Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flames of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 113гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
plqsak(2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Албина

ИК „Евразия“, София, 1993

ISBN 954-628-002-X

История

  1. —Добавяне

Глава 26

Издънка на пъпчив просяк — изфуча Албина, като дръпна маската си на индианка и я запрати в стаята. Маската падна върху един свещник, поставен на лавицата над камината, който се разби с трясък на пода.

Слугинята се сви на прага. Очевидно не бе свикнала с такива изблици на ярост.

— Ще имате ли нужда от мен тази нощ?

Албина се обърна.

— Не, тази нощ нямам нужда от никого.

— Не искате ли да ви помогна да се съблечете?

— Не. — Тя тръгна към вратата. — Ще я смъкна сама, ще я скъсам, ако трябва! Не знам! Само ме остави.

Момичето се обърна и затвори вратата зад себе си.

Албина мушна ключа в ключалката и заключи. Как можа така да я изложи? Как можа така да обиди Роланд, единствения й приятел, освен Йън? Как можа да устрои тази сцена в дома на баща й? Тя махна накитите и ги хвърли на леглото. След това направи същото с обувките и чорапите си.

Целият инцидент на балкона бе ужасен. Той бе пил много. Каза нещо, което не трябваше да казва. И след това, този страхлив хулиган си тръгна! Дори не посмя да я погледне!

Започна да сваля корсажа си, като дърпаше златистите копринени връзки. Когато събличаше нещо, тя го хвърляше на земята и продължаваше да се развързва. Чия ли е била тази идея да се облича една жена така, че да не може после да се съблече сама? Да, трябва да е било идея на някой мъж, сигурна беше в това.

— Не искам да знам къде си отишъл — мърмореше тя в празната стая, защото Ловеца го нямаше, за да му изкрещи на него. — Но за теб е по-добре да избягаш, защото ако те намеря, Джефри Рордън, виконт Аштън, ще избия тази нагла усмивка от лицето ти.

Тя съблече роклята си, без да обръща внимание на това, че бе разкъсала деликатните дантели.

— Мразя те! Мразя те! — Смъкна червената рокля около талията си и я остави да падне на земята. — Трябваше да се омъжа за Йън! — Дръпна корсета си нагоре. — Той едва ли би се държал така глупаво пред мен и пред половината Лондон.

Някой почука на вратата.

— Алби…

— Махай се! — изкрещя тя, като се бореше с връзките на корсета си.

— Алби. Това съм аз, Йън.

— Не искам да говоря с теб. Не искам да говоря с никого.

Той отново почука на вратата.

— Алби, няма да си тръгна, затова ме пусни да вляза. Ще започна да викам, но тогава всеки долу ще ме чуе.

След като накрая успя да освободи корсета си, за да може да го пусне надолу по бедрата си, тя го прескочи и хвърли на пода.

— Алби.

Почувства, че в гърлото й се надига буца. Защо бе дошъл Йън? Ловеца трябваше да дойде и да я моли да му отвори. Къде ли беше сега?

— Алби…

— Добре, добре! — изпъшка тя. Главата й се въртеше. Искаше просто да си легне и да заплаче. Взе халата си от стола и се облече. Изобщо не се опита да завърже сините панделки. Йън я бе виждал много по-разголена.

Превъртя ключа в бравата. Ключалката изщрака и Йън влезе, като внимателно затвори вратата след себе си.

— Наистина ще стане голям скандал! — каза той. — Колко мъже ти правят компания?

Тя не разбра как започна да се смее, но наистина думите му я развеселиха.

— Боже господи, Йън. Защо тези неща се случват точно с мен? Искам просто да живея нормално.

— Какво е нормален живот? Просто не мога да ти кажа. — Той вдигна с пръст корсета й от пода и го задържа.

Тя го грабна от него и го хвърли към тапетите.

— Искаш ли нещо, или си дошъл да ме дразниш?

— Просто искам да не бъдеш твърде сурова към него. Всичко е много трудно, Алби.

Тя избухна в смях, но никак не се забавляваше.

— И какво? Мислиш, че всичко това минава просто така покрай мен?

— Баща му умира. Всичко се стоварва върху него. Той дори не иска парите, земите, нито титлата. Поне така мисли.

— А защо тогава не остави всичко?

