Колийн Фокнър
Лиа (23)

Глава двадесет и втора

Тази нощ Харисън и Лиа спаха един до друг в дома на мохиканите, а синът им лежеше между тях. На разсъмване се събудиха и видяха, че Бягащия Заек бди до мъжа си. За учудване на Лиа и Харисън Азар бе прекарал нощта.

— Как е той? — попита тихо Лиа, за да не разбуди другите семейства, които спяха в жилището.

Бягащия Заек поклати тъжно глава. Тъмните й очи бяха зачервени.

— Умира.

Лиа се наведе към нея и взе ръката й. Ясно бе, че Азар нямаше да живее дълго. Дишаше все по-тежко. Лицето му бе станало синкаво. Около него миришеше на смърт.

— Благодарим ви, че се грижехте за сина ни — каза Харисън.

Бягащия Заек ги погледна.

— Значи той не е син на белия човек, който се самоуби.

— Не — отговори Лиа. — Но момчето не знае. Все още не знае.

Индианката се усмихна.

— Казвах на този стар мъж, че това не е бяло дете. Казах му, че в жилите му тече кръв на червенокожи. Дори и кръвта на шоуните прави хората твърде различни.

Лиа погледна встрани. Трудно й бе да сдържи усмивката си.

Харисън също се засмя.

— Тази жена знае, че днес вие тръгвате и ще вземете момчето, но нека ви приготвя храна и обувки за снега. Пътуването ви ще бъде дълго и трудно, щом сте решили да стигнете Чеспийк.

— Не е необходимо да правиш това.

Бягащия Заек ги погледна изморено.

— Без обувки за сняг няма да можете да прекосите планините. Не усещате ли миризмата на бурята, която идва? — Тя погледна съпруга си, очите й се изпълниха с любов. — Освен това някой трябва да носи обувките на Азар. Той няма нужда от тях там, накъдето е тръгнал.

— Благодарим ти за предложението — отговори Харисън. — Бихме искали да ти дадем нещо в замяна, но нямаме нищо. Ограбиха ни по пътя. Взеха ни конете и багажа.

Бягащия Заек махна с ръка.

— Вашият подарък бе детето. Азар се подмлади с него. Не бях го виждала отдавна да се смее, откакто загинаха синовете ни.

Азар се размърда и Бягащия Заек хвана ръката му.

— Толкова си близо — прошепна му тя. — Толкова близо, съпруже мой. Освободи се от болката. Не виждаш ли светлината?

Той размърда клепачи.

— Не искам… не искам да тръгвам сам… стара жено. Не и без теб…

— Стар глупак. И аз ще дойда скоро — успокои го Бягащия Заек. — Само ще затвориш очи и аз ще бъда при теб. Ние всички ще бъдем заедно, ти, аз и синовете ни.

В гърлото на Лиа се надигна буца и тя прехапа долната си устна. Усети вкуса на кръв в устата си. Помоли се тя и Харисън да бъдат заедно и в смъртта така, както тези двамата.

Харисън сложи ръка на рамото й. Разбираше колко тежко преживява всичко това.

— Трябва да тръгваме — прошепна Лиа.

— Не. — Бягащия Заек погледна умолително Лиа. — Останете. Смъртта е момент, който трябва да се празнува. Да се сподели с другите.

Гърдите на Азар хриптяха при всяко вдишване.

— Аена? — извика той.

— Момчето — каза Бягащия Заек. — Той вика момчето.

— Ще го доведа. — Харисън отиде при спящия Уилям и приклекна до него. — Уилям — каза той нежно. — Уилям, събуди се.

Лиа наблюдаваше от огнището Харисън. Това бяха първите думи, които казваше на сина си.

Уилям се обърна и се събуди бавно.

— Уилям, трябва да станеш. Азар умира.

Уилям отвори очи.

— Какво? — попита сънено той. — Какво ми каза, червенокожи?

Лиа видя, че очите на Харисън проблеснаха. Той просто се сви, когато чу Уилям.

„Моля те, Уилям — молеше се тихо тя. — Покажи му добрата си страна, покажи му съчувствието си.“

— Казах, че старият мъж Азар умира — повтори Харисън. — Той те вика.

Уилям седна, като сгъна крака под себе си.

— Нека умира — отговори студено той. Харисън се обърна към Лиа. Погледите им се срещнаха.

Досега Лиа не бе мислила, че между Харисън и Уилям ще възникнат проблеми. Тя твърде наивно смяташе, че той ще обикне Харисън така, както го обичаше тя. Стана и отиде при Уилям. Леко отстрани Харисън и коленичи до него.

