Колийн Фолкнър
Албина (7)

Глава 6

Ловеца си пое дълбоко дъх, усмихна се широко и удари голата си гръд с длан.

— По дяволите! Обичам да побеждавам.

— Ти малоумен ли си? — извика Албина, като се въртеше около него. — Можеше да те убие! Не, не, това щеше да бъде най-малкото. Можеше да те разкъса! Можеше да ти откъсне ръцете и краката! Щеше да умреш тук в тревата, а кръвта щеше да шурти от корема ти! — Албина се задъхваше. — Защо не я уби? Кажи ми! — Тя го погледна в очакване на отговор.

Ловеца докосна лъскавата си медна обица, както правеше винаги когато трябваше да й отговори. Така, почти гол на слънчевата светлина, с тежко повдигаща се от напрежение гръд, с искрящи от адреналина кафяви очи, той бе наистина привлекателен. Това бе лудост, тя бе сигурна. За Бога, той бе луд! Но като застана така до него в очакване на отговора, тя си помисли как ли би се чувствала жената на този мъж, неговата съпруга и… любовница.

— Е — погледна го тя, — какво ще ми кажеш?

Ловеца тръсна глава и се засмя. Плътният му глас проехтя сред дърветата.

— Ако не бъркам, ти май се безпокоеше за мен, ти, устато момиче!

— Безпокоях се за теб, чумо такава! Нямах желание да помагам на Йън да копае гроба ти! — изкрещя отново тя вбесена.

Йън се приближи и подаде на Ловеца вода.

— Добре се оправяш! — каза той на своя спътник, като се усмихна слабо. — Трябваха ти само две минути!

Очите на Албина се разшириха. Тя гледаше ту Йън, ту Ловеца, който изливаше вода в устата си и по гърдите му потече малка струйка.

— Искаш да кажеш, че винаги прави така?

Йън сви рамена:

— Невинаги. Искам да кажа, че не ги търси… — Той погледна Ловеца и сви вежди. — Не ги търсиш тези отвратителни мечки, нали?

Ловеца се засмя и избърса водата по гърдите си.

— Разбира се, че не — каза шеговито той. — Мечките са опасни. Свирепи. Могат да разкъсат човека парче по парче.

Албина се обърна. Сигурна бе, че си прави майтап с нея.

— Луд — измърмори тихо тя и тръгна с големи крачки. — И двамата сте луди. По-луди сте от истинските луди, по-луди от, о, Боже, не знам от кого.

— Къде отиваш? — извика след нея Ловеца. И двамата се смееха високо.

— Да намеря катъра — отговори им тя. — Защото колкото по-бързо стигнем до селището, толкова по-добре за мен, за да се отърва от двама лунатици като вас.

Албина все още чуваше смеха им, когато се скри зад дърветата, за да търси следите на катъра.

 

 

През останалия ден Албина вървя тихо. На няколко пъти Йън се опита да разговаря с нея, но тя му каза да я остави на мира. Бе изморена и объркана.

Ловеца бе луд. Това бе очевидно. Само един луд човек можеше да се бори с разярена мечка, ревейки като нея. Но мисълта, че този ревящ мъж й харесва, я безпокоеше.

Албина оправи кичур коса, като полагаше всички усилия да върви в крак. Беше минала границата на изтощението. Спомни си времето, прекарано с Гарвана, и реши, че са правили кръгове в продължение на месец, като са се движили без посока.

Как стана така, че животът й се промени коренно? Преди шест месеца тя бе в къщата на баща си, отегчена, но с удобства. Ходеше на балове, никой не можеше да откаже покана на дъщерята на граф Монтроп, независимо дали я харесваха или не. Имаше слугини, които я къпеха, приготвяха й чай, обличаха я. Единствената й грижа бе липсата на подходяща партия за женитба. Сега бе на хиляди мили от дома и се бореше за оцеляване.

