Колийн Фокнър
Лиа (4)

Глава трета

Лия дръпна полата си от груб вълнен плат, която се бе закачила на едно паднало дърво на пътеката. Като ругаеше Ева и благословената ябълка, тя разкъса докрай разпраното парче. Затича се да догони другите и нави полата си в кожения колан, който бе сложила около кръста си. Голяма работа, ако тези, които я придружаваха, видят краката й. Едва ли можеха да видят нещо от женската анатомия, тъй като бе обула вълнени чорапи и френските си кожени ботуши.

Отново забави ход и избърса потта от челото с ръка. Независимо от хладния есенен вятър тя се бе загряла. Смъкна качулката на наметалото си и усети благодатния полъх на студения вятър. Вървеше от ранно утро, а сега вече се здрачаваше. Въпреки че бе взела няколко отлични коня за Анаполис, затрудняваше се да язди в тези диви места. Есента вече бе настъпила и листата на дърветата бяха окапали, но гората бе твърде гъста, за да се пътува през нея с коне.

Тя погледна напред към гърбовете на двамата яки мъже, които следваше сега. Нейният ескорт бяха метиси индианци, един шоуни и един Делауер. Бе ги наела в Анаполис, след като говори със собственика на кръчмата, Джошуа, който бе приятел на Харисън. Двамата метиси трябваше да я заведат в лагера на шоуните, където предполагаха, че се намира и Харисън. Те настояваха да ги следва неотлъчно, защото в противен случай щяха да я изоставят. Горите на Западен Мериленд не бяха място за разходка. Бе пълно с всевъзможни банди от изметта на обществото, които се скитаха из колониите. За тях пътуващите непознати бяха най-добрата плячка, особено ако това са индианци. Тези хора, повечето от които дезертьори от армията — както англичани, така и американци, — бяха хора извън закона, извън всякакъв закон. Те измъчваха, изнасилваха, убиваха.

Лиа се затича, за да настигне ескорта си. И двамата имаха дълги крака и тъмни коси.

— Колко още ще вървим?

Водачът, Малкият Опосум сви рамене.

— Не е далеч.

Бе облечен в замърсени кожени дрехи, които миришеха на пор.

— Това вече го чух преди час. Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме?

Той я погледна с крайчеца на тъмните си очи. Бе й обяснил какво означава една жена да пътува сама и да търси един индианец. Но тежката златна монета, която му бе предложила, го накара да приеме, че пътешествието, което предприемаше заедно със своя приятел, си струва.

— Искаш ли да се върнеш?

— Не, разбира се, че не. — Тя се опитваше да прави широки крачки, за да върви в крак с мъжете. — Казах ви вече. Трябва да намеря Харисън.

— Да, разбирам те, но нещо ме кара да мисля, че той едва би искал да го намерят — отговори Малкият Опосум.

Неговият приятел се изкиска.

Лиа се загледа в тясната пътека, която бе прокарана от дивеча. Не се интересуваше какво иска Харисън. Тя ще го открие и той ще й помогне да намери сина си.

Трябваше да го направи.

Започна да се смрачава и придружителите й забързаха. Звуците в гората се бяха променили. Не се чуваха вече песните на птиците и цвърченето на катеричките, които събираха храна за зимата, а само тайнствените шумове от поклащането на клоните и далечното виене на дива котка. Лиа се усмихна. Независимо от шегите през деня за това колко силни и смели мъже са, очевидно бе, че сега те бързаха, за да бъдат в безопасност в някое индианско селище.

Лиа бе тази, която долови приближаването на някакъв човек. Някакъв шум от листата на дърветата и чувството, че има някой друг наоколо. Изведнъж насред пътеката се появи един индианец.

И двамата придружители отстъпиха назад.

Лиа спря.

— Не искаме да ти причиним нищо лошо — каза тя меко, като вдигна ръце, за да види, че не е въоръжена.

