Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flames of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 113гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
plqsak(2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Албина

ИК „Евразия“, София, 1993

ISBN 954-628-002-X

История

  1. —Добавяне

Глава 16

Докато вървеше след жената по лабиринта от коридори, които свързваха отделните помещения на форта, Албина научи, че момичето, което ще ражда, се казва Сара. Тя бе мулатка, изоставена като малка от майка си. Сара бе израснала във форта, където някога бе служил нейният баща. Бе тринадесет или четиринадесетгодишна. Бащата на детето беше един от войниците. Сара не знаеше кой е той.

Старата жена каза, че детето тръгнало да излиза неправилно, но можеше да се роди живо и здраво с помощта на ловки ръце и на Бога, когото тя наричаше Маниту.

Когато Албина я попита кой ще се грижи за това бебе, след като самата майка е още дете, тя издаде напред кокалестата си брада и заяви, че сигурно тя ще се грижи за бебето. Албина се усмихна в тъмнината на коридора. Не се съмняваше, че старата жена ще го направи.

Стаята на Сара по нищо не приличаше на английските стаи, в които една жена ражда своето бебе. Нямаше я типичната лоша миризма, позната на Албина. Стаята на Сара беше осветена от свещ. Двете малки прозорчета бяха отворени, за да влиза студен въздух. Долавяше се сладкият аромат на горящи билки.

Вместо да лежи на легло, Сара седеше на стол със свити под нощницата си крака.

— Стани! Стани! — каза й индианката, когато влязоха в стаята. — Стани, Сара! Така детето ще излезе по-бързо.

Албина застана на прага. Беше шокирана от вида на това малко момиче с голям корем. Самата Сара бе едно дете. Албина не можеше да си представи какво може да направи един мъж в леглото с нея. Гърдите й бяха току — що напъпили. Колко жесток бе светът за някои…

Индианката затвори вратата след Албина, като че ли се страхуваше, че ще избяга.

— Помогни ми! — Тя размаха пръсти. — Тази Сара трябва да стане. Трябва да ходи! Голямото бебе ще излезе!

Албина метна кожата си на пода и отиде до стола, където седеше момичето. Бледото лице и шията на момичето бяха покрити с лепкава пот.

— Името ми е Алби — каза Албина, като приклекна, за да вземе ръката на Сара. Видя, че очите й бяха притворени. Очевидно бе изтощена. — Сара, старата жена казва, че трябва да станеш. Тя смята, че така ще родиш по-лесно.

Сара поклати глава.

— Твърде уморена съм — изрече тя. Усети нова контракция и се хвана за корема, като пъшкаше.

— Викай — каза старата жена, като хвърли шепа изсушени билки в огъня. — Никой няма да те чуе, момичето ми! Никой не се интересува!

Албина почака, докато контракцията премине, и след това хвана нежно ръката на Сара.

— Трябва да станеш — настоя тя.

Момичето се изправи бавно. Индианката я хвана за другата ръка и трите започнаха полека да пристъпват по неравния под. При всяка контракция те спираха и Сара тежко се опираше на Албина, но след това болката преминаваше и момичето отново тръгваше.

Мина час, след това още един. На два пъти старата жена прегледа Сара. Бебето напредваше, но бавно. Албина загуби всякаква представа за времето, забрави всичките си грижи. Това, което имаше значение за нея сега, бе да помогне на старата индианка, детето да се роди живо и здраво.

Някъде към полунощ чу, че някой чука на вратата.

— Албина! Албина! Тук ли си?

— Ловецо! — Албина оправи косата си. Бяха минали часове, откакто не бе мислила за него.

— Албина!

— Тръгвай, тръгвай със съпруга си — заповяда й старата жена. — Ще оставим момичето да си почине.

— Само минутка! — Албина помогна на момичето да седне на стола и отиде до вратата. Отвори я и излезе навън, като се облегна на стената.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Полудях, докато те намеря.

Албина избърса челото си с ръка. Бе изтощена и изплашена за момичето.

— Съжалявам — измърмори тя. — Нямаше време. Тук едно малко момиче ражда. Тази — която — стои — здраво имаше нужда от помощта ми. Какво можех да направя?

— Можеше да ми кажеш къде си.

Албина се усмихна. В мрака на коридора едва различаваше линиите на лицето му. Той наистина я търсеше. Наистина се безпокоеше за нея. Тя се протегна и погали наболата му брада.

— Извини ме — прошепна тя.

Той сложи ръката си върху нейната.

— Албина, трябва да тръгвам.

— Кейн?

Той кимна.

— Знам къде е. Ще вървя по следите му. Но трябва да тръгна сега.

Албина се обърна към затворената врата. Чуваше бърборенето на Тази — която — стои — здраво. Албина погледна отново към Ловеца.

— Не мога да тръгна сега.

— Не мога да чакам.

Тя го погледна разкъсвана от нерешителност.

