Колийн Фокнър
Лиа (14)

Глава тринадесета

Лия стана рано и се облече. Опита се да се нагласи, за да изглежда колкото може по-добре. Тя и Харисън бяха пристигнали в Ню Брансуик твърде късно миналата нощ, за да говорят с някого за отвличането на Едмънд и Уилям, но сега Лиа реши да побърза. Нямаше време за губене. Ще разбере какво е станало, дори, ако трябва, ще говори с генерал Уошингтън.

Оправи гънките на вълнената си пола. Тогава, след корабокрушението, тя и Харисън бяха тръгнали облечени с дрехите, които бяха намерили на брега. Вървяха с часове, докато накрая стигнаха една малка къща. С част от парите, които по чудо бе съхранила в коженото си портмоне, купиха два коня и дрехи. Полата, корсажът и кърпата за глава, бяха съвсем прости, но здрави и чисти. Лиа се почувства като слугиня, но все пак дрехите й бяха по мярка и удобни за езда. За съжаление обувките й стягаха малко, но се налагаше да ги сложи.

Тъкмо решеше косата си с дървения гребен, който й бе дала глас.

— Мисис Бийл?

— Да? Влезте. — Тя завърза гъстата си червена коса с една памучна лента и хвърли гребена върху нара.

Влезе един войник. Под вълнената му износена шапка се виждаше къса червеникава коса. Лиа погледна войнските инициали, които носеше върху фермерската си вълнена туника.

— Предполагам, че сте лейтенант Рос.

— Да, мадам. Лиа кимна.

— Мъжът ми често говореше за вас. Винаги казваше, че сте отличен офицер.

Лейтенант Рос отклони погледа си. Беше на възрастта на Лиа.

— Благодаря ви, мисис Бийл.

— Вижте какво, лейтенант. Дошла съм тук, за да получа информация за съпруга и сина си.

— Да, мадам.

— Искам да знам какво точно се е случило през нощта, когато са били отвлечени, и какво сте направили за тях. Синът ми е на осем години. Струва ми се твърде обезпокоително, че цяла армия не е могла да защити едно малко момче.

— Да, мадам.

Лиа стисна зъби. Разбра, че няма да й бъде лесно да се оправи.

— Лейтенанте, сега е ваш ред да говорите. Оставете това „да, мадам“.

Той я погледна, след това сведе поглед към калния под на палатката.

— Нямам право да давам информация за отвличането на капитан Бийл.

— Разбирам. — Тя сложи ръце на хълбоците си. — Тогава трябва да говоря с някого, който има това право.

— Да, мадам. Капитан Митчел ме помоли да ви придружа до палатката на офицерите, за да закусите с него.

— Да, разбирам. — Лиа взе вълненото наметало, купено от съпругата на фермера. Беше ужасно старомодно, но й бе послужило както за палто, така и за одеяло по време на едноседмичното пътуване. Тя го наметна върху раменете си. — Можем да тръгваме, лейтенант.

Лейтенант Рос я изведе от палатката и я поведе покрай други подобни палатки. Миналата нощ, когато Лиа и Харисън бяха дошли в лагера, беше твърде тъмно и не можа да види нищо друго, освен мъждукането на няколко газени лампи. Сега, на дневна светлина, видя целия лагер, разположен пред нея.

Сърцето на Лиа изтръпна. Как опърпана армия щеше да победи най-могъщата военна сила в света? Палатките бяха изпокъсани. Мъжете наоколо нямаха униформи, някои дори бяха боси и без палта. Лицата им бяха изтощени от липса на храна, а може би и от липса на надежда. Един мъж изкуцука покрай тях. Кракът му бе превързан с кървави парцали. Когато отмина, остави кървави следи след себе си.

В гърлото й се надигна буца.

— Как сте стигнали до това положение, лейтенант? — попита тя тихо. Наблюдаваше изтощените лица на мъжете, които се бяха сгушили около запалените огньове.

Лейтенант Рос поклати глава.

