Колийн Фолкнър
Албина (22)

Глава 21

Албина седеше с кръстосани крака в една малка едномачтова лодка. Ловеца бе наел собственика, за да ги закара нагоре по река Нониак в залива Чесапийк и след това до Анаполис. Ако ветровете не попречеха на движението, щяха да бъдат при леля й късно следобед.

Ловеца я прегърна и силно я притисна до себе си. Тя постави брадичката си на рамото му. Седяха на носа на лодката, като оставяха солените пръски вода да падат върху тях, и следяха грациозното движение на лодката. И двамата бяха странно замислени.

— Нямаш търпение да се завърнеш вкъщи? — попита я той. — Да се облечеш като дама.

Тя въздъхна.

— Да.

Албина се сгуши в наметалото си от заешка кожа. Щом пристигне в Анаполис, ще трябва да остави дрехите си от еленова кожа, удобните си мокасини и наметалото.

Ще отиде в стаята си и ще има слугиня, която ще й сложи корсет, дълги чорапи, рокля и корсаж. Косата й ще бъде прибрана и накъдрена от добър фризьор, както подобава на една омъжена жена. Ще пудри бузите си и ще слага червило на устните си. Ще слага скъпи парфюми на китките и шията си. Разбира се, ще има самочувствие.

— Аз също си мислех, че ще бъде добре да си сложа един чифт мъжки панталони, които не са от кожа, върху която все още има кичури козина.

Тя се разсмя с него.

— Нямам търпение да се върна отново у дома, да живея така, както съм живяла по-рано, но…

— Но какво?

— Но част от мен не го желае.

Той вдигна черната й коса и я целуна по врата.

— Накъде се движим?

Тя гледаше синьо-зелената вода на Чесапийк и след това се загледа в една чайка, която летеше над тях. Чуваше плясъка на грота, когато вятърът сменяше посоката.

— Част от мен иска мокасините. — Тя раздвижи пръсти в меката кожа. — Част от мен иска да се будя сутрин, сгушена в мечата кожа, скрита в прегръдките ти. Тази част от мен иска да чувам песента на птиците, когато мия лицето си във водата на зазоряване.

— Можем да останем тук, на Тайдуогър — предложи той. Тя се разсмя. — Не, говоря сериозно. Защо да се връщаме в Анаполис? Или пък Лондон? Можем да вземем земя тук, да построим къща, да отглеждаме тютюн.

— Ти нищо не разбираш от отглеждане на тютюн.

— Мога да се науча.

— А какво ще кажеш за баща си? — смъмри го тя нежно. — Както ми каза снощи, трябва да се върнеш у дома и да си оправиш отношенията с него. Спомняш ли си разговора за отговорността, може би ми дължиш някакво обяснение?

Той въздъхна.

— Не можеш да държиш един човек отговорен за казаните думи, особено когато държи гола жена в ръцете си, дори и тя да е неговата собствена. Не мислиш ли така?

Тя се облегна назад и го погледна.

— Искаш да кажеш, че няма да се връщаме в Лондон?

Той прокара ръката си през косата, която бе пуснал свободно. Тя падаше върху раменете му като огнено наметало, развявана от соления бриз.

— Не знам, мила. Не знам какво искам. По-точно, не знам кое е хубаво за мен и теб.

— Да се върнем в Лондон, разбира се. Там е твоят дом, моят също.

— Не знам, Албина. Знам кое е нормално, но не ми харесва, като мисля така.

— Мислих, че вече си решил. Ние трябва да решим. Ти остави бележка във форта за Йън, че ще платиш за връщането ни в Лондон с първия възможен кораб. Той ще очаква да се върнем заедно, Ловецо.

— Нека се връща.

Тя се обърна и се облегна на него, като отново се загледа във водите на залива.

В продължение на няколко минути мълчаха, след това Ловеца заговори.

— Ако решим да се върнем в Лондон, ще имам много задължения, които трябва да изпълнявам като син на баща си. Няма да разполагам с това време, което имам сега, за да бъда с теб. Ти също ще имаш свои задължения. Разбираш ли къде отиваме?

— Сега ти си мой съпруг.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Ние ще се върнем в Лондон. Ще изпълняваме задълженията си. — Тя го стисна за ръката. — О, хайде Ловецо. Ще бъде весело. Ти си забравил вечерите и баловете и язденето на конете, конните надбягвания и театъра. — Тя взе ръката му, като отново се облегна на него и го погледна в очите. — Смеещия се Дъжд е отмъстена. Не можеш да прекараш останалата част от живота си, като се скиташ без цел.

— А защо не?

— Защото зрелите хора не постъпват така. Сега ние сме зрели. Ако даде Бог, ще станем и родители. Някой ден ще трябва да говориш на синовете си за отговорността.

