Колийн Фокнър
Лиа (2)

Глава първа

Девет години по-късно

1 ноември, 1776, имението Танър, Делауер

 

Лиа Танър Бийл слезе от коня и се насочи към групата мъже и жени на нивата.

— Не така, Флора — извика тя компетентно. — Нека ти покажа.

Квартеронката, облечена в пола с ярки цветове, се дръпна назад.

— Добро утро, господарке — каза тя меко и топло. — Прекрасен ден.

— Денят е прекрасен, а сега ме погледни… — Лиа хвана царевичното стъбло и внимателно откъсна кочана. — По този начин няма да унищожиш стъблото, което ще се използва за фураж през зимата, а и не увреждаш зърното. Когато завали, тази царевица ще нахрани хората на Уошингтън.

Флора кимна с глава и хвана стъблото, като внимателно откъсна другия кочан царевица.

— Точно така — похвали я Лиа. — Правиш го точно както трябва. — Тя се приближи до жената и понижи глас. — Вече ти казах, Флора. Не е необходимо да работиш на полето. Мога да те използвам за кухнята или в моя офис. Трябва да прегледам някои счетоводни книги, а ти пишеш цифрите така добре, както и аз.

Флора поклати глава и се придвижи към следващото стъбло.

— Не, мадам. Вече ви казах. Обичам полето. Обичам да си цапам ръцете. — Тя се засмя. — Ще направя това, което ми казвате, но ако трябва да избирам, ще остана с моите братя. — Тя кимна по посока на невръстните момчета, които също събираха царевица.

Когато Уошингтън призова за набиране на войници, Лиа реши, независимо от желанието на своя съпруг, да изпрати повечето от здравите си слуги, свободни или роби, да служат в армията, там, където има нужда от тях. Хората от Делауер до крайбрежието на Чеспийк се подсмиваха, че една жена може да ръководи плантация с работници само от жени, деца и стари мъже. Но Лиа бе успяла. Вместо да засади тютюн през пролетта, както винаги бе правила, тя пося царевица и жито, за да храни гладните мъже, които се биеха за свободата си. Пося и памук, за да се погрижи да им е топло.

Лиа погледна с уважение Флора и продължи по реда. Квартеронката бе метреса на нейния съпруг и тя искаше да е доволна. Ако Флора бе щастлива, и Едмънд щеше да бъде щастлив. Ако Едмънд бе щастлив с Флора, щеше да остави Лиа на спокойствие.

— Както желаеш, Флора, но ако промениш решението си, моля те, кажи ми.

Лиа продължи по-нататък и кимна на стария черен мъж, който береше царевица по реда до Флора.

— Чудесно, Ноа. Ти си едно доказателство, че възрастта означава мъдрост.

Старият мъж се засмя и продължи да работи, като припяваше една ритмична африканска песен, а момчетата му пригласяха, докато той късаше кочаните от стъблата. Събираше ги в конопена торба, която висеше на рамото му.

Лиа мина по-нататък по реда, като говореше с работниците, хвалеше ги, ръкуваше се с тях. През последните осем години бе научила много. Ръководеше плантацията и едно от нещата, което бе научила, бе, че трябва да ги посещава и да я виждат на полето. Наемането на надзирател, независимо от неговите качества, не бе достатъчно. Работниците искаха да виждат своя господар или господарка. Независимо дали бяха роби, наемни или свободни, работниците имаха нужда от похвала, когато работеха добре. Лиа оправи къдрица от червеникавата си коса, която бе паднала от панделката й, и тръгна към коня си.

Високите й кожени ботуши се подаваха под маслиненочерната й пола и оставяха леки следи върху земята на Делауер.

Едмънд й бе предоставил напълно ръководството на плантацията малко след като роди, преди осем години. Още в началото за всички бе ясно, че Едмънд никога няма да стане фермер. Той предпочиташе живота с карти, жени и конни надбягвания и след раждането на техния син Лиа се бе примирила с тези негови пороци. Не се интересуваше какво правеше Едмънд. Преди всичко той харчеше собствените си пари. Беше я оставил да прави това, което обича.

Лиа въздъхна, като се върна в спомените си. Разбира се, имаше и други отстъпки. В замяна на свободата да ръководи имението Танър Едмънд очакваше от нея да бъде една любяща съпруга пред хората. Искаше да се държи като лейди, независимо дали е в полето или под навеса, където се сушеше тютюнът. Очакваше от нея и да следи за образованието на нейния син и… негов наследник.