Какво ли биха си помислили нейните годеници, които се бяха отказали от чеиза й? Почти се засмя при тази мисъл. Коя англичанка би пътувала по река с лодка и би преживяла това, което й се случи? Нито една благоприлична дама не би се борила така, както тя се бореше. Нито една почтена жена не би тръгнала с мъже като Ловеца и Йън.

Изведнъж Албина видя, че двамата мъже, които вървяха напред, спряха. Те се ослушваха и сякаш мислеха за нещо. За какво — не можеше да се разбере.

Тя също спря. Чуваше само поклащането на дърветата, шумоленето на листата и шумът от катеричка, скачаща от клон на клон. Това, което чуваше, бяха горските звуци и собственото й дишане.

— Какво има? — извика тя високо.

Йън сложи пръст на устните си и посегна към пушката си, която се подаваше от една от кожените торби върху катъра. Девойката усети тръпки по гръбнака си. Йън обикновено не носеше оръжие. Това бе задължение на Ловеца.

Тя се огледа. Не видя нищо необичайно. Вървяха по пътека, прокарана от животни, както обикновено постъпваха, откакто се разделиха с Гарвана. Наоколо се простираха широколистни и иглолистни дървета, които поглъщаха слънчевата светлина и топлина. Виждаше зайци, катерички и птици, с които вече бе свикнала през последните седмици, животни, на които се радваше.

Но имаше нещо, което нарушаваше баланса. Нещо по-различно. Почти го чувстваше с кожата си.

Албина настигна Йън.

— Какво има? — промълви тя.

— Ловеца мисли…

Думите му бяха прекъснати от пронизителен писък. Един индианец скочи от дървото над тях върху гърба на Ловеца. Ловеца загуби равновесие, залюля се…

Албина почти извика, но се усети и веднага се овладя, страхувайки се, че викът й ще отклони вниманието на Ловеца.

Йън сграбчи ръката на Албина и я дръпна от мястото, където се бореха двамата мъже, но не направи опит да помогне на спътника си.

— Няма ли да направиш нещо? — извика тя, като гледаше как индианецът се опитва да измъкне пушката от ръцете на Ловеца и да я хвърли на земята. — Помогни му, за Бога! Това не е мечка! Той ще го убие!

Ловеца се опитваше да набере сили, за да обезвреди дивака, който бръщолевеше на своя език и крещеше така силно, че би събудил и мъртвите.

Ловеца също викаше и ръмжеше.

Албина блъсна Йън напред.

— Помогни му! Махни това животно от гърба му!

Йън свали пушката си и се облегна на нея.

— Най-добре е Ловеца сам да се оправи. Мечки и диви шоуни. Той се вбесява, когато се намесвам. Освен това индианецът е сам. Ако се намеся, няма да бъде честно.

Албина погледна Ловеца, който се бореше за живота си, и след това Йън. Защо не помагаше на приятеля си в този страшен момент?

Без да мисли повече, девойката се втурна напред.

— Албина! Спри! — извика Йън.

Но нищо не можеше да я спре. Тя пресече пътеката и грабна пушката, която Ловеца бе изпуснал по време на борбата. Реши да стреля по индианеца. Но ако не го улучеше, можеше да убие Ловеца.

Вместо да стреля, тя хвана пушката за цевта и с дървената част удари полуголия дивак по главата. Той падна като камък.

— Исусе — извика Ловеца, като се обърна и видя Албина, която бе стъпила с крак върху гърдите на индианеца и замахваше с пушката, явно решена да го удари отново.

— Не знам дали разбираш английски, но това хич не ме интересува — заплаши тя. Индианецът опули очи в нея, все още замаян от удара. — Или се махай, или ще ти пръсна черепа, кълна се в Бога, ще го направя.

Ловеца избухна в смях. След това Йън. След това тъмноокият индианец.

Албина дръпна крака си от гърдите му и отстъпи назад, като все още държеше високо пушката.

Беше пропуснала нещо. Защо се смееха тримата мъже? Всички ли в тази забравена от Бога земя бяха луди? Тя ли единствено беше все още на себе си?

