Колийн Фокнър
Лиа (26)

Глава двадесет и пета

— Отвратително куче — промърмори Харисън, когато Сам се провря между краката му, като за малко не го спъна и след това изтича след Уилям.

Лиа се засмя. Откакто бяха в полите на Кетскил, пътуването стана по-леко. Имаше по-малко сняг и приличен път, по който да се движат.

Планът на Харисън бе да стигнат Хъдзън и да се опитат да наемат кораб, който да ги закара до Ню Джърси. Лиа все още пазеше две златни монети в джоба си и една обица с изумруд. С това щяха да купят храна и да платят за кораба. Безпокояха се, че голяма част от реката вероятно бе окупирана от англичаните, но в крайна сметка те не будеха съмнение. Едно момче, една бяла и един индианец. Надяваха се да стигнат до американския лагер за седмица или две.

— Това е едно хубаво куче — каза Лиа, като го хвана за ръката.

— Казах ти вече, че тази идея не ми харесва. Да водим с нас куче. Това животно има само три крака, с които да се движи нормално. То не може да върви наравно с нас и кълна ти се във всичко свято, че няма да нося куче върху плещите си.

Лиа стисна ръката му.

— Кучето не ни пречи и ти добре го знаеш. Казах на Уилям, че ако не може да върви наравно с нас, ще трябва да го оставим.

Харисън се намръщи.

— Не може да угаждаш на всяка прищявка на едно дете. Ще го разглезиш твърде много. Ще заприлича на една изгнила тиква. Отвън изглежда прекрасна, а вътре е черна и развалена.

Лиа се учуди на аналогията му.

— Не го глезя, като му позволявам да се грижи за едно куче. Така той поема отговорност. — Тя погледна напред. Уилям и кучето бяха изчезнали. Лиа го предупреди, че не трябва да изчезва от погледа й. Но той бе толкова щастлив с кучето, че често го правеше.

Тя отново погледна Харисън.

— Като чувства известна отговорност, той може да забрави, това, което се е случило, или поне да не мисли за него.

— Искаш да кажеш, че ще престане да мисли за мен.

Лиа пусна ръката му. Знаеше, че ще се стигне до този разговор, но старателно го избягваше.

— Харисън, трябва да се разберем с теб — каза тя тихо. — Уилям трябва да те приеме. Може би не в началото като баща, но…

— Но какво?

Тя насочи вниманието си към пътеката и товара, кой то носеше.

— Не мога да живея така, между два остри камъка както се чувствам в момента.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато съм с Уилям, той се оплаква от теб. Когато съм с теб — тя повдигна ръката си, — ти се оплакваш от него.

— Аз не се оплаквам, по дяволите. Ти ме караш да изглеждам като дете. Това момче е мой син и аз се безпокоя за него. Просто споделям своето безпокойство.

— Ти го наричаш мекере.

— Че той си е мекере. Манипулира те. Разговаря грубо с теб и ти го търпиш.

— Той е едно малко момче.

— Малко момче, което използва това. — Тя тръгна по-бързо и Харисън се затича, за да я настигне. — Той е толкова умен, просто те разиграва, Лиа. Добре знае какво прави. Поставя клин между нас. Ревнува и…

— Той се страхува от теб!

— Защото съм половин шоун, или защото съм неговият истински баща?

Тя се шмугна под един клон, който висеше над пътеката.

— Заради двете, предполагам.

Харисън ядосано удари юмрук по дланта си.

— Значи аз съм тук злодеят? Ти си тази, която си разигравала този фарс в продължение на девет години, вместо да дойдеш и да ми кажеш, че си бременна.

Лиа спря на пътеката и го погледна. Тя сложи ръка на гърдите си.

— Ти ме напусна.

— Твоят баща ме преби до смърт! Каза ми, че си сгодена за Бийл. Каза ми, че никога не си искала да се ожениш за мен, защото съм шоун.

