Колийн Фокнър
Лиа (24)

Глава двадесет и трета

Колхийк се подпря на вътрешната стена на пещерата и сложи още сухи дърва в огъня. Лявото му рамо го болеше толкова силно, че просто обезумяваше от болка. Усещаше куршума от пистолета на Лиа Бийл, който бе раздробил костта му. Хвърли нова съчка в огъня.

Кървенето бе спряло, но сега раната гореше от инфекцията. Когато махна кожената туника, видя зачервени ивици месо около раната. Знаеше, че ако остави стоманеното парче в плътта си, инфекцията щеше да се разпростре и той щеше да умре.

Кучка. Няколко инча по-надолу и щеше да бъде смъртоносно ранен в сърцето.

Той се усмихна, извади ножа от ножницата и го остави да се нагрява на огъня. Наблюдаваше блясъка на сгорещяващата се стомана.

Но той не умря. Колхийк бе жив. Колхийк щеше да живее, за да си отмъсти.

Той задържа ножа в пламъците, за да прогони лошите духове.

Раната не го тревожеше. По-скоро това, че не успя да вземе момчето, бе голямата му тревога. Лиа Бийл ще трябва да си плати за това, че се подигра с него в селото му. Колхийк не можеше да се примири с мисълта да бъде втори. Харисън също трябваше да си плати за това, че му отне жената, която обичаше.

Колхийк присви очи от болката и треската, която го мъчеше. Защо той и Харисън враждуваха толкова отдавна? Дали заради чернокосата Пролетен Дъжд или заради жената с огнена коса, Лиа Бийл?

Той ще й даде последен шанс. Ще я вземе. Ще й даде възможност да го обича, един последен шанс…

Колхийк махна туниката от рамото си и откри ужасната рана. Обърна се, за да застане на светло. Небето навън бе сиво и зловещо, надигаше се снежна буря. Може би с дни няма да може да се измъкне оттук. Но поне щеше да има време да се излекува. Колхийк бе убил два заека и ги бе оставил отвън пред входа на пещерата. Зайците щяха да са му достатъчна храна, а вода ще има от снега. Докато мине бурята, рамото му ще се излекува и той ще може да продължи.

Колхийк докосна с върха на ножа раната, захапа края на туниката си и я пристегна. Челото му се покри с пот.

Когато мине бурята, когато стане по-силен, той ще тръгне по следите на Лиа Бийл и Харисън. Ще вземе тази жена от метиса, който се смята за по-добър от другите. Ще й докаже, че той е за предпочитане, че Колхийк е по-добър от метиса. Ще я остави да избира — да избира за втори път, още един, последен шанс. И след това…

Колхийк заби върха на ножа в тялото си и захапа по-здраво кожената туника. Почувства как ножът разкъсва кожата му и накрая чу, че металът изтръгва оловното топче.

И след това… Тя ще бъде негова или ще умре…

С нечовешко усилие на волята той изтръгна топчето от кървавата дупка и се подпря върху студената скала. С едно последно усилие взе шепа билки от торбата и покри с тях раната. Наложи ги с парче кожа, за да спре кръвта, след това се загледа в стената на пещерата и изведнъж видя образа на червенокосата жена. Усети, че ножът се изплъзва от ръката му, но нямаше сили, за да го задържи. Всичко се смеси сега, болката и образът на жената, която обичаше…

Търпение, от това имаше нужда сега, за да получи това, което желае. Търпение…

Колхийк затвори очи и изпадна в безсъзнание.

 

 

— Казах ви да вървим — настояваше Уилям, като тичаше пред Лиа и Харисън. — Трябва да бързаме. Трябва да предам съобщението на лейтенант Рос. Татко каза, че трябва да го направя колкото се може по-бързо. Информацията е жизненоважна за армията. Така каза.

Снегът бе започнал да вали следобед. В началото слаби снежинки, които танцуваха и блестяха. Но сега започна да духа вятър и снегът хапеше лицата им. Навяваше големи преспи. Температурата бързо спадна.

— Уилям, Харисън смята, че е най-добре да спрем и да се подготвим за бурята. Ако снежната буря ни завари без огън, ще умрем.

