Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flames of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 113гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
plqsak(2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Албина

ИК „Евразия“, София, 1993

ISBN 954-628-002-X

История

  1. —Добавяне

Глава 25

Албина стоеше на вратата, облечена само в корсета си, наметнала копринено наметало над раменете си.

— Закъсня.

Ловеца сключи ръце върху гърдите си и спря.

„Не, липсваше ми, скъпи съпруже. Не виждаш ли? Може би една съпружеска целувка по бузата?“

Албина въздъхна. Радваше се да го види. Но него го нямаше с дни, факт, който майка й постоянно й натякваше от три часа.

— Моля те, влез, преди някой да те е видял. Гостите вече започват да пристигат.

Ловеца се поколеба за минута и след това влезе. Тя затвори вратата след него.

— Как прекара седмицата? — попита го тя, като се опита да изглади нещата. Тя отиде и седна пред тоалетката си, за да завърши грима си, преди някоя от слугините да е дошла.

— Добре.

— А как е баща ти?

— По-зле.

— Съжалявам.

— Мисля, че няма да живее дълго, Алби. — Той хвана ухото си, стар навик от времето, когато носеше обицата. — Каза ми, че е готов да умре. Каза ми, че след като съм вкъщи, може да умре в мир.

Тя го погледна в огледалото. Ловеца изглеждаше уморен. Бе облечен в избелели, износени панталони и риза без яка. Беше без жилетка, само по едно старо сако.

— Ще се облечеш ли? — попита го тя тихо. Той се приближи до нея, вдигна къдриците, които бяха паднали, и я целуна по врата.

— Мисля, че е добре да се маскирам като Адам и да мина гол през балната зала на баща ти — измърмори той в ухото й.

Тя се засмя. Разбира се, не бе смешно. Ако го поощри, той може да направи и това. Беше й толкова приятно да чува гласа му, така познат, гласа, който обичаше, гласа на Ловеца, а не на Джефри. Колко странно, че бе започнала да мисли за него като за двама мъже.

— Означава ли това, че аз трябва да бъда Ева?

Тя го погледна в огледалото, когато той започна да отмята коприненото наметало и покри кожата й с леки целувки.

— Точно това имах предвид.

Тя се разсмя, като се облегна на него и взе ръцете му, за да ги сложи около кръста си. Затвори очи. Толкова бе хубаво да усети докосването му, така окуражаващо.

— Липсваше ми — прошепна тя. — Съжалявам, че ти се скарах. Тази седмица бе ужасна. Майка ми ще ме подлуди. Искам да бъда с теб у дома.

— Твоята седмица не е била по-лоша от моята. — Той я целуна по главата и след това отиде до прозореца. — Финансовите въпроси на баща ми са твърде объркани.

— Лоши инвестиции? — Тя напудри лицето си и разреса косата си.

— Не, вложенията са чудесни. Изумителни. Купил е една плантация в Мериленд, ще купи и нова. Тютюнът все още носи големи печалби.

Тя започна да черви устните си.

— Тогава какво има?

Той дръпна пердетата и погледна навън към тъмната улица. Валеше.

— Зле и нередовно водено счетоводство, а това, което е направено в това отношение, е повече от недостатъчно. Парите са пръснати в различни банки. Ще ми трябва една година, за да оправя всичко.

Като сложи малко руж на бузите си, тя стана.

— Съжалявам, че имаш толкова работа. Не може ли някой да ти помогне?

— Да, може да наема някого. Но сега е по-добре да не споделям с никого грижите си. Има толкова пари, които не знам къде са. Ще бъде много лесно за някой да ни окраде. Не мога да позволя това да стане. Баща ми се е трудил толкова много за това богатство. — Той очевидно бе разтревожен. — По дяволите, Алби. Не знам къде са земите на баща ми, дори и нотариалните документи. Има безценни картини, които не съм виждал, земи в места, където никога не съм бил. Просто ще ми бъде трудно да се справя с тези пари и земи, когато баща ми умре.

