Колийн Фолкнър
Албина (29)

Глава 28

— Свободни? — Йън изтри устата си с ръка. — За какво говориш? Днес имах тежък ден, Джефри, не съм настроен за шеги.

— Не виждаш ли? — Ловеца го потупа по гърдите. — Ти си граф Данън, а не аз. Баща ми е бил законно женен за твоята майка, а не за моята. — Той се засмя. — Тази титла не е моя, да не говорим за земите и парите, които изобщо не знам къде са. — Той избухна в смях, като се плесна с длан по бедрото. — Нищо не е мое, Йън! Всичко е твое!

— Не можеш да направиш това — упорстваше Йън. — Това не е желанието на татко. — Той се опита да вземе брачното свидетелство от ръката на Ловеца, но Ловеца бързо се отдръпна. — Той искаше ти да си негов наследник, не аз.

— Трябвало е да мисли за това, преди да се ожени за Тази-която-шепти-на-вятъра. Трябвало е да помисли за това, преди да има дете, преди да реши да се върне в Англия без жена си.

Йън се опря на рамката на вратата и притвори очи.

— Разбираш ли добре какво говориш? — попита той сериозно.

— Знам точно какво говоря. — Той хвана ръката на Йън. — Казвам, че ти си брат ми, моят по-голям брат, и сега този имот е твой проблем.

Албина наблюдаваше двамата братя.

— Няма да направиш това, Джефри — каза Йън с едва чут глас. — Харесвам живота, който водя. Няма да взема нищо от теб. Обичам те твърде много. — Той хвана Ловеца за ленената му риза. — Унищожи този документ. Няма да кажа на никого. Алби също.

— Бъркаш нещо, Йън. Не го искам. Не искам нищо от това. Никога не съм искал. Ти си човекът, който баща ми винаги искаше да бъда. Но поради някои глупави предразсъдъци, които съблюдаваше тайно, той се е опитал да промени миналото си. Опитал се е да направи така, че ти да не си законният наследник.

Йън поклати глава отново.

— Не знам нищо за това. Просто не знам.

Ловеца взе ръката му и я стисна.

— Помогни ми, братко. Помогни ми да се измъкна от тази бъркотия — помоли го той. — Ще умра тук. Бъди човекът, който баща ми искаше да бъдеш. Заради мен. Заради мен — повтори Ловеца и се обърна към Албина. — Знаеш какво означава това за теб, нали, мила?

Албина не можеше да направи нищо, освен да ги наблюдава.

— Какво?

— Нашата сватба може да бъде анулирана. Аз съм те излъгал. Ти си се омъжила за виконт Аштън. Това е той. — Ловеца посочи към Йън. — Не съм аз.

Албина зяпна от учудване. Той говореше напълно сериозно. Погледна към Йън.

— Ще ни извиниш ли за момент, Йън?

— Алби… Джефри?

Албина тръгна към вратата, като леко бутна Йън.

— Извини ни — повтори тя високо. Чуваше ударите на сърцето си. Не й достигаше въздух. Ловеца повече не я обичаше. Той не я желаеше.

Йън погледна Ловеца, който крачеше из стаята. Албина затвори вратата зад гърба си, след това се обърна и се облегна на нея.

— Ти вече не искаш да бъдем женени? — каза тя, а гласът й бе остър и студен. Бе толкова ядосана, толкова засегната, че й бе трудно да говори.

— Така ще бъде по-добре. Ще представя необходимите документи, преди да си отида. Така че ти ще бъдеш свободна да се омъжиш отново. — Той сви рамене. — Да се омъжиш за Йън, ако ти харесва. Така ще бъде по-добре.

Не можеше да повярва в това, което чуваше. Инстинктивно изпита желание да го удари по лицето. Как може да си прави шеги с любовта им. Нима тя бе свързана с този документ?

— Отиваш си? — чуваше истеричния си глас, който звучеше все по-високо. — Къде отиваш?

