Колийн Фолкнър
Албина (8)

Глава 7

Неин син ли? — прошепна Албина.

Всички погледнаха към Йън.

За момент Йън се вцепени. Изражението му издаваше най-различни чувства. Албина забеляза както радост, така и тъга. Но след това лицето му се озари от постоянната му чаровна усмивка.

— Поласкан съм — каза той, без да е сигурен в себе си. — Но кажи на майка си, че бърка. Моите родители са мъртви. Бащата на Ловеца ме е намерил да се скитам из горите до Анаполис и ме е взел със себе си в Англия. Аз нямам семейство.

Пълзящата Костенурка хвана ръката на майка си и започна да й говори на техния език. Жената го слушаше, без да го прекъсва, но след това поклати твърдо глава. Тя започна да говори отново. Ловеца превеждаше както за Йън, така и за Албина.

— Тя казва, че ти бъркаш, Йън. Как може една майка да не познае сина си, дори и да не го е виждала тридесет години? Казва, че една жена не забравя своята кръв, която е дарила в болка и радост, и този, когото е кърмила.

Тъмните очи на Йън се свиха, когато погледна майката на Пълзящата Костенурка. Той скръсти ръце на гърдите си.

— Попитай я следното: ако съм неин син, как така се е случило да ме остави сам в гората.

Ловеца повтори думите на Йън. Жената изтри сълзите от очите си. Говореше тихо.

Ловеца отново се обърна към Йън.

— Казва, че ти не си бил оставен, а взет.

— Взет?

Индианката продължи да говори, като прибавяше някои подробности.

— Тя казва — Ловеца я наблюдаваш като говореше, — че някога тяхното село е било много по-близо до Големия Залив в сравнение със сега. Казва, че селото им е било нападнато от бели хора, когато синът й Конах е бил само на две години. Откъснали са ги един от друг с огън. Тя носела близнаците на своята сестра, а нейният Конах изчезнал в дима.

Погледите на Ловеца и Йън се срещнаха.

— Повече не го е виждала, но знаела, че някой ден той ще се върне.

Йън се засмя, но не на думите на жената.

— Може ли да е истина? — попита той Ловеца, като все още гледаше втренчено тази жена. — Може ли тя да бъде майка ми?

— Мисля, че е възможно, Йън. Това, което казваше баща ми, е, че те е намерил в гората близо до Анаполис.

— Но той казваше, че е търсил родителите ми — промърмори Йън. — Казваше, че се е опитвал да ги намери.

— Може би просто не е могъл — намеси се нежно Албина.

Йън погледна Пълзящата Костенурка.

— Щом като тази жена ми е майка, тогава ти и аз сме братя.

— Половин братя — отговори Пълзящата Костенурка, като прегърна нежно майка си. — Моят баща, Слушащия мъж, не е твой баща. Той се е оженил за нея, след като ти си се загубил.

Погледите на Йън и индианката се срещнаха.

— Кой е моят баща, ако ти наистина си моята майка?

Пълзящата Костенурка преведе въпроса. Индианката отговори, като се колебаеше.

— Тя каза, че баща ти е бял човек. Тя го е обичала, но е била млада и не е знаела какви са последиците от това да се влюбиш в човек, който изповядва друга религия.

— И какво е станало с баща ми?

Индианката говореше, а Пълзящата Костенурка превеждаше:

— Тя каза, че той си е тръгнал, когато си се родил. Казва, че се е срамувал от цвета на кожата ти.

Йън се замисли.

Индианката отиде до него и сложи нежно ръка на рамото му. Говореше нежно, думите й бяха предназначени само за Йън.

Албина почувствува, че в очите й напират сълзи. Това, че не разбираше езика на жената, нямаше никакво значение. Нейните думи бяха думи на майка, която е мислила, че е загубила сина си завинаги. Сега го бе намерила, вече израснал мъж.

Албина се обърна към Ловеца:

— Тя е неговата майка.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Ловеца.

Девойката почувства отново близостта помежду им. Той просто искаше да знае какво мисли тя. Това го интересуваше живо.

— Една майка никога не може да сбърка детето си. — Албина говореше нежно, от сърце. — Дори и когато не го е виждала тридесет години. Нейната интуиция е много силна.

— А ти откъде знаеш, нали никога не си била майка? — пошегува се той.

— Не. Но аз съм жена, жените знаят тези неща. — Тя се усмихна. — Бих искала да стана майка.

Албина не знаеше защо се почувства толкова близка с този мъж. Споделяше толкова много неща.