— Не всички остават тук, мисис Бийл. Мнозина дезертират. Някои се връщат по домовете си, други пресичат реката и отиват при англичаните, които ги хранят добре и им дават хубави червени униформи. Но тези, които остават — той спря до една голяма палатка, — дълбоко вярват, че трябва да бъдем свободни. Искат това за своите деца и внуци, и ще се бият. Тази вяра ги кара да останат тук, макар че стомасите им се празни, а краката боси. — Той повдигна завесата на палатката.

Лиа хвърли последен поглед към войниците и влезе вътре.

Лейтенант Рос я представи на няколкото офицери, които седяха и се хранеха. Харисън бе вече вътре. Бяха решили да кажат, че той я придружава от Тайдуотър. Лиа не искаше да мисли какво ще стане, когато срещнат Едмънд. Какво ли щеше да каже, когато види Харисън? Какво ли ще направи?

Тя взе един стол и седна до Харисън. Той пусна ръката си под масата и докосна коляното й. Тя го погледна бързо и с благодарност.

— Добро утро, мисис Бийл и мистър Ди Ней. Мисля, че не съм ви накарал дълго да чакате. — Един мъж с отличителни знаци на капитан, с чиста, но изтъркана синя униформа влезе в палатката. Другите офицери се изправиха и го поздравиха. — Свободно, господа.

Мъжете седнаха.

— Нека ви се представя. Аз съм капитан Митчел. Взе един плетен стол и седна на масата до Лиа. Един ординарец, който стоеше настрана в палатката, започна да сервира в дървени съдове царевична каша.

— Благодаря ви, че отделихте време, за да ме приемете, сър — каза Лиа. — Разбирам колко сте зает. Виждам, че армията се движи на юг.

— Ще бъда откровен с вас, мисис Бийл. Не биваше да идвате тук. Не бих казал, че съпругът ви би одобрил вашата постъпка. Един военен лагер не е най-доброто място за дама като вас.

— Не бе подходящо място и за едно момче, нали, сър?

Той сведе поглед към дървената купа, която му бе поставил ординарецът, и взе една калаена лъжица.

— Уверявам ви, ако съпругът ви знаеше, че съществува някаква опасност, никога не би довел сина си тук. Освен това той бе решил да го върне у дома, но за нещастие и двамата бяха отвлечени.

„Колко мило от негова страна“ — помисли си Лиа гневно, когато ординарецът й сипа от кашата, и избута чинията настрана. Как би могла да яде, когато хората навън гладуваха.

— Вижте какво, капитане. Искам да знам какво е станало със сина ми и съпруга ми и какво направихте вие за тях.

Харисън, който досега не бе казал нищо, се изкашля.

— Мисис Бийл е напълно объркана.

— Объркана ли? — Лиа го прониза с поглед. — Аз не съм глупачка. — Тя отново погледна капитан Митчел. — Не съм объркана. Вбесена съм! Дяволски вбесена! Синът ми е заловен от вражески сили, от варвари, преди около месец. Никой не ми казва нищо друго, освен че армията ще се занимае с този въпрос. — Тя удари с ръка по масата. — Сега искам да знам какво, по дяволите, става.

Капитан Митчел търпеливо остави лъжицата.

— Разбирам вашето раздразнение.

— Не, нищо не разбирате! Може би не сте в състояние да разберете!

Той вдигна ръка.

— Само преди два дни решихме да издирим капитан Бийл. Щях да ви изпратя съобщение, щом като получим информация.

— И така, изпратили сте хора?

Той отклони погледи.

— Мисис Бийл, не ни достигат амуниции, храна и дрехи. Корнуолис е по стъпките ни, а вече настъпва зима.

— Изпратили сте войска?

Той я погледна.

— Не, не сме.

— Тогава направете го! Още днес!

Той реши да я успокои, като сложи ръката си върху нейната, но тя бързо се дръпна.

— Мисис Бийл, върнете се в Делауер, където ще бъдете на сигурно място, и оставете армията да се погрижи за другото.

Лиа почувства, че ще й прилошее. Помисли, че може би Уилям и нейният съпруг са мъртви. Ето защо не бяха изпратили никого. Мислеха, че е твърде късно.

Тя удари с юмрук по масата.