Той продължи да говори тихо.

— Да остави всичко? Как? Той е единственият син. Титлата, къщите, голяма част от собствеността е принадлежала на това семейство в продължение на столетия. Той не може току-така да си тръгне. — За момент млъкна. — Освен това ти го желаеше.

— Кой казва това?

— Хайде. Когато се омъжи за него, ти имаше намерение да дойдете тук, нали?

— Не знаех кой е — защити се тя.

— Ти си глупава. Нямаш представа за неговата истинска същност или за положението, в което се намира.

Тя махна с ръце.

— Не виждам каква е връзката. Той бе пиян.

— Не бе пиян. Никога не съм го виждал пиян. Това е моя специалност. Но наистина, бе пил много. Не можеше да мисли трезво.

— Той си прави изводи, без да говори с мен. Не ми вярва.

— За мъжете, които обичат жените си, е лесно да започнат да ревнуват. Защо не му каза истината за Роланд?

— Това не е негова работа. Роланд ми бе приятел. Когато разбрах, че е влюбен в Марк, не можех да се омъжа за него. Но не исках да накърнявам репутацията му. Затова и никой не знае защо развалихме годежа. — Тя се извърна от Йън, защото не искаше Йън да види сълзите в очите й. — Но това няма значение. Ловеца ме изложи и обиди Роланд.

— Не го е направил нарочно.

— Това не е извинение.

Той постави ръка на рамото й.

— Наистина не е, но това е обяснение, което може да те накара поне да се опиташ да разбереш някои неща.

— Защо тогава си тръгна? Той не е първият човек, който се прави на глупак по време на парти. Всеки тук го е правил. Кълна се, че и ти си изпадал в такива ситуации.

— Много пъти. Но не и Ловеца. Той винаги се контролира. Може би си е мислил, че ще те обиди, ако остане.

Тя се обърна към Йън.

— Аз го обичам. — Тя изтри сълзите с ръце. — Независимо от това, което е направил. Обичам го, Йън. Искам да бъда с него.

— Кажи това на него, не на мен.

— Опитах се. — Тя тръгна към прозореца и дръпна разсеяно пердетата. — Но единственото, което ми казва, е, че много неща му тежат на плещите и че е много ангажиран.

— Трябва ви време, Алби.

Тя въздъхна, като сложи ръце на кръста си.

— Искам да се върна в замъка Данън. Мразя това място. Знаеш ли къде е? Знаеш ли къде е отишъл Ловеца?

— Не. Но имам една идея. Като млади прекарвахме много време из улиците на Лондон. Ще го намеря.

— Кажи му да дойде да ме вземе. Ядосана съм, но това не означава, че не искам да го виждам. Щом баща му е на смъртно легло, трябва да сме при него.

Йън тръгна към вратата.

— Ти поспи малко. Ще го намеря и ще го пратя тук, като изтрезнее.

Тя го изпрати до коридора.

— Благодаря ти, Йън, за всичко. — Тя го целуна по бузата. — Лека нощ.

— Лека нощ, любов моя.

Албина се върна в спалнята си и затвори вратата. Погледна захвърлените си дрехи. Червената й бална рокля бе раздърпана. Но вместо да събере дрехите си, тя хвърли и халата си и духна всички свещи. Беше уморена. Един хубав сън щеше да й помогне. Утрото е по-мъдро от вечерта. Изрита дрехите от леглото на пода и легна под балдахина. Затвори очи и веднага заспа.

Посред нощ се събуди от някаква врява. Слугите тичаха по коридора и викаха. Чу, че майка й изписка. Кучетата на баща й се събудиха и започнаха да лаят.

— По дяволите — промърмори тя, като стана от леглото. Какво ли става? От коридора се чу големият часовник на баба й, който удари четири часа. По това време всички трябваше да са си отишли вече, или поне да спят в стаите за гости. Какво ли ставаше?

Когато отиде до вратата и надникна, разбра, че е само по бельо.

— Какво става? — извика тя на един слуга, който тичаше по коридора по нощница и носеше свещник.

— Луд човек! — извика й той. — По-добре е да влезете в стаята си, лейди. Баща ви е изпратил за шерифа.

— Луд ли? Къде? — Тя разтърка сънено очи. — Кой?