— Бих искала да изпитам това, което изпитва в момента тази индианка.

— Ти — майка? — Ловеца хвана ръката й, което учуди и двамата. — Не те виждам като жена, която би искала да има непослушни деца около себе си.

— Това само показва, че не ме познаваш.

Ловеца сплете пръстите си в нейните, като ги сравняваше по цвят и кожа.

— Почти те харесвам, когато си такава.

Тя се усмихна:

— Каква?

— Умна. Честна.

— Аз винаги съм честна.

Той се засмя. Приятно й бе да чува гласа му.

— Не се съмнявам. Но за един мъж е трудно да разбере опърничавия ти език. Започваш да риташ и след това отстъпваш. Не мога да разбера какво си искала да кажеш.

Тя погледна надолу. Пълзящата Костенурка и майка му сега разговаряха тихо с Йън. Йън стоеше настрани от тях, като ги слушаше внимателно със скръстени на гърдите си ръце. Албина имаше на разположение Ловеца и това й харесваше.

— Езикът ми. Баща ми винаги смяташе, че това е най-голямата ми беда — отговори Албина. — Казваше, че никой няма да се ожени за мен. Казваше също, че никой не иска вещица за жена.

— Не знам. Може би една хубавица като теб ще накара мъжа да не забелязва езика й. Често забравяме, че причината за острия език е острият ум.

— Нещо, което според теб е положително качество — каза тя, — но повечето мъже смятат това за недостатък. Мъжете не харесват жени, които са по-умни от тях. Стигнах до този извод след много трудности.

— Зависи от мъжа и колко умен е той.

Когато погледна Ловеца, той се усмихваше. Усмивка, която отново я развълнува. О, небеса, та той бе твърде приятен сега.

— Просто не си намерила подходящия мъж — продължи той нежно.

— Може би няма такъв за мен.

Той пусна ръката й.

— Глупости. Намерих Смеещия се Дъжд сред прерията, на хиляди мили от моя дом. Имам чувството, че Бог ни води в правилната посока, когато ставаше дума за тези неща.

При споменаването на жена му Албина млъкна. Срамуваше се от себе си. Да ревнува умряла жена — колко ужасно. Но наистина изпитваше ревност.

Хвърли крадешком поглед към Ловеца, който я наблюдаваше внимателно. Защо трябваше наново да си играе с чувствата и да флиртува? Този мъж не се интересуваше особено от нея. Тя щеше да загази, ако не се откажеше. Беше сигурна в това.

— Наистина съм уморена — каза Албина, като погледна настрани. — Ти ми каза, че си ми намерил място да преспя. Ще ме заведеш ли?

Ловеца кимна и отиде при Пълзящата Костенурка. Нещо си казаха и след това дойдоха при нея. Йън се извини на жената, която твърдеше, че му е майка, и тръгна с другите.

— Ще те заведа до колибата на моята сестра — каза Пълзящата Костенурка, като поведе Албина.

— Тя ще се радва да те посрещне. — И погледна Йън. — Чакай, докато й кажа, че съм намерил нашия брат. Сега майка ни е щастлива. Знаеш ли, тук казват, че когато една жена загуби детето си, никога не е щастлива.

— Не искам да обиждам майка ти, Пълзяща Костенурке — Йън извади една бутилка изпод кожената си жилетка и я надигна, — но не съм убеден, че твоята майка е и моя майка. Струва ми се невероятно.

Пълзящата Костенурка се засмя.

— Не е необходимо да вярваш. За нас е важно да повярваме, братко.

Йън погледна нагоре и отново отпи от шишето.

— Исусе, надявам се, че няма дълго да останем тук — промълви тихо той.

Ловеца го тупна по рамото.

— Ден или два и отново ще бъдем на път. Кълна ти се. — Той погледна Албина. — Междувременно ще се погрижим да намерим някого, който да я придружи до дома й.

Албина се почувства обидена от хладния му тон. Объркана. Разумът й казваше да стои настрана от Ловеца. Но част от нея не й се подчиняваше. Искаше да бъде близко до него, да чува гласа му, да усеща допира му. „Искам да се прибера жива и здрава у дома — молеше се тихо тя. — Просто да се махна оттук и от него, преди да съм направила нещо глупаво.“

— Това е колибата на моята сестра — каза Пълзящата Костенурка, като спря пред една колиба, която приличаше на другите, и се шмугна вътре, после бързо излезе. — Не е тук, но влез. Ще намеря сестра ми и ще я изпратя.

Албина се колебаеше на прага.