Индианецът втренчи поглед в нея, ръката му лежеше върху дълъг нож, който висеше в ножница на кръста му. Лиа ръгна Малкия Опосум.

— Онемя ли? Кажи му! Ти говориш езика им. Кажи му, че няма да му направим нищо лошо, преди да ни е скалпирал. Кажи му, че търсим Харисън. — Тя се поколеба за момент. — Кажи му, че съм му стара приятелка.

Малкият Опосум започна изплашено да бърбори нещо на техния език.

Шоунът стоеше като вкаменен, черните му студени очи пронизваха Малкият Опосум. След малко вдигна бронзовата си ръка.

— Достатъчно — отсече той. — Луната ще изгрее, докато намериш подходящите думи — подигра се той. — Трябва да се срамуваш, че не говориш майчиния си език.

Малкият Опосум изпъчи рамене.

— Няма да обърна внимание на твоята обида. — Той посочи Лиа. — Водим тази жена във вашия лагер. Тя търси един мъж на име Харисън, познаваш ли го?

Индианският вожд пристъпи към Лиа, като внимателно я наблюдаваше. Тя също го гледаше втренчено, без да отмества поглед от ъгловатото му лице.

— Той знае ли, че си тук?

Тя почти се засмя. Харисън бе там! Тя го бе намерила! Тя поклати глава.

— Не. Но ще иска да ме види — излъга тя. — Сигурна съм в това.

Очите на индианеца се свиха, докато станаха съвсем тесни.

— Не, той не иска това. — Той се обърна и тръгна. — Отиди си у дома, бяла жено. Тази гора е опасна. Има войници. Лоши хора.

Лиа се спусна след него, като искаше да го хване за кожения ръкав.

— Моля те. Само ме заведи във вашето село. Става дума за живота на човек, на когото държа най-много.

Той се спря, но не я погледна.

— Казвам ти, че си губиш времето. Харисън не иска да те види. Той не обича бели жени.

— Ако не иска да ме види, нека ми го каже в лицето. Моля те, заведи ме в селото.

Индианецът погледна Лиа, след това метисите и след това отново Лиа. След като помисли малко, каза:

— Теб, да. — Дланта му проряза въздуха. — Но не и тях. Трябва да внимаваме кого водим в нашето село. Сред нас има предател. Много кръв се проля. Невинна кръв.

Лиа погледна ескорта си. Да им каже ли да останат и да почакат? Не. Харисън ще я изведе от тези диви места. Тя нямаше вече нужда от тези двама мъже.

— Чухте ли? Аз нямам повече нужда от вас. — Тя бръкна в кожената чанта с личните принадлежности, която носеше на кръста си, и извади две монети. Подаде една от тях на двамата мъже.

— Ей, тук е само половината от това, което ни дължиш!

Тя вдигна полата си и откъсна едно парче от долната си риза с цвят на червени боровинки.

— Дайте това парче на собственика на кръчмата, Джошуа, и той ще ви даде остатъка.

— Какво? — Малкият Опосум я погледна, като че ли не разбираше какво говори. — Значи си мислела, че не сме почтени?

Тя сви рамене.

— Не, но това бе една предпазливост. Ако отидете в кръчмата без това парче плат, Джошуа и моето семейство ще ви набучат главите на шиш, така че внимавайте да не го загубите. — Тя им махна с ръка. — А сега тръгвайте, преди да са ви взели скалповете.

Малкият Опосум кимна.

— Сделката си е сделка и ние искаме останалото още сега.

Шоунът застана зад Лиа.

— Жената ви каза да тръгвате. — Тъмните му очи ги пронизваха застрашително. — Така че, тръгвайте.

Малкият Опосум и неговият приятел се обърнаха и изгубиха в тъмнината.

Лиа изпъшка тихо. Сега бе сама в тази гора с един индианец, когото не познаваше. Един дивак. Тя погледна човека, на когото трябваше да се довери.