— И ти го послуша? — Тя се изплю възмутено. — Ти не си ме обичал достатъчно, за да дойдеш при мен и да чуеш това, което ще ти кажа със собствената си уста. Кучи син. — Тя го удари по гърдите. — Ти ме остави — повтори тихо тя.

Харисън погледна Лиа.

— Лиа, обичах те повече от всичко на този свят. Просто ми кажи какво искаш от мен. Не мога да променя миналото, но мога да планирам бъдещето. Просто искам да знам какво искаш от мен.

Тя отново тръгна по пътеката. Безпокоеше се за Уилям.

— Не знам какво да направиш. Просто трябва да дадем време на Уилям да те приеме.

Харисън се спря.

— Ами ако не може да ме приеме? — Гласът му проехтя във върхарите на дърветата.

Лиа не отговори. След малко той бе до нея.

— И ако не може да ме приеме? — Взе ръката й, като накара да го погледне. — Лиа?

— Ако той не те приеме, тогава не можем да се оженим. Не може да дойдеш в Танър.

Черните очи на Харисън я пронизаха.

— Шегуваш ли се?

Лиа се насили да го погледне. Чувстваше, че сърцето й се къса.

— Харисън, аз нося отговорност за това момче. Неговото поведение ми показва, че не съм се занимавала сериозно с него. Нося отговорността да стане възпитан младеж. Искам да имам син, който ще допринесе за тази земя, за която сега воюваме.

— А какво ще кажеш за мен? Не си ли свързана и е мен? Това момче е мой син също, Лиа. Нали така?

— Това, което трябва да ти кажа, е, че не мога да живея между двама души, които се карат. Ако трябва да рискувам щастието си за доброто на Уилям, ще го направя.

Тъй като Харисън не отговори, тя го погледна изпитателно. Видя онзи сърдит поглед на варварин, който я бе посрещнал в лагера на шоуните първата нощ.

— Харисън… — Протегна ръка, за да го докосне, но той се отдръпна.

— Да тръгваме — извика той студено. — Губим си времето и изоставаме. Искам да стигнем реката прели падането на мрака.

Уилям тичаше напред пред майка си и индианеца, който се оказа, че му е баща. Гонеше кучето си Сам, което тичаше добре на трите си крака.

— Ей, Сам — извика Уилям. — Подуши червенокожите, които ще вържем и ще измъчваме, преди да ги изгорим на кладата. — Той се мушкаше под дърветата като търсеше въображаемите врагове.

Сам излая, заобиколи Уилям и след това затича надолу по пътеката.

— Почакай! — изкрещя Уилям. — Не трябва да тичаш! — Той плесна с ръце, но плясъкът бе приглушен от ръкавиците, които му бе ушила Бягащия Заек. — Насам момче! Тук, Сам!

Някъде в далечината зад себе си Уилям чу, че майка му го вика. Но Сам бе избягал напред и той се затича, за да го догони.

— Сам! Сам, къде си? Тук! — извика той като се затича по заснежения и неравен път. — Ела, момчето ми!

— Чу, че кучето започна да лае възбудено по някого или нещо.

Уилям се обърна и спря. Кучето лаеше срещу четирима души, които бяха на коне. Лаеше диво.

— Джорджи — извика един висок мъж, който водеше колоната. — Откъде изникна, по дяволите?

Сам се разлая още по-силно, като се мотаеше в краката на конете.

Мъжът, който нарече кучето Джорджи, погледна напред и видя Уилям. Уилям отстъпи крачка назад. Знаеше, че трябва се пази от непознати, но искаше да хване кучето си. Той се наведе и го удари по задницата.

— Хайде, Сам. Ела насам.

Хрътката обикаляше около конете и Уилям.

— Това куче твое ли е? — попита го мъжът, който бе начело.

Сам близна лицето на Уилям.

— Сега е мое — отговори той предпазливо. — Намерих го ранено.

Мъжът сви челото си под широкополата си шапка.

— Така ли? Къде го намери?

Уилям посочи по посока на планините.