— Връщам се обратно в колониите. Тук не ми е мястото. Може би никога не е било. Говоря за това да те направя свободна, Алби. Нещата не вървяха и никога няма да се оправят.

Тя го докосна с ръка по бузата.

— За какво говориш, Ловецо?

— Говоря за свободата ти. Съжалявам, че те обидих. Съжалявам, че те направих нещастна през тези седмици, но това не бива да продължава.

Тя се дръпна от вратата, като гледаше лицето, което някога бе обичала, човека, когото мислеше, че познава.

— И ти си в състояние да ме напуснеш? — Прокара ръка по корема си. От известно време се чувстваше неразположена. Може би носеше неговото дете. Не му казваше, защото искаше да бъде сигурна. Тя го погледна. — И просто си в състояние да си тръгнеш, така ли?

Той извърна лице и тя не можа да види изражението му.

— Това е най-доброто — каза той студено.

Видя го как тръгна към вратата и я отвори. Бе така шокирана, че внезапно й прилоша.

„Ловеца ме напуска. — Съзнанието й бе притъпено. — Той не ме обича. Може би никога не ме е обичал.“

Подпря се на бюрото, за да не падне. Беше достатъчно силна, за да оцелее след нападението на индианците и след толкова седмици, прекарани в гората. Щеше да превъзмогне и това. Трябваше да бъде силна, ако не за себе си, поне за детето, чийто баща я напускаше.

— Ловецо…

Той вдигна пръст, но все още не се обръщаше към нея.

— Нека уговорим подробностите по-късно, съгласна ли си?

Бе толкова рязък. Знаеше какво иска… и какво не иска. Това, което не искаше, бе самата тя.

Албина почувства сълзи в очите си. Къде беше сбъркала? Къде бяха сбъркали? Те бяха толкова искрени във форта, след смъртта на Кейн.

Тя вдигна очи и видя, че той излиза от стаята. Напускаше я… той я напускаше… напускаше Англия. Искаше да изтича след него, да му извика, да го накара да се върне и да й каже в лицето, че не я обича повече. Но бе твърде засегната. Имаше премного гордост у нея. Няма да се моли. Щом не я обича, ще го остави да си тръгне.

Стъпките му отекнаха в коридора. Албина се обърна и покри лицето си с ръце. По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

 

 

Албина се разхождаше нервно по турския килим в стаята пред спалнята на майка си. Реши да отиде в Лондон, но не в дома на родителите си. Знаеше, че няма да й съчувстват, няма да я разберат. Роланд я бе приютил тази сутрин. Роланд я бе прегърнал, докато тя плачеше за всичко, което според нея бе вече загубено. Роланд бе този, който настояваше в продължение на много дни, че не трябва повече да се крие, а трябва да посрещне бъдещето си, независимо какво е то.

В продължение на две седмици Албина се криеше в къщата на Роланд. Не се срещаше с никого, освен с него и Марк, а също и с Йън, който бе идвал да я види на два пъти. Йън й каза, че Ловеца съвсем сериозно е решил да прехвърли правата си на него. Брачното свидетелство на граф Данън и неговата жена, майката на Йън, Мери, бе предоставен на съответните власти. Йън щеше да бъде новият граф Данън.

Ловеца не бе идвал да я види. Дори не й бе изпратил бележка, въпреки че Йън му бе казал къде е. Йън, както и Албина, не можеше да разбере поведението на Ловеца, но настояваше, че тя трябва да отиде и да се срещне с него, за да го вразуми по някакъв начин. Обясни й, че Ловеца мисли, че тя не го обича и че по-скоро обича живота на една графиня Данън. Когато Албина му каза, че Ловеца не я обича, Йън й отвърна, че е глупачка. Каза й, че те двамата се обичат твърде много, за да допуснат недоразуменията или инатът да попречат на отношенията им.

Албина чу бързите стъпки на майка си по коридора. Дълго бе отлагала разговора с родителите си. Обърна се и видя графинята, която държеше скръстени ръцете си. Тя кимна с глава приветливо.

— Майко.

Графиня Монтроп извади една напарфюмирана кърпичка.

