Колийн Фолкнър
Албина (31)

Глава 30

— Готова ли си? — прошепна Йън и я взе за ръката. — Последно действие. Тя спусна черния воал и скри лицето си от любопитните погледи. Ръката й трепереше. Знаеше, че Ловеца не е мъртъв. Бе се любила с него само преди няколко часа в къщата на горския, където се криеше през последните два дни. Но въпреки това бе ужасно да присъстваш на погребението на любимия си.

— Готова съм — прошепна накрая тя.

— Добро момиче — успокои я той. — Всичко скоро ще свърши. Тази нощ ти и брат ми ще отплувате с вечерния отлив за рая.

Той я дразнеше, разбира се, но думите му я успокоиха. Веднага след погребението Йън щеше да й помогне да отпътува с каретата на Роланд. Никой нямаше повече да я види.

Бяха решили да се доверят на Роланд, защото трябваше да прикрият отсъствието й. Бяха се погрижили, разбира се, и за Ловеца. За всички, които присъстваха, за всички в Англия, той скоро щеше да бъде погребан до гроба на баща си.

Йън кимна на вратаря. Главната врата на замъка Данън се отвори и двамата излязоха навън.

Дворът бе пълен с карети. Всички важни личности на Лондон бяха дошли за погребението — не защото толкова много държаха на Джефри Рордън, а защото бяха любопитни да разберат какво има между вдовицата и новия граф Данън, Йън.

Йън я поведе под ръка покрай каретите към семейната гробница, която се намираше на изток от замъка. Там, на хълма, семейство Рордън погребваше своите мъртви в продължение на четири столетия.

Албина вървеше до Йън с високо вдигната глава и държеше една синя кърпичка. Гостите им направиха път, за да минат. Говореха шепнешком, но всички гледаха любопитно.

Йън вървеше наперено, като истински господар на имението. Когато двамата с Албина застанаха пред махагоновия ковчег, той кимна властно на преподобния отец, който стоеше настрани и държеше една обвита в кожа Библия.

Отецът започна своето надгробно слово и закъснелите се присъединиха към кръга около ковчега. Албина погледна предпазливо през воала към присъстващите. Без съмнение, тук имаше повече скъпоценни камъни и пищни дрехи, отколкото в приемната на кралицата тази сутрин.

Албина отново се вгледа в ковчега. Трябваше да внимава за ролята, която изпълняваше. Трябваше всички, които присъстват, да повярват, че Ловеца наистина е мъртъв. Тя изхълца високо.

Вниманието на някои от гостите се насочи към нея.

Пасторът продължи да говори за нещастните обстоятелства около смъртта на Джефри Рордън и помоли присъстващите да си спомнят за човека, когото познаваха като виконт Аштън.

Албина извади кърпичката си под воала и попи сълзите си.

Върху устните на Йън заигра усмивка. Но той продължаваше да гледа сериозно. Тази сутрин бе нагизден като петел — с червена жилетка и жълто сако. Носеше копринени чорапи в червено и жълто, на главата си бе сложил шапка с перо.

Албина отново изпъшка, като се радваше на вниманието, което привличаше към себе си. Тя издърпа ръката си от Йън. Той отново я взе. Албина отново я издърпа.

Сред аристократите се понесе шепот. Албина видя майка си и баща си. Роланд стоеше настрани, лицето му бе напълно безразлично.

Албина се усмихна под воала и въздъхна.

Словото на пастора беше към края си. Присъстващите склониха глави и се помолиха. След това церемонията завърши и Йън кимна с глава. Двама гробари започнаха да смъкват ковчега в земята с дебели въжета.

— Момент — извика един глас от тълпата. Албина погледна Йън и усети напрежение след хората.

— Момент, моля — повтори гласът. Тълпата от мъже и жени отстъпи и пропусна шерифа, който се приближи до Йън.

— Моите извинения, графе — промърмори той, — но лорд — канцлерът настоява тялото да бъде изложено за опознаване, преди да бъде погребано.

Албина извика сподавено. Йън хвана ръката й.

— Какво казахте? — попита Йън надменно шерифа.

Шерифът отклони погледа си.

— Казах, че трябва да видя тялото, преди да бъде погребано — повтори той. — Чиста формалност.

— Как смеете да идвате тук и да ни безпокоите, сега, когато сме опечалени? — изкрещя Йън.

