Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Flames of Love, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Победа Гьорева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Xesiona(2010)
- Сканиране
- ?
- Разпознаване и корекция
- plqsak(2010)
Издание:
Колийн Фолкнър. Албина
ИК „Евразия“, София, 1993
ISBN 954-628-002-X
История
- —Добавяне
Глава 1
Някъде на запад от залива Чесапийк
Септември, 1722
Албина затвори очи и наведе глава. Кожените каиши стягаха здраво китките и глезените й, като се врязваха в плътта й. Тя потрепваше всеки път, когато се опираше на единия или другия си крак, за да облекчи босите си и подути крака, в които сякаш се бяха забили парещи игли. Роклята й бе накъсана и тя болезнено усещаше грапавината на бора зад гърба си.
Изрече тихо някаква ужасна ругатня.
Колко време бе минало, откакто я бяха завързали в това диво място? Два дни, или може би три? И тя самата не знаеше. През последните седмици бе загубила представа за времето.
За нея бе важно дали е жива, или мъртва. Да, все още бе жива… само това имаше смисъл за лейди Албина Ламберт, дъщерята на граф Монтроп.
Лейди Албина! Тук титлата и състоянието на баща й не означаваха нищо. Далеч от Лондон, далеч от всякаква цивилизация…
— Дори не знаят, че съм тук — промълви тя пресипнало. — Никой не знае, че съм жива.
Тя облиза сухите си и напукани устни.
Бе толкова жадна, че не можеше да мисли за нищо друго. Когато слънцето изгрее, ще й донесат вода. Този гаден червенокож винаги й носеше вода по това време. Бе се събудила отдавна, а слабото есенно слънце едва — едва се показваше.
Албина отвори очи. Видя колибата, изградена от груби дървета и разположена сред дъбове и бял бор. Не се чуваше никакъв шум. Дори и червеното платнище, окачено на прага, не потрепваше.
Опита се да раздвижи ръцете си, завързани зад гърба й, като хранеше мъничка надежда, че каишите са се разхлабили по чудо. Но чудо не бе станало.
Опита се да долови някакво движение около колибата. Знаеше, че червенокожите диваци все още спяха след поредната си пиянска оргия. Вечерта бяха се наливали с долнокачествено уиски и бяха танцували, като издаваха неистови викове почти до разсъмване.
Албина отново затвори очи. Докога този миризлив негодник щеше да я държи завързана? Щом Гарвана бе решил да я продаде, както бе казал, защо още не го беше направил? Просто искаше да я измъчва, сигурна бе в това. Така беше, откакто я отвлече преди месец.
Отново си спомни събитията от този ден. Бе прекрасен августовски ден. Чичо Чарлз предложи да ги заведе заедно с братовчедка й Сюзън да видят бебето на Кристин Ландън. Слънцето напичаше, а бризът подухваше приятно разхладително. Спомни си бистрата и спокойна вода. Спомни си и песента на птичка, която бе чула.
След това водата почервеня… почервеня от кръвта на чичо Чарлз и Сюзън. Птичата песен бе прекъсната от диви викове.
Албина отвори очи. Не трябваше да мисли за това, защото щеше да полудее. „Най-важното е, че съм жива — мислеше тя. — Успях да оцелея, ще успея и да избягам.“
Внезапно платнището на колибата се повдигна и Албина отново притвори очи, като се преструваше, че спи. Не искаше да привлича вниманието. Въпреки че бе собственост на Гарвана, имаше още четирима червенокожи, които бяха ако не и по-големи от него негодници. След това, което бе видяла тази сутрин, тя знаеше, че с нея може да се случи и най-лошото.
Гарвана я бе довел тук, за да я продаде. Очевидно сделката вече бе сключена. Собственикът й щеше да се появи скоро, някой, когото Гарвана наричаше Капитана.
Шумът на тихи стъпки се чуваше все по-близко и тя се изкушаваше да погледне. Усети миризмата на мъжка пот и разбра, че това е Гарвана.
Той промърмори нещо на своя език и след това изсумтя, тъй като тя не му отговори.
