Колийн Фолкнър
Албина (13)

Глава 12

Хайде, къде е авантюризмът ти, за който винаги ми говориш? — каза Йън. — Фортът се намира точно на два часа път на изток. Не е далеч. Там ще намерим добро ядене и меко легло за спане.

Албина вървеше след двамата мъже и слушаше разговора им, без да показва, че е сърдита. След инцидента от предишната вечер Ловеца през целия ден беше в ужасно настроение. Караше се с Йън за съвсем дребни неща. И което бе най-лошото, не обръщаше абсолютно никакво внимание на Албина.

— Не искам да спя в меко легло — изрече Ловеца. — Искам да намеря Синьо-зеленото Око. Уморен съм от това преследване. Омръзна ми вече.

— Доброто спане и едно чудесно ядене ще ни ободрят. — Йън погледна Албина през рамо. — Кажи ми, Албина, какво му е станало. Изглежда ужасно, нали? Този мъж има нужда от шише уиски и карти.

— Не ме намесвай в тези неща — каза тя и поклати глава. — Ще се оправи.

— Любовна караница — пошегува се Йън. — Нищо друго. — Той се обърна отново към Ловеца: — Хайде, приятелю. Умирам за бренди и компания. Само една нощ във форта и ще продължим.

— Последния път, когато спряхме във форт Потърс, ти остана три седмици — измърмори Ловеца. — За три седмици всичко ще се покрие със сняг.

— Какво мога да кажа? Близначките? Вега и Фрида. Кой мъж би могъл да устои на две дългокраки блондинки? — Той изтича, за да догони Ловеца, който бе избързал напред. — Но, обещавам ти, това няма да се случи пак. Само една нощ, кълна се в Бога, и ще тръгнем на север. Ще намерим Синьо-зеленото Око. Аз самият ще убия този мръсник.

Ловеца погледна през рамото си Албина.

— Може би искаш топла баня и меко легло. — Това бяха първите думи, която й бе казал през деня.

— Мога да се изкъпя и в потока и да спя на земята. Та нали това правя от толкова много време.

Йън поспря, като изчака Албина.

— Хайде, стига! Там ще има печено телешко месо, пасти, вино, баня. Обзалагам се, че имат дори и сапун. Пенещ се, дамски сапун. Там се върти огромна търговия. Магазинът им е голям. Кажи на Ловеца, че искаш да бъдеш там поне една нощ. За мен той не дава пет пари, но заради теб ще спре, Албина.

Тя го погледна.

— Казах ти, че не ме интересува. — Наистина й беше все едно. Та бе толкова нещастна след караницата с Ловеца миналата нощ, че дори мисълта за топла баня и хубаво ядене не я блазнеше. — Зависи от Ловеца. Той преследва този човек. Аз просто трябва да се прибера в Анаполис при моята леля и да запазя скалпа си цял.

Чу, че Ловеца въздъхна.

— Е, добре — каза накрая той. — Но само една нощ.

— Да — каза Йън и подскочи от радост, като стисна възбудено юмрук. — Една нощ в рая! — каза той и се затича да настигне Ловеца. — Една нощ — снижи той гласа си, — една нощ с близначките шведки. — Той го побутна радостно с лакът.

— Една нощ — повтори Ловеца, като го заплаши с пръст. — И след това тръгвам. Предупреждавам те. Със или без теб.

След по-малко от два часа Ловеца, Албина и Йън пристигнаха във форт Потърс. Посрещнаха ги двама английски войници в червени униформи и ги придружиха през вратата на оградения гарнизонен форт, който се намираше сред боровата гора.

След като минаха в ограденото място, Албина бе изненадана да види, че това бе едно малко градче. Въпреки че бе военен пост, както й обясни Йън, много от войниците или се бяха оженили за индианки, или пък просто живееха с тях, за да се спасят от самотата. През вратата се виждаше едно открито и кално място, следваха едноетажни и двуетажни дървени бараки, свързани помежду си. Наоколо тичаха няколко малки деца и сюрия лаещи кучета, гъски и няколко блеещи козела.

Войниците, които познаваха както Ловеца, така и Йън, ги поведоха към офиса.

Албина се приближи до Йън и Ловеца, когато влязоха в голяма стая, приличаща по-скоро на кръчма, отколкото на военно помещение. Тук-там се виждаха смачкани английски мебели и две дузини грубо издялани столове. Това, което правеше впечатление, бяха двете огромни гостни маси. Мъже с униформа седяха на тях, някои ядяха, други играеха карти. Един червен петел стърчеше по средата на една от масите.

В далечния ъгъл на стаята се виждаше голямо каменно огнище. Младо момиче бъркаше нещо като супа или яхния в голям съд. Около огнището се въртеше куче с дълги крака, което ръфаше голямо парче месо в един железен съд.