— Няма да тръгна без сина си. — Тя се закани с пръст. — Ще го намеря, дори ако трябва да го видя на късове и да го върна у дома да почива в мир. Но ще го намеря. Ще го намеря.

Харисън стисна коляното й под масата.

— Капитане, бихте ли ни казали, къде за последен път са ги видели? — попита той спокойно.

— Не бих могъл, съжалявам, мистър Ди Ней. Информацията е строго поверителна.

Харисън скочи толкова бързо, че дори и Лиа се изненада. Преди да разбере какво става, Харисън се бе навел над масата и бе хванал капитан Митчел за ревера, като го дръпна от стола. Столът падна шумно на пода.

— Къде, сър? Кажете ни къде!

Капитанът бе толкова шокиран, че започна да пелтечи.

— Форт… форт Де Поне… на Хъдзън.

Харисън го пусна и леко го бутна.

— Ще изпратите ли хора или не?

— Разбира се… ще изпратим. Капитан Бийл бе… войник под моята команда. Ние винаги се грижим за нашите хора. — Капитан Митчел оправи ревера на униформата си.

Лиа стана.

— Ние също тръгваме.

— Невъзможно е. Не можем да излагаме живота ви на опасност. Вие сте цивилни лица.

— Става дума за сина и съпруга ми, капитане, и ако мислите, че…

Харисън е хвана за ръка и я поведе към вратата.

— Капитанът е прав, Лиа. Ти не бива да тръгваш.

— Не бива да тръгвам ли? Знаели са къде е Уилям и не са изпратили никого да го спаси! Харисън, те…

Харисън се наведе и прошепна грубо в ухото й:

— Просто млъкни и излез навън от палатката.

— Няма да изляза.

— Послушай ме поне веднъж, Лиа. Направи това, което те моля. — Той я избута навън. — Просто ме чакай тук.

Харисън се върна вътре.

— Моля да ме извините, че не се въздържах, господине — каза той на капитана.

Митчел свали шапката си и я хвърли върху масата. Изправи стола си и седна отново. Другите офицери наблюдаваха с интерес двамата мъже.

— Виж какво, Ди Ней. Ти знаеше истината. — Гласът му бе уморен. — Просто не можех да я кажа в лицето й.

— Мъртви ли са?

— Може и да са. — Той поглади пооредялата си коса. — Не можем да спасим всички. Войските ни се влачат. Британците са по следите ни и трябва да се устроим за зимата. Може да загубим войната, ако не се погрижим за хората си. — Той въздъхна. — Просто не можем да получим информация за Бийл. Бяхме започнали да евакуираме Манхатън, когато го заловиха. Нямам никакво извинение, освен това, че хиляди гладни мъже се бият за живота си и за живота на децата си. Това е единственото ми извинение пред хората, за които отговарям.

Харисън погледна настрана.

— Наистина ли възнамерявате да изпратите хора във форта?

— Тази сутрин ще изпратим телеграма. Един отряд, който се намира на север, ще предприеме издирване. Наистина възнамерявам да разследваме случая.

— Разбирам ви.

— Но вие не бихте могли да тръгнете. Нито вие, нито мисис Бийл.

— Разбирам.

— Предлагам ви да я придружите до дома й и да я успокоите. Ще ви съобщя, когато получа информация.

Харисън кимна с глава. Той разполагаше с необходимите сведения. Не виждаше защо трябва повече да насилва капитана.

— Благодаря ви, че ни приехте. Ще се погрижа за мисис Бийл.

Капитан Митчел взе калаената си лъжица и започна да се храни.

— Ако ви трябва ескорт, ще ви осигуря. Мога да ви предоставя шест души, които утре сутринта се връщат в отпуск в Делауер.

— Благодаря ви за предложението, но няма нужда. — Харисън взе вълнената си шапка. Не знаеше какво да мисли за войната. Шоуните не вярваха в нея. Но сърцето го болеше за този лагер и за хората в него. Те се биеха за нещо, в което вярваха, защото знаеха, че нямат друг избор, и заслужаваха уважение за това.

Капитан Митчел насочи вниманието си към закуската, а Харисън напусна палатката. Лиа го чакаше навън.

