Колийн Фокнър
Лиа (31)

Глава тридесета

24 декември, 1776, Нютаун, Ню Джърси

Щабът на Уошингтън

 

— Кълна се, че няма да нося това куче — измърмори Харисън, слезе от коня си и тръгна към военната палатка, която бе предоставена на Лиа. В ръцете си носеше кучето, което ги следваше от планините Кетскил. Раната, която му бе нанесена от Колхийк, се оказа смъртоносна. Сам умираше.

Лиа постави нежно ръката си върху рамото на Харисън.

— Каза, че няма да го носиш, но трябва да го направиш. Вече го носиш в продължение на повече от сто мили. — Тя докосна с устни кожения му ръкав. — Благодарна съм ти за това.

— Намери ли твоя лейтенант Рос? — Той влезе в палатката, където чакаше Уилям.

— Да. Обясних му какво се е случило с Едмънд. Иска веднага да види Уилям.

Харисън приклекна и сложи кучето върху едно вълнено одеяло, което Лиа бе приготвила. Уилям се наведе и погали кучето.

Сам изскимтя и мушна носа си в ръката на Уилям, но не се опита да стане.

Харисън се опита да обясни на сина си, че кучето умира, но той не искаше и да чуе. Не искаше да повярва нито на Харисън, нито на майка си. Вярваше, че кучето ще се оправи.

Лиа стоеше на входа на палатката, облечена с една вълнена рокля и черно вълнено наметало. Дрехите й бяха твърде широки и тъмни за новия й вкус, но й бе удобно с тях. Една съпруга на офицер бе достатъчно любезна да й намерят не само дрехи за нея, но също така и за Уилям. Донесе й също и някои тоалетни принадлежности. Лиа среса косата си и я сплете, сложи червило на устните си. Отново се бе върнала в цивилизацията и отново бе господарката на Танър.

Лиа, Харисън, Уилям и раненото куче бяха пристигнали в американския лагер в Нютаун късно предната нощ. Джеф и Бо ги закараха до устието на Хъдзън и оттам тримата бяха пътували на коне. В лагера бяха ескортирани от изморени, тежковъоръжени войници. Лейтенант Рос бе учуден, че са намерили лагера и са оцелели. Ню Джърси бе на страната на кралските войници и целта им бе да разгромят американската армия.

— Лейтенантът те чака, Уилс — каза нежно Лиа.

Уилям погали главата на Сам. Кучето лежеше със затворени очи. Уилям се колебаеше дали да го остави, но както и майка му, той искаше да изпълни мисията си. Толкова седмици бяха изминали от момента, когато обеща на човека, когото смяташе за свой баща, че ще предаде съобщението. Сега този момент бе дошъл.

Уилям стана, отиде при майка си и я погледна в очите.

— Ще останеш ли с него? — попита той Харисън пренебрежително. От момента, когато бяха намерили Лиа, отношенията между баща и син отново се бяха обтегнали.

— Да, ще остана.

Лиа отпусна ръка върху рамото на Уилям. Момчето растеше с всеки изминат ден.

— Да тръгваме. Колкото по-бързо свършим работата си тук, толкова по-бързо ще се приберем у дома. — Лиа погледна Харисън, който сякаш искаше да я попита нещо.

Все още не бе взела решение относно Харисън. Не знаеше кое е най-доброто — да се ожени за Харисън и да остави Уилям да се приспособи, или да се върне у дома сама.

Усмихна се на Харисън. Господи, колко много го обичаше.

— Скоро ще се върнем — каза тя. — Лейтенант Рос каза, че ще се радва, ако му позволим да ни ескортира до дома ни. — Тя се засмя. — Като се има предвид, че толкова време сме вървели сами, да ни ескортират звучи глупаво, нали?

Той се усмихна.

— Донякъде глупаво.

Лиа въздъхна и заедно с Уилям излязоха навън и тръгнаха към палатката на лейтенант Рос. Целият лагер беше на крак. Говореше се за атака на Трентън, който се намираше в ръцете на британците. Достоверни източници в лагера твърдяха, че тази идея бе толкова абсурдна, че Уошингтън можеше да се откаже от нея.

Лиа стигна палатката на лейтенант Рос и спря. Искаше да влезе със сина си, но знаеше, че не може. Той бе все още момче и имаше нужда от майка си, но сега изведнъж осъзна, че за няколко седмици момчето й бе израснало и станало мъж. Трябваше да взема сам решения като един мъж. Сега трябваше да се прояви като мъж.

Уилям оправи триъгълната си шапка, която му бе малко голяма.

— Чакай ме тук, мамо. Няма да се бавя.

Тя погледна сина си, който изпъчи рамене и влезе наперено в палатката на лейтенант Рос. През завесата на вратата успя да мерне червеникавата коса на лейтенант Рос. Той се усмихна и кимна.

Лиа стоеше извън палатката и се ослушваше. Не можеше достатъчно добре да разбере за какво говореха, но в началото чу, че Уилям говореше, а след това лейтенантът. Мина малко време и лейтенант Рос и Уилям излязоха.

