Колийн Фолкнър
Албина (24)

Глава 23

Замъкът Данън

Лондон, Февруари 1823

 

Татко. — Ловеца подаде двете си ръце на човека, който лежеше в огромното пухено легло. Видя му се толкова дребен и стар.

— Джефри! Боже господи, моят Джефри! — Той стисна ръцете на Ловеца, но много слабо.

Ловеца прегърна баща си, като притискаше немощното му тяло. Кожата му бе станала тънка като хартия, бе съвсем изнемощял. Нищо не бе останало от онзи едър мъж, когото познаваше.

— Татко, липсваше ми — промълви Ловеца, като притвори очи. — Толкова често мислех за теб през последните години.

Сълзи бликнаха от бледите сиви очи на граф Данън. Той поклати глава.

— Бог да ти помага, сине, ти изглеждаш така, както аз преди тридесет години! Погледни го, Маб, нали прилича на мен?

Маб, някогашната икономка, а сега негова болногледачка, се усмихна. Като че ли си спомни отминалите щастливи дни. Тя кимна с глава, като седеше дискретно в ъгъла на стаята, без да нарушава разговора между баща и син, но готова да помогне на човека, когото обичаше.

— Да, прилича много на теб, Хорас. Също като теб мускулест и самоуверен.

— Трябва да ти благодаря, татко, за всички приказки, които чувах за моята червеникава коса. — Ловеца грабна един дървен стол, обърна го обратно и го яхна, като се подпря на облегалката. — Трябва да призная, че правех впечатление навсякъде с цвета на косата си.

Графът се засмя от сърце, като докосна бялата си коса.

— Ще ти кажа нещо, момчето ми. Зарадвах се, когато майка ти, мир на праха й, те роди и когато видях рижата ти коса.

— Мир на праха й — повтори като ехо Маб.

— Знаех, че ще станеш здраво момче — продължи графът. — Знаех, че един ден ще се гордея с теб.

Ловеца стана от стола и започна да се разхожда из стаята. Тежките пердета бяха пуснати, в стаята бе полутъмно. Ловеца се почувства потиснат. Миришеше на застоял въздух, билки и… бавно промъкваща се смърт.

— Татко, невинаги съм правил неща, с които да се гордееш. Това, което сторих, начинът, по който напуснах… Не трябваше да върша това.

Старият мъж махна с ръка.

— Не говори за това. Миналото не може да се поправи, синко. Важното е, че си в замъка Данън, че си отново до мен, за да поемеш титлата и задълженията ми и да мога да си отида спокойно от този свят. Казах на Маб, че не мога да умра, преди да те видя отново. — При последните думи бащата получи пристъп на суха кашлица. Той се задави и започна да хрипти. Ловеца помисли, че дишането му спира. Маб стана от стола си и седна на ръба на леглото. Извади една кърпичка и докосна с нея устата му. Когато пристъпът свърши, Маб отново седна на стола. Графът отново заговори.

— Как е Йън? — Той се изкашля. — Добре ли е?

— Да. Той е долу в кухнята и се опитва да помогне на готвача да направят пай с бъбреци за вечеря. Каза да ти предам, че ще дойде по-късно, ако нямаш нищо против. — Ловеца тръгна към откритата камина и прокара пръсти по лавицата. — Той мрази колониите.

— Разбира се, че ще ги мрази. Бях сигурен в това — промълви графът. — Щях да ви го кажа, ако ме бяхте попитали.

За момент старият мъж се усмихна и Ловеца отново го видя такъв, какъвто бе на младини.

— Когато напусна, въпреки че бе почти тридесетгодишен, ти бе още момче — каза баща му. — Кажи ми какво те направи мъж.

Ловеца сви ръцете в юмруци.