— Ще ме заведеш ли при Харисън?

— Наричат ме Та Ауан — каза й той, като удари с юмрук гърдите си. — Та. Аз съм приятел на Харисън.

— Той ще оцени това, че ми помагаш. Името ми е Лиа, Лиа Бийл. Идвам от едно място, което се нарича Танър, от другата страна на залива. — Тя го погледна косо. — Това ли е пътят за вашето село?

Той се обърна на петите си.

— Следвай този мъж плътно. Ако ти кажа да тичаш, тичай като че ли дяволът те преследва. Разбираше ли ме?

Тя кимна с глава.

Той се плъзна безшумно по пътеката в тъмнината.

— Следвай ме — промърмори той.

Движеха се може би половин миля през тъмната и гъста гора. На два пъти Лиа трябваше да лази през тунелите от храсти. Шипките дращеха косата и лицето й до кръв. Косата й падна свободно върху раменете, но тя нищо не каза. Ако не правеше това, което той й нареждаше, знаеше, че ще я изостави.

Лиа най-напред чу шума и едва след това видя самото село. Чуваше човешки говор, лай на куче, плач на бебе. Усети миризмата на лагерния огън и печено сърнешко месо.

Та я изведе от гората на едно широко място, където бе разположено селото. Наоколо се виждаха високи островърхи колиби, които бяха изградени от млади дръвчета. Колибите изникваха като че ли от земята. Това бяха типичните индиански колиби, за които някога Харисън й бе разказвал. Той някога бе спал като дете в такава колиба с баба си. Спомняше си как й разказваше за това приключение.

Лиа се огледа наоколо. Виждаха се малко хора. Очевидно студеният вятър и тъмнината бяха причината шоуните да са в топлите си домове. Над покривите се издигаше пушек, който висеше високо над дърветата като магически балдахин. Някъде изцвили пони. Отговори му друго. Чуваше се монотонният ритъм на барабан, но тя не можа да определи откъде идваха тези звуци. Та е поведе покрай една колиба. Една жена стоеше до лагерния огън и разбъркваше с една дълга пръчка вечерята. Лиа се усмихна, но индианката не й отговори.

— Оттук е пътеката за колибата на Харисън. Този мъж трябва да се върне да пази.

Минаха покрай друга жена, която носеше дете на гърба си, а друго водеше за ръка. Наоколо не се виждаха други хора. Та я спря и я заговори. Жената отклони очите си от Лиа. Тя отговори бързо на езика им и след това я остави.

Та се обърна към Лиа.

— Ето неговата колиба — посочи с ръка той. — Отиди и го чакай.

— Но къде е той? Ти каза, че е тук. Не мога да чакам.

— Харисън е на съвет на старейшините заедно с другите.

— Но колко ще продължи?

— Той ще дойде, когато дойде. Час, два, един ден. Този мъж не знае. Съветът продължава, докато свърши.

Лиа сграбчи ръката му.

— Съвет на старейшините? Къде? Казах ти, че трябва веднага да го видя.

— Там. — Той посочи към една колиба, която бе по-скоро дълга, отколкото кръгла. Лиа разбра, че именно оттам се разнасяха звуците на барабан.

— Моля те, Та. Заведи ме там. Не можеш да разбереш колко е важно.

Та посочи колибата.

— Вътре, бяла жено. Ще трябва да почакаш.

Лиа погледна колибата, след това къщата за церемонии. Звукът на барабаните спадаше. Сега чуваше гласове, гласове, които разгорещено обсъждаха нещо.

Тя изпъшка тежко. Бе пътувала цял ден през залива Делауер до Анаполис. Прекара един ден там и още един ден, за да дойде тук. Бяха минали над две седмици и половина, откакто съпругът и синът й бяха заловени. Не можеше да губи повече време. Не трябваше да го губи заради Уилям.

Лиа тръгна към къщата за церемонии твърдо решена да влезе.