— Снежна буря ли? Това са само снежинки. — Уилям падна в една пряспа и размаха ръце, за да се изправи на крака. Колкото повече се опитваше, толкова по-дълбоко затъваше.

— Не бива да се отказваме. Трябва да продължим.

Лиа се обърна към Харисън. Снегът бе покрил качулката на наметалото му и полепваше по наболата му черна брада.

Той я погледна неспокойно, като се опита да хване Уилям за яката на коженото наметало и да го измъкне от снега.

— Ти можеш да продължиш, а ние с майка ти ще останем да преспим. След ден-два ще изровим замръзналото ти тяло от снега и ще го занесем у дома тържествено.

Лиа почти се засмя. Харисън бе прав. Уилям говореше твърде много, откакто сутринта напуснаха селото на мохиканите. Започна и нея да я дразни. Слава Богу, Харисън се отнасяше към него с чувство за хумор. Това бе добре.

— Това ли искаш? — попита тя Уилям. — Искаш да вървиш сам ли?

Уилям плю настрани и промърмори нещо, като избърса ядосано снега от очите и устата си.

— Това ще бъде чудесно. Ще тръгна сам. Ще предам съобщенията на моите началници сам.

Лиа го хвана за наметалото, преди да тръгне отново.

— Уилям, държиш се глупаво. — Тя просто трябваше да говори силно, за да чуе собствения си глас. — Това е истинска виелица.

Той се опита да се откъсне от нея.

— Остави ме да вървя! Искам да си отида у дома! Искам да предам съобщението на баща ми и да се върна у дома!

Лиа го държеше за наметалото и погледна към Харисън.

— Е, къде ще лагеруваме тогава? Смятах да намерим някоя пещера, но… — Последните му думи се загубиха във воя на вятъра.

Харисън се наведе по-близо, за да могат да го чуят. Главата му не се виждаше изпод качулката му.

— Ще построим вигвам от сняг. Виждам едно подходящо място по-нататък.

— Какво?

— Снежен вигвам. — Той тръгна, като й даде знак да го последва.

Лиа не обърна внимание на протестите на Уилям и го повлече след себе си.

— Виждате ли, тук снегът е направил най-голяма преспа. — Харисън посочи една стена в скалата, която се извисяваше над тях. — Тази стена ще спира вятъра.

— Ще спим в снега ли? — извика Лиа. — И ще ни бъде ли топло?

— Ще се учудите, като разберете колко топло ще ни бъде. Ще се опитам да издигна стена, за да запалим и огън.

Лиа го погледна със съмнение, но той вече бе коленичил, като дълбаеше в пряспата, която бе твърде дълбока.

Лиа дръпна Уилям към себе си и оправи качулката му, за да види лицето му. Очите му бяха пълни със сълзи. Сърцето я болеше за всичко, което бе преживял през последните седмици, но Харисън бе прав. Засега само това можеше да послужи като извинение за поведението му. Тя отговаряше за него и той трябваше да я слуша.

— Знам, че бързаш, за да стигнеш колкото се може по-скоро. Знам, че е важно да предадеш съобщението на баща си на лейтенант Рос, но…

— Мамо, ние можем да бъде на Хъдзън след ден-два!

— Но — продължи тя — за да предадеш това съобщение, трябва да си жив и здрав.

— Той не знае какво говори! — Уилям вдигна ядосано юмрука си по посока на Харисън. — Глупав индианец! Снегът ще ни затрупа. Това не е снежна буря. Трябва да вървим.

Лиа въздъхна. Бе страшно изморена. Очакваше да се разбере със сина си, но вместо това завари едно мърморещо и упорито момче.

— Уилям, не можеш да говориш така за Харисън.

— Мога да кажа всичко, което искам. Глупав индианец. Татко казваше, че те всички са глупави езичници.

— Твоят баща вече не е жив. Аз съм майка ти и аз съм това, което имаш само. Аз съм тази, която вземам решения.

Той кимна по посока на Харисън.

— Искаш да кажеш, че той взема решения.

Тя го хвана по-здраво за наметалото. Търпението й се изчерпваше.