Албина усети, че стомахът й се бунтува.

— Чудесно място — измърмори тя саркастично в ухото на Йън. — И за това цивилизовано място трябваше да вървим два часа?

Той се обърна към нея, като се хилеше.

— Какво очакваше да видиш тук? Гостната на кралицата ли? — Той сви рамене. — Питието не е кисело и месото не е червясало. Какво повече му трябва на един мъж?

Ловеца се наведе и прошепна на ухото й.

— Докъде стигна величието. И това е цивилизация за Йън.

Албина вдигна поглед и видя, че Ловеца й се усмихва. Гневът му се бе разпръснал като черен облак, пометен от вятъра. Тя също се усмихна.

— Ако това ви харесва, господине, то се харесва и на мен.

Ловеца продължаваше да се усмихва. Когато видя, че Ловеца и Йън влизат, един от офицерите скочи.

— Ловецо! Йън! Как сте, дявол да ви вземе? Миналата седмица чух, че скалповете ви висят пред колибата на един мохаук някъде на север. — Брадатият рус мъж удари Ловеца по гърба, като се смееше сърдечно. — Зная, че този метис Джоузеф само лъже. Плащам му, за да ми носи новини, а той само пие уискито ми!

Ловеца сложи ръката си върху рамото на Албина.

— Джошуа, искам да те запозная с лейди Албина Ламберт. Албина, капитан Джошуа Потър. Слуга на краля и дяволски добър войник. Управлява този нещастен английски форт. Отвоюва го от гората преди десет години.

Капитанът взе ръката на Албина и като се поклони, я целуна.

— О, една лейди. Вие сте първата, която имаме честта да посрещнем. Радвам се, че се запознахме.

— И аз се радвам, капитане.

Като все още държеше ръката й, той кимна към Ловеца. Йън се бе устроил на далечната маса и вече играеше карти.

— И така, кажете ми как такава красива дама е тръгнала с двама негодяи.

Албина погледна Ловеца за помощ. Наистина не искаше да обяснява цялата история за смъртта на чичо си и братовчедка си и отвличането й от Гарвана. Не беше подготвена за това.

Усещайки мислите й, Ловеца издърпа ръката й от дланите на капитана.

— Дълга история, Джош. История, която може да се разкаже на топло и вкусно ядене и студена бира. Може ли тази млада дама да се изкъпе някъде. Пътуваме отдавна.

— Ще накарам Марта да се погрижи за това, мадам. — Той говореше направо на Албина, като игнорираше Ловеца. — Но ви моля да ми обещаете, че след като се освежите, ще ни направите компания. Ще се радвам да разговарям с вас по време на вечерята.

Тя кимна.

— Чудесно. Но първо банята.

— И чай — добави Ловеца. — Дамата би желала истински английски чай.

— На ваше разположение съм! — каза капитанът и се обърна към огнището.

— Марта.

Момичето пусна лъжицата в големия съд и изтича към тях.

— Да, капитане.

Тя бе почти дете, на десет или дванадесет години, лицето й все още бе по детски закръглено. Албина се чудеше какво ли прави тук, в тази пустош. Каква ли тежка съдба я бе сполетяла толкова рано? Но Марта бе спретната и изглеждаше напълно здрава.

— Това е лейди Албина. Искам да я заведеш до стаите за гости и да приготвиш вода да се изкъпе и преоблече. Гореща вода, Марта. Накарай Алън да ти помогне.

Марта кимаше на всяка дума, като си избърсваше ръцете в престилката.

— Да, капитане.

— И нещо по-важно, приготви й чай. Алън да вземе чай от моя шкаф. Дамата ще ти каже как да го приготвиш.

Тя кимна с глава.

— Да, сър. Веднага ще подготвя всичко. — Момичето се обърна срамежливо към Албина и каза: — Оттук, мадам.

— Отивай — измърмори в ухото й Ловеца. — Сега си на сигурно място. Няма да бъда далеч от теб. Тук съм с Джошуа. Когато ме извикаш, ще дойда.

Гласът му бе странно нежен. Просто не можеше да го разбере! Как можеше да й крещи така страшно вчера, а сега да бъде толкова нежен.

— Благодаря ти — промълви тя.

Той й махна с ръка, когато тя тръгна с Марта през една вътрешна врата. От тъмния коридор чу красивия, дрезгав глас на Ловеца и се усмихна. Когато беше мил като сега, когато се смееше, тя почти мислеше, че е влюбена в него.

Сърдечни рани! Не беше ли странно, че тя, лейди Албина Ламберт, е влюбена в Ловеца на шоуните. Албина се засмя високо в тъмния коридор. Марта се обърна и я изгледа подозрително.

— Не, не съм си загубила ума — увери тя младото момиче. — Поне засега.