Лиа въздъхна, хвана юздите на своята дореста кобила и бързо скочи на седлото. Липсваше й синът й Уилям. Тя определено не бе съгласна Едмънд да го вземе в Ню Йорк със себе си, в лагера на американската армия, въпреки че съпругът й настояваше за това, като я убеждаваше, че ще бъдат на сигурно място. Но Уилям настояваше да отиде и Едмънд го взе с нейно разрешение. В продължение на осем седмици ги нямаше. На два пъти Уилям й бе писал, за да й разкаже за приключенията си. Беше видял генерал Уошингтън и играл с него на дама. Бе стрелял с оръдие. Беше свирил с рог. Пишеше, че прекарва чудесно и като порасне, ще стане войник като баща си.

Като баща си…

Лиа почисти окото си от праха, който я дразнеше. Уилям растеше толкова бързо. Няма и да разбере кога ще стане мъж. Едмънд вече смяташе да го изпрати да учи във Франция, за да получи добро образование.

Шумът от тропота на копита я откъсна от мислите й. Тя дръпна юздите. Един войник в униформа на полицай от Делауер се приближаваше на кон към нея.

— Мистрес Бийл? — попита войникът, като се задъхваше.

— Да, какво обичате?

Младият мъж извади сгънато писмо от пазвата си.

— За вас, мадам. Направо от полковника от Довър.

— Искате да кажете за моя съпруг, капитан Бийл. Боя се, че е вече в Ню Йорк.

Младият мъж протегна ръката си, в която държеше писмото.

— Не, мадам. За вас е.

Лиа свали ръкавицата си и протегна ръка, за да вземе писмото. Сърцето й биеше толкова лудо, ушите й бучаха. Нещо се бе случило… нещо лошо бе станало. Никога преди не бе имала такова чувство. Дори и когато се ожени за Едмънд…

Тя счупи восъчния печат и бързо погледна написаното. Прочете го бързо:

С прискърбие ви съобщавам, че вашия съпруг и син са в ръцете на неприятелите

Прехапа долната си устна, ръката й трепереше. Не, не може да бъде. Не и нейният Уилям, сладкият й Уилям… Тя се опита да си поеме дъх, но се задушаваше. Бореше се да се овладее.

Господи, може и да е мъртъв. Единственото дете, което някога щеше да има.

Но той не може да е мъртъв. Тя го бе откъснала от себе си. Той бе част от тялото й, като ръката й. Нима нямаше да почувства, ако наистина бе мъртъв? Нима нямаше да почувства болката?

Тя погледна войника и внимателно нави писмото.

— Трябва веднага да видя полковника — каза тя, като се учуди от силата на гласа си.

— Той ми каза да ви предам, че не е необходимо да идвате в града. Обеща да ви изпрати допълнителна информация, щом получи такава, мисис Бийл.

Лиа мушна писмото в маслиненозеленото си сако и сложи ръкавицата си.

— Ноа! — извика тя.

Възрастният чернокож я погледна от нивата.

— Да, господарке!

— Отивам в Довър. Следвай ме.

Той смъкна торбата от рамото си и я подаде на едно от момчетата.

— Да, господарке. Старият Ноа ще бъде готов за секунда.

— Както ви казах, няма смисъл да отивате в Довър, мадам.

Тя отново погледна войника.

— Напротив, господине. Точно сега трябва да видя полковника.

— Разстоянието до Довър е твърде голямо, мистрес. Може би ще вземете карета.

Лиа вдигна високо юздите, издавайки напред брадичката си. Синът й се нуждаеше от нея. Ами ако е ранен? Беше толкова малък, само на осем години. Боже господи, колко ли е изплашен…

— Редник, ако желаете, ме придружете, ако ли не, аз самата ще се срещна с полковника днес.

Без да чака отговор, тя пришпори коня си в галоп на изток, към Довър.

Слънцето клонеше към залез, когато Лиа слезе от коня и хвърли юздите на редника, на когото бе твърде трудно да язди наравно с нея в продължение на двадесет мили.

— Погрижи се за конете ми и ги напои — заповяда тя.

— Да, мадам.

— Ноа, почакай ме тук. Ноа седна на стълбите.

— Ще ви чакам, мадам.

Лиа се спря пред вратата на къщата и оправи сакото си. След това отвори вратата и влезе вътре. Нечие жилище бе приспособено за военна канцелария. Бе идвала тук с Едмънд.

Един млад войник дремеше на стола пред едно бюро близо до камината. Тя се изкашля.

— Сър?

Момчето отвори очи. Избърса уста с ръка.

— Да, мадам?

— Бих искала да видя полковника. Аз съм Лиа Бийл от Танър. Моля да съобщите за мен.

— Той… той обядва, госпожо.

Тя свали триъгълната си шапка за езда и избърса потта от челото си с ръкав.

— Е, добре, обядът му ще почака, нали може? Предайте коя съм. Той ще ме приеме.

— Госпожо Бийл, полковникът е организирал вечерно парти. Каза да не го безпокоим. Той…

— Е, добре, младата дама ще почака, нали? Предайте на полковника, че съм тук, или аз самата ще го направя. — Тя тръгна към вратата, която водеше към задната част на къщата.

