Колийн Фолкнър
Албина (19)

Глава 18

Грабна пушката от земята и се затича по стълбата, която водеше високо към стената на форта.

Няколко войници притичаха от помещенията.

— Какво, за Бога, става тук? — извика млад мъж с полузакопчани панталони.

Албина вземаше по две стъпала наведнъж.

— Капитан Кейн с бандата ирокези — извика тя през рамо. — Нападат ни.

Като не виждаше никой друг, който да командва, младият мъж тръгна след нея.

— Затворени ли са вратите?

— Да!

Той се качи след нея по стълбата, като закопчаваше панталоните си.

— Къде е лейтенантът?

— Мъртъв.

— О, Боже! — Той притисна с ръка устата си. — Извинете, мадам.

— Няма нищо.

— А къде са другите хора?

— Извън стените.

Албина стигна площадката и погледна над острите върхове на стената на форта. Тя стисна очи и преглътна тежко буцата, която бе заседнала в гърлото й. Усети сладката миризма на кръв. Отново си спомни смъртта на братовчедка си и чичо си. Но сега нямаше време да страда за това. Вътре имаше жени и деца, които трябваше да защити.

Албина напълни гърдите си със студения въздух и реши да погледне навън. Долу мъжете се биеха в ръкопашен бой. Снегът бе обагрен в червено. Тялото на лейтенант Уинслоу лежеше неестествено сгърчено, отхвърлено настрани, очите му гледаха нагоре — стъклени и невиждащи. Телата на още трима лежаха в снега.

Хората на лейтенант Уинслоу губеха, и то… ужасно.

Останалите трима войници все още се биеха с хората на Кейн и ирокезите, но вече бяха притиснати до стената и нямаха къде да мърдат. Същият варварин, който се бе опитал да я изблъска през вратата, метна една стрела, която се заби в гърдите на един тъмнокос войник. Тя го прободе и се заби в стената зад него. Човекът извика, след това се чу сподавен гърлен звук и той падна. Веднага от раната му започна да излиза пара. Албина извърна ужасена глава.

— Мадам. — Младият войник, който я следваше, докосна ръкава й. — Мадам.

Тя отвори очи.

— Той иска мен. Капитан Кейн е дошъл за мен.

Младият мъж надникна през оградата. Една стрела с пера изсвири покрай главата му и той се дръпна назад.

— Името ми е Ели, Ели Джейкъбс.

— Аз затворих вратата пред тези хора. Не знаех какво да правя — каза тя, като гледаше замаяна. След това погледна момчето. — Сега всички ще умрат.

— Направила сте това, което трябва. Ако тези червенокожи влязат вътре, по-голямата част от хората ще измрат. Те ще отвлекат жените. Мохауките винаги правят това. — Ели пак погледна над заострената стена. — А сега какво ще правим? — попита я той. — Тези всички бяха офицери. Сега са мъртви.

Албина се облегна на грубата дървена стена. Дишаше тежко, като се опитваше да се успокои и да мисли спокойно.

— Всички ли? — попита тя, като не смееше да гледа отвъд стената.

— Всички — каза тихо той.

Тя се окопити.

— Тогава ние ще защитаваме форта. Имаме ли някакъв друг избор?

Ели докосна гърдите си. Албина не можеше да определи точно на колко години е, но той бе направо момче.

— Ние? И ще трябва да задържим един луд човек и цяла банда от ирокези убийци?

Тя кимна.

— Мъжът ми ще се върне. Зная, че ще се върне. Просто трябва да издържим. Той тръгна след Кейн. Когато разбере, че капитанът се е върнал, ще дойде.

Ели отново погледна отвъд стената. Неистовите викове на ирокезите бяха затихнали. Един мъж изпъшка, но след това млъкна. Чу се само ехото на куршума. Ели отново погледна Албина.

— Но офицерите са мъртви. Кой ще ни каже какво да правим?

Тя изобщо не се замисли.

— Аз — отвърна Албина, като започна да слиза по стълбата. Все още държеше пушката си в ръка. — Хайде. Имаме много работа.

Ели я последва надолу по стълбата и след това през двора. Снегът бе започнал да се топи от сутрешното слънце и земята се бе разкаляла.