— Ей там.

— До една хижа в подножието ли?

— Не видяхме никаква хижа. — Уилям почеса Сам зад ухото, но кучето отново побягна и се насочи към конете.

— Името ми е Марк Лими. А твоето?

Уилям се изправи, като потупа по бедрото. Опита се да примами кучето. Сам кръжеше наоколо и лаеше.

— Уилям, Уилям Бийл. Аз съм от Тайдуотър.

— Сам ли си тук?

Уилям поклати глава. Глупавото куче не идваше. Държеше се така, сякаш познаваше човека. Уилям се ядоса. Искаше да не е сам сред тези непознати хора. Къде ли бяха майка му и индианецът? Харисън носеше „Браун Бес“ и нож.

— Не. Бях отвлечен от мохиканите. Аз и баща ми. Но майка ми и един метис ме спасиха.

Мъжът, който се наричаше Марк Лими, погледна другите мъже и след това отново Уилям.

— Метис ли казваш? Ти познаваш ли този мъж?

Уилям поклати глава.

— Той е на майка ми… — Погледна ги отново. — Някакъв шоун, който е водач на майка ми.

Гласът на мъжа се стегна. Той слезе от седлото.

— Този мъж има ли си име?

Уилям наблюдаваше Сам. Кучето се въртеше около коня на Марк Лами и душеше превръзката, с която Уилям бе превързал крака му сутринта.

— Не, Сам. Лошо куче си ти. Не го дъвчи. — Уилям пристъпи към мъжете.

— Да, той има име.

Марк Лими взе Сам в ръцете си. Кучето се въртеше, но не искаше да се отскубне.

— Как се казва? — попита Лими. — Индианецът?

Уилям наблюдаваше мъжа с кучето.

— Нарича се Харисън, Харисън Ди Ней, мисля. Казва, че е наполовина бял, но аз знам. Струва ми се, че червенокож.

— Къде е този мъж?

Уилям погледна мъжа и посочи кучето.

— Мога ли да си го взема?

— Разбира се. — Лими погали главата на Сам и като доволно изскимтя. — Просто ми кажи къде е това червено копеле?

Преди Уилям да отговори, той чу гласа на Харисън.

— Уилям, Уилям. Чакай ни!

Уилям погледна мъжа, който държеше кучето.

— Той идва!

Марк Лими пусна кучето, то падна на болния си крак и изскимтя от болка.

Уилям изтича към кучето.

— Всичко е наред. — Той свирна. — Всичко е наред, Сам. Ела, момчето ми. — Той тупна по бедрото си. — Ела при Уилс.

Когато Харисън излезе от завоя на пътя, той се спря. Видя трима мъже на коне, а четвъртият бе слязъл. Уилям стоеше между тях с кучето.

Харисън бързо прецени, че тези хора може да бъдат опасни. Бяха облечени в кожени дрехи и имаха вид на трапери. Имаха вид на хора, които бяха яздили доста.

Харисън хвана здраво „Браун Бес“, като съжаляваше, че не бе взел лъка и стрели. Можеше бързо да убие и четиримата. С пушката обаче можеше да стреля само веднъж.

Той погледна през рамо, като се молеше Лиа да не е твърде близко зад него. След това се взря в мъжете.

— Уилям, ела тук — каза той предпазливо. — Ела при мен, сине.

— Не искам да дойда при теб, защото ти не си ми баща — каза подигравателно Уилям.

— Уилс…

Уилям прегърна кучето и го остави да му гали лицето.

— Не ме наричай така. Само приятелите ме наричат така. А ти не си ми приятел.

Мъжът с боброва шапка мина покрай коня си и застана до Уилям.

— Как се казваш, индианецо?

Харисън не отговори. Чу, че Лиа викаше Уилям зад гърба им.

— Казах ви неговото име — каза Уилям. — Харисън. Мисли, че ще се върне в Танър с нас, но няма да стане.

Мъжът с бобровата шапка прониза Харисън с кафявите си очи.