— Заек, който се крие в тревата, така ли? — Той се изкикоти и потри бузата си с мазната си ръка.
Албина отвори очи.
— Ако ме докоснеш още веднъж, дивако, ще ти отхапя пръста.
Гарвана се озъби, но отстъпи. След това потри засъхналата кръв на ухото си.
Албина се усмихна. „Не смяташ, че съм ти отхапала ухото, нали? Е, не можах да го отхапя, но добре те гризнах, нали?“
Тя го погледна предизвикателно.
Негодникът избърса носа си с ръка и след това я изтри в кожените панталони.
— Този мъж — той се ръгна с пръст гърдите — нямаше време да покаже на бялата жена къде й е мястото, но следващият, Капитана, ще направи това — каза той, като се захили на собствената си шега. — Той е известен с подхода си към жените.
— Да, вече ми каза за този човек, който ме е купил, но него го няма никакъв. Не виждам и пушките, които ти е обещал. Може би няма да дойде.
Очите на Гарвана се свиха застрашително.
— Ще дойде.
Албина знаеше, че животът й зависеше от благоволението на Гарвана.
— Освободи ме и ще ти платя два пъти повече от това, което ти е обещал той — каза тя внимателно. — Освободи ме и ще ти дам пушки. Заклевам се. Ще намеря майстор, който ще ти направи пушки, каквито ти харесваш.
— Вече съм сключил сделката — излая той.
— Страхуваш се от по-добра сделка?
Гарвана замахна и я удари силно през устата.
Албина трепна, но не изплака. Ако покажеше уплаха, можеше да намери смъртта си. Гарвана се възхищаваше от нейната сила. Точно това я бе запазило досега. Усети, че от устата й потича струйка кръв.
Затвори очи, като се опитваше да запази самообладание. „Внимавай. — Това бе вътрешният глас, който я предупреждаваше. — Ако станеш много агресивна, той ще те убие.“
— Ако кажеш още нещо — изруга Гарвана, — ще последва нещо повече. Ако кажеш още нещо…
Шумът в гората прекъсна индианеца. Албина чу тропот на копита, бавен и мелодичен. Някой се приближаваше към тях.
Двама мъже и един катър излязоха от гъстата борова гора. Отпред вървеше бял мъж. Бе обут в мокасини, имаше дълга кестенява коса и гъста червена брада. Зад него вървеше индианец, който носеше триъгълна шапка и червена панделка на плитката си.
„Това ли е човекът, на когото ме е продал Гарвана? Това ли е Капитана, за когото говореше? Бял човек. Сигурна съм, че нито един бял не би купувал и продавал хора. Нито един почтен бял, разбира се…“ — мислеше си тя.
Гарвана се изправи важно пред новодошлите. Този с червената брада вдигна ръка за поздрав, който според Албина бе някакъв мирен жест. Бе висок човек с широки рамене и като че ли не усещаше тежестта на големия товар, който носеше на гърба си.
— Защо идваш, Червена брада? — попита Гарвана.
Червената брада остави товара на земята.
— Дошъл съм да търгувам — гласът му бе силен и самоуверен. Като че ли не се страхуваше от никого.
Албина можеше отдалеч да види неговите пронизителни кафяви очи, когато я погледна. Забеляза, че Червената брада изучаваше Гарвана изпод вежди.
— Искам да ти задам няколко въпроса.
Гарвана изсумтя.
— Търговия, да. Обаче въпроси — той замахна с длан, като че ли режеше въздуха, — никакви въпроси!
„Значи това не е човекът, за когото ставаше дума. — Сърцето на Албина замря. — Той не е дошъл да ме купи. Няма да ме спаси.“ Сведе поглед и очите й се изпълниха със сълзи. Не бе плакала, не бе проронила нито сълза, откакто я бяха хванали. Но изведнъж се почувствува загубена. Това бе крадец на дребно, нещо от рода на Гарвана. Нямаше място за никакви съмнения.
Но след това повдигна очи.