 

 

Само след половин час Албина лежеше неподвижно в една дървена вана, пълна с гореща вода до брадичката й. Притворила очи, тя въздъхна, наслаждавайки се на момента. Никога по-рано не се бе чувствала така приятно във вана. Отпи глътка чай и положи отново глава на хавлиената кърпа. Беше забравила колко прекрасно се чувства човек, когато се къпе и пие горещ чай. Единственото нещо, което беше по-добро, бе…

Тя седна.

Ловеца. Мислеше само за него. Спомняше си ръцете му върху гърдите си. Неговия дъх. Въздъхна високо. Дали всички жени попадаха в този необуздан капан, или само при нея се случи?

Тя се изправи и излезе от ваната, като взе кърпата, която й бе оставила Марта. Избърса внимателно тялото си. Върху тясното дървено легло бе просната светлосиня бродирана рокля, която Марта й бе донесла. До роклята бе приготвила чифт долно бельо, включително корсет и вълнени чорапи. Марта почистваше нейните кожени дрехи и затова трябваше да сложи тази рокля, но мисълта за стегнатия корсет я накара да потрепери.

Това, което искаше, бе да слезе долу и да вечеря с Ловеца. След това да се мушне в топлото легло и да заспи.

Докосна меката, но плътна тъкан на роклята. Дали да сложи само роклята, без корсета? Никой няма да разбере.

Като остави корсета, тя се облече, среса чистата си коса и я вдигна назад все още влажна. Върза косата си с една панделка. След като изпи и последната глътка чай, тя тръгна надолу по стълбите, по тъмния коридор обратно към голямата стая. Нощният въздух в тесния коридор бе студен. Може би трябваше да вземе заешкото си наметало, но реши, че там ще бъде топло от огъня в камината.

Отвори вратата и влезе в столовата. Ловеца веднага скочи и дойде при нея.

— По-добре ли се чувстваш, мила?

Когато се наклони към нея, тя усети миризмата на бира. Ето, че той отново се усмихваше. Държеше се като влюбен. „Може би е от силното питие“ — помисли тя.

— Чувствам се доста по-добре, благодаря ти.

— Накарах Марта да ти затопли яденето. — Той я поведе към масата. — Гладна ли си? Яденето е чудесно. Много по-добро от това, което прави Йън.

Тя го погледна и се усмихна мило. Той се бе затоплил и махнал горната наметка и сега бе с кожените си мокасини и риза от сърнешка кожа без ръкави, която се връзваше отпред. Тук, в тази среда, толкова далеч от къщи и всичко, което бе толкова познато, той й се видя страшно привлекателен с прекрасната си червена коса, сресана назад на плитка, и медната си обица на ухото, която проблясваше на светлината на огъня.

Тя седна на стола, който той й посочи, и даде знак на Марта. Тя веднага донесе една чиния с ядене и халба студена бира. Мечешкото месо бе прекрасно, хлябът пресен и хрупкав, а бирата учудващо сладка.

Докато Албина се хранеше, тя се вслушваше в разговора на мъжете. Ловеца, капитанът и няколко други мъже привършваха вечерята си. На отсрещната маса Йън играеше карти с няколко войници с червени куртки. Веднъж се облегна назад и й намигна, но веднага продължи играта.

След като омете и допълнителното, което й сипаха, и изпи трета халба бира, Албина стана, за да се поразтъпче. Ловеца и капитанът бяха започнали приятелска игра на табла. Поканиха и нея, но тя отказа. Никога не бе обичала да играе на табла или карти. Стана и започна да наблюдава.

Горещината на стаята и бирата я караха да се чувства приятно. Спеше й се. Знаеше, че трябва да си легне, но вместо това се мотаеше в стаята, като слушаше шегите на мъжете, които играеха карти. Чуваше и гласа на Ловеца.

Той я извика и тя се наведе към него, за да чуе какво й казва.

— Изглеждаш уморена — каза той, а очите му проблясваха. Бе пил много, личеше от начина, по който говореше. Не бе пиян, но бе забавно да го слуша. — Нека те заведе да си легнеш.

Тя постави ръка върху рамото му.

— Не, стой тук. Продължавай играта си. Ти печелиш. Мога да намеря и сама стаята си.

— Сигурна ли си? — Той докосна ръката й, която бе върху рамото му. Жестовете им бяха съвсем невинни. Но при всяко движение усещаха как чувствата им се възбуждат.

Внезапно пожела да е сама с него. Пожела…

— Всичко е наред. Лека нощ.

Почти се надяваше, че той ще стане и ще я последва, но той остана.

— Ще ти се обадя по-късно — извика той след нея и отпи от бирата.

Тя му се усмихна и тръгна към вратата. Горе, в своята малка и уютна стая, съблече роклята и сложи ризата, която намери на леглото. Мушна се в леглото, покрито с пухен дюшек, и се зави добре с одеялото. Затвори очи, но не можеше да заспи.