— Уилс, той умира.

— Не ме интересува. Нека това червенокожо копеле умре.

Лиа почувства, че реката й трепери, когато я протегна към Уилям. Тя не очакваше, че синът й ще се държи така. Не и нейният Уилям.

— Уилс, нали този мъж се грижеше за теб? Нали той те купи от човека, който те взе от форта? Нали той бдеше над теб, докато бе болен?

Лиа усети, че Харисън застана зад гърба й. Знаеше, че Харисън ще помисли, че синът й е студен и безотговорен. Разбира се, той не би могъл да го разбере. Не можеше да разбере какви изпитания е преживял Уилям. Момчето просто реагираше неадекватно в една сложна ситуация.

Лиа хвана ръката на Уилям и го дръпна да стане.

— Уилс, той умира и иска да те види. Уилям се засмя презрително.

— Един истински мъж не може да уважава червенокож!

Майко, аз съм Бийл.

Лиа го стисна по-здраво за ръката.

— Направи го от уважение към мен — каза тя бавно, но твърдо. — Ще отидеш и ще му кажеш сбогом.

Уилям тръгна неохотно с майка си към огнището. Харисън вървеше след тях.

Когато приближиха до Азар, Лиа се наведе и дръпна сина си към себе си.

— Той е тук, Азар — каза тя. — Аена е тук.

— Аена? — Азар се опита да отвори очи. — Аена?

Лиа взе ръката на Уилям и я постави в ръката на стария човек.

— Тук — каза тя. — Той е тук.

Азар се засмя.

— Обичах те, момчето ми — измърмори той, като стисна ръката на Уилям. — Обичах те… — Той го стисна още веднъж и главата му падна назад.

Лиа видя как гърдите на Азар се надигнаха още веднъж и след това ръката му се отпусна.

Бягащия Заек нададе сърцераздирателен вик. Лиа скочи, като пусна Уилям. Тя притича до Бягащия Заек, коленичи от другата страна на Азар и прегърна старата жена. Бягащия Заек се опитваше да контролира емоциите си.

— Няма нищо, поплачи — успокояваше я Лиа, като люлееше, като че ли бе дете. — Няма нищо лошо в това да плачеш за човека, когото обичаш.

— Моят Азар — стенеше индианката. — Моят мил го няма вече.

Лиа бе толкова съпричастна към скръбта на жена и толкова много искаше да облекчи болката й, че не видя кога Уилям излезе.

Харисън последва момчето. Реши, че трябва да говори с него, без да проявява някаква омраза. Знаеше, че не трябва да бъде категоричен. Ако искаше да бъде в добри отношения със своя син, трябваше да изчака. Но някой трябваше да каже на момчето колко лошо се държало, и ако Лиа не го направи, той трябваше да го стори.

Уилям погледна Харисън и след това отклони погледа си от него, като че ли той не съществуваше.

— Той бе индианец. Сега е мъртъв индианец.

Харисън искаше да удари момчето. Лиа му бе каза колко интелигентен е техният син, колко е умен, колко обича земята на Тайдуотър. Не му бе казала обаче, че едно досадно дете.

— Кожата на човека няма значение. Доброто дело добро дело. Този човек те е защитил, той се е грижил теб, докато дойде майка ти.

Уилям сви рамене.

— Не трябваше да идва. Аз щях да се върна сам.

— Съмнявам се дали щеше да можеш.

— Точно това казваше и той. Глупак.

Харисън сграбчи Уилям за ръкава.

— Би трябвало да се срамуваш да говориш така пред един умрял човек.

Уилям се обърна към Харисън и го погледа враждебно.

— Кой си ти, че си позволяваш да ми говориш по този начин? — Той дръпна ръката си от Харисън. — Не те познавам кой си или какъв си на майка ми, но е по-добре да си гледаш работата, червена кожа.

Харисън хвана Уилям за рамото и го завъртя. Бе изгубил всякакво търпение. Не знаеше защо момчето е толкова невъзпитано, а и мразеше да му дават акъл!

— Чуй ме, ти, магаре такова…

— Харисън!

Харисън погледна. Лиа бе застанала зад тях.

— Какво става?

Нима и тя го обвиняваше за нещо?

Харисън пусна Уилям и момчето побягна. Изтича бързо през вратата.

Лиа постоя известно време и след това тръгна след Уилям, без да каже нищо.

