Колийн Фолкнър
Албина (23)

Глава 22

Албина се размърда на стола си. Корсетът й бе толкова стегнат, че едва можеше да диша, а дантелените й ръкавели просто я вбесяваха. Тя кимаше с глава, като се преструваше, че слуша мисис Хакстън, и оправяше ирландската дантела, която я дереше ужасно.

Албина отново бе в цивилизацията, но вече се дразнеше. Ловеца бе толкова зает със срещи със старите си приятели, като в същото време търсеше кораб, който да ги върне в Лондон, че нямаше време да се виждат през деня. Прекарваше времето си в посрещане на непрекъснат поток от гости, които леля Сали канеше вкъщи, за да я видят. Това поне бе тяхното извинение. Албина подозираше, че я посещават с тайната надежда да научат някоя шокираща клюка за нейното отвличане и да зърнат виконт Аштън, който я бе спасил и след това се бе оженил за нея, за да спаси честта й.

Леля Сали се изкашля и Албина я погледна.

— Моля? — тя се усмихна колебливо, като посегна към чашата с чай.

Мисис Хакстън повтори това, което вече бе казала.

— Казах, че вчера Емили Крофтън и аз обсъждахме как си се спасила в лодката, когато Чарлз и Сюзън не са имали този късмет. — Тя се прекръсти. — Мир на душите им. Как успя да избягаш?

Албина погледна мисис Хакстън. Тя бе болезнено слаба жена с коса, боядисана в червено, и черен мъх над устните.

— Скрих се в храстите — излъга тя така, както го правеше вече хиляди пъти през тези четири дни. — Не можах да видя нищо.

„Не видях смъртта на чичо Чарлз и братовчедката Сюзън — мислеше си тя. — Не ги чух да викат.“

— Бях твърде изплашена. Войниците ме намериха и ме заведоха в един форт.

„Не е имало мохаук, който се нарича Гарвана. Той не ме е отвлякъл. Не е имало капитан Кейн и дори красивата жена на име Смеещия се Дъжд. Гарвана не е спасил живота на Ловеца и не се е пожертвал за него.“

— Да… Джефри ме видя във форта. Бях болна. Когато се възстанових, той ме доведе у дома.

— И там ли се оженихте, детето ми? — Мисис Хакстън се наклони напред. — Във форта?

— Имам документите, Герта — каза леля Сали, като подаде чиния със сладки на гостенката. — Съвсем законни документи, уверявам те.

Герта Хакстън си взе два сладкиша, преди да подаде чинията обратно.

— Разбира се, че бракът е законен. — Тя повдигна вежди изпитателно. — Но ти не можеш да знаеш, Сали, какво е станало преди това.

Леля Сали се усмихна мило.

— Бих казала, че това няма значение, мила Герта. Забрави го. Лорд Аштън и моята племенница бяха сгодени. Годежът не е бил разтрогван. Знаеш, че един годеж е същото като самата женитба.

Албина вдигна очи нагоре, стана от стола си и мина през хола със своите твърде тесни кожени обувки. Учудваше се защо целият Анаполис се интересува да знае точно кога Ловеца е спал с нея. Като се имаха предвид въстанията на ирокезите, сраженията с французите на север и постоянното покачване на данъците и местните такси, Албина просто не можеше да повярва, че нейната девственост е най-голямата грижа за американските колонии.

Тя погледна към двойните прозорци. Навън градинарят на леля Сали подрязваше старите клони с ножица. Почистваше изрязаните клончета от листата и ги подреждаше в една кошница. Албина искаше да бъде при него сега. Подрязването на храстите бе много по-забавно от разговора с мисис Хакстън.

Албина духна върху студеното стъкло, за да го замъгли, и написа името на Ловеца в кръг. Разбира се, тя ще трябва да го нарича вече Джефри. Знаеше това. Само за шоуните той щеше да си остане Ловеца. Но поради неизвестна причина винаги когато споменаваше името Джефри, гласът й звучеше глухо. „Просто ми трябва време“ — каза си тя.

Името на Ловеца избледня едва когато видя собственото си отражение на стъклото. Затвори очи. Бяха напуснали форта преди шест дни. Беше започнала да се безпокои за Йън. Къде бе той? Във форта Ловеца бе наредил да му предадат да дойде в Анаполис. Йън трябваше да отседне в кръчмата на брега и да се срещнат. Ловеца ходеше всеки ден там, но от Йън нямаше и помен.

Албина въздъхна. Въпреки че през последните седмици Йън я бе дразнил на няколко пъти, той й липсваше. Тук, в дома на леля й, където всичко й се струваше толкова чуждо, тя търсеше това, което й бе познато. Искаше да си сложи туниката и мокасините, да седне край огъня в лагера и да говори с Ловеца и Йън, докато те пушат лулите си и се дразнят за жените, с които са имали вземане-даване, и за конните надбягвания, на които бяха губили като млади.