— Събери всички мъже, жени и деца на двора — изкомандва му тя, като разгони няколкото гъски, които се мотаеха наоколо. — Сега!

Ели вдигна ръка за поздрав и след това глупаво я отпусна.

— Да, мадам.

— Албина — извика тя след него, когато той се запъти към жилищните помещения.

— Какво? — обърна се той.

— Албина, това е моето име. — Тя се почувства твърде глупаво, тъй като все още не знаеше какво е името й по мъж. — Просто можеш да ме наричаш Албина — довърши тя.

Ели тръгна и тя поклати глава. Веднъж да се оправи, да дойде Ловеца и Кейн да бъде мъртъв, тя ще разбере името. Ще накара Ловеца да й каже самата истина. Но сега имаше да върши по-важни неща.

— Ей, ти — извика тя на един друг войник.

Той се обърна.

— Аз ли?

„Боже господи — помисли си тя. — Та тук има само деца!“ Момчето изглеждаше дори по-малко и от Ели.

— Да, ти! Вземи пушката си и се качи горе. — Тя посочи стълбата. — Наблюдавай капитан Кейн и хората му. Но се пази да не мине някой куршум между ушите ти.

Момчето гледаше Албина, като че ли оспорваше правото й да дава заповеди.

Сега тя нямаше време да обяснява коя е или пък да мисли за заповедите, които им даваше. Въпреки че този млад мъж беше английски войник, той все още бе невръстно момче.

— Чу ли ме? — попита тя, като бързо тръгна към него.

Момчето скочи изненадано и тръгна към стълбата.

— Да, мадам.

След няколко минути Албина стоеше пред една група хора, които се бяха събрали. Ели се кълнеше, че всички са дошли. Бяха двадесет и трима — шестима войници — момчета, един войник със счупен крак, шест съпруги или приятелки на мъжете, които бяха убити или пък бяха отишли в Анаполис с командира на форта, четири индианки, Тази — която — стои — здраво, Сара с бебето и три други малки деца.

— Сара, не трябваше да излизаш в този студ — каза тихо Албина.

Младото момиче беше омотало бебето си добре в една индианска цедилка под наметалото си от боброва кожа.

— Аз съм добре — каза тя гордо. — Мога да помагам, кълна се. Малкият Матю е щастлив, щом е до цицката на майка си.

Албина се усмихна. Независимо от грубите думи на момичето, тя се съгласи с нея. Мислеше за това колко предани са индианците към децата си. Едно бебе е доволно, когато може да спи до гръдта на майка си.

Албина кимна с глава, като стисна ръката на Сара.

— Е, добре. Ако е така, както казваш, ще мога да те използвам.

Момичето се усмихна.

— Сигурна съм в това, което казвам. Трябва да защитя сина си. Той е всичко, което имам.

Албина отново кимна и погледна към другите. За момент тя разглеждаше лицата им. Всички изглеждаха уплашени, дори и старият войник със счупения крак… всеки бе изплашен, но не и Тази — която — стои — здраво. Старата жена наистина стоеше здраво, изпъчила слабите си гърди, като държеше в ръката си копие с пера.

— Добре — каза тихо Албина, като се надяваше, че гласът й не показва страха, с който се бореше. — Това е положението. Капитан Кейн е дошъл за мен. Но вие всички знаете, че ако влезе вътре с ирокезите, и друг може да умре или да пострада.

Старият войник измърмори нещо, което приличаше на съгласие.

— И така, като имам предвид това, което става — продължи тя, — единственият изход е да не им позволим да се покатерят през стените. Съпругът ми, надявам се, ще бъде тук днес или най-късно утре. Чакаме и командира на форта.

— Робертсън — спомена някой.

— Да, Робертсън — каза тя. — Както разбирам, той и неговите хора, с които е тръгнал към Анаполис, скоро ще се върнат, така че единственото нещо, което ни остава, е да издържим дотогава.

— Моят съпруг! — извика една бременна жена и пристъпи напред. — Къде е моят съпруг? Той бе с лейтенанта.