— Какво означава това, че няма да тръгнем? — изсъска тя. — Разбира се, че ще тръгнем към форта! Уилям все още може да е там! Не искам да знам какво казват и какво мислят, знам само, че е жив. Няма да се прибера без него, Харисън. Кълна се във всичко свято, че няма да го сторя.

Харисън се опита да я прегърне. Тя бе толкова изплашена. Прочете го в сините й очи. Чу го в гласа й. Но наоколо постоянно сновяха войници. Той я хвана за ръка и я поведе между палатките. Слънцето се бе вдигнало високо на хоризонта и снегът се топеше. Лагерът миришеше на плесенясали палатки, кал, мокри дърва и отчаяние.

— Не съм казал, че няма да тръгнем. Това, което казах, бе, че не съм съгласен да се движиш с войниците. — Той я накара да го погледне. — Ако отидем в този форт, сигурно ще бъдем съсечени.

Лиа сведе поглед. Харисън продължи.

— Ще тръгнем сами, Лиа, преди тях, ако можем. Ще се опитаме да разберем сами дали Едмънд и момчето са били там.

— Извини ме — каза тя тихо.

— Лиа, трябва да разбереш, че не съм ти враг, и да се научиш да мълчиш. Тук, в този лагер на цивилизовани хора, ще предизвикаш само укор, но на друго място би загубила живота си за неконтролирани приказки. Твоят син също може да пострада.

Тя прехапа долната си устна.

Той не искаше да я наранява и плаши повече, защото и без това беше сломена. Но тя трябваше да го послуша. Ако не се съобразеше с това, което й казваше, той щеше да я остави. Не би позволил тя да рискува живота си заради глупост или излишна гордост.

— Ти си прав — каза Лиа накрая. — Знам това по-добре и от теб. Просто се чувствам безпомощна. — Тя го погледна. — Не ми харесва това. Не ми харесва, че бездействам, докато Уилям е някъде сам, чуди се къде ли съм и защо не отивам при него.

Той се протегна и оправи една червеникава къдрица, която бе паднала върху бузата й. По дяволите благоприличието.

— Ти не бездействаш, Лиа. Направила си повече за твоя син, отколкото всички други.

Тя отпусна ръце.

— И сега какво?

— Сега да се стягаме и да тръгваме на юг. След това ще сменим посоката и ще поемем на север.

— Но ти не знаеш къде е фортът и колко е далеч.

— Ще го намерим. Бях скаут в продължение на няколко години. Не познавам добре Хъдзън, но ще се оправим. — Той я погледна уверено. — Ще успеем, нали? Ще намерим Уилям и ще го върнем у дома.

Харисън не искаше да й казва колко малки бяха шансовете да намерят бащата и детето живи и здрави. Разбира се, ако не ги откриеха в някой от фортовете. Вероятно Едмънд бе измъчван, за да изкопчат от него информация, и убит след това. Момчето може би също бе убито. Но не можеше да твърди нищо със сигурност. Разбира се, имаше шанс да са живи. Харисън трябваше да вярва в това. Трябваше да накара и Лиа да повярва.

Той сне ръката си от рамото й.

— Трябва да изминем няколко мили, преди да стигнем Хъдзън.

 

 

Малкият Джоузеф нададе вик и се удари с ръка по бедрото. Предаде радостно бутилката с бургундско на следващия.

Колхийк се засмя, макар че за него мохиканът бе груб и глупав. Другите също се ухилиха. Тази сутрин щяха да пристигнат във форт Де Поне на Хъдзън. Колхийк отново се усмихна. С пушките и амунициите, които англичаните им бяха дали, те бях добре въоръжени. Като че ли късметът им работеше. Преди два дни той и неговите хора бяха попаднали на една група, наета от англичаните. За няколко кутии тютюн и открадната бутилка ракия Колхийк разбра, че белият мъж Бийл и неговият син бяха отведени във форт Де Поне.