— О, благодаря на Бога, че си добре, дъще. — Прегърна я и я целуна по бузата, като внимаваше да не изтрие червилото си.

— Къде е татко? — попита Албина, когато майка й я пусна.

— О, той искаше да дойде, но има някаква работа. Помоли ме да предам извиненията му.

— Приемам извиненията му — промърмори Албина. — Работата му винаги е била по-важна от нас самите, нали?

— Не мога нищо да ти кажа, дъще. Знам колко ти е трудно. — Тя тръгна към един диван, покрит с брокат. — О, Боже, виждам, че Мери Джейн е донесла някои неща да се почерпим. — Тя се настани на дивана. — Ще седнеш ли до мен, Мери Албина? Трябва да обсъдим бъдещето ти.

Албина се обърна към майка си.

— Предпочитам да стоя.

Майка й се протегна и си взе едно парче от плодовия сладкиш.

— Не искаш да седнеш. Е, добре, може би ти…

— Мамо, аз съм при Роланд, поне за сега.

— Една неомъжена жена, която стои сама в дома на един мъж.

— Все още съм омъжена. Никой не е анулирал брака ми… поне засега — каза тя тъжно.

— Значи слуховете са верни. В Лондон вече се говори за това. Джефри не е законният наследник на Данън?

Албина се обърна настрани, за да не гледа майка си в очите. Чувстваше, че в гърлото й се надига буца винаги когато мислеше за Ловеца.

— Не, не е.

— Колко жалко. Знаех, че е твърде хубаво, за да е истина, когато ти се върна със съпруг. Но това е нещо, което ние можем да поправим. Баща ти вече мисли по въпроса. — Тя избърса устата си с края на салфетката. — Аз наистина съм шокирана. Ние всички сме шокирани.

— Майко, това че Джефри не е вече граф на Данън не означава, че не ми е съпруг. Ние сме женени от месеци. Спала съм с него.

— За съжаление, както казах, но всичко може да се оправи с пари и малко клюки. — Тя вдигна ръце. — Просто благодари на Бога, че не си бременна. — Тя цъкна с език. — Това щеше да бъде истинско нещастие.

Албина тръгна към стената, където бе закачен един голям портрет на прабаба й. Докосна рамката с пръсти. Тя бе бременна. Беше сигурна в това. Но не бе казала на никого, дори и на Роланд.

— Е, добре… — Майка й плесна с ръце. — Какво ще кажеш за Йън? Той ще иска ли да се ожени за теб?

Албина се обърна изумено.

— Йън?

— Да, именно той е виконт Аштън, за когото е омъжена дъщеря ни. След смъртта на баща си, лека му пръст, той е граф Данън. Най-добрата партия. Сигурно ще изпита съжаление, че си излъгана от неговия брат.

— Ловеца? По дяволите! Джефри не е излъгал никого! Той беше Данън.

— Кой кого е излъгал няма значение. Това, което има значение, е да се оправят нещата. Искам да те попитам отново, ще се ожени ли Йън за теб?

— Искаш да се хвърля в краката на човек, когото дори не желаеше да поканиш в дома си преди месец?

Графинята примига с очи.

— Не си спомням…

— Майко! — Албина почувства, че онемява. Изведнъж се вбеси, вбеси се така, както никога преди. — Не си спомняш, че бяхме в тази стая и ми каза, че Йън не е желан гост на бала с маски?

— Мисля, че прекали с твоето нахалство, дъще. Значи ли това, че той няма да се ожени за теб? Какво ще кажеш, ако ти приготвим нов чеиз? Няма да бъде за първи път Ламбертови да купуват титла, а титлата графиня е нещо, което си струва парите, повярвай ми.

Албина стоеше и гледаше втрещено майка си. В какъв свят бе живяла? Майка й се интересуваше повече от титлата на съпруга на дъщеря си, отколкото от неговия характер. Как щеше да го приема сега, когато само преди няколко седмици говореше друго?

Албина се обърна. Майка й отново започна да говори, но Албина не я чуваше.