— Помощ? Помогнете ни! — Графинята се носеше по коридора в противоположната посока, от която бе дошъл слугата. Носеше жълт тафтен пеньоар, оскъдната й коса бе разрошена.

— Мери Албина! Влизай веднага в стаята си! И заключи вратата! Наоколо има луд!

— Къде?

— В къщата! Баща ти изтича за пушката си!

— Къде е този луд? — попита Албина подозрително.

— Долу! Бог да ни е на помощ, дъще. Слугата казва, че направо е влязъл с коня си в коридора, почти е премазал горкия човек.

— О, не… — Албина се завъртя и тръгна надолу по коридора към стълбището, което водеше към първия етаж.

— Мери Албина! Къде отиваш? Бог да ти помага! Ти си по бельо! Всичко ти се вижда!

Албина не обърна внимание на майка си. По коридора имаше и други хора. Старият виконт Кашън и неговата съпруга, и двамата с нощни шапки и по нощници, стояха пред своята стая. Няколко изплашени слугини тичаха по коридора към помещенията си. Албина мина тичешком покрай тях. Една котка профуча като привидение покрай нея.

— Ловецо! — извика тя. — Ти ли си това?

— Някой да я спре! — извика майка й след нея. — Дъщеря ми си загуби ума. Моля ви, някой да я спре.

Албина заобиколи и стигна края на витата стълба. Тя се наведе над перилата, като погледна към първия етаж.

В предверието, върху пода, покрит с италиански плочки, видя конник с черна шапка.

— Ловецо! — извика Албина. — Ти ли си? Защото ако си ти, трябва да ми кажеш, за да не те застреля баща ми. — Това, разбира се, бе той. Кой друг би посмял да влезе на кон в къщата на граф Монтроп?

Мъжът погледна нагоре. Лицето му бе закрито с черна маска, косата му прибрана под качулка. Очите му, които проблясваха през цепнатините на маската, бяха тъмни и тревожни. За миг Албина помисли, че може би бърка. Вероятно бе някой луд, избягал от лудницата, а не нейният съпруг.

— Алби? — Той махна маската си и я остави да падне на земята. — Йън ми каза, че ме желаеш. Каза ми, че искаш да те отведа у дома в Данън. Тръгваме за Данън.

Баритонът му звучеше в коридора почти с магическа сила.

Тя заслиза по стълбището и стъпи на долната площадка. Сега го виждаше целия.

— Какво правиш? — Истината бе, че се радваше, да го види, дори и на кон в приемната на майка си.

— Казах ти. Дойдох да взема жена си, ако тя иска да тръгне с мен. — Буйният сив кон беше неспокоен.

Това бе предизвикателство. Знаеше това. Сигурно искаше да го отпрати. Като че ли търсеше извинение да я напусне още сега. Горе се бяха събрали гости и слуги. Лицата им надничаха над перилата.

— Сега ли? — попита тя тихо.

— Скоро ще се зазори. Имам много работа в Данън.

Погледите им се срещнаха.

— Не съм облечена за пътуване — започна да увърта тя.

— Искаш да кажеш, че не желаеш да тръгнеш?

Тя постави ръце на хълбоци, като бе сигурна, че от това разстояние той можеше да види всеки сантиметър от голото й тяло под ризата, с която бе облечена.

— Студено ли е навън?

Той вдигна ръката си, на която имаше черна ръкавица и махна качулката си. Косата му се разпиля по раменете.

— Дъждът спря. Ще ти дам наметалото, ако ти е студено.

Гласът му бе надменен. Като че ли се надсмиваше. Тя сви рамене.

— Добре.

Събралите се горе зяпнаха от учудване.

Той повдигна тъмните си вежди.

— Тръгваш ли с мене, моя лейди?

— Да. — Тя понечи да направи крачка, но той я спря с ръка.

— Не. Почакай, мила, ще дойда да те взема.

Преди да може да отговори, той смуши коня в хълбоците и започна да се изкачва по мраморното стълбище. Албина чу вика на майка си и след това удара от падащо тяло. Някой извика да донесат лекарство. Но Албина не виждаше нищо наоколо, а само червенокосия ездач, който се качваше нагоре, за да я вземе.

Жребецът отметна назад глава, докато се изкачваше по стълбите, но Ловеца държеше юздите здраво. Той стигна площадката и обърна коня си.