Пристигнаха във форта. Въпреки че бе английски, войниците охотно пуснаха индианците вътре, докато те самите пиеха, играеха карти и се забавляваха с леките момичета. Индианците, които завариха вътре, бяха повечето ирокези, няколко мохикани, един мъж, който твърдеше, че баба му е мохиканка, и няколко избягали шоуни. Те приеха Колхийк и неговите хора, като им зададоха някои въпроси. Повечето тук бяха негодници.

Колхийк видя, че групата от червенокожи говореха на някаква смесица от английски и ирокезки. Когато започна да се лее уискито, между тях не останаха повече неизяснени неща. Колхийк разбра, че в конюшните на другия край на форта има няколко затворници, но досега не бе разбрал дали някой от тях се казваше Бийл.

Мъжът, който седеше срещу него, Малкият Джоузеф, изглежда, бе изпратен тук от англичаните и отговаряше за индианците във форта. Колхийк предположи, че след още една обиколка на бутилката Малкият Джоузеф ще му даде необходимата информация, без самият той да разбере това.

Колхийк хвърли една съчка в огъня. Чу един от мъжете да се хвали, че е изнасилил някакво младо момиче в една ферма, която нападнали миналата седмица. Мислите на Колхийк се понесоха към селото му, нещо твърде различно от това, което виждаше тук…

Видя отново Пролетният Дъжд. Спомни си извивката на устните й, нежния полъх на косата й, аромата на устата й…

Той я обичаше.

Но тя се подигра с него.

Той разбра нейните предпочитания към Харисън, метиса, човека, когото бе приел за свой брат. Дори и когато Харисън й бе отказал и Колхийк й предложи да се омъжи за нея, тя го отхвърли.

Затова и трябваше да го направи. Да й даде урок. Да даде урок и на двамата.

Колхийк отвори очи. Един от неговите хора му говореше нещо.

— Малкият Джоузеф казва, че този мъж е продал преди няколко седмици едно бяло момче на мохиканите.

Думите на Джон Мун привлякоха вниманието на Колхийк, но той се преструваше, че не се интересува особено от тях.

— Момче ли? Откъде се е взело това момче? — Колхийк взе бутилката с уиски от Джон Мун и я подаде на Малкия Джоузеф.

Малкият Джоузеф се захили.

— Британските войници докараха един затворник.

— Та нима британските войници карат и момчета затворници? — Колхийк явно му се подиграваше. — Нямат ли по-сериозни противници?

Малкият Джоузеф отпи глътка и се изплю в огъня. Другият индианец изрева, когато алкохолът пламна в огъня.

— Това бе неговият баща. Доведоха тук бащата, но той бе страхливец.

— Всички бели мъже са страхливци — каза Колхийк.

Малкият Джоузеф поклати глава.

— Не. Този бял мъж се обеси и остави момчето на враговете. Един ирокез не би се самоубил, преди да убие детето.

Колхийк отново погледна огъня. Усещаше вкуса на отмъщението. И така, съпругът бе мъртъв. Това бе добре дошло. Лиа Бийл като че ли не се интересуваше от този мъж. Тя искаше да намери момчето. Искаше Харисън да й помогне.

— Взе ли добри пари за момчето? — попита Колхийк.

Малкият Джоузеф се опря на стената на укреплението от груби дървета и затвори очи.

— Средна работа.

— На кого го продаде?

Малкият Джоузеф отвори едното си око.

— Защо ме питаш, братко?

Колхийк сви рамене.

— Знам един човек, който търси едно бяло момче. Той ще плати добри пари, ако получи обратно момчето.

Малкият Джоузеф притвори очи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Това момче никога няма да се завърне у дома си. Моят чичо го взе. Двете Половини от племето на костенурката. Досега го е продал на французите или му е прерязал гърлото.

Един от ирокезите караули се захили, другите го последваха. Колхийк стана, отегчен от пияните мъже, и се отдръпна в тъмнината.

Двете Половини от племето на костенурката. Трудно щеше да го намери. Трудно щеше да намери сред мохиканите едно бяло дете, което се нарича Бийл. Разбира се, това, което Малкият Джоузеф казваше, сигурно отговаряше на истината. Може би момчето е вече мъртво.

Но може и да не е.

Колхийк гледаше в тъмнината, като се чудеше къде ли бяха сега Харисън и бялата жена.