— Имам предвид себе си. Сега аз отговарям за теб.

— Досега ти не си се грижела за мен, мамо. Затова успяха да ме откраднат.

Лиа не искаше да спори с него. Не искаше да обвинява мъртвия, но трябваше да го направи. Уилям бе достатъчно голям, за да разбере истината. Може би я знаеше, но не искаше да я приеме.

— Уилям, не исках да отиваш в Ню Йорк. Не си ли спомняш? Казах, че там не си на сигурно място. Баща ти те взе въпреки моите протести. Помниш ли?

— Не си спомням! — изкрещя той ядосано. — Не знам такова нещо!

Тя го хвана още по-здраво за наметалото.

— Добре, но факт е, че аз съм твоята майка, и ще правиш това, което ти кажа. Сега ще лагеруваме тук, докато още виждаме носовете си върху лицата.

Той вдигна ръце, като скръсти високо китките си.

— Ще ме насилиш да остана? Ще ми вържеш ръцете, както те правеха, така ли?

Думите му я жегнаха. Тя го пусна. Когато заговори, тонът й бе нежен, но твърд. Ясно бе, че цял ден можеха да продължават да говорят по този начин и нямаше да има никакви резултати.

— Събери дърва и ги донеси тук при нас. Уилям тръгна да търси дърва нацупено.

— Гледай да са хубави! — извика тя след него. — Защото иначе ще трябва пак да търсиш.

Тя го видя, че тръгна. Наблюдаваше го дали ще направи това, което му каза, и след това отиде при Харисън.

Мина през преспите, които ставаха все по-дълбоки, коленичи до Харисън и започна да копае с него. Той бе направил вече доста голяма дупка в снега. Бе намерил една здрава кора от дърво и я използваше като лопата.

— Ядоса ли те? — извика той, като хвърляше снега зад себе си.

Лиа загреба сняг с шепите си.

— Започвам да мисля, че трябваше да го оставя при мохиканите…

 

 

Снегът продължи да вали през нощта и на другия ден. Лиа, Харисън и Уилям седяха в снежната пещера, която бяха направили до скалата. Харисън издигна една стена пред входа и запали огън, който постоянно гореше. Беше ужасно студено. Топлината от огъня нагряваше вътрешността на снежния вигвам, а отвън духаше толкова студен вятър, че снегът просто не можеше да се стопи.

Въпреки виещия вятър Лиа спа добре върху коженото си наметало, а това на Уилям използва като одеяло. Харисън наблюдаваше огъня през цялата нощ с пушка в скута си.

Лиа знаеше, че се страхува Колхийк да не е някъде наоколо и да ги дебне, но никой от двамата не спомена името му. Засега трябваше само да бъдат нащрек и да вървят колкото се може по-бързо на юг. Щом стигнат пределите на цивилизацията, той нямаше да бъде толкова опасен за тях.

Тя се събуди рано сутринта и пропълзя покрай Уилям. Седна до Харисън и двамата се заговориха. Независимо от опасността, която ги дебнеше заради снежната виелица, Лиа бе спокойна. Започнаха да обсъждат плановете си за бъдещето.

За първи път от много години тя почувства радостна надежда в сърцето си. Харисън очевидно бе решил да се върне в Танър и да започне там живота, за който бяха мечтали като юноши. Очакваше с нетърпение да се завърне при баща си и да поиска прошка. Искаше и той самият вече да стане добър баща.

Заговориха за Уилям и решиха, че след като се върнат у дома, в Тайдуотър, ще му кажат за плановете си да се оженят. Харисън смяташе, че трябва да се оженят след няколко седмици. Лиа знаеше, че Уилям трудно щеше да приеме това. Може би ще мисли, че предава Едмънд. Но Лиа не смяташе отново да принася в жертва живота и щастието си.

Още не бе решила как ще му каже, че Харисън е неговият баща. В един момент смяташе, че трябва да порасне, за да му каже, но след това решаваше, че за него ще бъде по-добре да се върне в Танър, като знае истината.