Албина отклони поглед от прозореца. Мисис Хакстън си взе още един сладкиш. Албина се чудеше как е възможно да яде толкова много и да бъде слаба.

— Отиваш ли някъде, мила? — попита леля Сали.

Албина се обърна и едва се сдържа да не прихне. Надяваше се да се измъкне незабелязано. Тя докосна челото си.

— Просто ме боли глава. Мисля да изляза да се поразходя из градината.

— За бога, недей. Ще настинеш в това ужасно време.

Албина се засмя.

— Лельо Сали, забравяш, че аз… — Тя бе готова да каже, че е спала на земята в продължение на повече от два месеца, но се опомни. Бяха се разбрали с Ловеца, че колкото по-малко говори за това, толкова по-малко въпроси ще й задават. — Забравяш, че аз съм вече жена, при това омъжена. Мога да се разхождам в градината, когато пожелая.

— Разбира се, че можеш, когато времето е топло. Когато се чувствуваш добре. — Леля Сали позвъня с едно сребърно звънче. — Ще накарам Частити да ти донесе някакви прахове за спане. Нали искаш да си във форма за бала тази вечер. Трябва да присъстваш. Всеки ще иска да бъде представен на Джефри.

— Да, всеки — изрече като ехо мисис Хакстън, което за Албина прозвуча като звук от гайда.

Албина примига с очи и излезе от гостната. Нямаше нужда от никакви прахове за сън. Това, от което имаше нужда, бе тишина и спокойствие. Тази къща бе толкова шумна в сравнение с тишината в гората. Нямаше нищо чудно, че я измъчваше ужасно главоболие.

— Джефри ми нареди да те накарам да си починеш — извика леля Сали след нея. — Той ще бъде толкова разочарован, ако не можеш да танцуваш тази вечер.

Леля Сали изцяло се бе предала на Ловеца, или Джефри, както го наричаше. Може би я привличаше самият той или чаровната му усмивка, или титлата и богатството му. Не беше сигурна какво точно.

— Албина, Албина, чуваш ли ме?

Албина чу как леля Сали промърмори нещо на мисис Хакстън за това, че племенницата й още не се е възстановила и, разбира се, това, че е младоженка, също има значение…

Тръгна по коридора към стаята си, когато външната врата се отвори. Лицето й се озари от щастлива усмивка.

— Ловецо! Ти се връщаш толкова рано! — Тя скочи от стъпалото право в прегръдките му. Той я целуна по устата. — Липсваше ми. Ще полудея да седя по цял ден и да не правя нищо. Мислиш ли, че следобед ще можем да…

— Алби — прекъсна я той. — Виж кого намерих на брега. — Като я държеше за ръка, той посочи с глава към вратата.

Там стоеше Йън, облечен в дрехи от еленови кожи, кожено наметало и скъсани мокасини. Носеше лък и стрели върху едно си рамо и пушка върху другото. Изглеждаше уморен, но странно спокоен.

Тя се засмя и се хвърли в прегръдката му, като го притисна към себе си.

— О, по дяволите, Йън. Чудех се какво ли може да ти се е случило. — Тя разгърна коженото му наметало. — Никога не съм те виждала в дрехи на шоуните! Къде си бил?

— Дълга история — каза Йън.

Тя се усмихна.

— Кажи набързо. — През цялото време, докато траеше преследването на Кейн, той ходеше облечен само в английски дрехи. Беше любопитна да разбере какво го бе накарало да се облече така. — Защо си с тези индиански дрехи? — подразни го тя.

— Дрехите ми се смачкаха — отговори той комично. — Извинете ме, че пристигнах толкова късно, но старият човек, при когото Ловеца ме остави, докато той самият отиде при семейството му, умря същата нощ. Трябваше да отида до селото, за да присъствам на погребението. — Той направи гримаса. — Не ме гледайте така. Трябваше да помогна да пренесат тялото. Това е всичко.

Тя се усмихна.

— Гордея се с теб.

Йън я погледна учудено.

— Исусе, Ловецо, радвам се, че не прие предложението ми. Сега ти си вързан с нея за цял живот, а аз не съм.

Ловеца й предложи ръката си.

— Искам да говоря с теб, мила. Горе. — Говореше сериозно. Уморен ли бе?

Когато Албина пусна Йън, тя чу ужасен вик от дъното на гостната.

— Индианци! Нападат ни! — Герта Хакстън викаше през вратата.

— Помогнете! В името на Дева Мария! Дошли са за нея.

— Герта! — Леля Сали дойде до вратата. Хвана с ръце пълните си бузи и също се развика колкото имаше сила.

Един от слугите, Черния Бо, дотича с пушка в ръка.