— Тогава помоли го да ти помогне.

Той пусна пердетата, които покриха прозореца.

— Не мога да направя това. Няма да бъде честно. Това е мое задължение. — Той потърка слепоочието си. — По дяволите, не трябваше да напускам. Ако не бях тръгнал…

Тя докосна устните му с върха на пръста си.

— Ако не беше отишъл в колониите, никога нямаше да ме срещнеш. Никога нямаше да те обичам, както сега те обичам, Ловецо на шоуните. — Тя се изправи и го целуна.

Той обви ръцете си около нея, притегли я плътно и сложи глава на рамото й.

— Боже господи, аз те обичам, Алби. Не искам да те наранявам. Моля те, помогни ми да не изглеждам така.

Тя се вгледа в кафявите му очи.

— Да не изглеждаш как?

— Като магаре. Като всички мъже около себе си, които презирам. Арогантни, егоисти, самовлюбени…

— Ти не си като тях.

Той отново склони глава на рамото й.

— Надявам се… но се страхувам — въздъхна той. — Виждам как скоро ще заприличам на тях. Избягах в колониите, за да не стана като тях. — Той изправи глава. — Мисля, че трябва да се облека. Майка ти е приготвила вече дрехите ми. Може би са в съседната спалня. Исусе, никой ли в Англия не спи заедно с жена си?

— Ние го правим. — Тя махна с ръка. — А сега отиди да се облечеш. Довечера ще преместя тук нещата ти.

Той тръгна към вратата, като се обърна още веднъж към нея.

— Как ще се облечеш тази вечер? Как ще те позная?

Тя се усмихна дяволито.

— Гледай си работата. Ще трябва да ме разпознаеш сред другите жени.

Джефри взе сакото си и извади нещо отвътре. Задържа го на дланта си, като се колебаеше дали да й го покаже или не.

— Имам нещо за теб. Сега, когато вече е завършено, не знам дали ще го харесаш. Няма да отива на костюма ти. Сигурен съм в това.

Тя застана пред него, като сложи ръка на бедрото си.

— Покажи ми.

— Не искам да се почувствам засегната, ако не го харесаш.

Тя хвана ръката му.

— Много си глупав. Дай да видя. Аз ще реша дали ми харесва или не.

Той разтвори дланта си. В ръката си държеше един черен обсидиан, заострен като връх на стрела, заобиколен с диаманти.

— За мен ли е? — Тя го погледна и го взе от ръката му. — Ловецо, прекрасен е.

— Джефри. Трябва да свикнеш да ме наричаш Джефри.

Тя опипа с пръста си триъгълната брошка. Камъкът бе топъл от допира на тялото му.

— Насаме ще те наричам така, както искам — каза му тя. След това го погледна. — Благодаря ти. — Беше развълнувана. — Това е най-скъпият подарък, който някога съм получавала.

— Направих този връх на стрела, когато отидох в колониите. Работих цяла зима. След това реших, че не е достатъчно красиво изработен, за да се сложи върху стрела.

— Това е най-прекрасната скъпоценност, която съм имала — каза тя, като гледаше очарована отблясъците на светлината върху диамантите и черния камък. — Благодаря ти.

Той й намигна и тръгна да излиза.

— Ще се видим на бала, милейди.

— На бала, милорд.

 

 

— Милейди, имате ли нужда от помощ за роклята? — попита слугинята. — Господарката, майка ви, ме изпрати да ви помогна.

— Влез — кимна Албина. — Готова съм да ме облечеш. — Тя стисна брошката в ръката си, като си мислеше. „Колкото по-бързо свърши това, толкова по-бързо ще се прибере в замъка Данън.“

След по-малко от половин час Албина слезе по стълбите на дома на баща си. Граф Монтроп, който носеше леопардова маска, я посрещна. Тя бе облечена в пурпурна рокля с ленена горна част, украсена със златиста дантела. Около врата си носеше панделка от червено кадифе с брошката на Ловеца, плътно около шията. На главата си имаше накити на шоуните, с пера, крито падаха надолу. Маската й бе покрита с бронзова боя и представляваше лицето на спящо момиче от шоуните, като върху една от бузите бе отбелязан знакът на фамилията, която бе осиновила Ловеца.