„Това не е мястото, където Ловеца иска да остане — мислеше си тя. И тя самата не искаше да е тук. Англия вече не бе нейна родина, тези хора не са вече нейни роднини. — Искам да отида у дома, в Мериленд, у дома с Ловеца, ако той все още ме желае.“

— Мери Албина! Къде отиваш? Мери Албина?

Албина излезе от стаята на майка си и заслиза надолу. Трябва да намери Ловеца. Да му каже какво мисли. Ако не я желае, ще се разделят. Но тя трябваше да знае. Щом като разбере това, ще реши как да отгледа детето си. Ако трябва, ще замине за колониите сама. Ще вземе детето си и ще се устрои там. Ще избяга от всичко, което я отблъскваше тук.

— Албина?

Албина излезе от къщата на майка си, повдигна полите си и се качи в каретата на Роланд.

— Към замъка Данън! — заповяда тя на кочияша. — Колкото може по-бързо.

Каретата потегли по улицата и Албина дори не се обърна, за да погледне майка си.

След няколко часа Албина пристигна в замъка Данън. Пътуването от Лондон й се видя дълго, но накрая бе там.

Скочи от каретата, без дори да чака лакеят да й помогне. Вземаше стъпалата по две, синьото й наметало се развяваше след нея. Направо влетя в къщата.

— Къде е господарят? — попита тя първата срещната слугиня, която бършеше стенните свещници в коридора.

— Господарят Йън ли?

— Джефри. Къде е Джефри?

— Не сме го виждали отдавна, мисис. Поне откакто господарят Йън…

— Йън ли? Къде е той тогава? Знаеш ли къде е? — настоятелно попита тя.

Младата жена посочи надолу по коридора.

— В библиотеката на графа, мадам. Каза да не го безпокоят — извика след Албина, която се насочи натам.

Албина влезе в библиотеката, без дори да почука. Йън я погледна иззад купчината наредени счетоводни книги. Усмихна се.

— Алби!

— Къде е Ловеца?

Той се засмя лукаво.

— Мислих си колко време ще ти трябва, за да се съвземеш. Ловеца е твърдоглав, но знаех, че ти ще се съвземеш.

— Къде е той? — Тя оправи тъмната си коса, която бе паднала на челото й. — Просто ми кажи.

— В къщата на горския пазач. Нещастен случай. Рано сутринта, очевидно пиян, лесничеят паднал върху пушката си и бил смъртно ранен. Ловеца отиде до къщата му, за да прибере багажа му. Каза, че ще полудее, ако не се разходи малко.

Албина се обърна и се затича.

— Вземи кон. Знаеш ли къде е къщата? — извика след нея Йън.

— Ще я намеря — отвърна тя.

Десет минути по-късно тя яздеше през гората, яхнала сивия жребец. Препускаше в галоп по пътеката в посоката, която й бе показал конярят.

— Не е далеч — каза той. — По пътя надолу. Лошо е това, което стана с бедния Келс. Ще намерите лесно къщата.

След една миля през гората тя излезе на открито. Сред гигантските дъбови дървета имаше малка къща. Отпред видя един кон, коня на Ловеца.

— Ловецо? — Албина скочи от коня. Наметалото й се закачи на седлото, докато слизаше. Тя развърза панделките на наметалото и го остави да виси.

— Ловецо! — извика отново тя. — Тук ли си? Хайде, страхливецо! Излез да ме посрещнеш!

— Алби? — Той се показа иззад къщата. Носеше кожени панталони, свободна риза, отворена до кръста, и високи мокасини.

— Отвратителен тип! — извика тя и се нахвърли върху него. — Как можа! Как можа!

— По дяволите! Спри! — Вдигна ръце, за да се защити от ударите й. — Полудя ли?

Тя го удари толкова силно, че гой едва не падна.

— Просто го кажи. Кажи ми, че не ме обичаш, и аз ще си тръгна!

Джефри прокара ръка през косата си. Изглеждаше ужасно. Бузите му бяха хлътнали, очите му кървясали.