Харисън чувстваше, че момчето трябва да знае истината, но й каза, че ще се съгласи с всяко нейно решение. Надяваше се, че ако успее да създаде приятелски отношения с Уилям по време на пътуването, то тогава за момчето щеше да бъде по-лесно да приеме истината. Досега опитите за сближаване, които бе направил, бяха грубо отхвърлени.

След като Уилям се събуди, те закусиха с храната, която бе приготвила Бягащия Заек. Харисън започна да дялка пулове за дама от дърво. В началото Уилям отказа да се включи в тази дейност, но след като седя в продължение на два часа върху кръстосаните си крака и наблюдаваше Харисън, го попита дали няма нужда от някаква помощ.

Харисън предложи на сина си един нож, който му бе дала Бягащия Заек, и скоро двамата седяха един до друг и дялкаха пуловете за дама. Харисън говореше, докато Уилям седеше и се опитваше да се държи резервирано.

Като видя баща и син да седят с кръстосани крака един до друг, в гърлото на Лиа се надигна буца. Никога не бе и помислила, че могат някога да бъдат семейство, само те тримата. Сега това бе реалност.

След като издялкаха пуловете, черните бяха отбелязани с Х. Харисън нарисува с овъглена пръчка квадрати върху опакото на коженото си наметало и тримата започнаха да играят. Играха в продължение на часове. Като се свечери, снегът престана да вали. За победител бе обявен Харисън. Малко след него бе Уилям. Двамата, син и баща, дразнеха Лиа колко слабо играе и й предлагаха да я учат.

Тази вечер те ядоха сърнешко месо, сушени плодове и последния царевичен хляб, който им бе дала Бягащия Заек. Лиа и Уилям заспаха, а Харисън отново остана на поста си. Независимо от предложението на Лиа да го замести, за да поспи, Харисън настояваше, че това е негово задължение. На разсъмване Лиа се събуди и видя, че съпругът и синът й ги нямаше.

— Харисън? Уилям? — Лиа изпълзя от заслона, като примигваше на светлината. Бурята бе преминала и оставила планини от сняг наоколо. — Харисън?

— Тук сме! — извика й той отнякъде. След малко се появи по една пътека, която почти се бе загубила в снега.

— Къде е Уилям? — попита тя, като се изправи.

— Хвърлих проклетото момче от скалите — отговори той сериозно.

Лиа едва се сдържа да не се засмее. Дали Харисън винаги е имал това чувство за хумор? Не си спомняше, но може би на шестнадесет години бе твърде млада, за да разбере това.

— Къде е той?

— Е, добре. — Той се отърси от снега. — Не съм го хвърлил от скалите, защото трябваше да вървя твърде дълго, за да го намеря. Но го намерих и завързах за един дъб на една миля оттук.

— Сериозно ли? Къде е той?

— Наблюдава един капан за зайци. Показах му как се прави капан и сега се крие зад едно дърво и наблюдава как заекът ще се хване.

— Наистина ли ще се хване?

— Не. Но му е много интересно и следващия път ще може да направи още по-добър капан сам. Той е много умен, когато не използва енергията си за саркастични обвинения.

Тя се изправи, като се смееше. Бе без наметало и почувства студа, но не каза нищо. Искаше да получи целувка от мъжа, когото обичаше.

— Целувка — прошепна тя.

Той се наведе и леко докосна устните й.

— Хубаво е — подразни го тя, — но не може ли още по-хубаво, така, както един мъжествен шоун може да го направи.

Той я погледна с тъмните си очи.

— Играеш си с огъня, мила. — Той я хвана през кръста така здраво, че Лиа извика. Тя сложи ръцете си върху широките му рамене. — Така ли?

Той притисна устата си към нейната, притегляйки я силно. Прокара езика си между устните й, целуваше я страстно. Тя усети, че по цялото й тяло се разлива блажена топлина. Още една целувка и коленете й се подкосиха. Една целувка и после още една.

Отметна глава назад, останала без дъх. С блясък и очите, тя се надигна на пръсти и прошепна нещо в ухото му.

Той повдигна вежди:

— Тук? Сега?

— Тук — отговори тя. — Сега.

— А момчето?

— Какво момчето? — Тя взе ръката му и го дръпна да влязат вътре. — Ти самият каза, че е зает.