— За Бога, дъще. Откъде намери тази измишльотина? — попита я баща й, като я погледна с неприязън. — Къде са маската и накитите, които ти изпратих снощи?

Албина се усмихна под маската, която тайно бе направила.

— Не я харесваш, нали татко? — Тя кимна към графа и графинята, стари приятели на родителите й.

— Не става дума, че не я харесвам. — Той взе ръката й и я поведе към балната зала. — Не знам дали е подходяща.

— Слезе ли Джефри?

— Не съм го видял. Майка ти ми каза, че е дошъл късно. Дразни се, че не е дошъл навреме. Червенокожият е тук. Той бе един от първите, който дойде.

— Йън ли? Къде е?

— На масата с карти, разбира се. Носи оранжева перука и маска на палячо.

Албина се засмя.

Баща й я поведе към балната зала, осветена от кристални полилеи. Музиката от френските рогове и цигулки изпълваше богатата и просторна зала. Смях, гласове и звън на чаши се сливаха. Имаше повече от двеста гости, всички бяха облечени най-изискано, като носеха маски.

Мъж и жена, облечени като древни гърци, ги поздравиха. Граф Монтроп заговори с тях, а Албина се усмихна под маската си и кимна. Докато вървеше с баща си и разговаряше мило с гостите, тя видя Ловеца. Той не й бе казал как ще бъде облечен. Знаеше, че веднага ще го познае, но беше любопитна да го види как ще се маскира.

Като я видя, майка й тръгна към нея, мърморейки.

— О, небеса, откъде намери това нещо върху главата си? Къде е другата маска? — Тя изгледа дъщеря си от главата до петите. — Не хареса ли бледолилавите и розовите панделки? Реших, че ще подхождат на бледолилавата рокля, която също не си сложила, както виждам.

Албина погледна майка си, като се усмихваше с крайчеца на устните си. Майка й беше сложила перука от стотици изкуствени руси къдрици, които покриваха главата й като ореол. Маската й бе на малко момиче с червени бузи и малка устичка. Костюмът не й приличаше изобщо.

— Не харесваш ли перата ми? — Албина кимна към оцветените червени и бели пера, които падаха надолу.

Очите на майка й се разшириха под маската.

— И откъде намери тази ужасна брошка, детето ми? — Тя се опита да я докосне, но Албина се дръпна.

— Това е подарък, майко. — Тя се усмихна и на двамата си родители, като се поклони. — Ако ме извините, ще отиде да поздравя гостите. Ако видите Джефри, кажете му, че го търся.

Преди майка й да отвори уста, Албина се отдалечи. Вече й бе станало горещо от маската, но тя я харесваше. Усещаше допира на перата по гърба си.

— Една девойка от шоуните! Има ли нужда някой да я спаси отново?

Албина се обърна и видя един клоун с оранжева перука и подходящи панталони и сако, като панталоните му бяха толкова тесни, че се почуди дали изобщо би могъл да се наведе, ако трябваше да направи това.

— Йън! — Тя се усмихна и го целуна там, където лицето му не бе покрито от маската. — Не се прави на глупак.

— Не повече, отколкото съм. Виждал ли си моя весел скакалец?

— Ловеца? Не.

— По дяволите, Алби. Не можеш ли да си спомниш името му. Той се казва Джефри, скоро ще стане граф Данън.

Албина погледна Йън.

— Да, той ми каза, че графът е зле. Съжалявам.

Видя, че той се усмихна тъжно зад маската си.