Той въздъхна и опря отново брадичка на рамото й.

— Права си. Знам, че си права — каза той без ентусиазъм.

— Разбира се, че съм права. Всичко ще се нареди. Ще видиш. — Тя го целуна по бузата. — Обичам те, Ловецо на шоуните.

Той затвори очи.

— И аз, мила.

 

 

— Готова ли си? — попита Ловеца Албина. Ръката й трепереше в неговата. Стояха в предверието на къщата на леля Сали в Анаполис. Слугите бяха отишли да намерят леля Сали и братовчедките. Чуваха се откъслечни фрази откъм стаите. Албина чуваше децата, които тичаха по покрития с плочки под, и лая на едно от кучетата на чичо Чарлз. Къщата ухаеше на чисто и на билки, които леля Сали беше пръснала наоколо, за да мирише на свежо. Всички звуци бяха познати до болка, но изведнъж Албина се почувства неловко.

В продължение на седмици бе мечтала за този момент — да се върне в дома при леля Сали, където ще бъде спокойна и на сигурно място. И сега, когато този момент беше дошъл, тя искаше да се обърне и избяга.

Леля Сали се втурна от вратата на хола, като шумеше с тежката си черна рокля.

— О, Исусе в небесата — проплака тя. — Хвала! Ти си жива!

Ловеца освободи ръката й, като позволи леля Сали да я притисне до пълните си гърди и да я приласкае.

— О, Боже, детето ми! Не вярвах, че някога ще те видя.

Албина почувства сълзите й върху лицето си.

— Съжалявам, че не можах да ти изпратя известие. Знам, че за теб това е като шок.

Леля Сали отстъпи крачка, хвана ръцете на Албина, за да я види по-добре.

— След смъртта на Сюзън и Чарлз бях сигурна, че…

— Всичко е наред, лельо Сали. Аз се чувствам добре. — Тя се усмихна, но не беше щастлива. Това, че трябваше да предупреди леля Сали по-рано, някак си й прозвуча фалшиво и малко неискрено.

— Аз съм жива и здрава, това е самата истина — каза тя на леля си. — Необходимо ми бе време, за да се върна.

Леля Сали поклати глава.

— Боже господи, детето ми. Погледни се. Отслабнала си. Изглеждаш ужасно в тези кожи. При диваците ли бе през цялото време?

Албина пусна ръката на леля си. Разбира се, че леля Сали ще смята, че тя изглежда ужасно в тези дрехи от еленова кожа. Какво друго можеше да си измисли?

— Да извикам някой да те облече в нещо прилично. Ще отложим вечерята. — За първи път тя погледна Ловеца, който стоеше в дъното на хола.

— О, Боже. Извинете ме. Този трапер ли те доведе? Благодаря ви — извика тя, като размахваше ръце, които бяха покрити с черни дантелени ръкавици без пръсти. — Ще ви платим добре, уверявам ви.

Албина се разсмя, като показа медния си годежен пръстен.

— Не, не, ти не разбираш, лельо Сали. Това е моят съпруг, Ловеца.

Очите на леля Сали се разшириха, като че ли щяха да изскочат от орбитите.

— Твоят… твоят съпруг — запелтечи тя. Ловеца пристъпи напред и се поклони леко.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо. Джефри Рордън, виконт Аштън.

Леля Сали остана безмълвна. Албина усети, че губи почва под краката си. За момент помисли, че ще припадне.

— Джефри Рордън? — успя да каже леля Сали на висок глас.

Той се усмихна дяволито.

— Боя се, че е самата истина.

— Е, добре — леля Сали дишаше тежко. — Чакам да чуя как си го намерила, за да се ожениш за него, Албина. — Тя докосна бузата си, покрита с пудра. — Никой не може да повярва на тази приказка, кълна ви се.

Все още шокирана, Албина успя да се усмихне слабо. Разбира се, няма да каже на леля Сали, че не е познала Джефри Рордън, годеника й, който бе избягал преди шест години. Не можеше да й каже, че този кучи син се бе подиграл с нея, като от самото начало знаеше коя е тя, защото му бе казала. Сигурно имаше вид на последна глупачка.

Албина стрелна Ловеца с поглед. Той я погледна така, както бе погледнал и леля й, но тя не обърна внимание.

Как можа да направи това с нея! Лъжец!

Леля Сали нареди на слугите да приготвят баня, а други да придружат Албина и Ловеца до стаите им.

Ловеца я хвана за ръка и я поведе към стълбището, като непринудено разговаряше с леля Сали. Албина би искала да го удари по главата. Искаше да вика, да тропа с крака, да замери този ужасен лъжец със скъпата китайска ваза на леля Сали. Но вместо това се усмихна мило, като кимаше с глава на това, което казваше леля Сали.

