Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flames of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 113гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
plqsak(2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Албина

ИК „Евразия“, София, 1993

ISBN 954-628-002-X

История

  1. —Добавяне

Глава 3

Ловеца недоумяваше.

— Мадам?

— Загуби ли способността си да чуваш, да отговаряш, или и двете? — каза тя, като нравоучително поклати пръста си. — Попитах те защо ме следиш в гората, когато много добре знаеш, че имам някои лични нужди.

Ако дамата не говореше толкова сериозно, Ловеца щеше да се изсмее.

— По дяволите, спасих живота ти, неблагодарнице, а ти ме ругаеш.

— Това няма нищо общо с моя въпрос.

Тя нетърпеливо тропна с босия си крак. Изглеждаше твърде странно на лунната светлина. Беше спасил тази жена от смърт, а тя му искаше обяснение за това.

— Искам да знам защо ме следиш — настояваше Албина.

Ловеца присви очи.

— Мисля, че ще е по-добре да оставим този разговор за после — каза той и посочи Гарвана. — Точно сега трябва да се оправя с този дивак, който щеше да ти пререже гърлото.

— Ти да се виждаш като рицар с броня, а? — Тя пристъпи към Ловеца. — Е, добре, позволете ми да ви уверя, сър, че аз самата щях да се оправя с тази ситуация.

— Щеше да бъде много любопитно — каза той и повдигна подигравателно вежди — как би понесла ножа в стомаха си.

— Той нямаше да ме нарани, след като ме е държал толкова време. Просто искаше да си вземе това, което счита, че е негово, или поне онзи капитан смята така.

Понечи да му обясни по-подробно, но Ловеца отказа да слуша.

— Ти винаги ли така бърбориш?

— Само когато съм права.

Ловеца повдигна поглед нагоре в недоумение и отново се взря в Гарвана.

Негодникът вече се бе изправил, но изплашено търсеше нещо в сухите листа, покрили земята.

— Осноса, осноса — викаше той обезумял.

— Не трябваше да ни преследваш — каза Ловеца сърдито. — Отиди на север при твоите хора. Нямаш работа тук при шоуните.

— Осноса — нареждаше Гарвана, вдигал окървавената си ръка към Ловеца. Куршумът бе разкъсал плътта му и бе откъснал двата му пръста над първото кокалче.

Ловеца се поколеба за момент, след това опря пушката си на дънера на едно дърво и се приближи към Гарвана. С ножа на пояса си и при това състояние на индианеца, той вярваше, че е в безопасност.

— Ето. Ето пръста ти.

Той му подаде окървавения остатък, а след това и другия.

— Ето и другия. А сега си тръгвай. — Той посочи на север. — И гледай пътеките ни да не се пресекат отново, защото този път ще те убия.

Гарвана се изправи стиснал остатъка от пръстите си в здравата ръка, свил наранената си ръка под мишницата.

— Ти посрами един мъж — каза той горчиво, изпитвайки силна болка.

— Ти си виновен, защото не познаваш тези, които са насреща ти. Платих ти за бялата жена и сега тя е моя. Не можеш да си я вземеш обратно.

— Тя не беше за продан — запротестира той. — За нея получих уиски, пушки. Капитанът ще се сърди много.

— Не ми казвай, че за първи път продаваш една и съща стока два пъти, защото ще ти отговоря, че лъжеш. А сега се разкарай оттук, преди да съм се вбесил и взел пръстите ти, за да ги окача на колана си.

Гарвана отстъпи назад, като държеше здраво пръстите си.

— Предупреждавам те, Червена брада, капитанът ще те потърси.

— Името ми е Ловец, Ловеца от шоуните. Кажи на капитана това, за да ме потърси — каза Ловеца, докато метисът навлизаше в гората.

Ловеца взе пушката си и изчака метисът да се отдалечи. След това се обърна към жената. Когато погледите им се срещнаха, видя, че тя цялата трепереше.

— Неговите пръсти. Ти му отряза пръстите.

— Да — каза той и се взря в тъмните й очи, като се учудваше на бързата промяна в настроението й. Само преди минута бе агресивна и студена като скала, която се мие от бърз поток. Сега бе само една изплашена жена, една съблазнителна жена. Използва неловката ситуация, за да зареди пушката си. Мракът не го тревожеше. Той зареждаше по интуиция, без да гледа.

— Да, откъснах пръстите му. Трябваше да му откъсна главата, но винаги съм толкова благороден с индианците. Йън постоянно ми се кара за това.