— Мъртъв е — отвърна Албина. Не знаеше какво друго да каже, освен самата истина. — Съжалявам.

Жената сподави риданието си и отново се върна назад, а една друга жена започна да я успокоява.

— Съжалявам — повтори Албина. — Те всички са мъртви, всички, които бяха с лейтенанта.

Чу, че и други започнаха да плачат.

Албина се бореше със сълзите си. Не искаше да бъде отговорна за всички тук. Не искаше да бъде отговорна за тяхната защита, но кой друг можеше да поеме това тежко бреме? Останалите войници бяха почти деца, а старият войник или не можеше, или не искаше да поеме никаква отговорност. Така че Албина нямаше избор.

— А сега ме чуйте — каза тя. — Трябва да се качим на стената и да наблюдаваме. Трябва да задържим тези варвари, докато дойде помощ. Ще се редуваме на смени, в това число и жените. Ако някой се опита да се качи, ще го убием, разбрано ли е?

Няколко от жените кимнаха с глава. Момчетата войници също изразиха съгласие.

— Добре — каза Албина. — Горе вече има човек. Ти, ти и ти — посочи тя трима от войниците. — Качете се на тези стени и вземете оръжието си.

Войниците тръгнаха за оръжието си.

Тя се доближи до войника със счупения крак.

— Можеш ли да ръководиш часовоите?

Той кимна.

— Не мога да ходя, но мога да се облегна на един варел и да следя момчетата.

Албина кимна.

— Благодаря ти.

Тя посочи една от жените.

— Ти и твоята приятелка — кимна тя към жената, чийто съпруг бе мъртъв, — вижте какви запаси от храна имаме. Искам да знам точния брой на чувалите с брашно, качетата със сушено свинско, буретата с бира.

— Мога да направя това — каза жената. — Хайде Доркъс. Няма време за скръб, трябва да защитиш детето, което е твое и на Семюъл.

Албина отиде при всеки поотделно, като му възлагаше задача.

— Вие ще поддържате огъня. Ти също. Ще съберете всички трески наоколо. Всички ще се съберем в общата стая на офицерите. Така ще знаем какво става и ще пестим дърва. — Тя продължи по нататък: — Ти ще прибереш децата. Ще им събереш нещата и ще ги заведеш в общото помещение. Имай грижата да нахраниш животните. — След това Албина отиде при една друга жена. — Как се снабдявате с вода тук? Не ми казвай, че ходите до реката.

— Не. Не ни е за първи път да бъдем обсадени. Водата идва от един поток от реката.

— Добре. Започни да наливаш вода във варелите за дъжд в случай, че се сетят и решат да ни прекъснат водата.

Албина отиде при Сара.

— Имай грижата да сготвиш за всички. Гледай часовоите да се хранят и да имат нещо горещо за пиене. Вземи със себе си и другите жени, които нямат какво да правят.

Сара кимна.

— Ще направя това, което казваш, Албина. — Тя започна да говори с няколко индиански момичета и след това всички заедно се запътиха към вътрешния форт.

Албина се огледа, като искаше да бъде сигурна, че всеки има поставена задача, освен Тази — която — стои — здраво и Ели. Най-напред отиде при индианката.

— Знам, че имаш медицински припаси. Събери ги. Може да има ранени. След това ела при мен. Ще ти възложа нещо друго.

Жената се подчини. Хвана рамото на Албина, като че ли за да й вдъхне сила.

— Днес аз съм горда да бъда твоя приятелка. Ловеца на шоуните е направил добър избор.

Преди Албина да може да отговори, старата жена изчезна. Само Ели бе наоколо. Той внимателно чакаше.

— Ели.

— Да, мадам.

— Имам някои въпроси за форта и за капитан Кейн. Можеш ли да ми помогнеш?

Той се засмя.

— Да, разбира се.

— Добре тогава.

— Той иска Ловеца — извика отвисоко един от войниците. — Познаваш ли Ловеца?

Албина се качи на стълбата. Беше почти замръзнала и се нуждаеше от наметалото си, но нямаше време да го вземе. Тя се качи горе, като държеше пушката в ръка. Погледна и видя капитан Кейн, който стоеше и чакаше. Дръпна се назад.