— Така е най-добре. Ще видиш — опита се да й каже.

— Добре за кого? Никога не си ме питал какво искам.

— Аз…

— Млъквай! Сега аз говоря! — Тя му се закани с пръст. — Никога не си ме питал какво съм искала. Нито веднъж, откакто сме в Лондон. Казах ти, че тук ни е мястото, но съм бъркала.

— Алби…

Тя го блъсна в гърдите.

— Не съм свършила — извика тя. — Нека ти кажа! Не ме попита нито веднъж какво искам, нито веднъж през тези месеци. Защо не го направи? Знаеше, че съм нещастна, но не ме попита защо.

— Мислех си, че…

— Бях нещастна, защото мразя всичко тук, и не знаех как да ти го кажа. Бях нещастна, защото настоявах да дойдем, но съм сбъркала. Бях нещастна, защото исках да се върнем в Мериленд, но не можех да го призная нито на себе си, нито на теб. Не исках да разруша живота ти, Ловецо. Исках да бъда твоя жена, жената, от която ще имаш нужда тук, в Данън. Знаех, че не мога да бъда тази жена. Може би преди това бях, но не и сега. Но аз те обичам повече от преди. Не ти го казах, защото имаше много работа покрай баща си. Не исках да те натоварвам с излишни грижи. — Тя си пое дълбоко дъх. — Вече казах това, което исках. — Докосна медната обица, която все още носеше на пръста си. — Сега можеш да ми кажеш, че не ме обичаш, и аз ще си тръгна. Просто ми кажи.

— Алби…

Тя сведе очи. Не можеше да го погледне. Обичаше го твърде много. Защо трябваше всичко това да се случи?

— Алби, някой казвал ли ти е, че говориш твърде много?

Тя го погледна. Той се усмихваше. Бе протегнал ръце към нея.

— О, Ловецо — извика тя и се спусна към него. — Ловецо, съжалявам. Съжалявам за всичко.

— Спри, спри — промърмори тихо той, като целуваше покритото й със сълзи лице. — Бях магаре. Аз съм този, който трябва да ти се извини. Просто ми кажи, че идваш с мен. Кажи ми, че тръгваме заедно за Мериленд.

Тя се смееше и плачеше едновременно.

— Да, да. У дома, у дома, където ще отгледаме детето си.

Ловеца я грабна в ръцете си и след това повдигна брадичката й с върха на показалеца си.

— Какво ми казваш, сладката ми?

Тя се усмихна, като бършеше сълзите си с длан.

— Какво мислиш, че ти казвам? Мислиш, че само ще ме любиш през всичките тези месеци, без да зачена?

Сега бе ред на Ловеца да се засмее. Придърпа я към себе си и я целуна по устните.

— Сигурна ли си, че можеш да пътуваш? — попита я той, а гласът му трепереше от вълнение.

— Ако тръгнем скоро, да, ще мога.

— Има кораб, който ще отплува в края на седмицата.

Тя се усмихваше.

— Не е твърде скоро.

— О, Алби, Алби, как съм могъл да бъда толкова глупав? Прости ми. Ще ми простиш ли? Толкова много исках да те направя щастлива и да ти върна това, което ти бях взел онази нощ преди годежа. Желаех го толкова много, че загубих реална представа за нещата.

— Загубил си представа?

— Как да те направя щастлива. Да ти върна това, което ти бях отнел.

— Ловецо. — Тя се повдигна на пръсти и обви ръце около врата му. Целуна го дълго и очакващо. Липсваше й. Беше изпитвала толкова голяма нужда от него.

Той помилва с ръка гърдата й и я целуна нежно.

— Алби — каза тихо той.

— Ловецо. — Тя плъзна ръка по мускулестите му рамене, като си спомняше всяка фибра на тялото му. Притисна бедра до неговите. — Ловецо, искам да ме любиш — промълви тя между целувките. — Моля те, искам те.

— Тук?

Тя пусна ръката си и смело го погали надолу.