— Американските колонии са такива, каквито ти ни ги описваше. Но и по-хубави. — Изведнъж той си представи боровите дървета и бистрите потоци. Усети солената миризма на залива Чесапийк и чу вика на орела рибар. — Ходих на лов за диви котки, ловях пъстърва в Чесапийк. Пушех лулата на мира сред шоуните и делауерите. Танцувах житния танц. — Той погледна угасналите очи на баща си. — Ожених се за една жена от шоуните.

Лицето на баща му потъмня.

— Не, сине.

Ловеца поклати глава. Нямаше нужда да разказва на баща си дългата история за Смеещия се Дъжд и капитан Кейн. Може би по-късно. А може би никога.

— Тя почина, татко.

— Имаш ли деца? — попита някак странно граф Данън.

Маб се раздвижи в креслото си.

— Не.

Графът се отпусна на възглавницата и затвори очи.

— Не си направил същата грешка — промълви той. — Трябваше да те предупредя. Да не се повтаря.

Ловеца се приближи до него.

— Какво казваш, татко?

Баща му отвори широко очи.

— Нищо, нищо. Маб ми каза, че си довел съпруга, красива жена. Тя е твоя съпруга, нали?

Ловеца не можа да сдържи усмивката си.

— Може би няма да повярваш. Това е малката Мери Ламберт.

— Твоята годеница? — Баща му се засмя. — Чудеса винаги стават. Казах на Джорджи, че ще се върнеш. По дяволите, дължи ми бутилка бренди, и при това скъпо. По мой избор. — Той го погледна. — Разкажи ми за твоята булка.

— Наричам я Албина. Доста е дръзка, но е добра. Искам да я видиш по-късно. Ще я харесаш. Сигурен съм.

За момент графът затвори очи.

— Кажи ми как така се ожени за годеницата си толкова далеч? — Очевидно бе доволен от това. — Как я намери.

— Срещнах я случайно. — Двамата с Албина бяха решили да не обясняват надълго и нашироко за тяхната връзка, за да не възбуждат излишни слухове. Тук бяха законни съпруг и съпруга и това бе всичко, което имаше значение.

— Това, което е трябвало да стане, е станало, Хорас, винаги съм ти казвала това — обади се Маб от ъгъла на стаята.

— Наистина, така е. — Графът отново затвори очи. — Радвам се, че си у дома, сине. Радвам се да видя красивото ти лице.

— Радвам се, че се върнах — каза тихо Ловеца.

Маб стана и се приближи до леглото. Оправи завивките.

— Баща ти е уморен, господарю Джефри. Не може да приема повече посетители. Това го изтощава. Той е толкова развълнуван, откакто получи вестта, че си на път за дома. Не е спал два дни.

Ловеца кимна. Баща му се унасяше.

— Благодаря ти, че се грижиш за него, Маб.

Тя погледна Ловеца.

— Мое задължение е — каза жената и продължи да оправя покривката върху леглото на графа. — И всички ние трябва да изпълним дълга си един ден, нали, господарю Джефри?

 

 

Албина седеше на една каменна скамейка в малка градина близо до западните стени на замъка Данън. Тя гледаше към прозорците на третия етаж, където пердетата бяха спуснати. Преди малко Ловеца й бе махнал оттам. Надяваше се, че срещата му с баща му е минала добре. Вярваше, че графът се радва на завръщането на сина си.

Албина прибра една немирна къдрица и я пъхна под хермелиновата си шапка. Февруарският вятър — студен и остър — разгръщаше тежкото й наметало, но тя се чувстваше добре. Продължителното пътуване я бе изморило. Закле се пред Ловеца, че щом стъпи на британска земя, никога няма да помисли вече за пътуване с кораб.

Погледна студените сиви каменни стени на замъка, който бе собственост на семейство Данън повече от четиристотин години. Някога, като малка, бе идвала тук. Беше по Коледа и тя играеше с другите деца под дърветата в оранжерията на графа. Но едно дете на девет или десет години, никога не може да разбере силата на богатството, особено ако самото то расте сред богатство.