Мислеше само за Ловеца. За неговата миризма. Допирът му. Гласът му звучеше в ушите й. Лежа така дълго време, като слушаше далечния шум от говора на мъжете и техния смях. Чу се лай на куче. Някъде наоколо се разнесе смях на жена. Малкият часовник върху огнището отмери полунощ и след това един сутринта. Не можеше да заспи.

Тогава, точно когато бе започнала да се унася, чу, че вратата се отваря.

— Алби?

— Ловецо? — извика тя сънено.

— Спиш ли?

— Все още не. Влез — промълви тихо тя, като се облегна на лакът. Ако беше по-будна, може би щеше да си помисли дали да го покани, но толкова късно посред нощ, след дългия път и бирата, тя не виждаше защо да не го покани.

Почувства, че леглото потъва, когато той седна на края. Посегна да оправи косата й.

— Добре се чувстваш в това легло, нали?

— Да — измърка тя. Той продължи да гали косата й и тя се сгуши още по-дълбоко под завивките. Ръката му бе толкова топла, докосването му толкова успокояващо.

— Просто исках да ти кажа лека нощ. Ще спя с другите мъже, но ако имаш нужда от мен…

— Чувствам се отлично. — Тя легна по гръб и го погледна. На светлината на догарящите въглени виждаше очертанията на красивото му лице. Някъде се бе изкъпал. Косата му все още бе влажна и се бе навила на врата му. Бе сложил памучни панталони и едноцветна муселинена риза. Беше се избръснал и ухаеше на сапун и на онази мъжественост, която винаги се излъчваше от него.

Наведе се и докосна с устни бузата й. Тя обърна глава и устата му се притисна до нейната.

— Албина — промълви той.

— Ловецо…

Невинната му целувка изчезна и тя изведнъж се озова до него, като го притисна плътно. Той легна до нея и се мушна под завивката. Без да мисли за нищо, тя прилепи голото си тяло до неговото. Простена, когато той плъзна ръката си под ризата й и погали набъбналите й зърна.

Ръцете й галеха мускулите на раменете му и след това гърба му. Когато се целуваха, устните им се сливаха, телата им се преплитаха. Миналото изчезна от съзнанието на Албина. Това, което имаше значение, бе този мъж и начинът, по който той я възбуждаше. Това, за което мислеше, бе въодушевлението, което изпитваше, когато галеше мускулестото му тяло.

О, Боже, какво чудесно творение бе мъжкото тяло! Колко по-различно от нейното. Докато нейната плът бе мека, закръглена и гладка, неговата бе твърда, мускулеста и окосмена.

Те се целуваха отново и отново и когато той легна над нея, тя не каза нищо, дори и когато вдигна нощницата й.

— Желая те — измърмори той. Усети горещия му дъх. — Искам да се любя с теб. Искам да те възвися и след това да те върна на земята.

— Да — каза тя задъхано. — Да, Ловецо. Люби ме. Моля те, направи го. Искам го. Сигурна съм в това.

Той вдигна ръка, като галеше прасците й, след това бедрата й… и по-високо. Тя прокарваше пръсти във влажната му коса, която бе разпуснала. Простена високо, когато той докосна гнездото от къдрави косми между бедрата й.

— О, Ловецо — изстена тя. — Ловецо…

Изведнъж той спря. Престана да я гали, като склони глава върху голата й гръд.

Бе останала без дъх. Объркана. Това ли бе всичко? Така ли щеше да я остави с тази силна болка, която чувстваше ниско долу?

— Ловецо?

— Остани тук — каза й той странно.

— Какво?

Той се измъкна от леглото и изтича към вратата.

— Казах ти да стоиш тук. Облечи си роклята. Поне сложи нещо отгоре. Запали една свещ. Ще се върна скоро.

Той тръшна вратата след себе си.

Албина тръсна глава, за да оправи мислите си. Пусна надолу краката си. Все още не си бе поела дъх. Какво искаше да направи? Дали не беше полудял?

Стана и затегна около кръста си долната риза. Приближи се до лавицата над огнището и запали една свещ. Точно когато слагаше памучния халат, който Марта й бе оставила на стола, Ловеца се върна. Той носеше, или по-скоро влачеше един мъж с гола глава, по нощница.

— Ловецо? — извика тя.

— Бракосъчетай ни, отче — настояваше Ловеца.

— Ловецо! — Албина триеше длани, напълно объркана.

— Какво? — измърмори отецът, който също бе объркан от думите на Ловеца. Той се взря, за да види по-добре Ловеца на слабата светлина.

— Чу ме. Казах да ни ожениш — повтори той, като махаше кичур от къдрици от рамото си. — Сега!