Тъй като нямаше къде да отиде, Харисън остана сам. В гърдите му бушуваше буря от гняв. Лиа бе толкова възпитана жена. Как е могла да отгледа такъв син? Как е могла да позволи на Бийл да формира съзнанието на сина й и да направи от него толкова нетолерантно дете? Как е могла да възпита сина си с толкова много предразсъдъци, като знае, че баща му е наполовина шоун?

Харисън влезе отново в къщата и тръгна към огнището на Азар. В устата си усещаше горчилка.

 

 

— Твърдя само, че трябваше да се държиш по-добре — каза Лиа внимателно, като вървеше до Харисън. Напуснаха селото на мохиканите късно сутринта с пълни торби с храна и обувките за сняг, завързани на гърбовете им. Един от мохиканите даде на Харисън скъпа пушка Браун Бес, барут и амуниции.

За Лиа бе трудно да напусне Бягащия Заек. Тя прегърна и целуна възрастната жена, и се закле, че никога няма да забрави нея и съпруга и, както и това, което бяха направили за сина й.

Сега Лиа, Харисън и Уилям се движеха на югоизток. Трябваше да бързат, ако искаха да се измъкнат от планините Кетскил, преди да е настъпила тежката зима с големите снеговалежи. Уилям тичаше напред по пътеката, като остави Харисън и Лиа да си говорят.

— Да се държа по-добре? — Харисън изсумтя. — По дяволите. Азар е мъртъв. Ядосах се как се държи момчето и затова реагирах.

— Ти го изплаши. Държа се лошо с него. Той е само на осем години.

— Лиа, този човек умря, за да спаси Уилям. Едно момче на осем години е достатъчно голямо, за да разбере това. Достатъчно голямо, за да покаже уважението си.

— Ти си твърде суров към него.

— А ти си твърде мека към него. За Бога, той говори точно като Бийл. Толкова арогантен е.

Лиа прегази през снега от страната на Харисън, като се опитваше да контролира емоциите си. През последните няколко дни бе й се насъбрало твърде много. Толкова много неща се бяха случили, толкова много промени. Не искаше да се кара с Харисън, но чувстваше, че трябва да защити Уилям.

— Може ли само да бъдеш малко по-търпелив? Той е преминал през големи изпитания. Индианците го отвлякоха. Разбира се, че ще се отвращава от тях.

— Той е отвлечен от хора, които са били жестоки към него. Мисля, че Азар и Бягащия Заек никога не са били груби. Те са били винаги внимателни към него. Лиа, старият мъж достатъчно го е обичал, за да го носи през планините.

— Ти си възрастен човек. — Тя се мушна под клона, който Харисън бе повдигнал, за да мине. — За теб е лесно да видиш разликата.

— Не си права, Лиа. Момчето е достатъчно умно, за да разбере нещата.

— Дразниш се от това, че те нарича червенокож. Нали така? Дразниш се, защото си наполовина шоун. Дразниш се от това, което той ще помисли за теб.

— Много си права! Как мислиш, че се чувствам аз? Синът ми ме мрази. Той не ме познава, но ме мрази, защото кожата ми има различен цвят от неговата. По дяволите, дори и такава разлика няма. Той прилича на мен, Лиа. Все едно, че виждам своето лице като малък. Как, по дяволите, никой не е разбрал това досега?

— Бабата на Едмънд е била тъмна ирландка. Всички казваха, че е взел нейните черни очи и тъмна кожа.

Харисън се засмя подигравателно.

— Искам да кажа, че за нас ще бъде трудно да се сближим, след като той дели хората на различни категории — бели и цветнокожи.

Лиа не знаеше какво да отговори. Просто не знаеше как да реши този проблем. Обичаше Харисън и искаше да живее с него. Но тя също така обичаше Уилям и трябваше да направи всичко възможно, за да могат и тримата да живеят заедно.

— Ще говоря с него — отговори тя внимателно.

За момент Харисън замълча. Когато заговори отново, гласът му бе по-спокоен.

— Лиа, не бих искал този проблем да ни разделя. През тези няколко седмици ти преживя един истински ад, от който успя да се върнеш. Заслужаваш да бъдеш щастлива. Искам аз да те направя щастлива. Искам и тримата да бъдем щастливи. Искам да опозная сина си. Искам да го обичам така, както обичам теб. Искам да го приема така, както ти го приемаш. — Той хвана ръката й и я стисна в кожената ръкавица. — Искам да те обичам повече, отколкото те обичам сега. Пред нас е бъдещето.

