа.

Тя отвори очи и го погледна. Едва сега видя кръвта по сакото му. Имаше дълбока рана на ръката си, а устната му бе разцепена. Бузата му също кървеше.

— Когато тръгнах, знаех колко рискувам. Освен това нищо лошо не ми се е случило.

— Все още не, но трябва да те стопля. Конете избягаха заедно с провизиите ни. — Той клекна и оправи косата си. Триъгълната му шапка бе изчезнала и косата му беше пусната над раменете.

— Можеш ли да седнеш?

— Да. Поне така мисля. — Бавно се надигна. За момент всичко около нея се завъртя, доповръща й се. Тя отпусна глава върху коленете си и леко разтри с ръка тила си. През тънката ръкавица усети засъхналата си кръв. Беше си наранила главата повече, отколкото предполагаше. Преди не я болеше, но сега почувства остра болка.

— Добре съм — каза тя. — Нека си почина минута-две и ще стана.

Все още седейки в снега, тя се сгуши в него.

— Скоро ще се стъмни. Нуждаеш се от огън и дрехи.

— Не знаем къде сме. Как…

— Разчитай на мен. Знам едно място, което е наблизо, ако ориентирите ми са верни. — Той я изгледа внимателно. — Можеш ли да вървиш?

Тя кимна.

Харисън се изправи и й помогна да стане. Когато Лиа стана, главата й се завъртя и тя се олюля.

— Дръж се! — Той я хвана през кръста и я притисна към себе си. — Не си толкова добре, колкото си мислеше.

Очите й се напълниха със сълзи. Чувстваше се като малко дете. Вече всичко бе свършило. Защо плачеше тогава?

— Добре съм — изрече тя през сълзи. — Просто ми дай малко време.

Но той я взе на ръце.

— Не можеш да ме носиш. Тежка съм. — С тези думи тя отпусна главата си върху рамото му. При него бе толкова топло.

Засмян, той я целуна по слепоочието. Радваше се, че е добре.

— Знаеш ли, винаги съм харесвал силните жени.

— Но…

— Не е далеч. Само ме прегърни.

Лиа го послуша. Толкова й се спеше, че не можеше да държи очите си отворени.

— Харисън?

Сега той вървеше по-бързо. Гората ставаше все по-гъста.

— Да, мила?

— Обичам те — прошепна тя. — Независимо от това, което казвам. Независимо от всичко, което правя. Знаеш ли това?

— Знам.

Лиа чу отговора на Харисън и затвори очи, а върху устните й се появи щастлива усмивка.