Една от слугините, Частити, която бе лична прислуга на Албина, ги поведе по стълбището, след това по един коридор към две съседни стаи. За първи път леля й използваше тези стаи. Те бяха за специални гости, както й бе казала. Разбира се, такива гости никога не идваха, доколкото Албина знаеше.

Когато спряха при първата врата, леля Сали започна да се суети за това колко е поласкана, че ще има такъв гост като виконта в своя скромен дом. Ловеца говореше като някой денди от кралския двор, думите му бяха точно на място. Той се държеше с леля й, която очевидно бе в траур, като с лекомислено момиче.

Това ядоса Албина.

Частити се поклони на Ловеца, когато отвори вратата, която водеше към спалнята.

— Вашата стая, сър.

Ловеца намигна на Албина, като обеща на леля Сали да отиде на вечеря, и затвори вратата след себе си.

Албина успя да задържи усмивката си, докато Частити я заведе в стаята й.

— Ваната ще бъде готова веднага, мисис — каза Частити, като отиде да пусне пердетата. — Веднага ще ви донеса една от вашите рокли. — Тя дръпна небесносините брокатени пердета. — Боже господи, колко красив мъж е съпругът ви — измърмори тя.

Албина сложи ръка на хълбока си и погледна луничавото момиче.

— Но няма да бъде такъв, след като свърша с него — измърмори тя.

Очите на Частити се разшириха.

— Мога ли… да ви помогна с банята и обличането, ако желаете. — Тя погледна кожените дрехи на Албина, като че ли очакваше, че те ще тръгнат сами. — Мисля, че ще искате да се освободите от тези дивашки дрехи.

— Приготви ми банята, Частити. Искам да облека тъмночервената си рокля. — Тя отвори вратата, която водеше към другата стая. — А сега, извини ме, искам да поговоря със съпруга си насаме.

Момичето тръгна към вратата.

— Разбира се, госпожо. — Тя още веднъж погледна Албина и излезе.

Албина затвори вратата след нея и погледна към вратата, която водеше към стаята на Ловеца. Направи няколко крачки и я отвори.

Ловеца я погледна изненадан. Беше полусъблечен. Бос, той стоеше само по кожени панталони.

— Мила.

— Не ме милосвай. — Тя тресна вратата зад гърба си така силно, че портретът на бабата на леля Сали потрепери на стената. — Как можа да направиш това с мен! — Тя се изправи до него. — Как можа да ме излъжеш! Ти кучи… — Тя вдигна ръка да го удари и се спря.

— Никога не вдигай ръка срещу мен — процеди той през зъби. — Не мисля, че мога да ударя една жена, но може и да се случи.

Той хвана китката и здраво. Тя почувства сълзите си в очите. За първи път от седмици той й говореше с такъв тон. Това бе гласът на човека, който е бе взел от Гарвана, човекът, когото не харесваше.

Тя издърпа ръката си и се обърна.

— Извини ме — прошепна тя.

За момент настъпи тишина. Тя го чу да въздиша и видя, че взема кожената си туника, която бе съблякъл.

— Албина, всичко е толкова сложно.

— Когато ми каза, че си оставил една жена, ти си имал предвид мен — прохълца тя.

— Това не е извинение, но в началото не знаех. Не и докато не ми каза пълното си име. Знаех те като малката Мери Ламберт. Никой не ми бе казал, че си също и Албина.

Тя се обърна и го погледна. Сигурна бе, че в този момент го мразеше.

— Ти ме взе за глупачка. Никога няма да мога да се съвзема от това.

— Не е вярно. Ти беше много мила долу. Никой няма да разбере.

— Аз съм тази, която разбрах всичко.

— Виж, мила. — Той се опита да я докосна, но тя се отдръпна.

— Не ме докосвай — просъска тя. — Не ме докосвай с мръсните си ръце.

— Албина.

— Това бе една голяма шега за теб и Йън, нали? Ти си се чувствал виновен за момичето, което си изоставил. За това, че си ме оставил. И затова се ожени, за да не страдаш от угризения на съвестта.

— Не, и да. — Той я погледна. — За бога, не. Ожених се за жената, която срещнах в гората. Жената, която се бореше, за да оцелее. Жената, с която танцувах житния танц при шоуните. Това, че ти бе Мери Ламберт бе допълнение — каза той искрено.

Долната й устна трепереше. Чувстваше се толкова глупаво. Как можа да бъде толкова лековерна? Защо не го накара още в началото да й каже кой е?

Защото това нямаше значение!

А защо нямаше значение?