— Каретата ви, милейди. — Той й предложи ръката си.

Албина я хвана здраво.

— Не мога да повярвам, че правиш това — прошепна тихо тя.

Облечена в широката си риза, Албина лесно вдигна крака си, за да го сложи на стремето. Ловеца я дръпна нагоре и я сложи на седлото пред себе си.

— Албина! — Тя чу, че майка й я вика. Ловеца дръпна юздите и смушка коня да тръгне.

— Отворете вратите — изкомандва той.

Изплашеният слуга, който стоеше в средата на коридора, изтича, за да отвори вратата.

Албина се хвана здраво за гривата на коня, когато той заслиза надолу несигурно.

— Няма да те оставя да паднеш — измърмори Ловеца, като с едната си ръка я бе обгърнал здраво.

Конят заслиза по-бързо по огромното стълбище.

— Всичко е наред — извика Албина на майка си и баща си, които тичаха по стълбите след нея.

Ловеца подкара коня в галоп по пустите лондонски улици. Той разгърна пелерината и я сгуши в нея, така че само голите й глезени се виждаха.

— Не мога да се извинявам — каза меко Ловеца.

Звукът от конските копита ечеше наоколо, когато пресякоха Стренд към Боу Стрийт.

Тя се облегна на него. Усещаше топлината на тялото му. Все още миришеше на вино, но бе трезв.

— Няма значение, нищо няма значение — каза тя, като леко извъртя глава към него. — Това, което има значение, сме ние двамата. Ти все още ме обичаш, нали, Ловецо?

Той потърка устните си по косата, която бе паднала на челото й.

— Обичам те, сладката ми.

Тя се сгуши във вълненото наметало.

— Тогава всичко друго ще бъде наред.

— Надявам се — прошепна той. — Вярвам на това, което казваш.

Ловеца задраска едно число и понечи да напише друго, но перото бе сухо и само размаза написаното. Ядосан, той топна перото в мастилницата.

— По дяволите, кога ли ще оправя всичко това?

Беше късно след полунощ. Всички в замъка Данън се бяха прибрали и само свещта в кабинета на графа светеше. Ловеца се опитваше да оправи счетоводните сметки. Върху дъбовото бюро, както и по земята наоколо бяха натрупани купища книжа.

Той отново задраска написаното.

Графът на Данън едва дишаше, когато Ловеца го остави след вечеря. Спазматична кашлица разтърсваше тялото му. Накрая той се отпусна безчувствен. Маб каза, че едва ли ще изкара до сутринта. Когато Ловеца седна на бюрото на баща си, той очакваше всеки момент да се появи Маб, която да му каже, че баща му е починал.

— Все още ли работиш?

Ловеца погледна Албина, която стоеше на прага, облечена в прозрачен бледозелен пеньоар, препасан със зелен копринен колан. Бе чудно красива. Кафявата й коса падаше по раменете й, лицето й бе сънено, голите й крака се подаваха изпод дантелите на дрехата й.

Той погледна отново цифрите върху хартията.

— Да, трябва да оправя всичко това, Албина. Постоянно отлагам.

Тя отметна косата си назад.

— И трябва да работиш до един сутринта?

— Не мога да заспя. — Той пръсна малко прах върху свежото мастило. — Маб се страхува, че баща ми няма да изкара нощта.

Албина отиде при него и постави ръце върху раменете му. Започна да масажира мускулите му.

— Ела да си легнем. Ще ти помогна да заспиш.

Той попи написаното и отново грабна перото.

Албина се опитваше да го направи щастлив. Казваше това, което трябваше да каже, правеше това, което трябваше да направи. Тя наистина го обичаше. А защо не беше щастлив? Защо не му стигаше любовта й? И защо я правеше толкова нещастна?

Албина му бе простила напълно поведението в дома на баща й. Дори и Роланд му бе простил. Беше им дошъл на гости през седмицата и играха карти до полунощ. Ловеца обаче не можеше да си прости. Правеше Албина нещастна. Разбираше това по очите й. Започна да мисли, че за нея ще бъде по-добре, ако се разделят.

Тя разтърка врата му.

— Ще дойдеш ли при мен?

— Ще дойда по-късно.