— Бъдещето? — Тя погледна към небето. Видя една сива стена, която се надигаше откъм северозапад. — И какво е нашето бъдеще сега, когато съм вдовица?

Харисън хвана раменете й, като я прекъсна грубо.

— Какво ще бъде нашето бъдеще ли? — Той я погледна с черните си очи, които тя обожаваше. — Ти ще станеше моя съпруга, Лиа, а аз твой съпруг.

Тя се усмихна и го погледна влюбено. В името на всичко свято, наистина бе хубаво, че отново бе любима.

— Съпруг и съпруга? Как? Харисън, не мога да живея във вигвам. Трябва да се грижа за плантацията. Трябва да възпитавам сина си.

— Ние двамата ще възпитаваме сина ни.

Тя обви ръце около врата му и го притисна към себе си.

— Ние имаме син — прошепна тя. — Танър ще бъде негова земя един ден. Аз нося отговорност към тази земя. Сигурна съм, че ще спечелим тази война и тогава Уилям ще бъде наследник не само на Танър, но и на цялата страна.

— Не знам много за тази война и за твоята вяра в нея. Твърде дълго живях откъснат от тези неща. Но щом вярваш в тази кауза, а и моят баща вярва в нея, тогава и аз ще повярвам.

Тя се засмя.

— Не те карам да се биеш. Аз давам своя дял в борбата за свобода, когато съм на полето. Давам храна за гладните войници, дори и памук за дрехите им.

— Ти не искаш от мен да се бия, така ли? — подразни я той и хвана ръката й. Двамата вървяха като ученици ръка за ръка. — Тогава какво искаш? Да сменя кожените си дрехи с копринени чорапи и панталони? Искаш отново да стана плантатор, така ли?

— Не искам това от теб. Не мога да го искам. Твоят живот е животът на шоуните.

— Не, не знам. Може би ще стана господар на Танър. Ще играя карти с часове. Ще гледам хубави коне, ще имам мулатка за любовница.

Тя взе шепа сняг от земята и я пръсна в лицето му.

— Ако го направиш, ще ти прережа гърлото — заплаши го тя, като изтича напред, преди той да я сграбчи.

Харисън побягна след нея. Хвана я след две широки крачки и я събори в пряспата. Лиа се смееше и викаше докато той търкаше лицето й със сняг. Тя риташе и опитваше да се освободи от него.

— Помоли ме — каза той.

Тя въртеше главата си насам-натам, като се смееше.

— Какво? Просто ме пусни!

— Помоли ме да дойда в Танър. Помоли ме да стана твой съпруг и баща на Уилям.

Лиа престана да се бори. Хвана раменете му с ръка. Погледите им се срещнаха. Не искаше да мисли за това, защото се страхуваше, че Харисън няма да пожелае да се върне в Делауер. Но сега той каза, че желае. Каза, че ще го направи за нея и сина им.

— Ще се откажеш от живота при шоуните заради мен.

— Отдавна не се чувствам доволен там, мила. Може би никога не съм бил доволен. Отидох там, за да се махна от теб и света, който ме бе отхвърлил. Но никога не съм се чувствал там като у дома си. Баща ми ми липсваше. — Той я целуна по върха на студения й нос. — Ти ми липсваше. Когато настъпи пролетта, Звездна Светлина ще тръгне с моите хора на запад. Аз никога не съм смятал да тръгна с тях. Никога не можах да свикна напълно с тях. Твърде много притежавам от баща си. — Той се засмя носталгично. — Мисля, че прекалено дълго бях далеч от дома си, съгласна ли си?

Лиа докосна устните му.

— Обичам те — промълви тя. — Помни това винаги.

Те се целунаха отново, но сега целувката им бе любовна. Целувка, която слагаше началото на тяхното бъдеще.

Когато Лиа отвори очи, видя пред себе си мокасините на Уилям. Наблюдаваше ги повече като генерал, а не като малко момче.

— Мамо! — смъмри я той.

Харисън стана, пое ръката на Лиа и й помогна да стане.

— Уилям — произнесе Лиа нежно. Знаеше, че трябва да му каже за Харисън, за това, че го обича, че той ще бъде нейният съпруг. Но сега не бе нито времето, нито мястото за това. Тогава какво да направи?

— Уилям, знам, че е трудно да разбереш, но…

— Мамо, ти не уважаваш паметта на баща ми, твоя съпруг. Твоето поведение ме отвращава.

Преди Лиа да му отговори, той тръгна надолу по пътеката, като я остави обидена и объркана.