Защото тя го обичаше, независимо от всичко. Дори и сега, когато бе ядосана, тя обичаше косите му, спуснати върху раменете. Обичаше галантната му усмивка, с която я гледаше, когато бяха долу. Обичаше допира му. Желаеше да я докосне дори и сега, когато чувстваше, че сърцето й ще се пръсне от яд и болка.

— Трябваше да ми кажеш — промърмори тя, по-скоро на себе си, отколкото на него. — Трябваше да ми кажеш, Ловецо… Джефри, преди да дойдем тук.

Той се приближи към нея и протегна ръце. С нежелание, тя се остави в прегръдките му.

— Трябваше да го направя. Съжалявам. Какво друго мога да кажа? Бях страхливец. Мога да посрещна една банда пияни мохауки, без да ми мигне окото, но се страхувах да ти кажа кой съм. Страхувах се, че ще помислиш, че съм те изиграл.

Тя подсмръкна през сълзи.

— Ти го направи…

Той я целуна по главата.

— Не съм го направил. Не, наистина. Бях вече влюбен в теб, когато ти ми каза името си.

— Йън трябваше да ми каже. Чакай само да го видя този мошеник.

Той се засмя и я целуна по бузата.

— Йън не трябваше да ти казва. Аз го предупредих. Това трябваше да направя аз.

— Какво щеше да направиш? Ще чакаш, докато отидем в Лондон и стигнем до дома на баща ти?

— Не знам. Не съм мислил за това. Не исках да ми се сърдиш. Мислих, че това няма значение за теб. Или ме обичаш, или не, мила. Това само има значение.

— Но аз не съм ти казала, че те обичам. Дори и когато се оженихме, аз самата не го знаех.

— Няма значение. Знаех, че ме обичаш. Знаех, че и аз те обичам.

Тя се усмихна, като че ли не вярваше.

— Но аз не съм се омъжила за теб по желание. — Тя погледна златистокафявите му очи. Нямаше да го остави да се измъкне така лесно, независимо колко бе мил. — Ти ме насили.

Той се засмя, като галеше бедрата й през меката кожа на туниката й.

— Не съвсем. Ако наистина се бе разгневила, нямаше да го направя — каза й той. — Вместо това щях да се оженя за една от близначките на Йън.

Тя го ръгна в стомаха и той се засмя.

— Няма да се отървеш толкова лесно. Сега просто не знам как да те наричам.

Той потърси долната й устна с върха на езика си.

— Наричай ме любовнико.

— Не си сериозен. Още не сме свършили.

— Какво не сме свършили?

— Това, че не ми каза, кой си, че ме накара да се омъжа за теб, след като си знаел коя съм, а аз не съм знаела това. Не се ли чувстваш поне малко виновен?

— Ти искаше да се оженя за теб — промърмори той в ухото й. — Дълбоко в себе си и тайно. — Сега той я целуваше по врата. Целувките му я възбуждаха. — Признай си.

— Не признавам. — Тя се опита да се отдръпне от него, но вяло. Независимо от яда си тя копнееше за него. — Не исках да се омъжвам за теб. Нямаше смисъл.

— Очевидно си искала да се омъжиш за мен, когато се върнем в Лондон и когато стана Джефри Рордън, виконт Аштън — той спомена името, като че ли ставаше дума за другиго.

— Това не бе честно и ти го знаеш. Бях млада.

Баща ми беше подготвил предварително всичко, както и твоят баща. Освен това… — тя го погледна срамежливо през дългите си мигли. — Намирах, че си хубав. Той вдигна глава от отворената й горна туника.

— Ти си ме виждала?

Тя сви рамене.

— Да, на един бал.

— Лукава жена — подразни я гой. — Тогава, кажи ми, щом си ме харесвала, защо ми отказа онази нощ във форта? Аз съм същият човек…

— Аз съм по-голяма. Сега аз решавам сама. Външно ми се струва, че ти и аз не сме добра партия. Не си приличаме. Ти се груб, не приличаш на другите. Ти можеш да си останеш един дивак, Ловецо.

— Но ти точно това харесваш — прошепна й той, като докосваше с върха на езика си ухото й. Притискаше я и се търкаше в нея. — Нали така? Дивака в леглото ти. — С едно бързо движение той я грабна в ръцете си. Тя се хвана за раменете му, за да не падне. — Обичаш любовта на дивака, нали? — говореше й той, като гласът му ставаше дрезгав.

Тя се смееше сега, като отвръщаше на целувките му. Гърдите й напираха, тялото й го желаеше, въпреки че само преди няколко часа се бяха любили на лодката.

— Ловецо, това е несериозно. Светло е. Вече не сме в гората. Това е домът на моята леля. Слугите.

Той я хвърли на пухкавата постеля и се надвеси над нея, като дърпаше вече кожените връзки на туниката.

— По дяволите слугите — извика гой. — Нека да си ходят при своите жени.