— Всичко е наред — увери я Ловеца. — Казах ти, че шоуните са много гостоприемни. Неговата сестра наистина ще се радва да те посрещне.

Албина беше решила да влезе, но преди това погледна Ловеца.

— Ти къде отиваш?

— Просто в колибата на Пълзящата Костенурка, за да изпушим заедно една лула. Ще дойда по-късно да те видя. — След това протегна ръка и погали бузата й. — Всичко е наред, Алби. Кълна ти се.

Тя се опита да се усмихне и пусна платнището зад гърба си.

Колибата бе по-голяма, отколкото изглеждаше. Бе изградена от дълги и тесни фиданки, като основна конструкция, а стените бяха от плетени пръчки и тънки летви. Вътре бе уютно, в средата гореше огън, който осветяваше помещението. Тънкият пушек се извиваше и излизаше през един висок отвор.

Албина се огледа и видя изсушени зеленчуци и билки, които висяха от тавана. На стената бяха накачени съдове с плодова каша, жито и различни грудки. Ниското широко легло беше покрито с кожи и бродирана покривка, която много приличаше на покривката на леглото й в Анаполис.

Албина чу слабо трепкащ звук от звънци и се обърна.

— Извинявай, ако съм те изплашила — каза жената, която бе облечена в кожена рокля и мокасини. — Не исках да те плаша. — Когато говореше, обиците й звънтяха от движенията й. — Аз съм Джудит.

Албина погледна жената на прага. Тя бе бяла! Бяла жена с дълга червена коса, сплетена като на другите индианки от селото.

— Аз… аз съм Албина. Аз… Пълзящата Костенурка ми каза да чакам сестра му.

Джудит се усмихна.

— Аз съм сестра му. Всъщност зълва. Мъжът ми бе негов брат. Той умря, но за шоуните ние винаги ще бъдем едно семейство. Моля те, седни. — Тя посочи един малък килим от заешки кожи, зашити една с друга. — Може би си гладна.

Албина седна.

— Малко съм гладна. — Тя все още гледаше жената.

Джудит се усмихна и се наведе до огъня. Разбърка нещо в един съд, от който излизаше приятен аромат.

— Да, аз съм бяла — каза тя, като че ли четеше мислите на Албина. — Но също така съм и шоуни. — Тя взе дървена лъжица и започна да сипва от яденето. Подаде на Албина напълнена купа и калаена лъжица. — Може би си учудена, че виждаш тук бяла жена?

Албина кимна.

— Тук сме толкова далеч от залива и градовете. Как си дошла тук? Може би си затворничка?

Джудит се засмя и обиците и зазвъняха.

— За Бога, не съм! Мъжът ми умря преди година. Можех да напусна, когато умря. Но не го направих. Избрах да живея тук сред шоуните.

Албина вкуси от яденето. Беше крехко сварено месо със зеленчуци и някаква непозната подправка.

— Дошла си тук, за да се ожениш за индианец ли? — попита тя отново.

— Не е точно така. Мохауките ме бяха хванали на север от Пенсилвания. Мъжът ми ме спаси. Почти бях умряла. Той ме доведе тук и ме излекува.

— Но не те е върнал при твоето семейство?

Джудит сви рамене и сипа и на себе си.

— Когато се възстанових достатъчно, за да мога да се движа, не пожелах да се върна. — Тя се усмихна горчиво. — Бях се влюбила в един шоуни.

Албина поклати глава учудена.

— Не мога да си представя, дори и да обичаш някого, как можеш да останеш с него тук, да живееш така заради него.

— Ти не ме разбираш. Истина е, че обичах мъжа си. Но най-важното за мен бе, че животът ми сред шоуните бе по-приятен от живота във Филаделфия.

— Била си слугиня?

Тя се засмя:

— Не. По-лошо. Бях най-голямата дъщеря на един търговец на кораби. Имах повече рокли, отколкото можех да нося през един сезон. Ходех на всички партита, на всеки бал, на всяко надбягване с коне в рамките на десет квадратни мили около Филаделфия. — Тя прибави още една лъжица от яденето в празната купа на Албина. — Но не бях щастлива. Животът ми бе безсмислен. — Албина ядеше с удоволствие парчетата крехко месо. — Тук намирам смисъл да живея. Уча децата на езика на белите, така че те стават част от света, в който са принудени да живеят. Имам приятели и семейство, което ме уважава. Тук съм щастлива, нещо, което не мога да кажа за Филаделфия.