— Не можеш да влезеш вътре! Ти си непозната! — извика Та след нея.

— Трябва да го видя — извика тя.

— Спри!

Лиа започна да тича. Трябваше само да пресече една поляна. Изтича и отметна кожата, която висеше на вратата, преди Та да може да я хване.

В момента, когато влезе вътре, видя враждебните бронзови лица, които се обърнаха към нея. Усети миризмата на горящи билки и топлината на огън насред вигвама. Разбра, че е сбъркала, но вече бе късно.

Та се втурна след нея.

— Казах ти, че не трябва да влизаш, жено — изкрещя той застрашително.

Видя морето от черни очи, вторачени в нея. Тя се задъхваше не толкова от страх, колкото от това, че бе тичала.

— Харисън, това съм аз, Лиа. — Тя се взираше в лицата, отчаяно търсеше познатото лице. — Харисън, покажи се.

Харисън бе навел главата си и пушеше от глинената лула, когато чу гласа на Лиа. За момент помисли, че е дух — дух, създаден в неговото въображение под въздействието на опиващи билки. Но той добре знаеше, че това, което пуши, бе обикновен тютюн.

Погледна към прага на вратата. Там, до неговия приятел Та, стоеше Лиа, неговата Лиа. За момент времето се върна назад. За момент изпита същата безмерна радост, която бе изпитвал преди, когато я виждаше.

След това магията изчезна.

Това, което почувства, бе празнината в сърцето си. Остър гняв скова гърдите му и той изхлипа. Тя го бе предала. Бе предала него и тяхната любов.

Но въпреки това не можеше да откъсне поглед от нея.

Бяха изминали девет години, но тя не се бе променила. Девет години от тогава и очертанията на лицето й бяха съвсем същите. Напомняха очертанията на сърце, същата червеникава коса и същите сини очи, същите изваяни устни. Боже господи, колко красива бе дори и сега, разрошена, изпокъсана, с нечисти дрехи и изпито лице.

— Та! — извика Харисън. — Не я пускай!

Та я хвана за рамото и се опита грубо да я измъкне.

— Не бива, не трябваше да идваш, жено! Не трябваше да нарушаваш Върховния Съвет!

Лиа се опитваше да остане, като буташе индианеца.

— Харисън, моля те, искам да говоря с теб.

Чу се възбуден шепот от гласове, когато присъстващите чуха Лиа. Всички гледаха втренчено тази бяла жена, която се бе осмелила да прекъсне съвета.

Та сграбчи Лиа с двете си ръце и я повлече към вратата.

Лиа риташе и се бранеше.

— Моля те, Харисън. Чуй ме.

Харисън стана и се приближи до нея. Лицето му бе изкривено от злоба. Той бе облечен като всички други — с гамаши и туника от еленова кожа. Бе разпуснал косата си, която блестеше като обсидиан. Бе възмъжал от последната им среща, от тази среща, когато се бяха любили.

— Нямаш право да нахълтваш в тази свещена земя — изкрещя той заплашително. — Мястото ти не е тук, бяла жено. Махай се!

Лиа се хвана за прага, докато, Та се опитваше да я извлече от помещението.

— Съжалявам, Харисън. Но е много важно. — Погледът й срещна разярените му очи. — Мислиш ли, че бих тръгнала на такъв дълъг път, ако наистина нямах нужда от теб?

Харисън внезапно сведе поглед.

— Та! Пусни я! — заповяда той на техния език.

Индианецът я пусна и тя политна, за да запази равновесие.

— Харисън?

Той отвърна поглед, не можеше да гледа това лице, лицето, което все още го преследваше в сънищата му след толкова години.

— Отиди с Та в моята колиба и ме чакай там — каза той остро. — И не ни безпокой повече.

За момент Лиа остана вцепенена. Харисън почувства погледа на сините й очи, които пронизваха гърба му. След това кожената завеса падна и тя излезе.