Ловеца дойде при нея и нежно взе пушката от ръцете й. Гласът му бе странно мек:

— Всичко е наред, Албина. Мисля, че ще се оправим.

Очевидно той се забавляваше. Тонът му бе любезен.

— Какво става? — попита девойката и погледна индианеца, който се опитваше да се изправи. Над лявото му ухо имаше дълбока рана, от която течеше кръв. — Познаваш ли го? — обърна се тя към Ловеца, като понижи глас.

Ловеца кимна:

— Това е Пълзящата Костенурка. — Той махна с ръка, като че ли го представяше. — А това е Албина, Пълзяща Костенурке.

Албина сложи ръка върху устните си.

— О, Боже, той ти е приятел!

— Добър приятел — каза Ловеца и подаде ръка на индианеца, за да стане.

— Здравей — кимна Пълзящата Костенурка и сложи ръка върху раната си, за да избърше кръвта. — Много си силна за бяла жена. Племето на мечката може да те взема на лов.

Албина гледаше вцепенено. Той говореше английски! Погледна отново Ловеца.

— Откъде можех да зная това! Аз мислех… — засече тя. — Мислех, че е някой от групата на Гарвана, мислех, че си в опасност. Мислех, че иска да те убие. Йън… Йън не ти помагаше. Мислех…

Изведнъж млъкна. Ловеца все още се смееше.

— Ти ме учудваш, Алби — каза той и докосна нежно бузата й, което съвсем я изненада. — Като те гледах в какво лошо настроение си, мислех, че по-скоро би помогнала на някого да ме очисти.

— Той я гледаше право в очите, което и другите забелязаха. — Да не би да ме харесваш?

Бе същият мек, интимен тон, с който й говореше предния ден.

Тя откъсна поглед от него, съвсем объркана, не само от неговото внимание, но и от своята физическа реакция. Усети, че е силно развълнувана. Устата й беше пресъхнала, дланите й — влажни.

— Съжалявам… Пълзяща Костенурке… — извини се тя. — Мислех, че искаш да го убиеш. Най-напред мечката. След това ти. Той е луд, както знаеш. Мисли, че е безсмъртен. Не искам да кажа… — След това изведнъж се сепна и продължи:

— Е, добре. След като си му приятел, защо, за Бога, скачаш от дърветата върху него? Защо искаше да го нараниш?

Йън се намеси в разговора:

— Това е мъжка работа, Албина. Аз самият никога не мога да разбера. Колкото повече някой обича другия, толкова по-яростно се опитва да го изпрати на оня свят. Веднъж Ловеца ме остави на група войници, които мислеха, че съм убиец. Те ме заведоха в своя лагер и ме заключиха. Стоях в една конюшня цели два дни, докато той играеше карти с войниците, преди да ме освободят.

Ловеца и Пълзящата Костенурка се засмяха, като че ли това бе просто хубава шега.

Албина поклати глава:

— Вие всички заслужавате да ви ударят по главата — измърмори тя.

Пълзящата Костенурка кимна към Албина:

— Смела жена, Ловецо на шоуните. Твоя ли е?

Ловеца погледна Албина, погледът му прониза душата й.

— Да — отговори той.

Тя притисна лакти в тялото си:

— Не съм негова! Какво те кара да мислиш, че имаш правото…

— Искаш ли да я купиш? — попита Ловеца, като повдигна веждите си. — Ще ти дам добра цена. Няколко видрови кожи, малко тютюн. Може и огърлица от мечи нокти.

Албина отвори уста, за да отговори отново, но реши, че е по-добре да мълчи. Ловеца отново я изпитваше. Няма да се остави този път да я изиграе. Не искаше да му прави това удоволствие.

Когато разбра, че не се е хванала на въдицата му, той се разсмя и неговият баритонов глас отекна в душата й. Ловеца й намигна и отново се обърна към мъжете:

— Няма ли желаещи? Тогава остава при мен? Или не?