— Стой! — извика ирландецът. — Идвам, идвам!

— Застреляй го! — заповяда леля Сали. — Спаси Албина.

Слугата вдигна пушката.

— Пусни я, или ще те застрелям.

Албина погледна Йън, който все още я държеше в ръцете си. Знаеше, че няма нищо смешно. Бедната мисис Хакстън мислеше, че са ги нападнали индианци.

Но Албина не можеше да се въздържи. От много дни не се бе веселила така. Тя избухна в смях. След това Йън. След него и Ловеца.

Черния Бо стоеше по средата на коридора до голямото стълбище с пушка, готова за стрелба и със странно изражение върху лицето си.

— Дева Мария, майка на Исус — мърмореше мисис Хакстън, като си вееше пред лицето с кърпичка. — Ще припадна, Сали. Нека ми дадат нещо успокоително.

— Недей да припадаш тук, Герта. Не и пред гостите ми. — Леля Сали хвана кокалестата ръка на мисис Хакстън и я разтърси. — Събери силите и си иди вкъщи. Очакваме да те видим довечера у дома.

Когато реши този въпрос, леля Сали, като добра домакиня, се спусна към Йън, за да го поздрави.

— Моите извинения, мили Джефри. — Тя погледна изпитателно Йън. — Извинете ни. Не знаех, че Джефри ще доведе вкъщи този гост. Говорите ли английски? — Тя го погледна изпитателно. — Английски?

Йън пусна Албина и направи реверанс с ръка, като се поклони толкова ниско, че челото му почти докосна пода на предверието. Нито един денди, представен на крал Джордж, не би изглеждал по-добре.

— Радвам се да се запозная с вас, мадам. — Той взе ръката на леля Сали и я целуна, като задържа особено дълго устните си върху нея. — Албина казваше, че има леля, но не е споменавала, че е толкова красива и млада. — Той се изправи, без да пуска ръката й. — Ако знаех какво съкровище сте вие, щях да дойда по-рано.

Албина стрелна Ловеца с поглед. Йън се държеше така с всяка жена, която се изпречваше на пътя му. Не правеше разлика — ниска, висока, дебела, слаба, червенокожа или бяла. Той като че ли харесваше всички жени и искаше и те да го харесват.

Ловеца сви рамене, въздъхна и после се обърна към домакинята.

— Ако нямаш нищо против, Сали — каза той, — аз поканих Йън тук, в твоя дом, за няколко дни.

Леля Сали хвърли поглед към Ловеца, който се бе насочил към стълбището.

— Да, разбира се, че може да остане. Аз… не знам дали имам индианска храна, но… — Тя се обърна за помощ към племенницата си, но Албина вече се качваше след Ловеца.

— Бренди и парче говеждо ще са напълно достатъчни, лельо… А сега, ако нямаш нищо против, трябва да поговорим насаме — каза Албина на Йън. — Ще дойда направо долу.

Йън й махна с ръка, като се усмихна лукаво и се обърна към леля Сали.

— Сали… мога ли да ви наричам просто Сали? — чу го да казва Албина, докато отиваше с леля й в гостната. — Е, добре, мила Сали, малко съм объркан. Нямам подходящи дрехи, освен тези ужасни кожи, а доколкото разбрах, довечера ще има бал в чест на Джефри. Мислите ли, че…

Албина мина по коридора и престана да чува гласа на Йън.

— Ловецо, Ловецо — извика тя. — Почакай ме. — Чувствуваше, че нещо не е наред, и побърза след него по коридора към неговата стая. Затвори вратата и се облегна.

Той я погледна пребледнял.

— Ловецо, какво има? — попита тя тихо. — Йън е наред, нали?

Той застана на прозореца. Албина не можеше да сдържи усмивката си. Каква гледка представляваше, дори и сега, когато чертите на лицето му бяха изопнати от някаква тревога. Пренебрегвайки перуката, той бе прибрал назад меденочервената си коса и я бе завързал с кадифена панделка. Бе облечен с тъмночервени панталони, които прилепваха и очертаваха бедрата и красивите му прасци. Когато погледна надолу, видя, че е обут със скъпи черни ботуши от телешка кожа. Носеше ленена риза, тъмносиня жилетка и моряшко сако, ушито по последна мода. Беше облечен семпло, но елегантно.

— Йън се чувства отлично. Много по-добре, отколкото друг път. За него е било добре дошло да прекара известно време сред своите хора. Сега мисля, че ги разбира по-добре.

— Тогава какво има? Ловецо, моля те, кажи ми.

Той извади сгънат лист хартия от вътрешния си джоб и й го подаде, без да я гледа.

Тя го взе. Бе кратко писмо. Някои от думите бяха размазани, но смисълът бе ясен. Прочете го и го сгъна внимателно.