Албина продължаваше да се храни. Не знаеше какво да каже. Не можеше да си представи, че образована англичанка можеше да избере този начин на живот. Изглеждаше невероятно, но все пак Джудит бе тук.

— Кажи ми сега ти как попадна тук. — Джудит остави настрани своята купа и взе един фин чайник, който стоеше на камък до огъня.

— Аз също бях пленена и след това освободена, само че те, Ловеца и Йън, трябваше да ме заведат в Анаполис. Но Ловеца каза, че най-напред трябва да дойде тук. Някой е убил жена му, някакъв войник, и той иска да го намери.

Като свърши с яденето, тя остави купата си до купата на Джудит.

Джудит й подаде фина чаша с ароматен горещ чай.

— Тук говорят за някакъв бял, когото наричат Ловеца на шоуните. Много го уважават. Никога не съм го срещала. Той тук ли е?

— При Пълзящата Костенурка е.

— Той се ползва с много добро име сред шоуните. Казват, че е смел мъж.

Албина се засмя, като отпиваше от чая.

— Смел? Бих казала безумно смел. Див като плевелите в розовите градини. Импулсивен, непосредствен и естествен. Не се съмнявам, че го харесват. Той е по-див и от най-дивите хора, които съм срещала. — Албина знаеше, че това не е точно така. Особено като си спомни как Гарвана и неговите хора заклаха братовчедка й и чичо й.

Джудит се усмихна.

— Бих искала да го видя, този Ловец на шоуните.

— Албина — извика й Ловеца отвън. — Мога ли да вляза?

Албина погледна жената, която седеше с кръстосани крака до огъня.

— Това е той — каза тя.

Джудит стана и остави настрани чашата си. Дръпна платнището на вратата и поздрави топло и усмихнато Ловеца:

— Влез, Ловецо на шоуните. Точно за теб говорехме. Казвах на Албина, че нашите хора те уважават.

Ловеца влезе.

— Сигурен съм, че преувеличаваш. — Той кимна. — Ти сигурно си Джудит. Дойдох да видя Алби. Тя се измори доста много.

Албина видя как Джудит попиваше със зелените си очи красивото лице на Ловеца.

— Тя вече ми каза колко е щастлива, че сте я намерили и спасили от ирокезите. — И домакинята се усмихна по начин, който бе познат на Албина от салоните в Лондон. Не й харесваха такива усмивки. Ни най-малко. — Ела да пием чай заедно. Имам и нещо по-силно, ако предпочиташ.

Ловеца се усмихна на Джудит, като че ли я бе харесал от пръв поглед. Албина не си спомняше да й се бе усмихвал така.

— Не, благодаря ти. Бих желал, но Пълзящата Костенурка и Йън ме чакат. Сигурно вече знаеш от Пълзящата Костенурка, че според Тази-която-шепти-на-вятъра моят спътник й е син!

— Странно как животът си играе с нас, нали?

— Мисля, че си права. — Той оправи една червена къдрица, която беше паднала от плитката му. — Е, добре. Ще отида при тях. Исках само да видя дали си добре, Албина.

— Джудит е много мила — бе всичко, което успя да каже Албина.

Ловеца се запъти към прага.

— Желая ти да си починеш добре през тази нощ. — Той кимна на Джудит. — Благодаря ти, че я посрещна. Ще бъда лично удовлетворен, ако се чувства добре тук. Тя е минала през ад от терзания. Ще бъде добре, ако поговорите.

— Ще се погрижа за нея, обещавам.

Албина слушаше ядосано това, което говореха за нея, като че ли бе дете. Джудит все още се усмихваше.

— Лека нощ — каза той и излезе от колибата.

Джудит пусна кожената завеса на изхода и след това се обърна към Албина:

— Той наистина е образец на мъж. Твой ли е?

Албина почти се задави от чая.

— Мой какъв?

— Твой мъж.

Албина избухна в смях.

— Не, със сигурност не е.

— Сигурна ли си? Не съм жена, която ще вземе мъжа на друга жена. Дори и толкова изискан като Ловеца.

Албина изпи и последната си глътка чай.

— Казах, че не е мой. — Не искаше да показва, че е ядосана. Просто бе много уморена. Опита се да говори по-меко: — Казах ти, че бе мил с мен и затова съм му благодарна. Но ние само пътуваме заедно.

Джудит се усмихна.

— Тогава мога да потърся неговата компания.

Албина затвори очи, търкайки челото си. Изведнъж избухна като фурия:

— Разбира се. Не искам този мъж. За нищо на света, дори и за цялото съкровище от захар на Карибските острови.