— Той е имал хубав живот. Беше добър човек. Държеше се с мен като към син, дори и по-добре. Ако има Бог и рай, сигурен съм, че ще отиде там.

Албина го хвана под ръка.

— Ела с мен, за да се представим. Не прави сцени, моля те. Обещах на майка си.

Той погали ръката й и двамата се разсмяха.

— Независимо колко съм възбуден, кълна се, че няма да се съблека гол и няма да танцувам на клавесина. Доволна ли си?

— Доволна съм.

Двамата тръгнаха през балната зала, като говореха със стари познати и ги поздравяваха. Слугите, облечени в сребристи и зелени ливреи, поднасяха чаши с шампанско и захаросани плодови ядки. Албина току-що бе изпила втората си чаша шампанско, когато някой мина край нея и сложи властно ръка на рамото й.

— Един танц, мисис.

Тя се обърна и видя Ловеца, който е гледаше през маската, която твърде приличаше на нейната. Отвърна на усмивката му, доволна, че и двамата бяха решили да носят подобни маски, защото сърцата и на двамата бяха там.

— Шоуни?

— Трябва да е шаман, но този, който направи маската, имаше свое виждане по въпроса. — Той оправи двете черни пера, които бяха паднали върху бузата й.

Тя плъзна ръката си в неговата.

— Представях Йън на роднините си. Всеки мисли, че си ти.

— Казах ти, че това е Божи знак. — Йън грабна две чаши от един слуга, който минаваше покрай тях. — Тя трябваше да дойде с мен, а не с теб.

— Ако докоснеш съпругата ми, Йън, ще ти отрежа ръката — каза мило Ловеца.

Йън въздъхна и вдигна маската си на челото, за да може да отпие.

— Е, добре. Тръгвам. Картите ме зоват. Виждам, че една партия вече започва, мадам. — Той се поклони на Албина, като държеше и двете чаши така, че да не се разлеят, и ги остави сами.

Ловеца я хвана за ръка и я поведе към дансинга, към редиците от двойки, които танцуваха фолклорен танц.

— Понякога се чудя какво ме свързва с този човек.

Тя направи реверанс, когато той се поклони. Започнаха да танцуват.

— Това е защото го обичаш.

— Да, въпреки всичко.

Тя се засмя, когато той се отдалечи от нея. Изглеждаше така прекрасен, като всички, които танцуваха. След няколко поредни движения с други партньори, Ловеца отново бе при нея.

— Чудесен танц, сър — подразни го тя зад маската си. — Но, повярвай ми, предпочитам стъпките на житния танц. Ти бе облечен много по-малко, доколкото си спомням.

Тя чу смеха му, като се отдалечиха един от друг. Когато се върна при нея, танцът бе свършил, но те останаха на дансинга и продължиха да танцуват и другите танци, докато не останаха без дъх.

— Стига вече — извика тя и напусна дансинга. — Трябва да седна и да почина. Искам да пийна нещо.

Ловеца взе две чаши със сладко червено вино от един слуга, който минаваше покрай тях. Той й подаде едната и я поведе към ъгъла. Албина седна и точно когато Ловеца искаше да седне при нея, граф Монтроп му махна с ръка.

— Сине! Моят любим виконт. Ела да разрешиш този въпрос. Уилям тук се кълне, че Йън Клауз има най-бързия кон в града, но аз не съм съгласен.

Ловеца погледна Албина и повдигна въпросително вежди.

— Отиди — подкани го тя. — Не можеш да избягаш. Просто ще те почакам тук.

Той допи виното си. Подаде й чашата и сложи отново маската на лицето си.

— Върни се колкото се може по-бързо.

Тя го видя да отива при баща й, като отпиваше бавно. Може би всичко ще се оправи. Може би твърде много се безпокоеше, мислеше си тя. Това е защото се обичат един друг. Та нали това е най-важното.

— Албина!

Вдигна поглед и видя един мъж, който застана пред нея с дървена маска, половината от която бе боядисана в бяло, половината черно. Тя присви очи.