— Неговите пръсти.

Ловеца забеляза, че долната й устна трепереше. Боже, защо ли искаше да я поеме в обятията си и целуне треперещите й устни? Какво го караше да забрави любимата си жена и… своята мисия?

Той бе по следите на убиеца на жена си, Смеещия се дъжд. Все още бе в траур. Беше непочтено от негова страна да гледа Албина по начин, по който бе гледал и нея.

— Неговите пръсти — повтаряше тя ужасена. — Ти му даде неговите пръсти.

Ловеца зареди пушката си.

— Индианците вярват, че когато ги погребват, трябва да имат всичките си части от тялото. От това, което разбирам, когато дойде време, ако липсва нещо от тялото им, душата им не може да отиде в рая. Шоуните смятат, че мохауките нямат душа.

Албина стоеше и го гледаше с широко отворени очи.

Без да мисли, той оправи един кичур, който бе паднал върху бузата й.

— Може да се изкъпеш, ако желаеш — каза й той меко. — Нито Йън, нито аз ще ти направим нещо лошо, а Гарвана няма да дойде пак.

Тя отблъсна ръката му.

— Казваш, че съм мръсна ли?

— Да, така е. Не искам да кажа, че вината е твоя. Негодници като Гарвана не обичат хигиената. Ако малкото мръсотия, която се е събрала под ноктите ти, те тревожи, ти наистина си ужасно щастлива жена. Йън ми каза, че си била с Гарвана в продължение на цял месец. Имаш късмет, че си жива, Алби.

— Аз съм Албина. Само приятелите ме наричат Алби, а ти, господине, не си ми приятел. И кой си ти, че си позволяваш да правиш забележки за вида ми. Аз поне имам извинение. Погледни себе си — каза тя, като го сочеше с ръка. — От това, което чувам, ти не си израснал в краварник. Но я се виж. Близките ти биха се засрамили, независимо кои са те, от тази твоя рошава коса и ужасна брада!

Ловеца се загледа след нея, когато тя тръгна към бивака. Вдигна ръка и опипа брадата си.

— Трябваше да те върна на Гарвана, когато имах тази възможност — измърмори той и тръгна след нея.

 

 

— В името на краля, какво правиш, Ловецо? — Йън вървеше към ръба на потока и се наведе, за да измие лицето си.

Ловеца бе нагласил едно малко парче от огледало на едно дърво.

— Бръсна си брадата. Какво ще кажеш, как изглежда? — отговори му той грубо.

— Така ли? — Йън поклати глава. — Бръснеш си брадата и си миеш косата едновременно в една и съща година? Да не си болен? — Ловеца се намръщи и продължи да бръсне бакенбардите си. — Събуди ли жената?

— Името й е Албина. Чудесно парче, не си ли съгласен? Комбинация от лед и огън. — Той поклати глава и продължи да се бръсне. — Опичай си акъла, приятелю. Тя не е нито уличница, нито забравена жена на някой богаташ.

— Каза, че била слугиня в Анаполис.

Ловеца се ухили.

— Тогава аз съм Снежната кралица.

— И аз не й повярвах. Говорът й е твърде изискан. Дрехите й са твърде хубави, или поне това, което е останало от тях. — Йън се усмихна. — Тя изглеждаше твърде привлекателна с този дълъг крак и бял задник, който се загатва.

Ловеца наплиска лицето си с вода и отми сапуна.

— Жената току-що е избягала от ирокезите и всичко, за което можеш да мислиш, е да я прекараш. За бога, Йън, ти си болен човек.

— А ти? Нима си напълно безразличен към една приятна външност? Закръглени бедра? — Гласът на Йън се понижи с една октава. — Исусе, Ловецо. Смеещия се дъжд е мъртва от година и повече. Време е да се оправиш.

— Шоуните казват, че не бива да споменаваме името на умрелия — промърмори Ловеца.

Смеещия се дъжд. О, боже. Той я бе обичал много. От първия ден, когато тя се появи в лагера на делауерите, Ловеца знаеше, че ще се ожени за нея. Тя бе висока за Делауер, но все пак дребна в сравнение с него. Имаше най-черните очи, очи, в които човек можеше да се загуби. Ожениха се само три месеца след като се видяха. Какви планове имаха. Къща. Място за търговия, където щяха да търгуват честно с червенокожи и бели. Деца…

Един ден тя отиде да търси мед в гората зад лагера. Бе помолила Ловеца да тръгне с нея, но той оправяше пушката на един приятел. Спомняше си как се шегуваше с него, че може би меденият им месец е свършил, тъй като вече не иска да ходи с нея в гората.

