Колийн Фокнър
Лиа (11)

Глава десета

Корабът се наклони силно, този път на другата страна, и целият полегна на единия си борд. Лий и Харисън паднаха, но веднага успяха да се изправят.

— Потъваме! — чу се да вика Лиа. — Не може да бъде!

Харисън я грабна и притисна към себе си, а с другата си ръка търсеше вратата на каютата.

— Всичко ще се оправи — изкрещя той. — Ще излезем, преди корабът да потъне.

Тя размахваше отчаяно ръце.

— Не виждам! Не виждам откъде да минем!

Той я бе хванал здраво и я влачеше.

— Оттук!

Водата нахлуваше през пробойните в стените, тавана и пода. Само преди малко бе до глезените, а сега бе стигнала коленете им.

Един стол плуваше наоколо. Харисън го вдигна и го хвърли настрани.

— Просто се движи с мен! Ще те измъкна.

Лиа пое дълбоко дъх и се дръпна от Харисън.

Трябваше да се съвземе от страха си. Трябваше да разчита преди всичко на себе си, а не на Харисън или на някой друг. Длъжна бе да помисли за себе си. Вървеше пред него в тъмнината, като търсеше вратата на каютата.

— Господи, не ме оставяй да потъна — прошепна отчаяно тя. — Трябва да намеря сина си! Трябва да намеря Уилям!

Изведнъж напипа дръжката на вратата.

— Благодаря ти! Благодаря ти! — измърмори тя високо. — Харисън! Насам! Вратата е тук! — Но ръцете й бяха толкова студени и безчувствени от студената вода, че не можеше да отключи вратата.

Харисън покри треперещите й пръсти с ръката си и заедно успяха да вдигнат желязното резе, което държеше вратата затворена. Когато я отвориха, една вълна я заля право в лицето, като я повали назад към Харисън. Лиа се задави със солената вода.

Той е побутна напред.

— Дръж се — извика той, като й подаде ръка. — Дръж се за мен, Лиа!

Тръгнаха един до друг по тесния коридор, запълнен до половината с вода, към стълбата, която водеше на палубата. Лунната светлина проникваше и осветяваше пътя им. С всяка нова вълна водата нахлуваше в коридора.

— Скоро ще бъдем горе — успокои я той. Корабът се люшкаше страшно, но двамата някак си успяха да се изкачат по стълбата. Коридорът бързо се пълнеше с вода.

Лиа падна по лице на грубата дървена палуба.

— Харисън? — Чувстваше ръката му около глезена си. Не виждаше нищо друго, освен тъмнината и сенките на скъсаните корабни платна, които висяха от счупената мачта над тях.

— Да плуваме към брега — изкрещя той, надвиквайки блъскащите се вълни и звука на трошащо се дърво. — Да плуваме към брега!

— Накъде?

— Не знам! Да плуваме!

Внезапно се разнесе страшен тътен. Мачтата падна, като повлече и платната. Една вълна се плисна върху палубата и изтръгна Лиа от ръцете на Харисън. Тя изкрещя от ужас, устата й се напълни с вода и тя започна да диша тежко. Вълните я завъртяха, като я подмятаха от една страна на друга. Не знаеше къде се намира точно, усещаше само водата около себе си и отчаяното желание да диша.

Лиа почувства, че гърбът й се удари в перилата на палубата, и след това се плъзна надолу, надолу в тъмнината. За момент загуби представа за времето. Напоената й с вода пола я дърпаше надолу. Вълните я натискаха под повърхността. Не усещаше нищо друго, освен студената, задушаваща я вода. Имаше чувството, че всеки момент дробовете й ще се пръснат.

Колко лесно би било само да преглътне, просто да се откаже…

Но какво ще стане с Уилям? Кой ще се грижи за него?

С внезапен прилив на сила Лиа се изтласка напред. Пореше водата, като се отблъскваше напред и нагоре. Струваше й се, че ще загуби съзнание… когато изведнъж главата й се показа на повърхността.

Тя пое въздух с пълни гърди и след това отново заплува. Вълните я удряха, но тя се бореше с тях. Плувай, плувай, бе казал Харисън! Но накъде? В каква посока?