— Роланд?

Той дръпна маската от лицето си.

— По дяволите, не знам защо я слагам. Всеки ме познава. Един танц, сладка Алби.

Тя въздъхна.

— Почивам си. Седни до мен. — Тя посочи лъскавия стол до себе си, покрит с дамаска.

Той седна, като кръстоса крака.

— Харесва ли ти? — попита го тя.

— Баща ти винаги знае как да отбележи едно събитие.

— Как е Марк?

Той погледна множеството от хора, като я тупна по коляното.

— Добре е.

— Видя ли моя Джефри?

— Още не съм. — Той взе чашата вино, която му предложи един слуга. — Но както чувам, той е най-интересната сензация за Лондон, откакто Роджър Матюз отиде в провинцията, за да се лекува от шарка.

Тя му се усмихна.

— Ти си отличен приятел.

— Означава ли това, че трябваше да се оженя за теб, когато имах тази възможност? — подразни я той. — Помниш ли какво ти казах оня ден, че човек трябва да слуша сърцето си?

— Аз се чувствам добре, Роланд. Наистина. Лов… Джефри също. Той просто е много зает. Баща му е доста зле. Сигурно няма да живее дълго.

— Добрият Данън. Ще ми бъде мъчно за него.

В продължение на час Роланд и Албина седяха и наблюдаваха танцуващите двойки, като си говореха, опитваха деликатесите, приготвени от готвачите французи, и пиеха вино. На два пъти видя Ловеца, но всеки път някой се спираше, за да поздрави виконт Рордън.

— Достатъчно сме пили — каза Роланд след втората чаша вино. Хвана я за ръка и я покани да танцуват.

Тя се огледа наоколо за Ловеца. Беше изчезнал отново.

— Чаках Джефри, но мисля, че е още зает.

Роланд посочи към дансинга, където започваха менует.

— Не се извинявай, дивачке. Един танц, или живота ти.

Тя сви рамене.

— Какво мога да кажа? — Тя хвърли маската си върху стола и тръгна с него.

Танцуваха два менуета и след това бърз шотландски танц, но Албина бе уморена. Бе пила и яла твърде много. Корсажът я стягаше, обувките й убиваха и имаше нужда от глътка чист въздух.

Хвана ръката на Роланд, когато музикантите започнаха да свирят отново.

— О, Роланд, не искам да танцувам повече. Твърде горещо е тук. Искаш ли да излезем на балкона? Дъждът спря.

— С омъжена жена, която не е моя? Каква скандална сцена!

Напуснаха дансинга и тръгнаха към френския прозорец, който бе отворен, за да влиза свеж въздух в залата.

— Не знам къде е Джефри. Предполагам, че е отишъл при Йън на карти. — Тя сбърчи нос. — И откога се интересуваш кой какво казва?

Роланд изведнъж сложи ръка на голото й рамо, като тихо й шепнеше, докато излизаха на балкона.

 

 

Ловеца поднесе още една чаша към устните си. Бе четвъртата или пета чаша в продължение на един час, но не това го тревожеше. Имаше нужда от силата на алкохола. Усещаше, че го успокоява. Господинът с тесните зелени панталони и маска на крокодил на главата му говореше за новата метреса на краля, но той не чуваше нищо. Наблюдаваше Албина.

Мъжът, с когото бе тя, мъжът, с когото разговаряше в продължение на час, бе Роланд, както му казаха. Той бе неин годеник, след като я бе изоставил и заминал за колониите. Албина никога не му каза, защо не са се оженили, но причината не бе в това, че не се харесват. Те се смееха като стари приятели, чувстваха се добре заедно, бяха спокойни.

Той изпразни и последната си чаша с вино, като постави празната чаша на табличката зад гърба си. Падна върху другите чаши, чу се звън, но той дори не се обърна, за да види какво става.

