Колийн Фолкнър
Албина (9)

Глава 8

Въпреки опитите на Джудит да угоди на Албина, тя не спа добре. Мяркаха й се образът на Ловеца и черната мечка, чичо Чарлз и братовчедката Сюзън, Гарвана и неговите ужасни приятели. И сред мъглявите сенки, Албина виждаше Джефри Рордън, който танцуваше с различни жени, една след друга, като се смееше. Смехът му отекваше в главата й, смесваше се с крясъците на братовчедка й Сюзън, с бръщолевенето на Гарвана, с гласа на Ловеца. Накрая имаше чувството, че ще полудее.

Албина се изправи и притисна покривката на леглото към гърдите си. Усещаше силните удари на сърцето си. Челото й бе покрито с пот въпреки студеното утро. Все още чуваше музиката от бала.

През отвора на колибата проникваше слаба светлина и осветяваше Джудит. Тя спеше гола, привлекателна с гъвкавото си тяло, свито на топка в кожи и леко покрито със завивка.

Албина се сви настрани от жената и отново затвори очи. Но така и не можа да заспи. Главата й бе изпълнена с мисли.

Ловеца бе казал, че ще намери индиански водач, който да я върне в Анаполис, но можеше ли да има доверие на един индианец? Не можеше да бъде сигурна, че той няма да я остави на първия неприятел, който се появи, бял или цветнокож.

Албина не знаеше дали, след като разговаря със знахаря, Ловеца няма да се върне обратно в Анаполис. Можеше и той да я заведе. Тя му вярваше, но защо — не можеше да каже.

Може би, защото следваше някакви правила в живота. Това не бяха нейните правила. Те нямаха смисъл за нея, но бяха правила, от които той се ръководеше. Ако се съгласи да я заведе вкъщи, ще я заведе. А когато стигнат в Анаполис, тя ще направи всичко възможно леля Сали да му плати добре за това, че я е спасил.

Разбира се, ако е толкова богат, колкото твърди Йън, дали ще се съгласи заради парите да я върне в дома й? Може би да, а може би и не.

След това се замисли, защо иска именно Ловеца да я заведе. Дали защото му се доверяваше и вярваше, че ще я закриля от всякакви беди? Или защото искаше да удължи времето, през което да бъдат заедно? Тази мисъл беше абсурдна. Или пък?…

Албина седна, като сви крака под себе си върху покрития с кожи под. Очевидно бе, че нямаше да може да заспи. Погледна все още спящата домакиня, която беше сложила ръка върху челото си, а голото й тяло бе полуоткрито.

Девойката махна завивката и тихо стана. Имаше нужда от разходка. Винаги ставаше рано. В дома на баща си понякога ставаше преди слугите, за да може да бъде сама в градината или в къщата, която по-късно се изпълваше с глъч.

Обу мокасините си, вдигна платнището на входа и излезе навън. Есенният въздух бе изключително свеж, ухаеше на боров пушек. Тук-там се виждаха хора, но по-голямата част от селото спеше тихо.

Албина настъпи едно спящо куче до входа на колибата и тръгна към реката, където бе ходила предната вечер. Искаше да измие лицето си със студената вода и да поседи малко. Реката, приток на Охайо, бе спокойна.

Когато минаваше покрай една колиба, възрастна жена в рокля от еленова кожа се обърна към нея.

Въпреки че не знаеше езика на жената, от тона й разбра, че я поздравява.

— Добро утро — отговори Албина, доволна, че всеки искаше да я поздрави.

Индианката продължи да бърка в един съд и да размесва нещо, и Албина се усмихна.

„Колко приятен е животът на тези хора — помисли си тя. — Всеки изглежда толкова спокоен и доволен. Всеки е толкова приятелски настроен, дори и към мен, непознатата бяла жена.“

Мина покрай различни колиби и продължи по пътеката през шубрака към брега на реката. Наоколо цвърчаха врабци. Водата се плискаше в коритото си и плавно завиваше на юг.

