Колийн Фолкнър
Албина (18)

Глава 17

Албина тръгна по дългия коридор с фенер в ръка. Вратът й се бе схванал, бе изтощена, но имаше чувството за изпълнен дълг.

Сара бе родила по обяд. И майката, и бебето бяха добре и спяха спокойно. Албина се усмихна. Не за първи път присъстваше на раждане на дете. По-голямата й братовчедка Натали имаше две деца, сестра й Маргарет — близнаци. Но за първи път раждането на едно дете я бе трогнало така дълбоко. Като видя как бебето засука от гърдите на майка си, сълзи напълниха очите й.

Тайно тя мечтаеше за свое бебе. От Ловеца.

Отвори вратата на стаята си и влезе. След като заключи, остави фенера и отиде до огнището, за да се стопли.

Мислеше за Ловеца и за своята женитба. За Бога! Дори не знаеше истинското му име. Той можеше да бъде просяк, избягал слуга или убиец.

Това, че бяха различни, нямаше никакво значение. Той бе толкова естествен, а тя толкова държеше на условностите. Засмя се, когато погледна туниката, която носеше, и мокасините. Може би не държеше така на условностите, както някога.

И накрая, нейното бъдеще бе нещо много важно. Ловеца се бе оженил за нея, без да й казва къде ще живеят или как. Сигурно знаеше, че може и да забременее. Къде щяха да гледат децата си? Очевидно не смяташе да прекарат живота си, като се движат от едно индианско селище в друго, както е правил, докато е живял със Смеещия се Дъжд. Или пък щяха да продължат да водят същия живот?

Взе от лавицата една пълна с ядене чиния. Отхапа от хляба. Не беше гладна, но знаеше, че трябва да се храни.

Животът й изглеждаше също толкова несигурен, колкото бе несигурен и когато Гарвана я отвлече. Но и тогава тя не се изплаши. Искаше да оцелее. Ловеца я бе спасил. Той я защити. Направи я жена. Въпреки че понякога протестираше, тя се вълнуваше при мисълта, че е негова жена. И сега, когато го нямаше, когато той скиташе из тези диви места, търсейки убиеца на първата си жена, тя се радваше, че й бе съпруг. Те щяха заедно да намерят своя път.

Когато привърши с яденето, Албина свали туниката си и мокасините и легна в леглото по начина, по който местните американци си лягаха, и което много й харесваше — гола. Като дръпна ленения чаршаф и меките кожени одеяла и се зави добре, тя духна фенера. Измърмори тихо молитвата си, като помоли Бог да пази Ловеца и да се върне жив и здрав при нея, и заспа дълбоко.

Някъде посред нощ нещо събуди Албина. Отвори очи. Въпреки че не видя нищо в тъмнината, чуваше как сърцето й бие уплашено. Тлеещите в огнището въглени хвърляха феерична светлина наоколо.

— И… има ли някой тук? — извика тя.

Погледна вратата. Видя, че ключалката бе затворена, така както я бе оставила, преди да си легне. Никой не можеше да влезе, никой…

Духове? Дали не губеше разсъдъка си? Или просто бе изтощена и се страхуваше за Ловеца?

Разтрепери се. Усети студ, въпреки че се бе завила с кожите. Страхуваше се. Но защо? Не си спомняше да е сънувала кошмар. Може би детски страх от тъмнината?

Не. Нещо ставаше. В стаята имаше някой. Почувства го инстинктивно.

За момент не се помръдна, а само се ослушваше. Отнякъде духаше леден бриз.

След това усети влажната смрад от животинска кожа и миризмата на нечиста плът и кисел дъх на уиски.

Мъж.

Албина замръзна от ужас. Как се бе вмъкнал?

Прозорецът. Но как бе успял да влезе през това малко прозорче?

Най-важното бе, къде е той.

Албина трябваше да напрегне цялото си тяло, за да не скочи от леглото и да не побегне към вратата.

Опита се да успокои дишането си.

Къде бе той и какво искаше?

Пушката, която й бе оставил Ловеца, се намираше близо до огнището. Не можеше да я вземе. Единственото оръжие, което можеше да използва, бе ножът за хранене, който също бе далеч от нея.

Изведнъж Албина усети нещо познато от миризмата, която почувства. Нещо й напомни за посетителя.

Гарвана!

Тя се изправи, когато той сложи мръсната си ръка върху устата й.

— Тихо — просъска той.

Албина се опита да се бори, като заби нокти в ръката му. Отчаяно искаше да извика някого.

— Тихо, казах. Няма да ти направя нищо лошо — повтори той.