Граф Данън бе богат и влиятелен мъж и след неговата смърт Ловеца щеше да наследи титлата на баща си и също щеше да бъде влиятелен мъж. Графът притежаваше замъка Данън и цялата обширна земя около него. Чак зад гребена на хълма, зад семейния замък, бе селото Данън. Там живееха мъжете и жените, които обработваха земите на графа или работеха при него в замъка.

Първоначално каменният замък бил построен малко след Нормандското нашествие, поне така й бе казал Ловеца. Строежът бил направен във формата на буквата Е. Станал част от владенията на семейството Данън през тринадесети век. Домът бил пригоден за годините на гражданската война — с конюшни и дори малък параклис. Но сега, когато в страната цареше относителен мир, наоколо бяха построени допълнителни сгради и някои от външните стени бяха съборени.

Албина видя отляво конюшни и мандра. Зад нея, отдясно, имаше павилион за пушене и размишление, склад за продукти и няколко други сгради, големи и малки, чието предназначение не можеше да определи. Тя отново погледна каменните стени около замъка, който щеше да бъде и неин дом. Вдясно от нея се намираше остъклената оранжерия, където бе играла като дете. Студените прозорци бяха замъглени от топлината и влагата и тя видя очертанията на високите портокалови и лимонови дървета, за които си спомняше.

— Алби! Албина!

Когато чу гласа на Ловеца, тя стана от скамейката.

— Тук съм. Все още съм в градината.

Той се показа зад къщата. Черното му наметало се развяваше от вятъра.

— Боже господи, тук е по-студено от гърдите на една вещица. Защо не влезем вътре?

Тя го хвана за ръка.

— Може да се стоплим за малко. — Тя тръгна с него към оранжерията. — Как мина всичко? Как е баща ти? Беше ли ядосан?

Ловеца сложи ръка върху рамото й.

— Едно по едно, моля те — подразни я той. — Не е никак добре. Не знам как е живял през всичкото това време. Силна воля.

— Съжалявам.

— Разговорът ни протече по-добре, отколкото предполагах. Той е благодарен за това, че съм се върнал, и не се сърди повече, задето съм го напуснал. Иска да те види по-късно. Сега си почива.

Спряха до стъклените стени на оранжерията и тя го погледна, като се смееше.

— Всичко е наред, нали? Казах ти, че ще е така.

Той я притисна към себе си.

— Изглежда толкова остарял, Албина. През последните шест години се е състарил поне с двадесет. Прилича на дядо ми.

Тя погали бузата му с дланта си.

— Родителите остаряват и умират, Джефри. — Името му звучеше така непохватно в устата й.

— Като говорим за родителите, искам да те питам, мила, как са твоите? — Той се усмихна насила. — Знам, че с нетърпение очакваш да видиш майка си и баща си.

Разбира се, че не беше толкова нетърпелива да ги види. Сега, когато имаше Ловеца, родителите, братята и сестрите й като че ли живееха в друг свят. Тя никога не се бе разбирала с тях и за нея не бе толкова важно да ги види.

— Изпратих известие в къщата ни в Лондон и в провинцията. Пиша им, че съм тук и че сме се оженили. Щом като разбера къде са, ще ги посетя.

— Баща ми каза, че баща ти му дължи бутилка бренди, по негов избор за годината и избата. Каза, че се е обзаложил с баща ти, че ще се върна. Очевидно, графът на Монтроп е мислил, че съм изчезнал завинаги.

— Е, добре. Баща ми може би му дължи това, но има късмет, че стана така. Ти познаваш лорд Монтроп — той е голям скъперник. Когато отида при тях, сигурно ще иска да си нося дърва за камината.

Той докосна къдрицата от косата, която отново се бе измъкнала изпод шапката й, и я нави около пръста си.

— Ако не искаш, не отивай там, Алби.

— Разбира се, че искам.