Когато се наведе, за да се наплиска, Албина помисли колко удобна е дрехата, която носеше. Наистина краката й се виждаха, но по-рано, поради дългите рокли никога не бе имала възможност да коленичи толкова лесно. Корсетите с връзки, които носеше стегнати така, както искаше майка й, не й позволяваха дори да си поеме дълбоко дъх.

След като отпи от шепите си глътка вода, тя седна на един гладък камък, очевидно оставен за тази цел.

Гората наистина бе прекрасна! Тя се усмихна, когато видя две катерички да се бият за един орех.

Скоро чу висок смях и се обърна. Знаеше, че това е Ловеца.

— Изплаших ли те?

Тя поклати глава:

— Мисля, че свикнах да се промъкваш незабелязано.

Той слезе до реката. Носеше малка кошница в ръката си.

— Ти се вслушваш в моите предупреждения. Ставаш по-наблюдателна. Бих желал и Йън да прави това. — Той постави парче огледало върху клона на едно дърво, след това извади сапун и дълъг бръснач.

Албина го наблюдаваше. Бе очарована от сутрешния му тоалет. Никога преди това не бе виждала мъж да се бръсне. Той напръска с вода лицето си, насапуниса брадата и бузите си и започна да сваля бакенбардите си.

— Мисля, че намерих човек, който ще те заведе до Анаполис — каза той безгрижно.

— Намерил си вече?

Той я погледна в огледалото, което беше закачил на клона:

— Не си така радостна като вчера. Гостите, корсетите и тесните обувки не са вече така привлекателни, нали?

— О, не това имам предвид. Не че не искам да се върна у дома. — Тя си играеше с ръба на туниката. — Може би се страхувам малко, защото ще трябва да се движа из гората с някакъв дивак, та макар и шоуни. — Тя вдигна поглед към него и видя, че той също я гледа. — Знаеш ли, след всичко това, което ми се случи с Гарвана, ми се струва, че няма да съм спокойна, ако трябва да измина това разстояние в компанията на един индианец.

— Тогава какво? — Той вдигна веждата си. — Искаш сама да тръгнеш към дома си? Или пък искаш да останеш тук с шоуните, като Джудит?

Албина не хареса тона му, когато спомена за Джудит. Очевидно я харесваше.

— Да остана тук? Никога! — намръщи се тя. — Ти ме доведе тук, не смяташ ли, че ти трябва да ме заведеш у дома?

Той остави настрани бръснача, тъй като бе свършил с бръсненето, и се наведе, за да наплиска бузите си с вода.

— Мислех, че чакаш с нетърпение да се освободиш от моята компания.

— Не мога! — каза тя и дълбоко въздъхна. — Просто сега… ти си най-малкото зло, което избирам. Вече знам какъв човек си.

Той се обърна, лешниковите му очи се спряха върху лицето й.

— Не, не знаеш — каза той остро. — Ти изобщо не ме познаваш.

Тя погледна ръцете си, които лежаха в скута й.

— Знам, че търсиш някакъв мъж, за да го убиеш. Но знам също, че ти ме спаси от Гарвана на два пъти — призна тихо тя.

— Тогава?

— Смятам, че най-добрият начин да се върна в Анаполис е с теб и Йън.

Той поклати глава бавно, бузите му блестяха от водата.

— Не съм придружител, казах ти вече. Търся убиеца на жена си.

— Знам това, но той е войник, нали? Сигурна съм, че не е далеч. Знам, че след като поговориш с шамана, ще тръгнеш на изток. Ще мога ли и аз да дойда с теб?

— Не мисля, че това е най-доброто за теб. — Той започна да прибира нещата си в торбата. — Мисля, че е най-добре да тръгнеш с братовчеда на Пълзящата Костенурка.

— Защо?

Той взе торбата си и се приближи до нея. Албина стана от скалата. За миг и двамата млъкнаха, впили поглед един в друг.

— Защо? — попита я той.

— Защо? — повтори тя нежно. — Защо не ме искаш със себе си?

Той въздъхна бавно, като че ли отмерваше думите си. Сякаш не искаше да говори.