Войникът се втурна към вратата и я изпревари.

— Ще доложа за вас и след малко ще се върна.

Тя кимна бързо.

— Побързай, моля те.

Когато той излезе и тръшна вратата след себе си, тя въздъхна. Не обичаше да бъде нахална като сега, но това бе единственият начин да се оправи сред тези мъже.

Лиа тръгна към прозореца и погледна навън в градината. Добре подредените чемширени храсти бяха пленителни. Една разкошна лозница допълваше красотата на градината.

Тя докосна гърдите си. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Уилям! Ами ако се е случило най-лошото с него? Какво ще прави тогава? Как ще продължава да живее по-нататък?

Тя тихо изруга Едмънд. Знаеше, че не трябва да пуска момчето си. Войната не бе за деца! Но Едмънд бе такъв негодяй. Постоянно й повтаряше как бе спасил нея и семейството й от компрометиране, като се ожени за нея.

Лиа прокара пръста си по перваза на прозореца. Може би трябваше да се безпокои и за Едмънд. Може и той да е мъртъв. Но когато помисли, че може да остане без него, не почувства болка, само същата празнина, която бе почувствала по време на годежа им. Разбира се, тя не беше коравосърдечна жена. Никой не бива да умира толкова млад.

Но Уилям…

Точно тогава вратата зад нея се отвори. Тя се обърна. Бе полковник Миер, приятел на съпруга й, глуповат, но честен човек.

— Мисис Бийл…

Тя кимна с глава.

— Да, полковник.

Той й подаде ръка. Бе нисък мъж с гърбав нос, непривлекателен, но твърде популярен сред самотните жени и вдовици на Делауер.

— Мисис Бийл, нека ви изкаже моето съчувствие…

— Да не си хабим времето напразно, съгласен ли сте?

Той дръпна ръката си, след като я чу да казва това.

— С какво мога да ви бъда полезен, мадам?

— Искам да науча какво знаете за съпруга и сина ми. Искам да знам самата истина.

— Съжалявам, че сте били толкова път. Казах да ви предадат, че не знам нищо повече, а само това, което са ми изпратили от Ню Джърси.

— По дяволите.

Полковникът примига.

— Да говорим направо. Мъртви ли са те или не?

— Мисис Бийл, позицията ви на съпруга бе деликатна. Той…

— Той бе шпионин. Мъртъв ли е или не?

Полковникът се обърна към нея.

— Не знаех, че ви е информирал за мисията си. Обикновено семействата не знаят за това. Никак не е умно да се уведомяват и те.

Лиа свъси вежди. Боже господи, как ненавиждаше този надменен тон при мъжете.

— Полковник, съпругът ми никога не ми е говорил за мисията си в армията, но да не смятате, че ние, жените, сме глупави? — Тя вдигна ръката си. — Не очаквам да ми отговорите. Да оставим това. Просто ми кажете за съпруга ми.

Поставен в такова неудобно положение, полковникът за момент се замисли. Изкашля се.

— А… има съобщение, че е изчезнал. Той и вашият син са хванати от противника по време на отстъпление в Манхатън.

— Но отстъплението започна преди две седмици?

— Трябва да разберете, че съобщенията пътуват твърде дълго. Това е война, мисис Бийл.

— И така, кажете ми истината. — Гласът й не трепваше. — Наистина ли са пленени, или са убити?

— Пленени са.

— Англичаните ли ви казаха? За размяна ли става дума? Знам, че обикновено се прави такава размяна за английските офицери, които ние държим.

— Нямам информация, но съобщението, което получих, е писано преди седмица.

Лиа вдигна ръцете си и след това ги постави върху бедрата си, като се замисли. Погледна полковника.

— Очевидно са искали да получат информация от Едмънд, но защо са взели момчето?

Той сви рамене.

— А… подробностите са твърде незначителни.

Тя наблюдаваше лицето му. Той стисна здраво устни, като избягваше да я погледне. Не умееше да лъже. Добрият полковник криеше нещо.

— Мога ли да видя оригинала на съобщението?

— Боя се, че не можете, тъй като съдържа информация, която се отнася до други въпроси. — Той я погледна с известно неудобство. — Съжалявам.

Тя реши да не го остави да се измъкне.

— Просто ми кажете. Какво не трябва да знам. Какво се е случило с моя съпруг и син? — Тя се запъти към него и го хвана за ръкава. — За бога, Джордж, трябва да знам.

Той извика тихо. Мина цяла вечност, докато го чу да казва:

— Индианци, мисис Бийл.

Тя сви вежди объркано.

— Сър?

Изведнъж полковникът й се видя по-стар, отколкото бе в действителност. Дъхът му миришеше на бренди.

— Вашият син и съпруг са отвлечени от една охранявана палатка през нощта, но не от англичани, а от индианци.