Харисън почувства, че ръцете му треперят, когато се върна на своето място сред старейшините. Седна и кръстоса крака. Бавно вдигна главата си, за да заговори. Всички млъкнаха.

— Моите извинения — каза той бавно на езика на шоуните. — Моите дълбоки извинения за това прекъсване. Моля ви, нека продължим.

Звездна Светлина, една стара жена и вожд на селото, вдигна набръчканата си длан.

— Твоите извинения са приети, сине на моята дъщеря.

— Тя погледна морето от бронзови лица. — Нека се върнем към въпросите, които обсъждахме. — Сребристите й дълги до кръста плитки потрепваха, когато говореше. — Чухте доказателствата, мои приятели, мои любими хора. Вие чухте доказателствата, чухте свидетелите. — Тя посочи намръщения индианец, който стоеше срещу нея. — Колхийк мотивира своите действия.

— Лъжат! Те всички лъжат! — изръмжа Колхийк.

— Тишина! — извика старата жена. — Искам да ти кажа, че можеш да говориш само когато ти дойде редът! — Тя погледна овалния кръг от членовете на шоунския съвет, както мъже, така и жени, млади и стари. — Какво ще кажете, братя и сестри? Говорете сега, преди да сте гласували и да сте определили съдбата на този нещастник.

Племенникът на Звездна светлина, мъж на средна възраст, вдигна ръка.

— Този мъж мисли, че твърде дълго заседавахме днес. Колхийк ни предаде заради страстта си към власт и това, което белият човек притежава. Ние се споразумяхме да не вземаме страна в тази война между англичани и онези, които са англичани, но се наричат американци. Колхийк се опълчи срещу съвета. Той купува и продава огнени пръчки, които се наричат пушки. Той донесе уиски. Той доведе хората с червени униформи в лагера. Той донесе омразата и недоволството.

— Истина е, че той прояви непокорство — каза друг мъж, като размишляваше, преди да говори. — Но това причина ли е да го изхвърлим? Той не е първият сред нас, който прави грешки. Той е млад боец. Младите воини често бъркат.

Една млада жена с бебе застана на колене. Тя посочи с пръст Колхийк.

— Той е причина моят син да е без баща. Той бе причина да ни нападнат и да умре съпругът ми. Тези хора търсят Колхийк и неговите пушки. Сигурна съм в това.

Колхийк изсумтя.

— Всичко това са лъжи. Смеещото се сърце и нейното семейство винаги са ме мразили! Не мога да отговарям за една банда от бели крадци, които дойдоха в нашето село.

Звездна Светлина поклати глава.

— Те палеха, изнасилваха, убиваха, Колхийк. Те споменаваха твоето име. Ти чу доказателствата.

— Отново повтарям, тези доказателства не са нищо друго, освен лъжи.

Звездна светлина отново се обърна към Харисън.

— Какво ще кажеш, внук на моето сърце? Какви думи на защита имаш за човека, който е твой приятел?

Харисън погледна Колхийк. Наистина, те бяха приятели. Когато преди девет години Харисън се върна при шоуните, Колхийк се бе сприятелил с него. Ловуваха заедно, ловяха риба заедно, танцуваха и се смееха заедно. Колхийк го бе научил да говори на шоунски. И едва когато в селото дойде Пролетният Дъжд, те се разделиха.

— Истина е, че Колхийк бе човекът, когото някога наричах приятел. Но повече не мога да твърдя това. Той се опълчи срещу желанията на селото…

— Негодник! — извика на английски Колхийк.

Очите на Звездна Светлина се стесниха заплашително. Тя се закани с пръст на Колхийк да остави Харисън да продължи.

Колхийк сърдито седна и млъкна.