— Добре, по дяволите. Ще ти призная. Харесваш ми, Алби. Затова искам да си отидеш. Ти ми харесваш, а аз не искам това. Колкото по-бързо си тръгнеш, толкова по-бързо ще те забравя.

Тя погледна към краката му, обути в мокасини. Това, което чу, я смути напълно. Разбира се, бе малко поласкана.

— Не знам какво да кажа.

— Поне веднъж не казвай нищо. Просто тръгни с братовчеда на Пълзящата Костенурка. Както казва Йън, аз само създавам неприятности.

— Когато един мъж казва, че харесва една жена, и в същото време иска тя да си тръгне, това е твърде странно.

Тя се засмя и когато го погледна, той пожела да я докосне. И наистина я погали с пръст по извивката на брадичката.

— Това… няма да бъде добре, Алби.

— Защо? — попита тя меко, без да знае какво я правеше толкова смела. — Защо да не е хубаво?

Той отпусна ръката си. Очите му я пронизваха.

Албина силно желаеше да вдигне ръката си и да докосне една къдрица от прекрасната му коса, която бе паднала върху рамото му.

— Не съм Йън. Не се занимавам с флиртове.

— Нито пък аз — отговори тя. — Играла съм този танц много пъти.

— Няма да имам друга жена — каза той. — Обичах веднъж и я загубих. Много боли, не разбираш ли? Не съм от мъжете, които се влюбват често.

— По-добре оставете това на мен — каза Йън, който изведнъж се появи.

Албина се ядоса. Бе унищожил магията между нея и Ловеца. Какво искаше да каже Ловеца? Че я харесва повече, отколкото я желае? Че я харесва достатъчно много, за да… не, не това искаше да й каже. Може би не го беше разбрала добре.

— Йън — каза Ловеца, — чудех се кога ще станеш. Отдавна се съмна.

Йън се усмихна мързеливо и застана между тях.

— Пълзящата Костенурка ме изпрати да те намеря. Шаманът се върна.

Ловеца отвърна:

— Тогава да тръгваме. Ще говоря с Пълзящата Костенурка за водача — извика той на Албина, отдалечавайки се.

Тя го видя как се изгубва сред дърветата. Отново изпита ревност. Знаеше, че е лудост, но искаше Ловеца да се грижи за нея и съдбата й, а не да мисли за умрялата си жена.

Йън поклати глава и тръгна към водата.

— Предупредих те, Алби.

Тя неохотно отклони погледа си от посоката, където се бе изгубил Ловеца, към Йън, който се наведе и се изми със студена вода.

— Предупреди ме за какво?

— За Ловеца. Казах ти. Той не се занимава с жени. Не е като мен.

Тя се засмя.

— Какво те кара да мислиш, че се интересувам от Ловеца? Този човек е съвършено неподходящ, богат или не, с титла или не, което е също под въпрос за мен.

— Преструвай се, че не го харесваш, но ти казвам, че ще съжаляваш, ако продължаваш да се занимаваш с него. — Той се изправи и изсуши лицето си с ленената кърпа. — Сега за мен. Аз съм мъжът, на когото можеш да разчиташ. — Той я погледна отстрани. — Мога винаги да бъда твой.

Тя се засмя на абсурдността на това, което чуваше.

— Продължавай да се смееш, но имай предвид следното. Аз се готвя да се върна в Англия. Ловеца може да остане и да си играе на индианец, колкото си иска. Но за мен нещата се промениха. Бащата на Ловеца ми е оставил добри пари. Ако имам късмет на игралната маса, ние двамата ще можем да живеем чудесно в някой хубав апартамент в Ковънт Гардън. Прекрасни дрехи, най-добрите вина, влиятелни приятели…

Тя се засмя. Този мъж бе луд!

— Вземаш ме за твоя жена, така ли?

Сега бе негов ред да се засмее.

— Разбира се, че не! Мисля, че и двамата сме твърде умни за това. Ще бъдеш моя метреса. Ще се отнасям добре с теб. По-добре, отколкото един съпруг се отнася с жена си.