Тъй като продължаваше да се бори, той така я разтърси, че зъбите й затракаха.

— Казах ти, че няма да ти направя нищо лошо — прошепна той в ухото й. — Дойдох да те предупредя, но ти си готова да повикаш войниците или твоя човек и не искаш да ме чуеш. Ще изчезна, преди да се дошли.

Първоначалният порив на Албина бе да продължи да се бори, но защо? Бе сама със своя враг, Гарвана. Нямаше оръжие. Ако искаше, той можеше да й пререже гърлото, преди да каже и дума. Тя престана да се бори.

— Няма да викаш, нали? — попита той.

Тя поклати отрицателно глава.

Той бавно отпуши устата й.

Това бе всичко, което можеше да направи. Ловеца бе казал, че Гарвана го няма! Бе й казал, че той е вече далеч от нея. Каза й, че е отишъл при своите близки.

— Какво искаш? — попита Албина, като коленичи и заметна кожите, за да се покрие. Дори и в тъмнината виждаше очертанията на лицето му.

— Дойдох да те предупредя.

— Да ме предупредиш за какво? Ти вече ни предупреди.

— Той идва от юг за теб. Капитанът. Знае къде си. Води ирокези със себе си. Това са хора извън закона. Хора, които убиват заради мириса на кръвта. Трябва да кажеш на Ловеца на шоуните да те отведе оттук. Тази нощ. Веднага.

Тя погледна Гарвана. Очевидно не знаеше, че Ловеца не е тук. Не знаеше, че е тръгнал да търси капитан Кейн. Но тя нямаше да му каже. Не му се доверяваше.

— Защо отново ни предупреждаваш? — попита тя подозрително. — Защо излагаш живота си на опасност, за да ме спасиш?

Той погледна към малкото прозорче, през което се бе промъкнал. Облаците бяха изчезнали и лунната светлина проникваше в стаята, като осветяваше белязаното му лице.

— Знам, че този мъж няма съвест. — Той въздъхна. — Този мъж няма вече съвест, но баща му бе човек на честта.

— Ти говориш за баща си? Гарвана кимна с глава.

— Баща ми бе велик шаман, уважаван от хората. Те му се доверяваха. Радвам се, че е мъртъв и че не знае какво е станало със сина му.

Тя почти се засмя.

— Искаш да кажеш, че си рискувал живота си и си дошъл заради уважението към баща си? Ти, който участва в похищението и убийството на братовчедка ми? — Албина усети, че гласът й затрепери. — Ти, който уби чичо ми? Ти, който ме продаде на някакъв войник, за да бъда препродадена като курва или роб на други?

— Достатъчно! — Той повдигна юмрука си към нея. — Няма значение защо съм дошъл. Това, което е важно, е твоят човек да те отведе оттук. Тази нощ!

Тя видя, че Гарвана мина покрай леглото й и отиде към прозореца. Все още не му се доверяваше, но инстинктивно усещаше, че трябва да му вярва. Това, което чу, бе твърде правдоподобно. Наистина ставаше дума за чувство на чест сред индианците, нещо, което Ловеца се бе опитвал да й обясни. Гарвана бе дошъл честно да я предупреди. Той наистина имаше съвест, скрита някъде дълбоко в сърцето му. Съжаляваше за миналото си. Искаше да изтрие позора от лицето си.

Гарвана се шмугна през прозореца и за миг се обърна.

— Благодаря ти — промълви тя.

— Върви. Тичай. Бързо. Спаси живота си.

Тя го видя да се промъква през отвора, който й се стори невероятно малък за едрото му телосложение. Миг след това него го нямаше.

Албина се облегна в леглото си. Усети, че ушите й бучат. Ослуша се. Сигурна бе, че ирокезите няма да могат да се промъкнат във форта, без да ги забележат. Чу лая на куче, след това настъпи тишина. След няколко минути разбра, че той се е промъкнал в тъмнината и е вече в гората.

Постепенно се успокои. Разбира се, не можеше да продължи да спи. Твърде много мисли я измъчваха. Ако това, което казваше Гарвана, бе вярно, тогава Ловеца не го е хванал… или вече е мъртъв.

Тя веднага престана да мисли за това. Разбира се, че Ловеца бе жив. Беше твърде интелигентен, за да се остави на този капитан Кейн да го убие. Беше твърде силен боец, за да загуби.

Но тогава, какво бе станало? Ако Гарвана казваше истината и Кейн се придвижваше към форта, къде бе Ловеца? Защо не бе тук? Кой ще я защити сега? Сигурно не този мрачен и скъп на думи лейтенант Уинслоу.