— Да, тук — прошепна тя в трескаво желание. — Сега. Стига ми вече Джефри. Искам Ловеца. Искам моя дивак.

Той стенеше, докато тя го галеше.

— Ти ще ме свършиш — измърмори той, като я прегръщаше страстно.

— Можеш само да се надяваш — подразни го тя.

— Вътре ли? — попита я той, като притискаше устни между гърдите й.

— Не. Тук. — Тя плъзна ръката си под ризата му, за да докосне голата му гръд. — Тук, под дърветата. Тук ще можем да усетим аромата на вятъра.

Той се наведе, като все още я държеше в ръцете си. Тя го целуваше отново и отново, тласкана от страст, която по-рано не бе усещала. Не искаше да я люби нежно, не и сега. Искаше да притежава и да бъде притежавана.

Ловеца дръпна връзките на горната й дреха, като освободи гърдите й от корсета. Докосна зърното на гърдата й и го захапа леко със зъби.

Тя изстена, като се извиваше, и зарови пръсти в лъскавата му, червеникава коса.

— Да — прошепна тя. — Толкова е хубаво.

Той я сложи на земята, беше го заразила с желанието си. Албина развърза кожените връзки на панталоните му. Извади члена му и го погали, без да се срамува.

Той повдигна полите й. След това ще има време за ухажване. Сега и двамата желаеха само да се притежават. Трябваше да задоволят глада си след толкова дни на терзание.

Албина вдигна полите си и разтвори бедра, за да го посрещне. Чувстваше изгаряща страст към него. Сърцето й биеше лудо, ноздрите й се изпълниха с тайния мирис на желанието.

— Сега, Ловецо — молеше го тя.

— Не искам да те нараня.

Тя се засмя, като завъртя глава в сухите листа, обрулени от вятъра.

— Искам да усетя екстаза и повече няма да страдам.

Той я целуна нежно по устните и се притисна към нея. Албина усети члена му. Надигаше се и викаше от желание.

— Ловецо — прошепна тя, докато телата им ритмично се движеха. — Ловецо, обичам те. Обичала съм те винаги.

— Винаги — движението ставаше все по-бързо. — Винаги ще бъдем заедно.

Албина заби нокти в раменете му. Усещаше с цялото си тяло удоволствието, сърцето й ликуваше от това, че я обичаше.

Още един път и двамата едновременно усетиха висша наслада, и двамата бяха задоволени. И двамата се смееха от щастие.

— Като че ли никога не сме го правили така — закачи я той.

Изведнъж чуха тропот от приближаващи се копита. Албина седна и започна да завързва корсета си. Ловеца скочи на крака и оправи панталоните си.

— Стой тук — каза й той и тръгна към ъгъла на къщата, която ги скриваше от главния път. — Ще видя кой е.

Изчезна зад ъгъла и точно когато Албина махаше листата от роклята си, го чу, че я вика.

— Оправи се. Това е Йън.

Йън скочи от седлото, приближи колибата и стисна ръката на Ловеца. Дрехите и косата й бяха толкова разбъркани, че тя бе сигурна, че Йън се досеща какво са правили. Но това не я тревожеше. Това, което имаше значение, бе, че тя и Ловеца отиваха у дома, в Мериленд, заедно.

Тя погледна Йън, но усмивката й бързо изчезна. Нещо лошо се бе случило. Видя го изписано върху лицето му.

— Какво има? — попита Ловеца.

Йън дишаше тежко от бързата езда.

— Не можеш да повярваш — възкликна той. — Главният шериф те търси.

Ловеца се намръщи.

— За какво е дошъл? Тя все още е моя жена. — Той се засмя. — Имам все още правото да бъда с нея.

Йън избърса устните си с ръка, като че ли му горчеше.

— Това не е шега, Ловецо. Дошли са за теб, шерифът и няколко войници. Ти си арестуван.

Албина хвана ръката на Ловеца. Бе изплашена като никога досега.

— За какво? Кажи ни!

— За убийството на капитан Йън Кейн.