Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Flames of Love, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Победа Гьорева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 113гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Xesiona(2010)
- Сканиране
- ?
- Разпознаване и корекция
- plqsak(2010)
Издание:
Колийн Фолкнър. Албина
ИК „Евразия“, София, 1993
ISBN 954-628-002-X
История
- —Добавяне
Глава 27
Два дни по-късно, посред нощ, някой почука на вратата в спалнята на Ловеца и Албина.
— Да? — промърмори сънено Ловеца.
Албина седна в леглото.
— Кой е?
Вратата се отвори.
— Господарю Джефри. — Маб държеше в ръката си свещник, жълтата светлина описваше ореол около посивялата и коса. Бе облечена с памучен пеньоар и нощна шапчица. — Ела бързо, господарю Джефри.
Ловеца скочи от леглото и взе панталоните си от пода.
— Идвам, Маб.
— И аз ще дойда. — Албина измъкна босите си крака от леглото и се пресегна за пеньоара.
— Остани тук — каза Ловеца. — Легни си. Не си почиваш достатъчно.
Тя покри голото си тяло с пеньоара и нахлузи чифт копринени пантофки.
— Ще стана. Искам. Искам да бъда там.
Ловеца прекоси стаята бос, като надяваше една ленена риза.
— Още ли е жив? — попита той Маб, като я последва по коридора. Албина вървеше след тях.
— Все още е жив, но вече свършва — отговори тъжно Маб, като осветяваше коридора със свещника. — Мисля, че ще искате да бъдете там.
Когато стигна спалнята на баща си, Ловеца бутна вратата.
— Да. Искам. Благодаря ти, Маб. Ще те възнаградя за грижите, които положи.
— Не искам никаква отплата. — Маб се отмести, за да направи път на Албина. — Имах нужда само от неговата любов, господарю Джефри, и той ми я даваше в продължение на тридесет години.
Албина последва Ловеца. Светлината придаваше някаква тайнственост на стаята. Графът лежеше в средата на леглото си, изнемощялото му тяло бе покрито с лека завивка.
— Татко?
Ловеца седна внимателно на ръба на леглото и хвана безсилната ръка на граф Данън.
— Татко, аз съм, Джефри.
— Джефри? — Старият мъж стисна ръката на сина си и бавно завъртя глава към него. — Ти си тук, сине?
— Да, татко.
— Толкова се радвам, че се върна. Липсваше ми. Исках да ти дам това, което е твое.
Ловеца погали нежно ръката на баща си. Кожата му бе толкова тънка, почти прозрачна.
— Тук съм — успокои го той. — Не говори. Няма нужда.
— Исках да ти кажа колко се гордея с теб. — Той пое дълбоко дъх. — Исках да ти кажа, че тайно ти завиждах… Исках да бъда с теб в Мериленд… Исках да видя още веднъж горите.
Очите на Албина се изпълниха със сълзи. Тя седна до Ловеца на ръба на леглото.
— Исках да бъдеш и ти там, татко. Исках.
Граф Данън затвори очи и се усмихна. Нямаше съмнение, че мисли за миналото си.
— Ти… ти трябва да се погрижиш за моята Маб, моята сладка Маб.
Албина чу, че Маб потисна риданията си. Тя стоеше на вратата и бършеше сълзите си.
— Йън. Ти трябва да се грижиш за него винаги.
— Разбира се, татко. Знаеш, че никога не му давам да прави неща, които не трябва да прави.
— Глезих го, зная, че правех това. — Данън продължи. — Но… го обичах, както обичах и теб.
Ловеца притисна устни до ръката му.
— Не се безпокой за Йън. Той винаги ще бъде тук, с мен и Албина, кълна се в това.
— Йън… — Данън въздъхна. Отвори очи объркан. — Къде е той? Йън?
Албина кимна.
— Ще го намеря.
— Стой тук — намеси си Маб. — Останете и двамата при него. Ние вече се сбогувахме. Ще намеря господаря Йън.