Тя погледна пушката си, опряна на огнището. Трябваше сама да се бори. Кейн няма да може да я отведе насила от форта. Поне докато е жива.

Стана и се облече бързо. Зъбите й тракаха от студения въздух. Погледна навън. Първите проблясъци на зората проникваха в стаята й. Гарвана бе счупил стъклото и сега октомврийският бриз духаше през него. Поразрови въглените, останали в огнището. След това взе ножа, който Ловеца й бе оставил, за да го използва при хранене, и го втикна в колана си. Прокара ръка по дръжката му, като се запита дали и Ловеца прави така.

Напусна стаята с твърди крачки. Реши най-напред да види как са Сара и бебето и дали Тази — която — стои — здраво има нужда от нея, а след това да говори с лейтенант Уинслоу. Сега, когато заместваше капитана, той трябваше да я защити от Кейн.

След един час Албина влезе в стаята му. Лейтенант Уинслоу седеше на една грубо издялана маса и ядеше някаква каша. Бе сам в помещението.

— Лейтенант — извика тя от вратата.

Той се обърна. Погледна я уплашено.

— Мадам?

Тя се учуди как английската армия оставяше хора като Уинслоу и Кейн да охраняват фортове. Нищо чудно, чу майка Англия губеше властта си върху колониите.

— Лейтенант, трябва да говоря с вас веднага.

— Имате ли нужда от нещо? Старата жена ще ви помогне. — Той продължи да се храни.

Албина стоеше и го наблюдаваше. Колебаеше се дали да продължи да спазва благоприличие, както бе възпитана, или да се държи така, както подобава тук, в колониите — нападателно.

— Лейтенант!

Чу го да казва:

— Моля?

Тя се приближи до масата.

— Лейтенанте, имам причина да вярвам, че един човек ще се опита насила да ме отвлече от форта.

Той сви вежди.

— Какво значи това?

Тя завъртя очи към небето.

— Казах, че някой се опитва да ме отвлече. Човекът, когото моят съпруг преследва.

Тъмнокосият лейтенант се протегна, взе един калаен съд и си сипа мед в чинията с кашата.

— И кой е този човек?

Тя го погледна, като го накара да вдигне поглед към нея.

— Капитан Кейн.

Той веднага сведе поглед надолу. Остави лъжицата си. Тя чукна върху ръба на паницата.

— Аз…

Тя почти се разсмя. Лейтенантът се страхуваше от Кейн. Това ясно се виждаше от пребледнялото му лице.

— Вие сте го изпъдили последния път, както казахте на мъжа ми. Направете го пак. Не го допускайте във форта. И най-добре е да го арестувате.

Лейтенантът примига, като чу острите й думи.

— Аз… аз нямам заповед за арестуването на капитан Кейн. Не съм упълномощен. Моят капитан… той ще се върне след няколко дни.

— Означава ли това, че няма да ме защитите от този човек? Обещахте на съпруга ми като англичанин, че тук съм в безопасност, а сега ми казвате, че никой не ви е упълномощавал за това.

Уинслоу бутна чинията си и стана.

— Не, не, разбира се. Мое… мое задължение е да защитя гражданите на Англия. Просто казвам, че капитан Кейн е все още колега, офицер.

— Колега офицер, който върши престъпления. Това ви е известно, както и на всички, които са на сто мили наоколо. Някой трябва да го спре, защо да не сте вие това, лейтенанте?

— Отново трябва да кажа, че независимо от обвиненията…

— Обвинения? — Албина пристъпи към лейтенанта, който веднага започна да отстъпва. — Не говоря за обвинения! Говоря за факти. Той отвлича и продава жени! Той ги похитява и убива!? — Тя го мушна с пръста си. — Този капитан твърди, че аз му принадлежа. Той ще се опита да ме отвлече, мен, една беззащитна жена! Съпругът ми преследва този човек. Не знам какво е станало с него и дали е жив. Сега вие сте единственият човек, който можеш да застане между него и мен. Може би единственият, който може да ме спаси. И така, ще ме спасите ли или не?

— Разбира се… Да. — Той я гледаше, като се питаше кой от двама им не е с всичкия си. — Ако… ако капитанът дойде във форта, аз просто ще го прогоня, както направих това и преди. Ще му кажа, че поради обвиненията аз… аз не мога да го приютя.

— По-добре е да направите и нещо друго! Затворете вратите и поставете охрана. Най-добре…

Вратата се отвори и в стаята влезе млад войник. Той поздрави лейтенанта и след това кимна към Албина.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но часовоят казва, че някой се приближава, и това са поне дузина мъже, а може би и повече, като част от тях са индианци.

