Колийн Фокнър
Лиа (1)

Пролог

Юни 1767, колонията Делауер

 

Харисън Ди Ней се просна върху вълненото си наметало. Едната му ръка все още плътно обгръщаше Лиа Танър. Той я целуна по влажното слепоочие. И двамата бяха развълнувани.

— Обичам те, Лиа — прошепна страстно момчето. — Ще те обичам до края на живота си, и след това.

Тя се разсмя, гласът й бе пресипнал от току-що споделената любов.

— Ще ти напомня тези думи след петдесет години, когато остарееш и станеш немощен, и се умориш от мен.

Той хвана една къдрица от червеникавата й коса и я завъртя около пръста си.

— Това никога няма да се случи. Ние сме създадени един за друг. Написано е на звездите, както казва моята баба Звездна Светлина.

Лиа се подпря на лакът, сините й очи внезапно станаха сериозни.

— Баща ми ме заплашва, че ако още веднъж проговоря за теб у дома, ще ме изпрати при леля Елизабет във Филаделфия.

Харисън хвана ръката й и я целуна.

— Няма да позволя да застане между нас, Лиа, нито твоят баща, нито някой друг.

Долната й устна се разтрепери. Тя погледна към Харисън и след това отмести поглед встрани. Сълзи изпълваха очите й.

— Той казва, че по-скоро ще ме види мъртва, отколкото да се оженя за незаконороден метис.

— Не съм незаконороден! Баща ми бе женен за майка ми, преди да се родя. Ти поне знаеш това.

— Баща ми смята, че е отвратително. Французин, женен за червенокожа.

Харисън се обърна настрани и се подпря също на лакът, за да може да гледа Лиа. Неволно преметна крак върху нейния. Тук, в това тайно място в гората, бяха скрити от всички. Тук, където бе земята на баща й, граничеща със земята на неговия баща, се бяха срещали и играли като деца, а сега — на шестнадесет и седемнадесет години — се бяха влюбили един в друг.

— Не го слушай какво говори. — Той нежно избърса сълзата от поруменялата й страна с върха на пръста си и след това докосна устните си, за да усети солта по нейната горест. — Няма смисъл. Нищо няма смисъл, освен нашата любов.

— Казва, че съм твърде млада, за да знам кое е добро за мен. — Тя го погледна. — Иска да ме ожени за Едмънд Бийл, и то много скоро.

Харисън погледна настрани.

— Това надуто магаре?

Лиа се засмя и погали мускулестото му рамо.

— Ако баща ми разбере, че сме вече сгодени, ще се усмири.

Харисън започна бавно да я гали по въображаемата линия между двете й здрави млечнобели гърди.

— Мисля и за това, Лиа — каза той и я погледна. — Трябва да узаконим всичко, преди баща ти да те е заставил да направиш нещо, което не искаме и двамата.

Тя се отпусна отново върху тревата и се загледа в синьото небе.

— По-скоро ще се самоубия, отколкото да се оженя за Едмънд.

Той хвана гръдта й, наведе се и докосна зърната й с върха на езика си.

— Просто трябва да избягаме и да се оженим.

Тя игриво тръсна глава назад.

— Но годежът се признава от английския закон.

— Знам, но това няма да гарантира твоята безопасност. Баща ти ще ме приеме, ако имаме официален документ, ако сме бракосъчетани от духовно лице.

Лиа погледна настрани, като си играеше с панделката от наметалото на Харисън, върху което лежаха.

— Баща ми твърди, че ще се откаже от мен, ако се оженим. — Погледите им се срещнаха. — Обеща ми, че никога няма да говори с мен. Няма да позволи на сестрите ми да ме виждат. Ще ме лиши от чеиз и наследство, от същото, което дядо ми е оставил за мен. От това — тя удари с длани по земята, — тази земя, която толкова обичам.

— О, мила, той просто те дразни. Щом се оженим, ще се ядоса, но ще го приеме. — Той стисна ръката й. — Ще бъде щастлив, когато види колко се обичаме и колко щастливи сме заедно. — Той се усмихна. — Ще се радва да има внуци, които да люлее върху коляното си.

Тя отмести поглед от него.

— Не познаваш баща ми. Той е прекрасен, но държи на своето. Войните с французи и индианци са го настроили срещу сънародниците на майка ти. Каза, че те мрази, той мрази всички.

— Можем да избягаме и да се оженим, след което да се върнем при баща ми. Той ще се вбеси, но ще го преодолее. След това, тримата можем да отидем при баща ти и да поговорим с него. — Той хвана ръката й. — Лиа, така ще бъде най-добре.

Тя отново погледна настрани. Харисън изучаваше лицето й внимателно.

— Лиа, не ме ли обичаш?

Тя го погледна.

— Да, обичам те. Знаеш това — извика тя страстно. — Обичам те повече от живота си.

— Тогава защо не си съгласна? Не искаш ли да прекараш живота си с мен?

Тя наведе глава.

— Да, искам това. Просто… просто се страхувам. Обичам баща си и не желая да го ядосвам. Не искам да го наранявам. Сигурно има и друг начин.

Харисън стана и й подаде ръка. Лиа скочи и той я грабна в прегръдките си. Следобедното слънце галеше голите им тела и ги къпеше в топлината си.

— Това е единственият начин. — Той я целуна по устните. — А сега си иди в къщи и събери нещата си. Ще се срещнем тук утре сутринта на зазоряване. Съгласна ли си?