— Баща ти, разбирам.

Той въздъхна, като оправяше яката на ризата си и гледаше през прозореца.

— Писмото е от преди много месеци. Може би е вече мъртъв.

Тя мушна ръката си в неговата и сложи писмото в джоба на жилетката му.

— Не, може и да не е мъртъв. Може би още има време. Ако имаме късмет, след осем седмици можем да сме там.

— През зимата? — той изпъшка. — Един приятел някога се опита да постави рекорд при пътуването си от Лондон дотук за шест седмици. През следващите десет дни няма нито един кораб, който да заминава. Може би едва през първата седмица на февруари ще успеем да отплуваме за Англия.

Тя допря бузата си до мекия брокат на жилетката му.

— Беше ли болен, когато тръгнахте?

— Напротив, бе напълно здрав.

— Ти не си можел да знаеш, Ловецо. — Тя го погледна, като искаше да успокои болката, която четеше на лицето му. — Безсмислено е да съжаляваш. Направил си това, което си решил. Аз вече съм ти простила. Сигурно и твоят баща го е направил.

— Не съжалявам за това, че напуснах, а за това, че му причиних болка. Тези шест години, независимо от трагедиите, бяха най-хубавите години от живота ми. — Той взе ръката й. — Ако не бях дошъл, никога нямаше да те имам.

Тя се разсмя.

— Разбира се, че щеше да ме имаш. Шест години, спомняш ли си нашия годеж?

Той хвана ръката й, като наблюдаваше през прозореца баща и син, които вървяха заедно.

— Нямаше да бъде същото, знаеш го добре. Щеше да бъде една предварително уговорена сватба. Щях да се грижа за теб по задължение. Нямаше никога да те обидя. — За момент той спря. — Но се съмнявам дали щях да те обичам.

— Ловецо, как може да казваш такива неща? Разбира се, че щяхме да се обичаме.

Той поклати глава.

— Чуй се само. Ти ме наричаш Ловецо само тук, когато сме двамата. Наричаш ме Ловец, когато се любим.

— Само защото забравям, че това не е истинското ти име.

— Не. Ти се влюби в Ловеца на шоуните, не в Джефри Рордън, виконт Аштън.

Тя не го разбираше, но се опитваше да го стори.

— Той е същият човек.

Ловеца срещна погледа й, кафявите му очи я гледаха изпитателно.

— Така ли? Не бих казал.

Албина не знаеше за какво говори. Не харесваше, когато изпадаше в меланхолия. Тогава губеше нещо от себе си.

Пристъпи към него, вдигна ръцете му и ги сложи около кръста си, така че да може да се облегне на него и да погледне през прозореца.

— Означава ли това, че трябва да се връщаме в Лондон?

— Мисля, че ти искаше това.

— О, да. — Как можеше да му каже, че бе започнала да премисля думите си. Беше вече много късно. Трябваше да се завърнат. — Англия ми липсва — излъга тя. Истината бе, че й липсваше гората. — Има толкова много неща да се правят, преди да тръгнем. Ще бъдем заети. Знам, че ще имаш много работа, ако баща ти…

— Ако баща ми е вече мъртъв.

— Да. — Тя погали големите му ръце. — Ти ще станеш граф Данън.

— А ти графиня Данън.

Тя въздъхна.

— Знам толкова малко неща за теб, че понякога се чувствам глупаво. Спомена за баща си, но не и за майка си. Какво е станало с нея.

— Майка ми почина, когато бях малък.

— И твоят баща не се ожени повторно?

— Не. — Той се усмихна. — Мисля, че е имал любов с икономката, която бе при нас в продължение на двадесет и пет години. Но той не би го признал никога. Ако са били любовници, всичко е било много дискретно.

— Нямаш ли други сестри и братя?

Той погали косата й с ръка.

— Не, само аз и баща ми и, разбира се, Йън. Той ми бе като брат, ако не по кръв, то по душа. — Целуна я по главата. — Баща ми винаги съжаляваше, че няма повече наследници.

Тя се извърна в ръцете му и сложи ръце върху широките му рамене.

— Заведи ме в твоя дом и твоят баща ще има много наследници, нашите деца. Родословната ти линия ще продължи през вековете. — Тя го целуна нежно и след това доближи бузата си до гърдите му.

Знаеше, че трябваше да стане така. Ще се върнат в Лондон. Ловеца ще поеме задълженията си като наследник на баща си и двамата ще заживеят така, както бе мечтала някога. Всичко щеше да бъде наред. Беше възпитана да бъде жена на благородник. А той бе възпитан още от самото си детство така, че един ден да поеме титлата и земите на баща си. Животът им щеше да бъде това, за което бяха определени.

На защо тогава имаше странното усещане, че нещата не са съвсем наред?