Тя вдигна ръце и след това ги отпусна уморено. Искаше да каже нещо, но спря.

— Е, добре — съгласи се тя. — Но ще дойдеш скоро, нали ми обещаваш?

Той започна да сумира другата колона от цифри.

— Скоро — отговори той.

Чу я, че тръгва към вратата. След това спря. Знаеше, че го гледа, но не вдигна поглед.

— Лека нощ — каза тя.

Когато стъпките й затихнаха в коридора, Ловеца стана й с едно бързо движение блъсна всичко от бюрото на пода. Мастилницата се залюля и се разби в дъбовия паркет. Счетоводната книга, върху която работеше, падна на земята, като страниците се смачкаха.

Като ругаеше страшно, Ловеца тръгна към барчето до вратата и си сипа една голяма чаша вино. Понечи да пие, когато се появи Йън.

Йън взе чашата от ръката му, преди Ловеца да я надигне.

— Питие? Чудесно. Имам нужда от една чаша, преди да си легна. — Йън седна на ръба на бюрото. Отпи от брендито и се загледа в пръснатите книжа по пода.

— През библиотеката са минали силни ветрове.

Ловеца прокара ядосано ръка през косата си.

— Отново и отново проверявам сметките. Няма никакъв смисъл. Всичко е толкова скучно.

— Много се напрягаш. — Йън се наведе над инкрустираното дъбово бюро на граф Данън, което бе тук от цяло столетие и повече. Под това бюро Ловеца и Йън играеха като деца. — И не само с това. — Той сложи чашата върху гърдите си, като се опита да я балансира. — Правиш така с всичко. Искаш да оправиш сметките на баща си, които не са били оправяни от пет години. Искаш да оправиш домакинството и слугите. Искаш да бъдеш съвършен домакин за всеки, който те посещава. Казвам ти, това не може да стане изведнъж.

Ловеца се наведе над един библиотечен шкаф, който се издигаше от пода до тавана и бе пълен с книги, обвити със скъпа кожа.

— И какво трябва да правя, господин Всезнайко?

— Прати всичко по дяволите! По дяволите! През целия си живот ще правиш това. — Ловеца се намръщи, но не каза нищо. — Но не през целия си живот ще можеш да правиш всичко с Алби… — продължи Йън нежно. — Тя ти се изплъзва, приятелю.

Ловеца се обърна и погледна Йън в лицето.

— Направих грешка. Не трябваше да се връщам у дома. Тук не ми е мястото.

— Не казвай това.

— Не трябваше да се женя за нея.

Йън седна.

— Не казвай и това.

— Ти трябваше да се ожениш за нея. Тя щеше да се омъжи за теб, ако й беше предложил.

Йън пресуши чашата и я постави на бюрото.

— Не. Нямаше да го направи. Тя се влюби в теб, още когато ти искаше да застреляш Гарвана.

Ловеца се разсмя, като си спомни инцидента. Той направи всичко така умело, но си спомни колко се бе изплашил за жената, за Алби.

— Не мога да бъда това, което тя иска от мен, Йън. Може би затова и напуснах преди години Англия. Аз обичам приключенията. Тук нищо не ме привлича.

Йън сложи ръка на рамото на Ловеца.

— Чуй ме сега. Не разсъждаваш трезво. От кога не си спал?

Ловеца разтърка очи. Йън бе прав. Той бе уморен, смъртно уморен.

— Трябва да се оправя тук. Поне още един час. Освен това Маб каза, че баща ми сигурно няма да доживее до сутринта. Трябва да седя и да чакам.

— Така каза и миналата нощ. Остави това. — Йън се приближи до бюрото и започна да събира счетоводните книги и документите, които бяха пръснати по пода. — Нека видя тези книжа. Винаги съм обичал сметките.

Ловеца застана на прага на вратата. Това, което искаше сега, е да бъде в леглото с Албина и да я държи в прегръдките си. Само когато я държеше в ръцете си, чувстваше, че светът е спокоен.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш?

Йън поставяше книжата върху бюрото.

— Върви да спиш при жена си. По-добре ще бъде да се любите. Ако състоянието на татко се влоши, ще те събудя.

Ловеца кимна, като се усмихна тъжно, и напусна библиотеката. Йън беше добър приятел. Нямаше по-добър от него.