— Истина ли е? Ти ли си метисът Харисън? — Докато говореше, сложи ръка на рамото на Уилям.

Харисън разбра заплахата.

— Да, аз съм.

В момента, когато каза това, един от ездачите скочи и насочи пушката си срещу Харисън.

Харисън вдигна „Браун Бес“ и се прицели в ездача.

— Не бих го направил, ако съм на твое място — извика мъжът с бобровата шапка. — Имаш само един изстрел. Ние имаме четири. С един ще убием момчето, с другия теб.

Харисън погледна и видя, че мъжът държеше здраво ръката на Уилям. Кучето се въртеше наоколо и лаеше непознатите.

Харисън се страхуваше за сина си и свали надолу пушката си.

Ездачът мина покрай него и Харисън видя как замахна с пушката. Удари го по главата. Харисън изпусна „Браун Бес“ и падна в снега. От челото му потече кръв и замъгли очите му. Той примига от кръвта в очите, зашеметен от удара в главата.

Какво, за Бога, ставаше? Къде бяха Лиа и момчето?

Ездачите заобиколиха Харисън, който се опитваше да стане. Чу, че кучето се разлая… и след това загуби съзнание.

Някой го омота с въже около кръста. Харисън се опита да впие нокти във въжето, но го стегнаха силно и той падна отново.

Чу, че Уилям вика кучето си, гласът му ставаше все по-слаб. Слава на Бога, че момчето се бе отървало.

Харисън избърса кръвта от очите си и се опита да се огледа наоколо. Бузата му бе зарита в снега. Бяха го вързали здраво около кръста и той почувства, че го влачат в снега. Някакво копеле го влачеше след коня си!

Харисън стегна ръце и крака колкото се може по-силно, за да се защити. Но въпреки това се удряше във всяка издатина по пътя. Имаше останали дънери от дървета и сняг.

— Тук! Тук ще го обесим — чу един от ездачите да вика.

Да го обесят? Те щяха да го бесят? Харисън се почувства зле. Ще го бесят за какво? Какво, за Бога, ставаше?

Усети, че разхлабват въжето около кръста му, и тялото му падна на заснежената пътека. Гърдите му се удариха в едно дърво и той се строполи на земята, като изпъшка от болка. Чу, че ребрата му изпращяха.

— Той трябва да бъде съден! Трябва да го закараме в града! — запротестира друг. — Не бива така, Марк.

— Защо да не бива. Брат ми и снаха ми са мъртви, защото този червенокож копелдак ги уби. Кое не бива, тогава.

Някой затегна въжето и изведнъж се появиха двама души, които го изправиха. Докато бе в съзнание, Харисън успя да види мъжа с бобровата шапка, който хвърли въжето високо над главите им върху един клон.

Те щяха да го обесят. За това се готвеха.

 

 

— Какво престъпление съм извършил? — попита Харисън.

Някой го удари по устата.

— Какво престъпление? — повтори Харисън. — Не съм сторил нищо.

Мъжът с бобровата шапка, този, който се наричаше Марк, правеше примка.

— Не си направил нищо, освен че си седнал да закусиш с брат ми и жена му, и след това си ги убил. Свети Исусе, дори си откраднал кучето им и си го дал на момчето си.

— Грешите. Търсите някой друг. Не съм аз.

— Сложете го върху един кон. Колкото по-бързо умре, толкова по-бързо ще си отдъхна.

— Казах ви, че бъркате. Идвам от планините. Имам свидетели.

Те го затътриха към един от конете.

— Твоето име е Харисън Ди Ней, нали? — изкрещя Марк.

— Да.

Той се приближи до Харисън. Лицето му изразяваше дълбока омраза.

— Тогава ти си човекът, когото търсим. Брат ми каза името ти, преди да умре в ръцете ми. — Той се обърна, преди Харисън да може да отговори. — Сложете клупа на шията му, момчета, и нека се пръждосва в ада.