Тя поклати глава. Ако този разговор бе проведен преди няколко седмици, щеше да бъде шокирана. Ужасена. Но след това, което се случи, всичко бе просто забавно. Дори и един индианец мелез не я искаше за жена!

— Е, какво ще кажеш?

— Говориш сериозно, нали?

— Съвсем сериозно. Казах на Ловеца, че ще бъда с него, докато хване убиеца на Смеещия се Дъжд. След това съм свободен. Ако шаманът знае къде се намира убиецът, ние двамата можем да се върнем в Англия скоро.

— Не мисля така.

Той се приближи към нея.

— Защо не? Ти ме харесваш, нали?

Не можеше да устои на чара му.

— Разбира се, че те харесвам.

— Тогава защо не се съгласиш? — Той спря само на крачка от нея. — Чудесен любовник съм. Ще ти дам всичко, за да се почувстваш сред небесата.

Усети, че се изчервява. След това погледна настрани.

— Йън, поласкана съм от това, което чух, но желанието ми е да се омъжа. Искам да имам дом и деца.

Тя го чу да въздиша. Посегна нежно към ръката й.

— Не ме разбирай погрешно, скъпа. Няма да те обидя никога. Но нека погледнем нещата откровено. Смяташ ли, че имаш шанс някой да се ожени за теб? — Тя не каза нищо и той продължи: — Ти си била отвлечена от банда разбойници. Бог знае какво са ти направили. Друг мъж ще се замисли върху това, но не и аз. Дори не искам да знам.

— Казах ти вече. Нищо не се е случило. Никой не ме е докосвал. Не по този начин.

Той махна с ръка, сякаш искаше да каже, че за него няма значение.

— Просто ме чуй. Ако това не се е случило, сега пък пътуваш с двама негодници, аз и Ловеца. Какво ще си помислят хората? Какво ще кажат? — Албина усети, че нещо се надига в гърлото й. Не искаше да чува това — нито от Йън, нито от другиго. — Нищо няма да се получи, Алби. Ще се върнеш в Анаполис и твоята леля ще те изпрати обратно при баща ти, където ще си останеш стара мома. Ако той не те приеме, което е възможно при положение, че има други дъщери, тогава най-вероятно е да те праща от едни роднини при други, като винаги ще бъдеш обект на приказки. — Той погали ръката й. — Мисля, че така ще прахосаш всичко, което има в теб.

Тя го погледна втренчено.

— Не, Йън. Няма да бъда играчка на никой мъж. Нито на теб, нито на другиго.

— Ще бъдем чудесна двойка. Ще обърнем наопаки целия Лондон. Просто помисли за това, моля те.

Тя се обърна и тръгна по пътеката.

— Вече го направих. Отговорът ми е не. Не съм проститутка.

Йън се затича, за да я настигне.

— Наистина си помисли за това. Ще направиш голяма грешка. Може би никой няма да ти направи подобно предложение. Поне Ловеца няма да го направи.

Като се страхуваше, че ще се разплаче пред Йън, Албина започна да тича към селото. Да, Бог знаеше, че тя искаше да обича и да бъде обичана от някого. Но никога нямаше да стане лека жена! Щеше да умре като стара мома, но не и това!

 

 

Ловеца вдиша дълбоко, изпълни дробовете си с приятния дим от глинената лула и я подаде на жената на шамана. Тя се усмихна, като показа белите си зъби, изтъркани от годините.

Този — който — желае, шаманът на селото, наблюдаваше жена си, докато тя подръпваше от лулата.

Ловеца също се усмихна. Помисли си за Смеещия се Дъжд и се попита дали и той би я погледнал така, ако бяха заедно. Любувайки се на старата двойка, той не чувстваше болката, която го измъчваше през цялото време след смъртта на жена му. Дали времето изтриваше житейските рани, както казваха шоуните? И се изненада, защото изведнъж видя лицето на Албина. Чу смеха й, който отекваше в главата му. Алби? Тя ли бе причината? Дали тази смела жена не бе изпратена от Бога, за да излекува сърцето му? Трябваше да помисли. Шоуните винаги казваха, че Уишемото готви изненади.