Когато вълната я издигаше, тя не виждаше нищо друго, освен очертанията на „Мери Мей“. Корабът се бе наклонил под ъгъл в черния залив. След това водата я издигна нагоре и тя видя трепкащите светлинки отляво. Дали тези светлини бяха на брега? Какво друго можеха да бъдат? Едва ли някой друг глупав капитан би рискувал да изведе кораба си в залива.

С огромно усилие Лиа обърна тялото си по посока на светлината. Това бяха само светли точки в тъмнината. Предположи, че е някаква селска къща. Замахна с ръце, след това пак, но полата и сакото й я теглеха надолу. Беше без обувки и ръкавици. Свали горните си дрехи и отново се насочи към светлината. Заплува към това, което според нея бе брегът.

Лиа не искаше да мисли колко ужасно студена бе водата или колко уморена бе. Това, което я крепеше сега, бе мисълта за Уилям. Тя няма да потъне, докато Уилям е някъде там и я чака.

Лиа направи още няколко движения напред, реши да почине малко и след това заплува отново. В един миг помисли за Харисън. Дори го извика по име. Но после реши, че трябва да използва цялата си енергия, за да стигне до брега. Ако тя успее, и Харисън щеше да успее.

Бързо погледна напред. Бе изтощена и изплашена. Това бе брегът, нали? Приближаваше все повече и повече. Видя, че светлините ставаха все по-ярки.

Бе толкова уморена, че не знаеше колко ще издържи. Толкова студено, че не чувстваше натежалите си като олово ръце.

Но светлините я мамеха. Те ставаха все по-силни и по-ярки. Сега бяха толкова близко, че можеше да ги докосне.

— Уилям — шептеше тя. Усети вода в устата си и се задави.

Още малко, само още малко… Устата й отново се напълни с вода. Крайниците й не се движеха, остави се водата да я носи. „Ще си почина малко“ — помисли тя. Изведнъж под краката си усети пясък.

След това загуби съзнание.

Харисън усети грубия пясък до бузата си и вълните, които се блъскаха в краката му. Бе загубил и двете си обувки. Вдигна глава, за да се ориентира. За момент не можеше да си спомни какво е станало. След това си спомни…

Стана и започна да разтърква тялото си с ръце. Трепереше от студ, зъбите му тракаха.

— Лиа! — извика дрезгаво той. Смъкна скъсаните си чорапи и се изправи на крака, като оглеждаше брега. — Лиа!

Колко време бе лежал на брега в безсъзнание? За Бога, къде бе Лиа? Харисън усети в гърдите си нарастваща тревога.

Все още бе тъмно. Той се олюля и загледа луната. Беше някъде около полунощ. Не бе минало много време. Тръгна по брега, след това се затича. Нямаше и следа от оцелели. Наоколо се търкаляха отломки от разбилия се кораб. Той стъпи на едно голямо парче платно. Под него имаше нещо. Той го докосна с босия си крак. Тяло?

— Лиа? — Харисън се наведе и изрита настрани парчетата дърво. Дръпна единия край на платното и започна да го освобождава от пясъка. — Лиа?

Не, слава Богу, това не беше Лиа. Един от моряците на кораба. Харисън изруга, нещо, което не бе правил от години. Морякът имаше нож на кръста си. Харисън го взе и затъкна в колана на панталоните си.

Изправи се бавно. „Ще се върна пак тук.“ Започна да тича по брега. Очите му оглеждаха пясъчната ивица и плискащите се вълни. Продължи да вика Лиа.

Къде ли можеше да е? Видя отломки от „Мери Мей“. Може би е потънала с кораба, смазана от такелажа!

След това я видя на бялата светлина на луната. Лежеше по гръб на брега, малко настрани от него. Беше без пола и сако. Боса. Мократа й коса се бе сплъстила върху бузата й, така че не виждаше лицето й.

— Милостиви Боже — молеше се той, — нека да оживее, направи това за нас.

Той коленичи и махна косата от лицето й.

— Лиа? — Тя бе толкова бледа. Сграбчи я за раменете. — Лиа, отговори ми! Аз съм, Харисън. Аз съм тук, Лиа.

След миг, който му се стори цяла вечност, той усети топлия й дъх върху бузата си.