Сега Роланд и Албина тръгнаха към балкона ръка за ръка. Той се хвана за ухото, като мислеше за обицата, която Албина все още носеше на пръста си.

„Кого лъжа, като мисля, че тя е щастлива, като се омъжи за мен — питаше се той. — Трябвало е да се омъжи за този денди, когато е имала случай. Това е мъжът, който харесва, а не мъж като мен. Аз съм толкова неподходящ за този бал, както един опосум във Версай. Просто ще проваля живота й.“

Албина изчезна в тъмнината на градинския балкон, но Ловеца можеше да се закълне, че чу смеха й, чу смеха и на двамата. Какво правеше тя, омъжената жена, с един неженен мъж?

Ловеца кимна на господина, който все още разказваше последните клюки, като го прекъсна насред изречението.

— Извинете ме, мистър.

Крокодилът отстъпи място на Ловеца.

Той прекоси балната зала, без да вижда танцуващите. Албина бе негова жена! Тя бе негова, а не на този денди!

Излезе на тъмния балкон. Дъждът бе спрял. Усещаше аромата на топлата земя и почистената градина, както и миризмата на дъжда. Той отново чу смеха й.

— Джефри! — Албина го видя и махна с ръка. Тя и елегантният Роланд се бяха навели над балкона. Тя случайно докосна ръката му, когато се обърнаха към него.

Роланд стоеше изправен.

— Виконт, позволете ми да ви се представя. Аз съм…

— Знам, кой сте, по дяволите, и искам да знам какво правите с жена ми тук?

Албина се отмести от балкона, като пусна ръката на Роланд.

— Ловецо!

Няколко гости, които стояха на балкона, се обърнаха към тримата с интерес. Роланд се усмихна слабо.

— Моите извинения, ако съм ви обидил, сър. — Той говореше тихо. — Алби и аз сме добри приятели и мога да ви уверя, че с мен тя е на сигурно място. Не съм я докоснал.

— И вие очаквате да ви вярвам? Да повярвам на това, което казвате, когато всеки в Лондон се върти около жената на някой друг?

Албина сграбчи ръката на Ловеца, като говореше сърдито, задъхвайки се.

— Ловецо, много си пил. Достатъчно. Не знаеш какво говориш.

— Повтарям, сър — продължи Ловеца, като отхвърли ръката на Албина. — Как мога да ви вярвам? Двамата очевидно се познавате. Знам, че някога сте искал да се ожените за моята жена.

— Ловецо, правиш сцени. Наблюдават ни. Да тръгваме.

— Не, аз ще тръгна, Алби — каза Роланд. — Време е да си ходя. Благодаря ти за…

— Не съм завършил разговора си с вас — каза Ловеца, като го хвана за яката.

— Ловецо! Пусни го и се махай! — извика ядосано Албина.

Роланд погледна разярения Ловец право в очите.

— Може да ми повярвате, че жена ви е така целомъдрена — както и преди — каза той, — защото, въпреки че е чаровна, ето там е човекът, който ме интересува. — Той посочи през отворената врата към балната зала.

Ловеца обърна глава. Един висок, хубав млад мъж с руса, напудрена перука стоеше там, като говореше с друг мъж, без да обръща внимание на това, което ставаше на балкона. Той държеше маска, наполовина черна, наполовина бяла, като тази на Роланд.

Ловеца усети, че се задушава. Той пусна сакото на Роланд. Какъв глупак излезе. Сега разбираше. Русият мъж ги погледна, кимна с глава и след това хвърли поглед към Роланд. Погледът му изразяваше всичко. Те бяха любовници, той и Роланд. Не можеше да има грешка.

Ловеца се обърна към Роланд. Не се решаваше да погледне Албина, не и след като я бе изложил така.

— Моите извинения, сър — каза той формално. След това неловко се поклони, дръпна маската си и я пусна върху лицето, като се отдалечи.

Албина извика след него, но той не се обърна. Знаеше, че я бе обидил твърде много за една вечер.