— Какво му каза?

— Не му казах нищо. Той просто повтаря, че иска да говори с човека, който се нарича Ловец. Не знам какво иска.

— Ловецо — извика отново Кейн. — Предай ми я и никой няма да умре.

Албина чу стържещия му глас. Той не знаеше, че Ловеца не е тук.

— Чуваш ли ме? Дай ми я — повтори Кейн.

Албина сграбчи ръката на момчето.

— Кажи му, че няма да му дадем никого. Той има предвид съпруга ми. Не трябва да знае, че той не е тук. Не трябва да знае колко души сме тук.

— Ловецо — ревеше отдолу Кейн.

Момчето вдигна глава и се провикна между заострените върхове на оградата.

— Няма да ви дадем никого.

Албина наблюдаваше какво ще стане.

Кейн насочи поглед към мястото, където бе момчето.

— Искам да говоря с човека, който се нарича Ловеца на шоуните! Жената е моя. Ще си взема това, което е мое, и ще продължа. Никой друг няма да пострада. — Той посочи телата на убитите. — Тези хора не трябваше да умират.

— Кажи му отново — заповяда Албина на момчето.

— Няма да ви дадем никого — повтори момчето.

— О, ще го направите — отговори Кейн, като изведнъж смени тона си. — Ще я имам. Ще я имам, защото е моя. Въпросът е колко от вас ще загинат? Колко от вас ще загинат, преди да ми я дадете?

Албина се изправи, като вече не можеше да сдържи яда си.

— Ще ме имаш в ада! — извика тя.

Един индианец, който стоеше зад Кейн, изстреля една стрела във въздуха. Албина се наведе и видя, как стрелата профуча над нея.

Когато тръгна към стълбата, тя чу, че Кейн ругае индианеца за това, че е пуснал стрела. Каза му, че я иска жива. Жива, за да съжалява за това, че го е обидила.

— Хайде, Ловецо — мърмореше тихо тя, като слизаше по стълбата. — Имам нужда от теб, съпруже. Не знам колко дълго ще издържа.

 

 

— Трябва да тръгвам — каза Ловеца и пое ръката на жената. — Благодаря за гостоприемството, но наистина трябва да тръгвам — повтаряше той на езика на шоуните. — Трябва да се върна при жена си.

Жената се усмихна.

— Домашното огнище те чака, нали?

Ловеца взе пакета с храна.

— Нещо подобно.

Тя му подаде лъка и стрелите.

— Тази жена ти благодари за това, че дойде да ни кажеш за моя чичо. Мъжете ни ще го пренесат тук, дори и да е мъртъв. Благодарим ви за добрината, за това, че не сте оставили този човек да умре далеч от тези, които го обичат.

Ловеца оправи кожената лента на косата си и затъкна къдриците, които се бяха освободили. Реши, че когато напусне селото, ще тръгне направо към форт Нониак. Няма да почива, докато не вземе Албина. Каза си, че вече е загубил една жена заради Кейн и не иска да загуби и тази, но истината бе друга. Албина му липсваше. Липсваха му острият й език и горещите й целувки.

— Твоят чичо е смел човек — продължи Ловеца. — Аз съм щастлив, че го срещнах.

Жената кимна.

— Добре, не искам да те задържам далеч от жената, която те зове. Довиждане, Ловецо от шоуните. Твоята лодка те чака на брега на реката.

Ловеца се обърна, за да тръгне. Доста дълго вървя до селото. Беше по-далеч, отколкото предполагаше. През тези два дни не беше спал, но не чувстваше умора. Нямаше търпение да тръгне обратно.

— Ще се опитам някак си да ви върна лодката. Благодаря ви, че ми я дадохте.

Тя вдигна ръка за сбогом. Бе красива жена към четиридесетте, вдовица, жена, която би била интересна за него преди няколко месеца. Но сега той не виждаше никого, освен тъмнокосата Албина.

— Нека вятърът ти помага, а късметът не те напуска — извика тя след него.

Ловеца напусна малкото село и тръгна по една пътека към брега на реката. Както му бяха обещали, едно кану го чакаше. Той го пусна в студената вода. С бързо движение скочи вътре и коленичи. Хвърли торбата с храна и грабна дървеното гребло.