— О, Лиа! — Харисън я вдигна и я сгуши в ръцете си. Оправи божествената й червена коса. — Лиа, събуди се!

— Харисън?

— Да. — Той въздъхна облекчено. — Да. Тук съм.

Клепачите й се раздвижиха и тя го погледна. Заговори толкова тихо, че трябваше да се наведе, за да я чуе.

— Страхувах се, че няма да стигна до брега. Светлините. Благодаря на Бога, че бяха тук. Иначе нямаше да мога да се добера.

Харисън сбръчка челото си.

— Светлини? — Той погледна наоколо. — Не виждам светлини. Къщите са може би на мили оттук.

Тя поклати глава, гласът й стана по-силен.

— Не. Не може да бъде. Аз виждах светлини, като фенери.

Той махна косата от бузата й и я целуна.

— Баба ми ще обясни това по един тайнствен начин. — Той се усмихна. — Ще каже, че тези светлини са душите от небесата, които са те направлявали да ме намериш отново.

Сега тя бе по-спокойна, но все още лежеше в ръцете му. Погледна го.

— А какво ще кажеш ти?

Той бавно поклати глава.

— Ще кажа, че не знам. Ще кажа, че си на сигурно място, това е, което има значение за мен, ки-ти-хи.

Тя се усмихна.

— Винаги съм харесвала, когато ми говориш на индиански, особено когато… — Тя изведнъж млъкна.

— Особено кога? — подкани я той. Той видя, че бузите й се изчервиха.

— Особено когато се любим.

Погледите им се задържаха. Какво се опитваше да му каже, чудеше се той. Дали това, че има нужда от него, така както той има нужда от нея? Или пък искаше да се любят тук на брега?

Изведнъж Харисън видя, че Лиа трепери толкова силно, че цялото й тяло се тресеше.

— Трябва да намерим някакъв подслон — каза той. Стана и я изправи на крака. — Можеш ли да вървиш?

Тя кимна с глава, зъбите й тракаха.

— Н-н-но нищо не се в-в-вижда наоколо. Къде ще ходим?

— Видях част от корабните платна на брега. Ще направя покрив над нас. Ще запаля огън. След като се стоплим, ще изсушим дрехите си и когато слънцето изгрее, ще решим какво да правим. Ръка за ръка, те тръгнаха по брега.

— Намери ли някой друг? — Зъбите на Лиа тракаха от студ.

— Само един. Мъртъв е.

Тя кимна.

Когато стигнаха до мястото, където морето бе изхвърлило корабните платна, Харисън я пусна и хвана платното. Започна да го влачи към брега, там, където пясъкът бе сух.

— Тялото ще зарием сутринта — каза й той. — Точно сега трябва да свалим мокрите си дрехи, преди самите ние да сме предали Богу дух.

Лиа го последва по брега, като бе обгърнала тялото си с ръце, за да се стопли. Това бе всичко, което можеше да направи.

Харисън тръгна към храстите на брега и пусна платното. След като разгледа дърветата наоколо, той започна да превива клоните и да събира пясък и трева, за да зарие краищата им.

— Няма да е нещо прекрасно, но ще свърши работа — каза той на Лиа.

— Н-н-няма значение. П-п-просто нещо да ме стопли. Доволен от направеното, Харисън грабна корабното платно и го метна върху клоните. След това започна да опъва платното, като зариваше краищата му в пясъка.

Намери едно по-малко парче корабно платно и го постла вътре, за да не седят върху студения и влажен пясък.

— Не е най-хубавият вигвам, но ще върши работа — каза й той. — А сега влез вътре, докато намеря сухи дърва.

Лиа направи както й каза той, без да протестира. След малко той се върна и нареди дървата на куп пред входа на вигвама.

Той я погледна в тъмнината и намигна.

— Аз съм червенокож, запомни това. Ние, червенокожите, умеем да правим това.

Смехът й го ободри. Лиа се почувства по-добре. Харисън взе плавея, който бе намерил на брега, наведе се и го забучи в пясъка. Изряза парче от корабното платно с ножа, който бе взел от мъртвия моряк, и го постави в кухината на плавея. Знаеше, че е сух, като се надяваше, че тънките фибри на платното ще изсъхнат бързо. След това намери една гладка пръчка и започна да я търка между дланите си.