„Е, добре, какво от това, че той не е човекът, който ще ме купи. Откъде да знам кой е и какво прави тук. Това е първият бял, когото виждам от цял месец. Той ще ми помогне.“
Тя прехапа долната си устна. Дали да го извика? Какво ли ще направи Гарвана? Дали ще я удари? Той вече го бе правил. Може би ще я убие? Трябваше да рискува.
— Сър, моля ви.
Гарвана се обърна.
— Млъквай! — изкрещя гой.
— Трябва да ми помогнете — молеше се тя. Говореше бързо. — Този индианец ме открадна! Той уби моя…
Гарвана посегна към пояса си и преди Албина да разбере какво става, видя острието на ножа, насочен към нея. Затвори очи, като очакваше да усети студения връх на ножа и болката на смъртта.
Ножът мина на три инча от врата й и падна сред дърветата. Беше отрязал част от косата й. Албина разтреперана си пое дъх.
— Ако се обадиш пак — Гарвана изкрещя неистово, — ножът ми няма да те пропусне.
Ловеца погледна завързаната бяла жена. „По дяволите, тази жена е твърде смела“ — помисли си той. Погледът му се насочи към индианеца, който миришеше на пот.
— Имам захар, тютюн. Плат. Търся кожи от видра. Първокласни.
Негодникът поклати глава, като насочи вниманието си отново към Ловеца.
— Имаше много видри през този сезон. Намира ли ти се уиски?
— Малко.
С крайчеца на очите си той наблюдаваше жената, която бе завързана за дървото. Тя се бе втренчила в него. Боже господи, откога ли я държаха така? Сигурно не е отдавна, в противен случай нямаше да бъде жива. Знаеше какви хора посещават местата за търговия като това. Хора извън закона, извън всякакви закони, както червени, така и бели.
Ловеца кимна към жената.
— Тази жена. Каква е цената й?
— Гарвана няма да продаде тази жена. Тя вече е продадена.
Ловеца стисна по-здраво пушката, която носеше в ръката си. Хвърли поглед към Йън, човека, който го придружаваше. Не можеше да очаква помощ от него. Приятелят му гонеше мухите от задницата на катъра.
— Колко? Аз ще платя повече. — Погледите на двамата се срещнаха. — Имам слабост към жени с кръгли очи. Отдавна не съм имал жена.
Гарвана поклати глава.
— Не, няма да я продам. Ще ти създаде неприятности. Твърде много неприятности ще ти създаде, Червена брада. Искаш жена ли? Ще ти намеря. Каква харесваш? Руса? С големи гърди?
— Искам тази тук.
— Тогава напусни, преди този човек да е побеснял. — Негодникът скръсти ръце на гърдите си. — Казах ти, че не я продавам.
С едно бързо движение Ловеца вдигна пушката си и я насочи точно между краката на ирокеза.
— Казах ти, че искам гази жена — процеди през зъби Ловеца. — Кажи ми цената, ако ли не, ще я взема, без да си платя.
Гарвана започна да пелтечи.
— Не можеш…
Ловеца щракна затвора на пушката, като насочи цевта така, че да накара Гарвана да се почувства в опасност.
— Ако не искаш да загубиш топките си, миризливецо, предлагам ти да се съгласиш на това, което ти се предлага.
— Боя се, че правиш грешка — измърмори Гарвана, като хвана уплашено цевта с пръстите си. — Капитанът ще се вбеси, че крадеш негова жена. Той ще те проследи, ще ти вземе жената и ще те убие.
Ловеца се засмя.
— Направих своя избор, Йън.
Йън се появи зад Ловеца.
— За бога, Ловецо, какво става? — той хвърли поглед към негодника, без да може да прикрие учудването си.
— А сега я освободи.
Йън мина покрай Гарвана, като му намигна. Гарвана се опита да мръдне, но Ловеца вдигна пушката.
— Внимавай, Гарване — предупреди го Ловеца, като гледаше свирепо. — Мога набързо да те прострелям и тогава ще има да търсиш топките си. — Той повдигна веждата си и се усмихна лукаво.