Албина наклони главата си. Беше твърде изплашена, за да мръдне. „Играй ролята си — чу тя гласа на Ловеца. — Играй ролята на скърбяща вдовица и всичко ще бъде наред.“

— Трябва да върнете обратно ковчега — каза шерифът на гробарите.

Те започнаха да вдигат ковчега. Йън се наклони и постави ръка върху лъскавия махагон.

— Как смеете. Няма да позволя.

— Страхувам се, че ще трябва, лорд Данън.

Гостите за погребението започнаха да говорят високо. Бяха дошли да присъстват на спектакъл и наистина излезе така.

— Трябва да ми позволите да видя тялото сега. В противен случай ще дойда със заповед, за да го ексхумирам. — Шерифът понижи глас. — Вие не искате това, нали, лорде. Просто ми позволете да го видя.

— Не — изкрещя Албина. — Оставете го да почива в мир. — Тя падна на колене, като се хвърли върху ковчега. Това, за което мислеше, бе, че ако шерифът отвори празния ковчег, тя и Ловеца губеха всичко, за което се бяха борили толкова много.

— Съжалявам — каза шерифът тихо. — Но това трябва да стане. Трябва да знам, че убиецът на Кейн е мъртъв. Трябва да докладвам на лорд — канцлера.

— Не, не — извика Албина, като доближи лице до ковчега.

Йън хвана ръката и.

— Алби, достатъчно — каза й той грубо. — Достатъчно си излагала тази фамилия! Стани!

Очите на Албина се разшириха под воала й. Какво правеше той? Всичко ще провали. Йън накара Албина да стане и да се отмести от ковчега. Той кимна на гробарите. Те бавно отвориха капака.

Албина притвори очи. Не искаше да види лицето на шерифа, когато разбере, че ковчегът е празен.

Шерифът сложи ръката си върху устата, изпитвайки внезапно отвращение.

Албина обърна глава, за да погледне в ковчега. Видя някакво обезформено тяло, облечено в новата червена жилетка на Ловеца.

Няколко жени от тълпата извикаха от ужас. Някой припадна и настъпи суматоха. Изтичаха за студена вода.

Албина почувства, че залита към Йън. Какво ставаше тук? В ковчега имаше някакво тяло в дрехите на Ловеца.

— Дръж се — прошепна Йън. — Играта продължава, мила моя.

Думите му я успокоиха. Трябваше да вярва, че Йън знае какво прави. Тя се дръпна от него, като го удари с ръка.

— Мръсник! — извика тя. — Ти го уби! Ти уби моя Джефри.

Той се опита да я хване.

— Алби, овладей се — извика той достатъчно силно, за да го чуят всички. — Правиш сцени.

— Не ме интересува ни най-малко — извика тя. — Мразя те! Ти го уби.

— Албина — изрева той, като се преструваше, че е ядосан. — Казах ти, че прекали. Прибирай се в замъка и иди в стаята си, докато се успокоиш.

— Нямаш право да ми казваш какво да правя — изкрещя тя. — Ти не си ми господар, миризлив мелез! Не съм омъжена за теб! Съпругът ми е мъртъв, мъртъв, защото ти го уби.

— Ако не затвориш глупавата си уста, няма да те приема у дома — заплаши я той, като й се заканваше с пръст.

Тя тръгна назад. Мъжете и жените й правеха път.

— Не ме интересува! Исках да дойда в замъка Данън, но не по този начин! Не с кръв! — Тя се обърна и се затича към каретата, която чакаше покрай пътя, зад гробовете.

— Лакей — извика Роланд, като се промъкваше през тълпата. — Помогни й.

Един от хората на Роланд, облечен в златиста червена ливрея, бяла перука и широкопола шапка, притича към лейди Албина. Той протегна ръка, за да я придържи.

— Внимателно, внимателно, мисис — измърмори той.

Албина направи усилие, за да се овладее, когато чу гласа на лакея. Ловеца? Как е посмял? Възможно ли е?

— Оттук, мисис — успокои я лакеят, като я хвана за ръце и я поведе. — Каретата на господаря ми ви чака.

— Ако напуснеш, никога няма да можеш да се върнеш обратно в Данън — заплаши я Йън. — Предупреждавам те, няма да те приема обратно. Няма да се оженя за теб!

Албина продължаваше да върви, но сега наистина краката й не я държаха. Страхуваше се, че няма да стигне до каретата.