Този — който — желае взе лулата и погледна Ловеца.

— Мислиш, нали?

— Да — отговори Ловеца безпогрешно на техния език. — Губя се в спомени от миналото. Хубави спомени.

— За твоята жена ли?

Пълзящата Костенурка бе казал на Ловеца, че шаманът може да чете мисли.

— Да, за моята жена. За умрялата си жена. — Той вдигна очи, за да срещне погледа на шамана. Видя, че тъмните му очи избледняват. — Затова съм и тук. Да те помоля за помощ. Търся човека, който похити моята съпруга, Смеещия се Дъжд, след това я уби заедно с нероденото ни дете.

— Да, всичко това е минало. — Този — който — желае вдигна набръчканата си ръка. — Но най-напред да поговорим за живите, кажи ми за другата жена.

— Друга жена ли? — Ловеца поклати глава объркан. — Каква друга жена?

— Тази, която сега е в душата ти. Не знам името й, но виждам очите й в твоите. Тя тревожи мислите ти, нали?

Ловеца сведе поглед. Не смяташе, че е удобно да обсъжда тези неща с човек, с когото се бе запознал само преди няколко минути. Но Този — който — желае бе шаман и това го поставяше над другите. Ако шаманът трябваше да му помогне, нужно бе да му довери всичко.

— Да, има друга жена.

Съпругата на шамана се усмихна.

— Какво е мъжът без жена? — проговори тя. — Нищо. Просто нищо.

Ловеца отново погледна към шамана.

— Името й е Албина. Бяла жена.

Старият мъж сви рамене.

— Тя не е виновна, че Уишемото е поставил нейната душа в тялото на бяла — каза той с известна доза хумор. — Не се противи на това, както аз не се противя на теб. Не всички могат да бъдат щастливи.

Ловеца се засмя.

— Знам добре това. Тя е била пленена от банда ирокези. Бяха я завързали на едно дърво някъде по реката Таскит. Спасих я и я водя със себе си, защото нямах време да я върна обратно. Исках да те видя и след това да отида на изток, преди да паднат големите снегове.

— И какво те измъчва за тази бяла жена? Уишемото ти я е изпратил. Знаеше добре това. Аз също го знам. Дори и тази глупава стара жена го знае.

Съпругата на шамана отново се закиска и го замери с една пръчка. За нея тези груби думи бяха знак на внимание.

— Аз… — Ловеца поклати глава. Да, шаманът го каза много просто. И все пак той не разбираше всичко. Не бе така просто. Не бе възможно. — Аз… аз не съм достоен да обичам друга жена. Ако бях отишъл с жена си тогава, тя и детето ни щяха да бъдат живи.

— Ха! Не можеш да промениш съдбата така лесно, и ти си глупак, ако смяташ така. Това, което се случва с нас всеки ден, е написано на звездите, преди още да сме се родили. Не забравяй това, смели воине.

Ловеца кимна:

— Точно така. Аз не искам друга жена.

— Страхуваш се, че ще обидиш Смеещия се Дъжд, ако вземеш друга жена, която обичаш, така ли?

— Да — отговори бързо Ловеца.

Старият мъж се засмя, като излъчваше някаква особена светлина.

— Ами ако твоята жена е помолила Уишемото да ти изпрати Албина? Защо да не допуснеш, че именно тя не желае нейният любим да остане сам до края на живота си?

Ловеца избърса устата си с ръка. Беше объркан. Думите на шамана бяха разумни. Душата му на шоуни ги приемаше, но не и белият човек в него. Белият човек му казваше да избяга от Албина.

Старият мъж махна с ръка.

— Помисли за това, Ловецо на шоуните. Ще направиш това, което трябва. Знам. Сега ми разкажи за убиеца на жена си и ще се опитам да ти помогна.

Ловеца въздъхна. Радваше се, че ще говорят за друго. Той се доближи до шамана и започна подробно да му разказва за смъртта й. Говореше за Смеещия се Дъжд, за да забрави Албина и нейните черни, преследващи го очи. Или поне се надяваше, че ще стане така.