Пълзящата Костенурка и Йън се разсмяха в един глас, докато и тя самата не започна да се смее. Господи, бе толкова хубаво да се посмее! Бе хубаво всички заедно да се смеят.

— Кажете ми какво ви води в моите гори — каза Пълзящата Костенурка, когато спряха да се смеят. — Отдавна се каните да дойдете и вече бях престанал да мисля за вас. Ти, Ловецо, си като синия рак. Обичаш да си близо до големия залив. Ловеца го погледна сериозно:

— Работа, приятелю. Трябва да говоря с твоя шаман, Този — който — желае.

Пълзящата Костенурка вдигна червената си длан:

— Този — който — желае не е тук. Той премина голямата река, за да се лекува на другия бряг, но скоро ще се върне. Ще ви придружа до моето село и вие ще ми бъдете скъпи гости, докато чакате шамана. Ще ядем, ще танцуваме и ще пушим лулата на моята майка и на моя баща.

Ловеца кимна в знак на съгласие и след това леко докосна ръката на Албина:

— Не е много далече — увери я той. — Щом стигнем селото, ще се погрижа да се изкъпеш и ще намеря удобно място, за да си починеш. — Изведнъж спря, но тя знаеше, че иска да й каже още нещо. — Съжалявам, че те докарах толкова далече от дома ти, но за мен е много важно да говоря с Този — който — желае. Идва зима, а аз се заклех да отмъстя за смъртта на жена си.

Без да мисли, Албина докосна струйката кръв, която се стичаше от ъгъла на устата му. В този миг очите му изглеждаха сини. Погледът му я омагьосваше. Защо този мъж я привличаше толкова много? Защо въпреки всичко тя го харесваше, един толкова различен от другите човек?

Йън и Пълзящата Костенурка поведоха катъра надолу по пътеката. Албина ги чу, че се отдалечават. Но Ловеца не тръгваше след тях. Той просто стоеше, като я съзерцаваше със странна светлина в очите.

— Страшно е, нали? — промълви той и тези думи бяха предназначени само за нея.

— Какво? — попита тя задъхано, защото погледите им все още бяха като че ли сключени в прегръдка.

— Това между мен и теб.

Нейната първа реакция бе да отрича всичко, което ставаше в нея, но тя не го направи.

— Всъщност аз не те харесвам — каза тя. — Ти си нестабилен, може би луд.

— Не искам да те харесвам. Ти говориш твърде много. И си толкова опасна. Някога обичах. Заклех се никога повече да не обичам. Много болки се събраха.

— Някога и аз обичах съвсем глупаво и по детски.

— Какво се случи?

Албина беше забравила всичко около себе си. Някак не й правеше впечатление, че бе сред самата пустош с двама индианци и един непознат. Единственото, което чуваше, бе нежният и богат глас на Ловеца. Единственото, което чувстваше, бе магнетизмът на неговия поглед, който я притегляше и обгръщаше с топлина.

Тя поклати глава:

— Трябваше да се оженя за него, въпреки че никога не се бяхме виждали.

— Ти си била влюбена в човек, когото никога не си виждала?

— Казах ти. Бе нещо съвсем по детски. По-скоро едно увлечение, отколкото любов.

— Той умря ли?

Тя мислеше за Джефри Рордън, виконт Аштън, и се усмихна:

— Той ме напусна преди самия годеж. Не го видях повече.

Внезапно Ловеца се обърна:

— Колко жалко. По-добре е да побързаме. Слънцето залязва. — И бързо тръгна. Албина направи усилие да не се обиди от неговата неочаквана резервираност. Но магията бе изчезнала. Наистина бе имала чувството за такава магия.

— Чакай! Идвам! — извика тя, като се затича да го настигне. Чудеше се дали това, което става, бе действителност. Или може би си въобразяваше?

 

 

Слънцето бе започнало да залязва над високите върхове на дърветата, когато Албина и мъжете навлязоха в селището на шоуните. Разкрилата се пред тях гледка и силната врява я изненадаха.