След малко Йън влезе в спалнята. Бе сложил само едни смачкани панталони. Косата му, която обикновено бе сресана и прибрана назад, сега бе разпусната и се стелеше по раменете му.
Ловеца стана, за да направи място на Йън. Албина също стана, като хвана ръката на Ловеца. Граф Данън лежеше със затворени очи. Гърдите му все още се надигаха, но неравномерно. Бореше се за всяка глътка въздух.
Йън погледна Ловеца. Той му кимна.
Йън сложи ръка върху лицето на графа.
— Викали сте ме, сър?
— Йън?
— Да. Това съм аз.
Старият мъж кимна. След това отвори очи.
— Исках да те видя още веднъж.
— Никога не можах да те бия на карти — каза тихо Йън. Старият мъж се усмихна със затворени очи.
— Аз лъжех винаги, Йън.
Йън се усмихна тъжно.
— Ти не лъжеше. Аз се оставях да ме биеш.
— Лъжец.
Йън се засмя, гласът му действаше успокоително на всички наоколо.
— Да, такъв съм.
Бащата на Ловеца взе ръката на Йън и с последни сили я сложи на хлътналите си гърди. В един момент гърдите му спряха да се повдигат. Маб проплака.
Албина хвана Ловеца за рамо.
— Съжалявам — прошепна тя, като не знаеше какво друго да каже, за да го успокои.
Йън седеше на ръба на леглото, без да мърда. След това леко измъкна ръката си от ръката на графа. Погледна още веднъж лицето на графа, покри го с чаршафа и стана. След това мина покрай Ловеца и Албина.
— Ако имате нужда от мен, ще бъда в стаята си.
Ловеца и Албина стояха тихо, като слушаха хълцането на Маб. Навън изкукурига петел. Скоро щеше да се съмне.
Ловеца продължаваше да седи на дългата махагонова маса, след като Албина, Йън и няколкото гости бяха излезли от стаята. Пред него имаше голяма винена чаша. Алкохолът не можеше да реши проблемите му. Главоболието, което имаше от три дни, бе още едно доказателство за това.
Ловеца натопи пръста си в искрящата течност и го прокара по ръба на чашата, като се заслуша в звука. През деня бе погребал баща си в малкия двор на църквата зад южната стена на замъка. Беше го оставил да почива сред другите гробове. Дошлите на погребението го наричаха Данън. Лорд Данън. Граф на Данън.
Ловеца не можеше да повярва, че баща му е мъртъв. Сега задълженията на графа падаха върху него. Сплете ръце върху масата и облегна главата си на тях. Бе обещал на Албина, че ще отиде при нея, но като че ли не можеше да се качи.
— Господарю Джефри.
Ловеца вдигна ръка и видя Маб. Бе облечена с пелерина и носеше чанта в ръката си. Сега, когато графът бе мъртъв, тя бе решила да отиде при дъщеря си в селото Данън. Тази нощ щеше да спи там.
— Маб?
Тя влезе в голямата трапезария и затвори вратата.
— Трябва да ти кажа нещо, господарю Джефри. Мисля за това, откакто баща ти умря.
Ловеца й направи знак да седне до него, но тя поклати глава.
— Трябваше да ти каже, но не го направи.
— Да ми каже какво?
Тя сведе глава.
— Бях сигурна, че ще ти каже. Мислех, че няма да отнесе тази тайна със себе си.
— За какво говориш, Маб?
Тя се засуети около багажа си.
— Погледни това. Направи така, както мислиш, че е най-добре. Не знам какво може да се случи, когато не изпълняваш волята на мъртвия, но…
Ловеца въздъхна и оправи косата си.
— Маб, какво мърмориш? Нямам никакво търпение тази вечер.
Тя вдигна глава и срещна погледа му.
— Говоря за лист хартия, който трябва да прочетеш.
Той се облегна назад на стола си.
— Лист хартия?
— Да. В бюрото му. Дръпни средното чекмедже. То се отваря трудно, затова трябва да го дръпнеш силно. Погледни в дъното.
Ловеца стана.