Уилям носеше шапката си в ръка.

— Изпълних си обещанието, мамо. Можем да си отиваме у дома.

Лиа погледна въпросително към офицера.

— Важно ли е съобщението на съпруга ми?

Лейтенантът се засмя.

— Изключително важно. Информацията може да бъде от жизненоважно значение за армията. Имам среща с генерал Уошингтън на обяд. — Той разбърка косата на Уилям. — А сега, момчето ми, отиди си спокойно у дома и ми пиши за новия си кон.

Уилям изтича настрани. Лиа благодари на офицера.

— Не вие, а аз трябва да ви благодаря. Трябва да се гордеете с този млад мъж.

— Аз се гордея, уверявам ви.

— Ще изпратя някого в палатката ви, за да ви придружи по време на пътуването — каза й лейтенант Рос. — Скоро ще бъдете в Танър.

Лиа отново му благодари и тръгна обратно към палатката. Когато влезе вътре, веднага разбра, че нещо не е в ред.

Уилям стоеше прав и неподвижен, бе хвърлил шапката си на пода. Гледаше Харисън и очите му бяха пълни с омраза.

— Ти ме лъжеш!

Харисън поклати глава, лицето му бе сериозно.

— Съжалявам, Уилс.

Лиа погледна кучето. То лежеше неподвижно. Сам бе мъртъв.

— Син на червенокожа кучка! — изкрещя Уилям, като се нахвърли върху Харисън.

— Уилям! — извика Лиа.

Харисън хвана Уилям през кръста и момчето остана в ръцете му, като ридаеше.

— Уилям — извика Лиа, като внезапно се изплаши.

Момчето плачеше така, както никога през живота си не бе плакал, тялото му се тресеше цялото.

Харисън седна и взе момчето в ръцете си. Залюля го, като гледаше Лиа. Черните му очи й казваха да стои там, където е.

Уилям плачеше и плачеше.

Харисън го държеше в ръцете си и го люшкаше както една майка люлее бебето си.

Очите на Лиа се изпълниха със сълзи. Тя искаше са отиде при Уилям, но разбра, че ако син и баща трябва да се разберат, сега бе моментът за това.

— Съжалявам, съжалявам — изплака Уилям. — Не исках да кажа това!

Харисън оправи черната коса на Уилям, която се бе отвързала от опашката.

— Не си искал да кажеш какво, Уилс? Сам те защитаваше, защото ти беше негов господар. Ти не си виновен за това, което стана.

Уилям поклати глава, сълзите все още покриваха лицето му.

Сърцето на Лиа се сви, но тя остана настрани.

— Не, не кучето. Аз обичах кучето, но то бе само едно куче. — Той подсмръкна. — Азар, Азар е мъртъв. Той се грижеше за мен. Носеше ме през снега, когато бях много болен и не можех да вървя. Той умря, за да ме спаси от Колхийк, а аз постъпих толкова лошо спрямо него.

Харисън се засмя с усмивката на един баща.

— А, така ли, значи за Азар плачеш?

Уилям кимна, като преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото му.

— Бях толкова лош към него и той умря. Това бе наистина ужасно от моя страна.

— Наистина е нещо лошо, но той ти е простил, сигурен съм в това.

Уилям погледна Харисън.

— Смяташ ли?

— Да, а сега ми кажи нещо. Кажи ми защо бе така лош към Азар, след като знаеше колко те обича.

Уилям шареше наоколо с поглед.

— Нищо не направих достатъчно добре.

Харисън се намръщи.

— Какво?

Уилям го погледна.

— Той ме наричаше свой син. Искаше да стана като него, но така и не остана доволен. Никога не можах да го зарадвам.

Харисън бе все още объркан.

— Имаш предвид Азар или Бийл?

— Моят баща Едмънд. — Уилям изтри очите си. — Когато умря, също не плаках. — Долната му устна трепереше. — Бях почти радостен, защото знаех, че никога няма да бъда този, който той искаше да бъда. Знаех, че един ден той ще ме мрази така, както мразеше майка ми.

Харисън погледна Лиа. Тя само сви рамене, за да покаже, че е толкова объркана, колкото и Харисън.

— Но доколкото знам, вие сте се разбирали двамата.

Уилям поклати глава.

— Той се преструваше, че е така. Винаги се страхувах, че ще кажа или ще направя нещо нередно. Казваше ми, че бащите обичат само онези момчета, които вършат хубави неща. — Той погледна Харисън с умоляващи очи. — Но аз никога не можех да направя това. Никога не правех това, което той искаше.

— Но защо трябваше да бъдеш лош към Азар? Той нищо не очакваше от теб. Това, което искаше, бе само твоята любов.

— Каза ми, че иска да ми бъде баща. — Уилям отново заплака. — Не исках друг баща. Не исках отново да разочаровам някого.