— Идвам, Албина — промълви той, като насочи лодката си към средата на реката. — Идвам, мила.

 

 

— Четири дни — каза тихо Албина. Тя стоеше насред двора на форта, плътно загърната с наметалото си. Здрачаваше се, а октомврийският въздух бе остър и хапещ. — Четири дни, а теб още те няма, съпруже.

Тази — която — стои — здраво погали съчувствено ръката на Албина.

— Той ще дойде.

— Няма да дойде. Нещо се е случило с него. Знам това. Той тръгна след Кейн. Трябваше вече да е разбрал, че следите се губят.

— Той ще дойде.

Албина се засмя тъжно.

— Откъде знаеш? Може да е болен. Може да го е изяла мечка. Може да са го убили мохауките. — Тя сви рамене. — Може да е решил да не се върне за мен. Той не искаше много да се оженим. — Тя погледна старата жена. — Просто го направи на шега. Направи го, защото не исках да спя с него, преди да се оженим.

Тази — която — стои — здраво се засмя.

— Ти се по-хубава от другите момичета. Щастлива си с такъв късмет. Не казвай сега неща, за които после ще съжаляваш. Вярвай на сърцето си, помни това, съпруго на Ловеца.

Албина сключи ръце на гърдите си. Колко време можеха да издържат така? Колко време, преди Кейн да разбере, че вътре няма войници и че Ловеца също го няма? Колко време ще му трябва да разбере, че ако решат да се покатерят по стените и да влязат, няма да може да ги удържи? Колко време ще мине, преди да разбере, че една жена брани форта?

През трите дни, откакто бе пристигнал Кейн, той бе прекъснал водата, от което тя се страхуваше. Беше се опитал да подкупи хората, като предлагаше пушки, уиски и дори злато на онзи, който му предаде Албина. Кейн бе изпратил няколко мохауки да се покатерят по стената. Ели бе убил един от тях. Друго войник рани тежко втория.

Но Кейн изглеждаше търпелив и в същото време решителен. Нямаше да си тръгне без нея. За него тя бе станала фикс идея. Той непрекъснато повтаряше едно и също. Никой досега не бе вземал това, което е било негово. Никой.

Албина се сгуши, за да се стопли. Горе на тясната пътека стояха две жени, едно момче и Ели. Албина бе пресметнала, че имат храна за неограничен период, но не и вода, с която разполагаха само за още три дни. Дори и да я пестяха, щеше да им стигне най-много за седмица.

Освен ако, разбира се, не започнеше да вали, за да стопят снега. Тя погледна синьото небе, което прозираше между върховете на дърветата.

— Моля те, Господи, нека да завали — помоли се тя.

Но дори и да завалеше, така не можеха да издържат дълго. Нещо трябваше да стане.

Надяваше се, че командирът, който беше оставил Уинслоу, ще се върне, но ако не се върнеше? Какво ще стане, ако се върне само с няколко души? Те ще бъдат избити от бандата на Кейн, преди да са стигнали вратите на форта. Те ще…

— Ловецо — чу се гласът на Кейн от другата страна на форта. Албина прекъсна мислите си. — Губя търпение. Тук е студено. — Последва пауза. След това гласът му отново се чу. — Давам ти последен шанс, Ловецо, или този, който ме слуша. Прати ми я или ще запалим всичко наоколо и ще влезем.

— Няма да дадем никого! — изкрещя Ели от поста си.

Отговори му поток от стрели.

Албина прекоси двора и започна да се катери по стълбата. Горе тръгна към поста на Ели, като се навеждаше ниско.

— Последен шанс — повтори Кейн. — И ако запалим форта, всички, които са вътре, ще измрат. Кълна се в Бога, че ще го направим.

Албина почувства, че сърцето й ще се пръсне. Тя се страхуваше от това от самото начало. Просто не искаше да мисли предварително за него.

— Защо? — извика тя. Ели я хвана за ръка, за да не се показва, но тя бе твърде ядосана, за да се пази. — Защо? — повтори тя. Погледна надолу и погледите им се срещнаха.