— Някакъв документ? Говориш несвързани неща, Маб.
Тя се дръпна от него и тръгна към вратата.
— Прави каквото смяташ… Това, което трябва да се направи според теб. Просто не знам какво да ти кажа.
Ловеца я изпрати. Маб, винаги толкова разумна, сега бе объркана. Очевидно се намираше в шоково състояние.
— Ще поръчам някой да те изпрати с карета до селото.
Тя махна с ръка.
— Имам нужда от малка разходка, милорд. Виж документа. Унищожи го. Той ми каза аз да направя това, но нямах сили да го сторя.
Ловеца отвори вратата. Бе първи май. Разкопаната земя ухаеше.
— Тогава лека нощ — каза й той.
Маб излезе навън и той затвори след нея.
За момент остана в празната зала сам. За какъв документ говореше Маб? Какво е искал баща му да унищожи?
По-добре е да отиде и да види.
Ловеца взе един свещник от стената и тръгна по коридора. Стъпките му ехтяха в тишината. Замъкът Данън бе огромен и празен.
В библиотеката на баща си, той запали свещниците на лавицата над камината и след това този, който бе на бюрото. Седна на стола на баща си и се наведе над средното чекмедже. Както му каза Маб, то не се отваряше лесно, но той го дръпна по-силно. Чу се шум от счупено дърво и чекмеджето се освободи.
Ловеца изсипа съдържанието му върху бюрото и започна да се рови любопитно. Колко странно, че баща му криеше нещо от него. Доколкото знаеше, никога не бе правил това.
Видя един квадратен кожен плик, пъхнат в чекмеджето. Ловеца го взе и го отвори. Вътре имаше лист хартия. Той бързо го разгъна и погледна полегатия почерк, избелял от времето.
Брачно свидетелство?
Той го прочете. Хорас Джефри Рордън, граф на Данън, се жени за жена, която се нарича Мери. Датата бе май, 1683.
Мери? Коя бе Мери?
Прочете всичко за трети път. Последното име на жената бе размазано, очевидно нарочно. Той приближи свещта, за да освети документа.
— Мери — която — шепти? — промърмори той. След това му просветна. Сякаш някой го удари по главата.
Мери. Мери — която — шепти. Мери, Тази-която-шепти-на-вятъра.
— Йън! — Ловеца скочи от стола и изтича към вратата.
— Йън! Албина!
Горе се отвори врата.
— Джефри? — извика Албина.
— Албина, намери Йън. Доведи го тук. Веднага! В кабинета на баща ми.
Албина сви вежди. Какво искаше Ловеца? Беше я изплашил много. Откакто баща му умря, той бе станал по-мрачен и замислен. Нищо не можеше да му помогне. Животът й се объркваше съвсем, а тя не можеше да направи нищо.
Албина повдигна полите на траурната си рокля и изтича по коридора. Почука на вратата на Йън.
— Йън.
— Алби? — Чу стъпките му и той отвори вратата.
— Йън, Ловеца иска да ни види долу в кабинета на баща си.
Йън направи недоволна гримаса.
— Сега ли? Обличам се, за да изляза. Една дама ме чака. Той знае това.
Албина сви рамене.
— Той каза сега. Има нещо, което не е наред, знам го.
Йън погледна нагоре. Беше полуоблечен, с разгърдена риза, без жилетка и сако.
— Е, добре — въздъхна той. — Добре. Баща му току-що е умрял. Мисля, че може да се погрижим малко за него. — Той се върна в стаята. — Кажи му, че идвам след малко.
Албина се обърна и тръгна по коридора, а след това надолу по стълбището. Вървеше през тъмните коридори към кабинета на граф Данън. Влезе вътре. Ловеца стоеше до студената камина и държеше лист хартия.
— Какво има? Какво се е случило.
Той вдигна пръст.
— Ще почакаме Йън. Идва ли?