— Аз не държа на тази жена — измърмори Гарвана. — Просто те предупреждавам. Той повдигна рамене. — За мен тя означава само неприятности. Вземи я. Използвай я. Но внимавай. Ще кажа всичко на капитана. Той е опасен човек.
Йън се приближи до жената и отрязвайки каишите, я освободи.
Албина пристъпи и се олюля. Йън се протегна, за да й помогне, но тя го отблъсна.
— Всичко ще се оправи — измърмори тя, като се олюляваше.
— Да тръгваме — каза Ловеца.
Йън се наведе към нея и започна да й говори тихо.
— Можете ли да вървите? Мисля, че Ловеца иска да се махнем оттук, преди да са се върнали другите.
Тя пое дълбоко дъх, като го гледаше неспокойно.
— Те спят дълбоко след пиянската си нощ. Ще можем да се измъкнем. — Набирайки сили, тя се насочи към катъра. Когато мина покрай Гарвана, го изгледа продължително. — Дано да идеш в пъкъла — процеди тя през зъби, отдалечавайки се сред дърветата след Йън.
Ловеца леко се отдръпваше заднешком, като все още държеше цевта насочена към слабините му.
— Няма нужда да те предупреждавам, че не трябва да ни преследваш, нали така? — След това продължи, без да чака за отговор. — Защото, ако ни преследваш, това, което ще направя, няма да бъде само да те застрелям. Преди това ще си направя малка шега. И след като умреш, ще ти изям черния дроб.
Гарвана направи крачка назад, като размахваше ръце, като че ли за да се предпази от зли духове.
Ловеца се засмя, когато се озова отново сред гората и се затича по пътеката.
След четвърт миля настигна Йън и жената. Преди да си отвори устата, за да разбере как се чувствува, тя се обърна, погледна го и каза:
— Доста време ти трябваше, за да ме вземеш.
Ловеца се спря недоумяващ. Усети ярост в гърдите си. Нима бе рискувал живота си, за да спаси една никаквица?
— Какво искаш да кажеш?
— Казах ти, че твърде много време ти отне.
Тя отметна с ръка един кичур коса, като откри линията на лицето си.
Жената бе млада и твърде привлекателна със своята тъмна коса и черни очи… е, щеше да бъде привлекателна, ако не бе така намръщена.
— За момент си помислих, че ще направиш търговия за твоите миризливи кожи с този кучи син и ще си тръгнеш, като ме оставиш завързана за това дърво.
Йън отметна глава и шумно се засмя.
Ловеца хвърли негодуващ поглед към неблагодарната жена. За Бога! Тя бърбореше като сврака. Ловеца не обичаше да му дрънкат. Безсмисленото бърборене бе едно от нещата, което го бе прогонило от Лондон. Безсмислено бърборене и хапливите жени… Той се опря на пушката.
— Как се казваш?
Тя сложи ръката си на хълбока.
— Разбира се, че имам име! Всеки си има име, нали така? Но моля те, преди това искам да знам твоето име. Преди всичко…
— Ловеца.
— Ловеца ли, що за име е това?
— Това е името, което ми е дадено заради заслугите ми. А сега, ще бъдеш ли така добра и ти да ми кажеш своето име? — продължи той нетърпеливо. — Коя, по дяволите, си ти и какво правеше там завързана за това дърво на петдесет мили от залива?
— Какво? Мислиш, че съм дошла по собствено желание? Мислиш, че една прекрасна сутрин съм се събудила, измъкнала съм се от пухеното си легло, изпила съм си чая и съм си казала, че трябва да отида на това място и да накарам някой мазен и миризлив индианец да ме завърже за едно дърво и да ме продаде на първия човек, който дойде. Ти в ред ли си? Откраднаха ме, това е самата истина.
— А как е името на откраднатата?
За момент тя се поколеба.
— Албина. Това е всичко, което трябва да знаеш.
Ловеца леко я докосна, като пое юздите на катъра от ръката на Йън.
— Е, добре, Албина. Затвори неблагодарната си уста и върви, или и аз ще те завържа на някое дърво.