„Търпение — спомни си той думите на Колхийк. — Търпението разпалва любовта на мъжа към жената.“

Харисън си опита да мисли за нещо друго, а не за това как да запали огън. Мислеше за Лиа. Мислеше за това как я държи гола в ръцете си. Няма да я люби, дори и ако тя иска това. Но той толкова се бе изплашил, че може да я загуби отново тази нощ, че щеше да бъде доволен само да я държи плътно до себе си.

Харисън вида, че Лиа се съблича. Отмести погледа си.

Продължаваше да търка пръчката между дланите си.

— Какво правиш?

Тя вдигна очи. Тук, защитена от вятъра, й бе по-топло. Сега зъбите й не тракаха толкова силно. Гласът й бе укрепнал.

— Какво мислиш, че правя. Свалям си мокрите дрехи. — Тя сви рамене. — Можеш да се обърнеш, ако желаеш.

— А ако не желая? — каза той дрезгаво. Тя отново сви рамене и свали корсета си. — Нали не ти е за пръв път.

Той се засмя на нейната непосредственост. След това тя махна това, което бе останало от горната част на роклята й. Той млъкна. Лиа беше само по долно бельо. Бе мокро и прилепнало на гърдите й, които сега се бяха закръглили повече от някога.

Разбира се, тя бе родила едно дете, откакто се бяха любили за последен път. Тогава беше момиче, а сега бе станала жена.

Изведнъж от пръчката прелетя искра и докосна сухото парче корабно платно. Харисън откъсна очи от Лиа. Ако тази искра изчезне, ще трябва отново да повтори всичко. Той се наведе и започна леко да духа. Прибави още едно парче плат към слабия пламък, след това малко суха трева и след това малко съчки.

— О, Харисън — въздъхна Лиа. — Чудесно е.

Той сложи малки съчки, след това по-големи.

Лиа се примъкна по-близо до огъня и протегна ръце, за да ги стопли. Той не можеше да отмести поглед от нея. Бе толкова красива, дори и с мократа си и сплъстена коса и скъсано бельо.

— По-добре ли си сега? — попита той. Изведнъж се почувства много неловко.

— По-добре. — Тя го докосна с лакът. — А ти няма ли да смъкнеш мокрите си дрехи, или искаш утре да те заровя и теб?

Той се засмя и съблече разкъсаната си жилетка. Бе загубил обувките и палтото си някъде в залива. След това свали мократа си риза. Когато реши да смъкне панталоните, погледна Лиа. Тя го наблюдаваше, без да се срамува.

Погледът й го възбуждаше.

Той свали мокрите си панталони и остана само с кожената индианска превръзка, която не бе смъкнал, когато облече дрехите на англичанин.

Харисън седна до нея. Огънят се бе разгорял. Голото му бедро изглеждаше още по-красиво.

Искаше да се люби с нея. Трябваше да го направи. Да бъде проклет Едмънд Бийл.

Докосна голата й ръка.

— Лиа…

Тя се обърна към него. Очите й бяха пълни с желание.

— Харисън, моля те. Моля те, не казвай нищо. — Тя вдигна ръце, като ги постави върху раменете му. — Ако говориш, ако ме накараш да мисля, няма да мога да го направя. А аз те желая. Знам го със сигурност. Искам да се любим. Само веднъж и това ще ми стигне за цял живот.

— Няма да те насилвам. — Той почти докосваше устните й със своите. — Няма да направя това. Не искам да правиш нещо, за което после ще съжаляваш. Ние вече допуснахме доста грешки.

— Ако направя това, ще бъда прелюбодейка — каза тя тихо.

— Аз първи се ожених за теб. — Той докосна устните й и я целуна. Като се притискаше до бузата й, чувстваше сладкия й дъх. — Ти ми изневери, но аз ти прощавам. Прощавам ти, мила Лиа.

Устните им се срещнаха и когато тя се отдръпна назад, и двамата бяха останали без дъх. Тя разроши мократа му коса с пръстите си. Тилът му бе изтръпнал, устните му горяха.

— Приласкай ме — прошепна Лиа. — Ти знаеш как да го направиш.