— Да. — Тя го изгледа с любопитство. Имаше толкова странно изражение върху лицето си, съвсем непознато за нея. Какво ставаше с него? Дали не губеше разсъдък? — Йън каза, че след минута ще бъде тук — каза тя нежно на мъжа, който бе неин съпруг, но сега изглеждаше като непознат.
— Седни. — Той й посочи стола зад бюрото. Албина го послуша и седна, като хвърли поглед към разхвърляните документи на бюрото.
Чуха се стъпки и Йън влезе.
— Какво, по дяволите, става сега, Ловецо? Знаеш, че имам други планове.
Ловеца размаха листа хартия. Той се смееше.
— Познай какво намерих. — Той погледна Йън, след това Албина и след това отново Йън.
— Какво? — попита тя.
Той все още размахваше листа.
— Брачно свидетелство.
— Какво? На кого? Кажи, Джефри!
— На нашия баща и майка ти.
Йън погледна Албина. Тя се надигна от стола.
— Какво? — промълви тя.
Йън изглеждаше шокиран, твърде шокиран, за да говори.
— Кажи ни — помоли го нежно Албина.
Ловеца сложи листа върху бюрото, оправи го с ръка и се засмя.
— Нашият баща и твоята майка, Тази-която-шепти-на-вятъра. Те са били женени.
— Не — успя да каже Йън. — Не е истина.
— Истина е. Държа законния документ в ръката си.
Албина никога не бе виждала Йън толкова изненадан. Той се хвана за вратата, беше пребледнял.
Албина вдигна документа и го прочете бегло. Това наистина бе брачно свидетелство. През 1683 граф Данън сключва брак с жена на име Мери. Тя погледна към Йън. Графът се бе оженил за неговата майка от шоуните, преди да се роди.
Изведнъж тя проумя всичко и седна.
— Йън е син на баща ти.
— Да — каза Ловеца, като продължаваше да се смее като луд.
— Той не ме е намерил в гората. Той ме е отвлякъл — промълви Йън на себе си, но достатъчно високо, за да го чуе Албина. — Той ме е взел от майка ми. Срамувал се е от мен, но не е могъл да ме изостави. — Той погледна Ловеца. — Тогава ти и аз сме братя.
— Половин братя. Най-напред той се е оженил за майка ти. След това за моята. Разбира се, той не се е оженил законно за майка ми. Ти си единственият истински син на баща ми, единственият законен син.
Албина притисна уста с ръка. Бе шокирана. Според закона Ловеца бе незаконороден син, а не Йън.
След като, за момент не можеше да говори, Йън се окопити. Той стоеше на вратата, върху лицето му играеше странна усмивка.
— Баща ми не ме е оставил. Той ме е обичал достатъчно, за да ме доведе тук.
— Той никога не ти е казал кой си — извика Ловеца. — Лъгал е теб, мен, майка ми. За бога, оженил се е за майка ми, след като е бил женен за майка ти! Срамувал се е от цвета на кожата ти, Йън, от жената, която е обичал. Довел те е тук, за да бъдеш слуга!
Йън поклати глава.
— Но аз не бях негов слуга. Той не се държеше към мен така. Той се отнасяше към мен като към син и сега знаем защо.
— Да, така е.
— Живях чудесно. Благодарен съм за това.
Ловеца поклати глава.
— Ти си човек, който прощава, Йън.
Той сви рамене.
— А защо не? Той е мъртъв. Ако се караме, това няма да ни помогне. Всички имаме слабости. — Йън се обърна и тръгна към вратата.
— Чакай. Къде отиваш? — попита го Ловеца, като тръгна след него.
— Казах ти. — Йън оправи яката си от ирландска дантела. — Имам среща с една дама. А сега скъсай документа.
— Да го скъсам? — Ловеца го хвана за ръката. — Не разбираш. — Той погледна Албина. — Никой от вас не разбира какво означава това.
Албина прекоси стаята, приближи се до Ловеца и го хвана за рамото. Не харесваше странните нотки гласа му. Плашеха я.
— Какво означава това? — успя да го попита тя.
— Това означава, че съм свободен. Ние всички сме свободни.