Той сви тъмните си вежди. Бе красив мъж, облечен с кожена пелерина и офицерска шапка.

— Защо наистина?

— Това е нещо между теб и мен. Не намесвай съпруга ми. Нито пък хората, които са вътре.

Кейн се усмихна любезно, когато я забеляза.

Тя видя войниците му и индианците, които седяха около огньовете. Топяха върховете на стрелите в един съд с черна течност. Катран! Щяха да стрелят по форта със запалени катранени стрели! Немислимо бе да се спасят от пожара!

— Кажи ми — настояваше тя. Усети тежест в гърдите си. Никога нямаше да може да види Ловеца отново, нямаше да види семейството си в Англия, нямаше да роди бебе като Матю.

Кейн все още се усмихваше, като я гледаше.

— Той не е тук, нали? — попита Кейн. — Твоят мъж, този, когото наричат Ловеца на шоуните. Ако бе тук, щеше да се покаже. Нямаше да праща теб. Поне ако не искаше да те даде.

— Съпругът ми не ви интересува. Искам да знам защо искаш да посегнеш на тези хора заради мен?

— Просто така — каза той, като продължаваше да се усмихва.

Албина видя как първата огнена стрела се изви над стената и се заби в покрива на сградата. Един от младите войници се покатери и се опита да загаси огъня.

— Чакам — каза Кейн и във въздуха прелетя друга стрела.

Албина загуби дъх. Чуваше сърцето си да бие лудо. Дланите й бяха влажни, ръцете й трепереха.

Как можеше да се предаде на този човек, този човек, който бе изнасилил и убил Смеещия се Дъжд?

Но в същото време как можеше да рискува живота на хората във форта? Бе опознала тези хора през последните дни. Това не бяха само имена и лица. Бяха хора със семейства. Бъдещето беше пред тях.

— Не прави това — помоли я Ели. — Откъде знаеш дали казва истината? Откъде знаеш, че няма да ни убие?

— Трябва да използвам шанса — чу се тя да казва. Тръгна надолу по стълбата.

— Не отивай там — извика Тази — която — стои — здраво, когато Албина слезе долу. — Тази жена е готова да умре за теб. Не се предавай.

Албина тръгна бавно към масивните врати.

— Не искам да правиш това за мен — каза тя меко. — Не искам никой да рискува за мен.

Индианката заплака.

— Албина…

Тя целуна старата жена по набръчканата буза.

— Грижи се за Сара и бебето. — Погледна разплаканите й очи и отмести поглед, защото се страхуваше да не заплаче и тя самата.

— Албина — извика Кейн от другата страна. Още една стрела прелетя над тях и се заби във вътрешната стена.

— Запалете вратите! — заповяда Кейн.

— Не! — изкрещя Албина. — Не правете това! Идвам!

Всички се бяха събрали на двора. Опитваха се да потушат пожара с мокри парцали и животински кожи.

— Не прави това — извика й Мери Мастен, която тичаше към една от стените, която вече гореше. — Ще загинеш.

— Джо — извика Албина.

— Да, мадам — отговори един от младите войници, като изтича при нея със сълзи на очи.

— Когато ти кажа, свали резето и ме пусни. Затвори след мен. Разбираш ли?

— Да, но…

— Просто направи това! — каза тя рязко през стиснати зъби. — Пусни ме навън! Съпругът ми ще ми помогне — промълви тихо тя. — Всичко ще се оправи.

По лицето на Джо се стичаха сълзи, но той я последва към вратата.

— Ако някой се опита да се промъкне, докато излизам, застреляй го, нали разбираш?

Той кимна.

— Добре. — Тя се опита да се усмихне и погледна към вратата. Пое дълбоко дъх. Знаеше, че Кейн я чака от другата страна. Усещаше го.

— Идвам — извика тя колкото се може по-високо. — Отстрани се или момчето ще стреля.

Тя кимна с глава и Джо повдигна тежките метални резета едно след друго. Чуваше се глухият звук от железата. Тя пристъпи напред и почувства, че една ръка я сграбчва и издърпва през отвора. Без да иска, отвори уста и изкрещя.