Харисън се промъкна след нея.

— Не знам, Лиа. Аз…

Тя вече събличаше туниката си. Твърдите й гърди бяха настръхнали от студа, зърната й се втвърдиха.

— Не искаш ли? — Тя развърза връзките на гамашите си.

Погледът на Харисън проблесна при вида на гърдите й и той въздъхна.

Лиа го погледна и видя, че я съзерцава с очи, замъглени от желание.

— Просто набързо — промърмори тя с дрезгав глас. Коленичи, като се наведе към него, за да целуне трапчинката на брадата му. Докато го целуваше, свали ръкавицата му и приближи ръката му до гърдата си.

— Изкушаваш ли ме?

Тя го целуна по адамовата ябълка.

— Харесва ли ти?

Той изпъшка, когато тя докосна с пръсти набъбналия му член през панталоните.

— Мисля, че ми харесва — каза й Харисън.

— И на мен — отговори Лиа.

Пръстите й намериха връзките на гамашите му и с малко помощ от негова страна, тя ги събу.

— Тук е студено — оплака се той. Тя го бутна леко върху наметалото.

— Нека те стопля.

Той я хвана за голия кръст, придърпа я към себе си и започна да се притиска към гърдите й.

— Сладка моя — стенеше той.

Тя го възседна, като притискаше бедрата си в неговите. Членът му докосваше голото й бедро и тя стенеше доволна.

— Магьосница — подразни я той, като захапа нежно зърното на гърдите й между зъбите си.

Тя хвана члена му и започна да го гали. Наслаждаваше се на неговите стонове от удоволствие. Той бе отпуснал отново главата си върху наметалото й.

— Магьосница, вълшебница…

Тя се засмя гърлено и се надигна, като вмъкна члена му в себе си.

— Лиа…

Тя затвори очи, усещаше биенето на пулса си. Повдигаше се над него и се наслаждаваше на усещанията си. За момент забрави всичко наоколо. Това, което имаше значение, бе само усещането, че се любят и тази първична нужда да се наслаждават един на друг.

Той прокара пръсти през разпуснатата й коса и я дръпна към себе си, докато устните им се срещнаха в един върховен танц на страстта. Тя се движеше над него все по-бързо и по-бързо, желанието й ставаше все по-горещо и по-бурно с всяко движение на члена му.

Лиа вдигна глава, за да си поеме дъх. Сега, с ръце, обхванали бедрата й, той се движеше все по-бързо… и по-дълбоко.

Още едно движение и Лиа изпита върховното блаженство. Простена отново и почувства пак вълните на екстаза. За момент Харисън преустанови движенията си, но след това, не можейки да се контролира повече, я обърна по гръб и самият той изпита върховното блаженство да я притежава.

Стенанията на Харисън накараха Лиа да се усмихне. Пое дълбоко дъх. Почувства се умиротворена. Харисън я обърна, като се задъхваше.

— Облечи това, магьоснице — каза той, като й хвърли туниката. — Преди синът ти да е видял каква блудница си.

Тя се засмя, като се обличаше.

— Признай си, че така ме харесваш.

Той също се засмя и започна да обува босите си крака в гамашите и да ги стяга с връзките.

— Няма да го призная, а отново ще те любя. Лиа оправи косата си.

— Любят се хората, които са влюбени един в друг. Това е едно от нещата, които Уилям трябва да разбере.

— Съгласен съм, но нека не стоварваме всичко на главата му в един ден. Ти самата каза…

Лиа бе толкова съсредоточена в опитите си да развърже връзките на гамашите си, че не забеляза, че Харисън спря насред изречението.

Нещо я накара да погледне към вратата.

Тя извика слабо. Беше Уилям. Стоеше там и държеше един умрял заек за краката, като я гледаше укорително.

— Уилям…

Лицето на момчето се изопна.

— Значи това, което татко казваше, е вярно, така ли?

Лиа се намръщи.

— Какво?

— Той каза, че те е спасил, като се е оженил за теб, но не знае дали е постъпил правилно. — Уилям сви горната си устна презрително, така, както много пъти правеше това Едмънд. — Ти си просто една проститутка, мамо.