Ловеца затвори очи, усещайки все още устните й. След това тя тръгна. Когато не се върна на свечеряване, той отиде да я търси. Видя я да лежи под едно дърво, питите бяха разпилени около нея. Потръпна при мисълта за тялото, което видя. За Бога, кой бе този звяр, който я бе похитил. Измъчена, изнасилена и… убита.

Като гледаше следите по тревата, той разбра, че се бе съпротивлявала, дори бе ранила нападателя с ножа си, но накрая бе загубила битката и живота си. Както и живота на тяхното неродено дете.

Ловеца отмести поглед от огледалото. Не искаше да гледа лицето си, не искаше да види сълзите си.

Смеещия се дъжд. Той я обичаше толкова много. Щеше да открие убиеца и да поиска възмездие, или да умре. Затова и бе тръгнал. Той и Йън пътуваха на запад, за да открият информация за един английски войник, който бе известен на шоуните и делауерите под името Синьо-зеленото око. Говореше се, че този човек се занимава с покупко-продажба на жени, както бели, така и цветнокожи. Казваха, че това е човекът, когото Ловеца търси.

— Ето я. Идва — каза Йън, като върна Ловеца към настоящето.

— Кой?

Йън стисна ръката на приятеля си.

— Албина, разбира се. Казвам ти, тя те харесва. По-добре да използваш чара си, докато все още ти е благодарна, че си й спасил живота. Ще се радвам да ти отстъпя място, за да опиташ.

Ловеца изръмжа.

— Аз не съм разгонен нерез като теб, Йън. Това не ме засяга.

— Тогава е моя.

— Обзалагам се, че ако я докоснеш, ще ти откъсне онази работа.

Йън повдигна вежди.

— Това предизвикателство ли е?

— Не, не е. И слушай, приятелю, ако те повреди, няма да се грижа за раните ти.

Двамата мъже погледнаха към жената, която идваше.

Албина бе висока, с дълга гъста коса, която по време на пътуването й ставаше маслинено червена от слънцето. Дори и със своите преследващи тъмни очи и прекрасни скули тя не минаваше за красавица според модните изисквания на Лондон. Но за Ловеца, който бе свикнал с тъмната кожа и ореховокафявите очи, бе истинска красавица.

Раздразнен от мислите си, Ловеца се изправи и завърза косата си с кожена каишка. Тази сутрин бе сресал косата си и я бе скъсил до раменете си. Когато видя Албина и разбра, че го е направил за нея, той се почувства твърде неловко. Мислеше, че е оставил суетата си в Лондон. Той се прикриваше с дългата си коса. Сега птиците щяха да използват червените му къдрици, за да си свият гнезда през пролетта.

— Добро утро — кимна Албина към двамата мъже, но не ги погледна. Изведнъж избухна в смях. — О, небеса! Какво е станало с теб? Не приличаш на себе си.

Ловеца сграбчи острия бръснач и парчето огледало и ги мушна в кожената торба, в която държеше личните си вещи.

— Един мъж има правото да се обръсне, без това да е някакъв спектакъл, нали така?

Тя кимна, като все още го зяпаше втренчено. Така, както си бе прибрал косата, тя забеляза, че носи медна обица на едното си ухо.

— Не мога да повярвам! В този си вид можеш да влезеш и в гостната на кралицата.

Ловеца усети, че се изчервява, и се ядоса при мисълта, че тази жена го смути, и то пред Йън. Няма да има повече живот за него.

Йън изкряка:

— Красив е, нали? — Той отстъпи крачка назад, за да застане до Албина, разбира се, за да го вижда по-добре. — Обзалагам се, че може да хване някоя богатска дъщеря с този си вид.

— Да, наистина, че може — каза Албина, като мислеше за човека, който я бе оставил. След това изведнъж се обърна: — Ако вие, господа, сте завършили с утрешния си тоалет, моля ви да ме оставите и аз да се оправя.

Тя прокара ръка по мръсната си коса.

— Мисля, че трябва да се изкъпя в реката, преди да тръгнем, ако, разбира се, има време.

Ловеца взе торбата си и тръгна към бивака.

— Използвай случая. Имаме достатъчно много време.

След това се обърна и продължи:

— Викай, ако имаш нужда от нещо. Не вярвам обаче Гарвана да се появи пак, но за всеки случай няма да се отдалечаваме.

Тя отвори устата си, за да му каже нещо, но се отказа.