Тъй като тя не му отговори, той повдигна брадичката й, като я накара да го погледне.

— Съгласна ли си, Лиа? Ще бъдеш тук, нали?

Тя затвори очи.

— Добре, Харисън. До утре сутринта, на зазоряване.

Той я притисна здраво в прегръдките си, като се наслаждаваше на гърдите й, които се опираха до неговите.

— Всичко ще бъде наред, кълна се. Ти ме обичаш и аз те обичам. Това е всичко, което има смисъл.

Тя отпусна глава на рамото му, притиснала здраво ръце около врата му.

— Нашата любов, това е всичко, което има смисъл — повтори нежно тя.

Харисън се мърдаше нервно върху седлото си. Слънцето бе изгряло преди половин час. Защо я нямаше Лиа?

Само при мисълта за нея той се усмихна. Бог му помагаше, тя го обичаше повече, отколкото си бе представял някога. А когато се оженят, щяха да бъдат щастливи заедно. Животът им ще бъде чудесен. Ще построят къща и ще засадят тютюн. Само за няколко години земята, която имат, ще стане една от най-богатите плантации в колониите.

Но къде бе тя? Той се обърна на седлото си. Като че ли чу тропот от конски копита по пътеката. Отпусна се облекчено. За момент, само за частица от секундата, бе помислил, че няма да дойде.

Да, наистина се чу тропот от конски копита.

— Лиа? — извика той. — Лиа, закъсняваш, мила. Казах ти… — Харисън спря на средата на изречението.

Бе бащата на Лиа на кон. Идваше по пътеката между боровете и яворовите дървета.

— Харисън Ди Ней, ти червенокож мерзавец!

Конят му се дръпна и Харисън хвана здраво юздите му.

— Къде е Лиа? — попита той. — Какво си направил с нея?

Харисън видя, че се приближават и други мъже на кон. Бяха група, сред които позна надзирателя на Танър. Танър отметна глава и се разсмя.

— Не си смятал сериозно, че тя ще дойде, нали? — Тонът му бе отровен.

Харисън смушка коня си малко напред.

— Какво сте направили с нея? Не можете да ни спрете. Ще се оженим, независимо от вашето желание! Аз я обичам!

Танър поклати глава и сви подигравателно устни.

— Ти, глупако. Тя никога няма да се ожени за теб. Никога няма да се ожени за някой от вас, червенокожи просяци. Никога не се е интересувала от нещо друго, освен да спи с теб, срамувам се дори да го кажа.

— Къде е тя, мерзавецо! — изкрещя Харисън гневно.

— У дома. Все още спи. Така поне мисля. — Той сви рамене. Говореше бавно и убедително. — Каза ми за вашата среща. Сподели с мен снощи, моята сладка дъщеря. Каза ми, че съжалява за това, което е направила, за това, че е била с теб. Каза, че ще се ожени за Бийл, ако й простя. Приех нейните извинения и й обещах, че ще ти предам решението й.

Харисън почувства, че кожените юзди станаха по-тежки. Миризмата на боровите дървета и лятната трева бе непоносима. Изведнъж всички цветове се сгъстиха — синевата на небето, зеленината на гората. Всеки звук бе по-силен… цвиленето на коня, скърцането на коженото седло.

— Лъжец! — изкрещя той.

Танър слезе от седлото и се приближи до него.

— Не можеш да повярваш, нали? — Той се приближи до Харисън, като се хилеше. — Иска ти се да вярваш, че си бил подходящ за дъщеря ми, нали? — Той изкрещя последните думи толкова силно, че те зазвънтяха в ушите на Харисън.

— Не трябва да стоя тук и да те слушам. — Харисън дръпна юздите си. — Ако тя не ме обича повече, искам да чуя това със собствените си уши.

Танър се протегна и хвана коня на Харисън. Сивият жребец се дръпна, но старият мъж го държеше здраво. Зад него другите мъже слязоха от конете и се приближиха.

Харисън погледна и изведнъж разбра защо бащата на Лиа бе довел и другите мъже. С крайчеца на очите си видя големия камшик в ръката на надзирателя Джо.

— Пусни ме да вървя — процеди Харисън през зъби. — Баща ми…

— Ди Ней е добър човек, добър за един французин, но винаги е проявявал слабост към теб. Ако бях на негово място, щях да те удавя, малък червенокож негодник, още при раждането ти, а не да те направя наследник.

В минутата, когато Танър хвана ръката на Харисън, той се опита да слезе от другата страна, но бе твърде късно. Хората на Танър го бяха обкръжили. Един едър мъж с черни мустаци блъсна Харисън от седлото върху тревата, там, където двамата с Лиа се бяха любили вчера.

— Ще ти дадем да разбереш, червенокожо животно — каза подигравателно мъжът с мустаците.

Харисън се опита да го удари с юмрук, но надзирателят го хвана. Опита се да се съпротивлява, да рита, но само за миг мъжете го притиснаха към едно дърво, скъсаха сакото му и ленената му риза. Вързаха го за бора, а бузата му опираше грубата кора.

Всичко стана много бързо. Харисън чу изплющяването на камшика в ръцете на Танър. Прехапа устни до кръв, за да не извика от болка, когато го удариха. Камшикът го удряше отново и отново, и това, което чуваше, бе ругатните на бащата на Лиа. Десет удара, дванадесет. Харисън бе замаян и постепенно започна да губи съзнание. Но колкото и страшна да бе болката по тялото му, по-страшна бе болката в душата му. Лиа бе предала любовта им.