Най-напред многобройните лаещи кучета се събраха в кръг около новодошлите. Децата, които тичаха насам — натам на групи като кутрета, се разсмяха и се развикаха край тях.

Селото беше пълно с хора, които жужаха като пчели в кошер.

Две млади жени минаха покрай тях. И двете носеха вода в кожени торби. Те поздравиха Пълзящата Костенурка, след това, кимнаха на гостите и се засмяха. Няколко души дойдоха, за да посрещнат Пълзящата Костенурка и веднага започнаха да говорят с него. За учудване на Албина, Ловеца говореше езика на шоуните и се включи бързо в разговора.

Йън остана назад до Албина.

— Той говори техния език, а ти не можеш — каза тя.

Йън поклати глава:

— Мога малко, но той има дар божи за езиците още от дете. Аз говоря само езика на краля. Той ми трябва само. — Той повдигна вежди. — Знам и някои френски ругатни.

— Ловеца каза, че ти си бил шоуни. И не искаш да научиш езика на своите хора?

— Ловеца говори с тях, когато иска да установи контакт. Освен това много от тях говорят английски.

Албина кимна очарована. За нея всичко бе ново. Ловеца, белият човек с аристократичен нос и предполагаемо богатство, бе по сърце роден американец. Йън, с бронзовата кожа и с черната коса, бе истински англичанин.

Ловеца отстъпи назад.

— Поканени сме да останем. Обвиненията на близките на Смеещия се Дъжд са отпаднали. Чичото на Пълзящата Костенурка казва, че племето на костенурките от Делауер винаги е било срещу другите. — Той погледна Албина. — Пълзящата Костенурка казва, че неговата овдовяла сестра ще се радва, ако останеш при нея. Шоуните са известни с гостоприемството си. Сигурен съм, че ще се чувствуваш добре при нея.

Албина се усмихни слабо:

— Искам само да има къде да полегна.

Пълзящата Костенурка кимна на двамата мъже, с които говореше, и се обърна към Албина, Йън и Ловеца:

— Трябва да дойдете да видите родителите ми и след това ще хапнем. Сигурно сте гладни — каза той и протегна ръка. — Оттук ще минем за колибата на баща ми. — Пълзящата Костенурка ги поведе през лабиринт от островърхи колиби, като поздравяваше хората, които срещаше, и говореше с тях. Албина бе учудена от топлотата на шоуните. Жените и децата спираха за разговор с тях. Някой й подаде студена вода. Друг й предложи дървен съд със сухи малини. Шоуните изобщо не се смущаваха от белия мъж и бялата жена. Напротив, те бяха силно възбудени от тяхното присъствие.

На другия край на лагера Пълзящата Костенурка спря.

— Нека да извикам майка си. Баща ми скоро ще се върне от риба.

Домакинът им се шмугна вътре в колибата и след малко излезе заедно с майка си. Тя не бе хубава, но Албина я намери за твърде интересна. Имаше същите тъмни очи и черна коса като всички тук, но нещо в лицето й придаваше особен чар. Изглеждаше на не повече от четиридесет, което бе невъзможно, като се има предвид, че Пълзящата Костенурка бе на около тридесет.

— Това е майка ми, Тази-която-шепти-на-вятъра — каза гордо Пълзящата Костенурка. Той се обърна към майка си и започна да ги представя на шоунски, но изведнъж жената сложи ръце на лицето си и започна да хлипа.

Очите на Албина се разшириха от учудване, защото жената започна да кърши диво ръце и да говори на своя език.

Пълзящата Костенурка и Ловеца се обърнаха към Йън. И двамата бяха шокирани от думите на индианката.

— Какво става? — попита Албина Ловеца. — Какво казва?

Ловеца кимна на приятеля си, който стоеше настрани.

— Тя казва — измърмори той стъписано, — че Йън е нейният отдавна изгубен син.