Харисън въздъхна, като се мъчеше да потисне яда, който бушуваше в гърдите му. Как е могъл един човек, който заявява, че обича едно момче, да бъде толкова жесток към него?

— И след това се появих аз, нали? — попита тихо Харисън. — Дойдох с твоята майка и ти казахме, че съм твоят истински баща… още един баща.

— Това е глупаво — промърмори Уилям, като се бореше със сълзите си. — Това няма нищо общо.

Харисън притисна момчето към гърдите си.

— Разбира се, че има общо. Всеки човек иска да задоволи очакванията на другите. — Той погали тъмната му коса. — А сега нека ти кажа нещо. Искам да бъда твой баща. Искам да те обичам и искам и ти да ме обичаш. Ще очаквам някои неща от теб. Уважение към майка ти и към другите хора… Но винаги ще те обичам за това, което си ти, Уилс, а не за това, което искам да бъдеш. — Той го пусна, за да го погледне в очите. — Искаш ли да опиташ? Само за малко, ти, аз и майка ти в Танър.

Уилям бавно кимна с глава.

— Може да опитаме…

Сълзи потекоха от очите на Лиа. Тя притисна устата си с ръка, за да не я чуят, че плаче, когато баща и син се прегърнаха.

Харисън сгуши сина си и погледна към Лиа.

— Време е да си тръгваме у дома, любов моя, съгласна ли си?

 

 

След месец Лиа и Харисън стояха опрени на оградата на Танър и наблюдаваха Уилям, който обикаляше с новия си жребец в кръг по снега.

— Браво, момчето ми — окуражи го Джордж Ди Ней и плесна с ръце. Той прекоси двора, без да куца много. Подаграта от дълго време не го бе мъчила.

Лиа се засмя от радост, че вижда Джордж Ди Ней с внука си.

— Ти направи баща си толкова щастлив — каза Лиа на Харисън, който стоеше настрани.

Той я прегърна и докосна бузата й с устни.

— Ти си тази, която го направи щастлив. Доведе в къщата на стария Джордж сина му и внука му.

Лиа се разсмя и се почувства като на шестнадесет години.

— В действителност съм му довела двама внука. Харисън повдигна вежди. Тази сутрин бе облечен с морскосини панталони, жилетка и сако, което му подхождаше. Копринената му черна коса бе прибрана назад на опашка по последната мода. В косата му бе затъкнато перото на Колхийк.

— Двама какво?

— Двама внука — повтори тя лукаво и погледна настрани.

Харисън присви очи.

— Не разбирам за какво говориш.

Тя взе ръката му и я сложи върху корема си под зеленото си наметало.

— Бебе ли? — промърмори той шокиран.

Тя го погледна, сините й очи проблеснаха.

— Това, което правехме с теб, докато ни нямаше тук.

Харисън само я погледна щастливо. Красивото му лице се озари от усмивка.

— Не мога да повярвам…

Тя притисна устни към неговите.

— Мисля, че си щастлив — промърмори тя. — Аз съм щастлива. Разбира се, сега трябва и да се ожениш за мен.

— Казах ти вече — каза той нежно. — През тези години ние винаги бяхме заедно. Веднъж вече се сгодихме пред Бога.

— Да, но този път ще го направим в черква с много хора. Искам свидетели.

— Готово! — Той я хвана през кръста и я завъртя.

Лиа се засмя. „Дано винаги бъда така щастлива“ — помисли тя. Смяташе тези девет години за безвъзвратно изгубени. Този мъж до нея, с цвят на кожата като земята на Вирджиния, я върна назад във времето.

Харисън прошепна в ухото й нещо и тя отново прихна.

— Сега ли? Какво ще кажат слугите? Дори не е време за обяд.

Тя се направи на учудена, но мисълта да се люби с него в слънчевата им спалня я правеше щастлива.

— Мамо! — извика Уилям, като спря жребеца. — Къде отивате с татко?

— Вътре — отвърна Харисън на сина си. — За майка ти е твърде студено тук.

— Какъв хладнокръвен лъжец си, Харисън Ди Ней — скара му се тя нежно.

— Мога ли да остана и да продължа да яздя? Дядо Джордж каза, че ще ме научи да прескачам оградата.

— Днес няма да прескачаш оградата — извика Лиа. — Чуваш ли, Джордж Ди Ней? Никакво скачане. Ще си счупи врата, преди да се е научил да язди.

Джордж се усмихна и махна с ръка. Уилям профуча покрай тях, зимният вятър развяваше тъмната му коса, шапката му бе паднала.

Лиа постави ръце около врата на Харисън и опря глава на гърдите му. Зимното слънце топлеше лицето й, бризът си играеше с дългите й къдрици червеникава коса, които падаха върху нейните и неговите рамене.

— Обичам те, ки-ти-хи — промълви тя на индиански, като потъваше все по-дълбоко в омайната бездна на черните му очи.

— И аз те обичам — отговори й Харисън също на индиански и я целуна с любов, която щеше да изгаря сърцето му до края на земните им дни.