— Защо?

— Става дума за тази отговорност, за която говорихме на кораба. Сега, когато сме тук, в Англия, не можем да бъдем безгрижни като шоуните. Всеки има задължения. Едно от моите задължения е да видя родителите, братята и сестрите си. Освен това имам и приятели. Искам да видя и тях.

— Кой?

— Роланд.

Той повдигна вежди.

— Кой е Роланд?

— Казах ти. Вторият мъж, за когото почти се омъжих. Но не бива да ревнуваш, той ми е просто приятел.

— Откъде знаеш, че ревнувам? Твърде много сериозни неща за един ден — промърмори той, като я хвана през кръста и я притисна към стъклените стени на оранжерията.

Смехът й се смеси с неговия, когато докосна шията й с устни.

— Ловецо! — Усети, че е сбъркала, и се поправи. — Джефри. Някой ще ни види.

— Някой вече ви е видял — чу гласа на Йън. — И съм твърде изненадан.

Албина погледна и видя Йън, който идваше откъм конюшнята.

— Казах ти, че в дом като този не можеш да се усамотиш — каза подигравателно Ловеца. — Слугите винаги ни шпионират. — Той погледна през рамото си, като не помръдваше, въпреки че Албина се опита да се измъкне. Йън не се спря. — Къде си тръгнал, човече? — извика Ловеца.

— В Лондон — отговори Йън.

Вятърът свиреше толкова силно иззад ъгъла на къщата, че им бе трудно да чуят гласовете си.

— Но ние току-що пристигнахме от Лондон — извика Албина след него.

— Какво? Готвачът няма ли да направи пая с бъбреци?

Йън махна с ръка.

— Отивам да изиграя едни карти. Не се безпокой, любовнико.

— Карти! Защо ни залъгваш? Ще отидеш при някоя проститутка, сигурна съм в това.

Мъжете се засмяха.

— Ще се върна утре, Ловецо, извини ме, лорд Аштън — каза Йън, като пое към хълма, който водеше към конюшните. — Кажи на татко, че утре ще отида при него. Кажи му да приготви картите. Ще донеса пари.

Последните думи на Йън почти не се чуваха в силния вятър.

Албина се обърна към Ловеца, който все още я притискаше към стъклените стени на оранжерията. Острият вятър хапеше бузите й, но тя не обръщаше внимание на това. Очевидно извън стените на Данън се чувствуваше по-добре, отколкото вътре.

— Той нарича баща ти „татко“?

— Той му казва татко, когато говори за него. А когато са заедно, го нарича Хорас. Понякога и „мистър татко“, ако си прави майтап. Е, докъде бяхме стигнали? — Ловеца гризна ухото й, което се подаваше изпод шапката. — А, да.

Тя го погледна.

— Щеше да ме водиш в оранжерията и да ми покажеш портокаловите дървета. Един от градинарите ми каза, че баща ти току-що ги е получил от Италия…

Той направи гримаса.

— Щял съм да ти покажа портокаловите дървета? Не мога да си спомня нищо такова. Аз съм истински прелъстител. Мадам, видяхте ли портокаловите дървета? По дяволите, коя жена ще си вдигне полата за нещо такова?

Албина се разсмя и се шмугна под ръката му, като изтича към вратата на оранжерията. Той се спусна след нея, но успя само да я хване за края на наметалото.

— Говоря ти сериозно! Искам да видя дърветата. Само за секунда. Скоро ще трябва да се облечем за вечеря.

Той тръгна след нея по един студен коридор.

— Добре, добре — отстъпи той. — Ще видим тези ужасни дървета. — Той я хвана за ръка. — Но след това ще се качим горе.

Тя вдигна вежди.

— Да се облечем, разбира се — каза й той невинно.

Тя мина през една стая, след това тръгна към стъклените врати на оранжерията.

— Ти си сексуален маниак, съпруже. Никой ли не ти го е казвал преди?