Лакеят… Ловеца в ливреята на лакей… отвори вратата на каретата и тя влезе вътре. Роланд я последва.

Лакеят затвори вратата и каретата потегли. Албина се отпусна на кожената седалка и свали воала от лицето си.

— Роланд! В ковчега имаше мъртвец! — извика тя. — И Ловеца, той беше облечен като твой лакей.

Каретата заобиколи замъка и спря. Вратата се отвори и лакеят скочи вътре. Каретата отново пое по главния път към Лондон.

Лакеят махна шапката и перуката си. Той се смееше. Под бялата перука се виждаше червеникавата му коса.

Ловеца разроши косата си и се отпусна до Албина. За Бога, той се смееше.

Албина не можеше да повярва.

— Не мога да повярвам, че си присъствал на собственото си погребение! — Тя го бутна по рамото. — Можеха да те хванат.

Роланд също се смееше. И двамата мъже мислеха, че това е една голяма шега. Но Албина не се смееше.

— Мъртвецът — каза тя. — Коя бе тази бедна душа в ковчега?

Ловеца постави шапката си върху коляното си, очевидно доволен от края на тази игра.

— Келс, разбира се.

— Келс? — Тя поклати глава — Не познавам Келс. За кого говориш?

— За лесничея, мила. Този, който обезобрази лицето си с пушката в гората. Бедният човек, никога нямаше да го погребат с такива почести, ако го бяха заровили в селските гробища!

Каретата изведнъж намали и спря. Роланд се изправи, за да слезе.

— Моят човек ще ви закара до пристанището. Можете да му се доверите. Йън каза да ви предам, че той ще ви намери, за да се сбогува с вас, щом като това стане възможно.

Албина подаде ръка на Роланд. Трябваше да се сбогува с Роланд и Йън, но не знаеше, че ще й бъде така тъжно.

— Тръгваш ли?

— Да. — Той хвана ръката й и я целуна. — Бъдете щастливи, Алби. Заслужавате това.

— Благодаря ти — прошепна тя. Беше твърде развълнувана, за да каже нещо повече. — Никога няма да забравя това, което направи за мен, Роланд.

Той я целуна и след това слезе от каретата. Албина вдигна кожената завеса и видя, че той се качи на друга карета. Тя потегли и скоро се отклони по един страничен път.

Ловеца удари тавана на каретата с юмрук и тя отново потегли напред към Лондон. Той вдигна ръка и обгърна раменете й.

— По дяволите, бяхме чудесни, нали?

— Не мога да повярвам, че направи това — каза тя, като го гледаше право в очите. — Да се облечеш като лакей на Роланд с тази смешна перука! Можеха да те хванат! Ти наистина си луд!

Той протегна ръка зад главата й, придърпа я към себе си и я целуна силно по устните.

— Луд, да, но само по теб.

— Почакай. — Тя бръкна в джоба на наметалото си и извади един малък предмет. — Не мога да ти върна годежния пръстен, но понеже отиваш при шоуните, помислих, че може би ще имаш нужда от това. — Тя отвори дланта си, за да му покаже една кръгла обица.

Той се засмя, когато Албина се наведе и му я постави на ухото.

— Благодаря ти.

Тя също му се усмихна и докосна обицата с върха на пръста си.

— Няма защо.

Ловеца отново я привлече към себе си и пръстите му докоснаха откритата й от деколтето гръд.

— Пътуването ще бъде дълго — каза той с познатия й дрезгав глас. — Дълго и досадно пътуване. Бихме могли да изпитаме малко удоволствие…

— Тук? — Той вече я целуваше по шията и надолу по гърдите. Усети как познатата топлина се разлива по тялото й. Плътта й се разтапяше под пръстите му. — Да се любя с теб?

Той повдигна глава и се вгледа в лицето й. Лешниковите му очи проблеснаха лукаво.

— Е, добре, сигурен съм, че не искаш да го правиш с някой друг, мила! Казах ти, че няма да те деля с никого. Особено сега, когато бях в пъкъла и се върнах оттам.

— Ловецо…

Той плени устните й в дълга целувка и я притисна леко назад върху кожената седалка на каретата.

— Стига приказки — промърмори той, като продължаваше да я целува. — Сега просто ме целувай, мила моя. Ще имаш цял живот на разположение, за да се наговориш.