— Но не тези неща са най-опасни — продължи Харисън, като внимателно подбираше думите си, — а това, че той поставя на изпитание живота на хората ни със своите опасни игри. Алчността на Колхийк ни донесе само болка и смърт. — Той погледна наоколо хората, които наричаше свой народ. — Доста дълго мислих върху това и се молих на Бога. Ние трябва да изгоним Колхийк, приятели мои, защото иначе той ще ни унищожи.

Колхийк скочи от мястото си и нападна Харисън.

— Лъжеш, мръснико! Ти бе мой приятел! Мой приятел! Как можа да направиш това? — Той хвана Харисън за кожената туника. — Не знаеш какво говориш! Как може да ме обвиняваш така?

Няколко индианеца скочиха по сигнал на Звездна Светлина и сграбчиха Колхийк, като го повалиха на земята.

Звездна Светлина махна с ръка.

— Твоето нахалство ни стига — изкрещя тя ядосано. — Махай се оттук. — Тя посочи вратата. — Утре ще те извикаме отново, за да ти съобщим нашето решение.

— Не! Не съм победен! Не ми бе дадено време да се защитя! — спореше Колхийк. Индианците вече го влачеха към вратата. — Не е честно! Имам право да говоря!

Колхийк все още бърбореше, докато индианците го влачеха в тъмнината.

Другите мъже и жени започнаха да стават от местата си. Заседанието на съвета бе приключило и бе време да се върнат при семействата. Чуваше се откъслечна реч, когато напускаха помещението.

Харисън стоеше настрани, като се опитваше да се успокои. Беше вбесен от поведението на Колхийк, но в момента не можеше да мисли за другиго, освен за Лиа. Защо бе дошла? След толкова години, когато мислеше, че болката е отшумяла, бе дошла да го преследва.

Звездна Светлина се протегна и го хвана за ръката.

— Сине на моята дъщеря, тази стара жена не иска да любопитства — тя се изправи на крака, — но коя е тази бяла жена, с тази прекрасна коса?

Тъй като Харисън не отговори веднага, тя го потупа по ръката.

— Това е тя, нали? И аз мислех така.

— Не знам какво иска. Ще я отпратя.

Звездна Светлина погледна лицето на внука си. Сви рамене.

— Тя е тук. Защо не говориш с нея? Може би има нещо важно да ти каже, една бяла жена е дошла тук през големия залив, през гората, за да те намери.

— Няма какво да говоря с нея.

Звездна Светлина се усмихна.

— Може би ти така смяташ. Но нека тази жена, която с видяла много зими, да ти каже нещо. Уишемото е предопределил съдбата ни много преди да се родим. Ти не би могъл да кажеш по коя пътека ще вървиш, така че трябва да си запазиш възможността да тръгнеш по всички пътеки.

— Не искам да правя нищо с нея, бабо — каза той нежно на шоунски. — Аз я обичах и тя ме предаде. Предаде нашата любов. Изпрати баща си при мен. Той почти ме преби.

Звездна Светлина махна с набръчканата си ръка.

— Вие и двамата бяхте твърде млади. Тази жена мисли, че ако сега ти се върнеш обратно и видиш нещата от възрастта, на която си сега, всичко ще бъде различно.

Той поклати глава.

— Извини ме, но не си права. — Той пое дълбоко дъх. — Аз я мразя.

Баба му си тръгна, като се смееше.

— Да, тази жена вижда омразата в очите ти, но също вижда и любовта ти. — Тя спря на прага и се обърна отново към Харисън. Вдигна ръка, преплела показалец и среден пръст. — Понякога най-добрите отношения възникват, когато двата са преплетени.

Харисън погледна след нея. Кожената завеса бе паднала. Сега бе сам, като изключеше човека, който наблюдаваше и поддържаше огъня.

Харисън знаеше, че трябва да отиде при Лиа. Колкото по-бързо направи това, толкова по-бързо тя ще си тръгне. Не се интересуваше защо е дошла. Не искаше да знае. Просто искаше тя да напусне селото и завинаги да изчезне от живота му. Дълги години се бе борил, за да я забрави…