— Това е той! — извика Албина. — Това е Кейн. — Тя сграбчи лейтенанта за ръкава. — Казах ви, че идва!

Лейтенантът се опитваше да се овладее.

— Каза ли часовоят, че това са Кейн и хората му?

— Не, сър.

Лейтенантът заобиколи Албина и взе шапката си от масата.

— След две минути искам по-опитните ми хора да са на вратите, редник. — Той нахлупи шапката си върху главата. — Ако това е наистина капитанът, ще го посрещнем извън форта. Няма да допусна хора от глутницата му да нарушат мира на хората и на това място, което се намира под моя команда.

Албина погледна изумено офицера.

— Лейтенанте, не чухте ли какво ви казвам? Този мъж е опасен.

— Мадам, препоръчвам ви да се върнете в стаята си, докато се справя с положението.

Албина не можеше да направи нищо друго. Усети буца в гърлото си и изхълца. Къде бе Ловеца? Кой ще я защити сега от Кейн? Но само за момент бе парализирана от глупостта на командващия офицер. След това се втурна към вратата. Щом Уинслоу няма да я защити, тя сама трябва да го направи.

Хукна по лабиринта от коридори. Надникна в стаята на индианката, набързо й обясни ситуацията и се насочи към стаята си.

С пушка в ръка, торбата с амуниции на гърба й и затъкнат нож в колана си, тя се втурна в двора на форта. Калната земя бе покрита с лек сняг и въздухът бе режещ, но дори и без наметалото Албина не почувства студа.

Когато Албина се появи, видя, че около капитана са се събрали десетина мъже и се насочват към вратите на форта. В далечината виждаше приближаващите се войници и индианци. Един мъж в английска униформа ги водеше.

Това може би бе самият Кейн.

— Капитан Кейн — извика Уинслоу, като изведе войниците навън. — Искам да ви помоля, вас и войниците ви, да спрете.

Албина се скри зад един варел за дъждовна вода. Оттам чуваше всичко, но никой не я виждаше. С крайчеца на очите си видя, че индианката се насочва към вратата.

Кейн и хората му спряха.

— Лейтенанте, толкова се радвам да ви видя отново. Искам да ви попитам дали тук има една жена, която се казва Албина. Една висока, бяла жена. С тъмна коса. Хубава, както ми казват.

— Да, има.

— Тогава искам да ми я предадете.

— Не мога да направя това — отговори Уинслоу, а гласът му трепереше. — Съпругът й я повери на моите грижи.

— Предайте ми я и ще ви оставя на спокойствие.

Дори отдалече Албина видя, че хората му се размърдаха. Те се хванаха за оръжието. Уинслоу бе глупак. Той щеше да умре. Те всички щяха да умрат.

Албина погледна към индианката. Старата жена бе стигнала до вратата и се бе скрила в сянката на стената.

— Трябва да ви повторя, капитане. Не мога да ви предам жената.

— Къде е този Ловец на шоуните? Нека го видя.

Уинслоу се изпъна.

— Аз съм офицерът, който командва този форт, и аз взимам решения. А сега, моля ви да напуснете, Кейн, преди да съм предприел други мерки.

Албина не можа да схване какво стана след това. Не разбра дали Уинслоу успя да посегне към оръжието си? Това, което видя, бе една томахавка, която летеше към лейтенанта. Тя го удари силно по челото. Чу се тъп удар.

Албина се изправи, когато ирокезите, които стояха зад Кейн, започнаха да свиркат страховито. Разделиха се на две групи и се чуха първите изстрели. Въздухът се изпълни със стрели.

Албина пусна пушката си и изтича към вратите, като ги залости. Тази — която — стои — здраво бе вече там и също й помагаше.

— Вратите! Вратите! — успя да надвика Кейн крясъците на мъжете и шума от изстрелите. — Към вратите! Те ги затварят!

Един индианец с бръсната глава, на която бе оставил само един кичур, се затича към вратите. Двете жени се опитваха да затворят тежките врати. Индианецът промуши ръката си и Албина извика. Единственият начин да няма достъп до форта, бе вратите да се залостят здраво.

Без да мисли, тя извади ножа от колана си и промуши дълбоко ръката на мъжа от другата страна. Кръвта му се плисна върху снега.

Той изрева и се дръпна.

В този момент двете жени блъснаха вратите и ги залостиха с железата. Раненият ирокез все още ревеше от болка и псуваше, когато Албина пусна и последното резе. След това изтича за пушката си.