Ловеца изчака, докато Йън си отдалечи, тъй като не искаше да слуша отново закачките му по свой адрес.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита той Албина, когато Йън изчезна зад дърветата.

Албина се сгуши в това, което бе останала от полата и блузата й.

— Моите дрехи. Вижда се повече, отколкото е необходимо. — Тя вдигна поглед. — Имаш ли нещо по-подходящо за пътуване да ми услужиш?

— Не нося женски дрехи, но може да се намери нещо.

Тя се усмихна така, че утрото засия по-силно.

— Благодаря ти…

— Ловецо, Ловец е името ми — каза той, като не разбираше, защо бе толкова важно да я чуе да произнася името му.

— … Ловецо.

Тя спря, погледна надолу и след това отново към него.

— Ловецо, въпреки забележките ми, на мен ми харесва промяната във външността ти.

— Какво?

Тя посочи с ръка.

— Това чисто лице и коса. Прилича ти.

Ловеца се почувства неловко, че говори по този начин с някого, когото не познаваше. Но тези комплименти като че ли му допаднаха. Погледите им се срещнаха и за момент тя бе негова.

— Ще видя какво мога да намеря за теб. Ще се върна бързо.

Когато вървеше под дърветата към бивака, той размишляваше върху тайната на жените. Тази Албина в един момент настръхваше и показваше ноктите си, след това се усмихваше като ангел от небесата. Всички бяха като нея и всеки мъж рано или късно биваше поразен от някоя!

Неизвестно защо, мислите на Ловеца го отнесоха към една жена, забравена от него. Спомни си за годеницата си от Лондон. Бе само преди шест години, а му се струваше, че са минали шест хиляди.

Никога не съжаляваше, че е решил да дойде в Америка, а не да се ожени, както бе решил баща му. Но съжаляваше, че всичко бе станало така. Мъчно му беше, че я бе наранил. Не трябваше никога да подписва това съглашение за годеж. Но след като го беше направил, трябваше да има доблестта да отиде при нея и да й каже всичко, сам той. Нямаше значение, че никога не я бе виждал, дължеше й това уважение. Не трябваше да бяга така. Трябваше да се сбогува с нея. Трябваше да обясни на баща си защо напуска…

Ловеца коленичи и започна да тършува в кожените торби. Чудеше се какво ли е станало с детето, за което бе сгоден. Сигурно баща й бе намерил друг подходящ съпруг, тя се бе оженила и вече имаше много деца. Бе сигурен, че така ще бъде по-добре за нея. Той нямаше да бъде подходящ съпруг за една почтена девойка. Никога не бе щастлив в Лондон… щеше да направи живота й непоносим.

— А, ето — каза той и извади една туника от сърнешка кожа. Оправи внимателно гънките й. Това бе негова риза, но щеше да върши работа с един колан през кръста. Бе къса, но не твърде къса, и много по-практично от това, което Албина носеше в момента.

Грабна едно малко памучно одеяло и тръгна към потока.

Като наближи, видя, че Албина е в средата на потока. Дори и там бе плитко, но тя бе приклекнала. Не се виждаше нищо друго, освен главата й и презрамките на долната й риза.

Ловеца извърна поглед. Не искаше да я притеснява, нито пък желаеше да си представя мократа дреха, очертала здравите й гърди. Той остави дрехите на земята.

— Ето одеяло, за да се избършеш, и една туника, която да облечеш. Завържи я през кръста и ще видиш, че ще ти хареса.

— Но, за Бога, тя е твърде къса — извика Албина от водата, като зъбите й тракаха от студ. — Нямаш ли нещо друго?

— Казах ти вече. Не съм вехтошар. Нямам никакви женски дрехи. Ако искаш, я носи, ако не искаш, недей. За мен няма значение. Ще отида да приготвя катъра. — Той се обърна и тръгна към бивака. — Тръгваме след десет минути.

Вървеше под широкостволите дървета и се питаше защо е толкова саркастичен с Албина.

Колко ли необичайно бе за нея да облече туника без ръкави, след като винаги бе ходила с дълга рокля, която покриваше тялото й от корсажа до обувките. Но той нямаше време за нежни чувства или мисли за благоприличие. Бе направил много за нея. Имаше по-важни неща, за които да мисли. Трябваше да намери Синьо-зеленото око. Беше спасил Алби от Гарвана. Ще я изпрати обратно в Анаполис с водач, веднага щом стигнат селището на шоуните.

Така щеше да бъде най-добре.