Той изтича пред нея и отвори вратата. Когато мина покрай него, той я хвана за полата.

— Просто не мога да ти се наситя, сладка моя съпруго. Искам да се задоволя напълно. Когато отида в кабинета на баща ми, сигурно ще се загубя в книжата, докато остарея напълно и няма да мога да те любя.

Тя го погледна.

— Сега говориш като Йън — каза тя. — Езикът ти не подобава за един граф.

Той затвори вратата зад тях и пусна резето.

— Защо заключваш вратата?

Той сви рамене.

— За да не влизат градинарите. Те обичат да подслушват, ненавиждам това. — Той взе ръката й. — А сега, нека ти покажа дърветата.

Оранжерията не бе така голяма, както си я спомняше Албина, но бе прекрасна. Опряна до стената на замъка, трите външни стени представляваха оловни рамки, които държаха стъклата. Покривът бе стъклен, издаден нагоре. Вътре бе топло, доста топло, а въздухът бе изпълнен с аромата на цитрусовите плодове.

Ловеца взе наметалото от раменете й и го прехвърли през ръката си.

— Горещо като в ада — продума той.

Тя тръгна между редовете лимонови дръвчета в големи саксии. Стъпките й отекваха върху покрития с плочки под. Над тях в кафези пееха птички.

— Тук е по-хубаво, отколкото си спомням. Той я следваше през лабиринта от растения и дървета в саксии, все по-навътре и по-навътре.

— Ти си била тук и преди, така ли?

— Да. — Тя свали кожената си шапка и пусна косата си.

— Кога?

Тя се спря, за да докосне един лимон.

— По време на една Коледа. Бях на девет или десет. Родителите ми бяха дошли за парти или нещо от този род. Бях със сестрите и братята си. С часове играхме тук. Това за мен бе едно от най-вълшебните места, които бях виждала.

— Тогава срещнахме ли се?

Тя сви рамене.

— Не мисля. Това, което помня, е оранжерията и баща ти, който ни даде по един портокал. — Тя се усмихна при спомена. — Къде са тези миниатюрни дървета?

— О, сега разбирам. — Той направи още няколко крачки и се хвана за клоните на гъстия храст, който растеше в една боядисана саксия. — Оттук.

Албина се обърна настрани.

— Тази пътека не ми изглежда подходяща. Не е ли оттук? — Тя посочи към западния ъгъл, който не се виждаше от палмовите дървета, високи над десет фута.

— Тук е по-направо.

Твърде озадачена, тя пристъпи към мястото, което той й бе посочил. Той я следваше и след това пусна клоните. Оказаха се в средата на един квадрат от дървета. Нямаше друг изход за влизане и излизане, освен този, през който бяха влезли.

— Ловецо!

Той пусна наметалата им върху пода.

— Аз съм Джефри. Не можеш ли да си спомниш името на съпруга си? — Той я хвана през кръста.

Тя стисна очи.

— Джефри, да, извини ме.

— Плати си цената.

— Ло… Джефри!

— Плати си цената.

Тя се повдигна на пръсти и стисна зъби. Той я целуна. След това отново и отново. Албина отвори очи със смях.

— Какво правиш?

Ръката му търсеше копчетата на гърба й и започна да ги откопчава, като продължаваше да я целува между гърдите, над дълбокото й деколте.

— Трябва ли да ти обяснявам? — попита той. Усети желание в гласа му. — Желая те, откакто тази сутрин напуснахме Лондон.

— И тук ли? — протестира тя. Но тя вече го целуваше, като усещаше у себе си желанието. — Не е подходящо.

— Това е домът на моя баща, моят дом — каза й той, като свлече горната й дреха, която падна като завеса около кръста й. — Твоята къща. — Той откопча корсета й. — Ще правим това, което желаем. Винаги, мила. Помни това.

Пръстите му галеха зърното на гърдата й през тънката материя. Тя трепереше, независимо от горещината в оранжерията. „Това е лудост — мислеше си тя, като търсеше с устни врата му. — Да се събличаш гол през деня на такова място!“

Но той вече я целуваше така, както тя обичаше. Албина вдигна ризата си и я съблече. Дори и през бельото си чувстваше горещата му кожа до гърдите си.

Той бе коленичил, като смъкваше полата й и я галеше. Тя постави ръце върху раменете му и прескочи полата и обръчите. Избухна в смях, когато той събу обувките й с ток и ги запокити в храстите. След това събу чорапите й. Всяко едно движение я дразнеше, възбуждаше, започна да вика от желание по него.

Той я събличаше бавно, както и себе си.

Накрая, когато застанаха голи един до друг, Ловеца застла наметалото й върху плочките, като го оправи. След като я взе в ръцете си, и двамата коленичеха, силно притиснати един до друг. Тя протърка пръсти по голия му и широк гръб.

— Обичаш ли ме? — прошепна той.

— Да — отговори му тя и устните й потърсиха неговите. — Обичам те. Обичам те, Ловецо.

— И аз те обичам — прошепна той, като започна да гали заоблените й гърди. — Ще те обичам винаги, каквото и да стане — каза той. Гласът му звучеше почти отчаяно.

Албина искаше да го попита, но не и сега, когато се бяха отдали на страстта си. По-късно… по-късно ще има време.

Като я милваше с върховете на пръстите си, Ловеца се обърна настрана. Албина продължаваше да лежи затворила очи. Наслаждаваше се на усещането, причинено от неговите груби ръце върху чувствителната й кожа.

Чу, че клоните над нея отново се раздвижиха, отвори очи и видя, че бе откъснал един портокал.

— Какво правиш? — попита тя, като го гледаше през воала от гъстите си мигли. Желаеше го. Чуваше как бие сърцето й и кръвта й пулсира.

— Нищо — отговори той и се усмихна някак странно.

Видя го, че раздели плода на две половини. Албина започна да се киска, защото усети сока, който потече по корема й.

— Ловецо! Мокриш ме!

— Хммм — промърмори той и започна да я облизва с език.

Смехът й премина в мъркане от удоволствието, което изпитваше.

— Ще започна да лепна — оплака се тя.

Той се примъкна към нея и докосна устните й. Тя усети сладостта на портокала. Засмука долната му устна.

— Хммм — продължи да мърка тя. — Ухаеш чудесно.

— Но ти си по-сладка.

Съвсем бавно Ловеца започна да изстисква портокала върху нея. Малко върху бузата й, малко между гърдите й… Горещият му език ближеше студения сок, като предизвикваше трепети по цялото й тяло.

Устните му докоснаха зърната на гърдите й, ръцете й, под мишниците й. Усещаше ръцете му, сладкия и лепкав сок, езика му, който я докосваше навсякъде.

— Ловецо, Ловецо — извика тя накрая. — Достатъчно.

— Достатъчно. Искаш ли да спра? — Той легна над нея и тялото му я притисна към наметалото.

— Да — въздъхна тя. — Не. — Тя се засмя и го погледна. — Искам да свърша. Убий ме, преди да съм умряла от удоволствие. Или…

— Или какво?

Тя се усмихна дяволито.

— Ти знаеш.

Смехът му бе дрезгав, набъбналият му член се търкаше в бедрата й.

— Ненаситна жена — засмя се той и хвърли останалата половина от портокала. — Ненаситна, ненаситна.

— Да — прошепна тя, дишайки тежко, и се повдигна, за да го поеме. — Винаги. А сега, затвори устата си и побързай.

Устните им се сляха в една търсеща и дълга целувка. Телата им се сплетоха в любовна прегръдка. Сладката миризма на портокалите ги упои и двамата се отдадоха на древния ритъм, който ги доведе до върховния екстаз.