— Не мога да тръгна — каза накрая. — Трябва да остана тук. Не мога да оставя Сара сега. Може и да умре, Ловецо.

Той взе ръцете й, като въздъхна.

— Звучи разумно — мислеше гой на глас. — Разумно е, а освен това тук си на сигурно място, въпреки че…

Тя се засмя.

— Преди искаше да ме оставиш във форт Потърс, а сега не искаш.

— Страхувам се при мисълта, че няма да те виждам.

— Ще бъда тук. Тази — която — стои — здраво е много мила към мен. Сара има нужда от мен. Те и двете имат нужда от мен.

Ловеца я хвана през кръста и я притисна към себе си. Целуна я по шията.

— Като че ли нямаме друг избор — прошепна той в ухото й. — Тръгвам с Йън и ще се върна да те взема.

Албина допря бузата си до гърдите му и усети как те се надигат от дишането му. Той наистина не искаше да я оставя. Мускулите му бяха напрегнати, гласът — нетърпелив.

Изведнъж, като че ли поразена от мълния, тя разбра, че е влюбена в Ловеца. Това не бе само заслепение. Не бе само едно детско влечение. Не беше дори и отчаяното желание да я люби. Не се интересуваше от миналото му или от това кой бе в действителност. Тя го обичаше. Бе готова да му каже, но не го направи. Боеше се да го признае. Той зарови лице в косата й.

— Ще го убия и след това ще се върна при теб, мила. Ще те направя щастлива за това, че си ми жена.

Тя се усмихна.

— Не исках да тръгваш. Бях решила, че ще прекараме заедно една нощ. — Не знаеше какво я прави толкова, смела. Може би изтощението. Или може би откритието, че му се радва като на съпруг.

Той се засмя и докосна устните й.

— Трябва да призная, че и аз мислих за същото.

Дрезгавият му глас и топлият му дъх я замаяха. Толкова приятно бе, че този мъж я желаеше. Тя се изправи на пръсти и го целуна, не както жена целува за сбогом, а като любовница до следващия път…

Ловеца изпъшка и зарови пръсти в косата й. Притисна я към студените и груби дъски в коридора. Албина се долепи здраво към него, притискаше гърди до неговите и впиваше устни неговите. Езикът й докосна горната му устна, след това го целуна продължително, отчаяна, че не са едно цяло.

— Обещай ми, че ще внимаваш — прошепна Албина с дрезгав глас. Съзнаваше, че този път желанието й щеше да остане неудовлетворено. — Обещай ми!

Ловеца погали едната й гърда.

— Обещай ми, Ловецо — повтори тя настойчиво.

— Обещавам. Без геройски постъпки. Без рискове. Ще намеря Кейн, ще го убия и това ще бъде всичко.

Тя притисна устни към неговите за последен път, защото знаеше, че трябва да се връща при Сара. Знаеше, че и Ловеца трябва да тръгва.

— Ще те чакам тук.

Ловеца се отдръпна от нея.

— Оставих пушката в стаята ти. Също така барут и амуниции. Тук има само няколко войници. През това време от годината фортът е пълен с жени, деца и старци, които търсят топло и сухо място за през зимата. Лейтенантът ме увери, че ще си на сигурно място. Сезонът на нападенията на мохауките е минал. Те са се прибрали по селищата си, за да отпразнуват събирането на реколтата и да се укрепят за през зимата. Ако имаш нужда от нещо, кажи на лейтенанта.

Тя кимна с глава, докосвайки с ръка устните си, които все още пазеха вкуса на страстната му целувка.

— Тръгвай. Не се безпокой за мен. — Докосна широките му гърди с ръка, като се страхуваше да го види, че тръгва. — Ще се видим, когато се върнеш.

Той хвана брадичката й и за миг се взря в очите й, след това я пусна и тръгна. Албина стоеше отвън, докато звукът от тежките му стъпки заглъхна, и след това се върна в стаята при родилката.

 

 

— Той ме търси, така ли? — Капитан Йън Кейн избухна в смях. — Шегуваш ли се?

— Не, сър. — Чарлз Матъл поклати глава. — Чух го да казва това във форт Потърс.

Кейн извади пура и я запали от пламъците на огнището. Миризмата на снега се чувстваше във въздуха. Беше неспокоен.

— Кога бе това?

— Преди три дни, сър.

— Преди три дни! — Той ритна едно дърво, което се подаваше от огъня. Наоколо се пръснаха искри. — Защо, по дяволите, не ме намери по-рано? Казах ти, че ако чуеш нещо, трябва да ми съобщиш.

Младият мъж започна да се оправдава.

— Аз… аз, сър. Щом тръгнаха, веднага дойдох. — Той преглътна. — Страхувах се да тръгна през нощта, когато дойдоха, за да не събудя подозренията им.

Думите на Матъл направиха впечатление на Кейн.

— Те? Кои те? Той все още ли е с онази жена?

Матъл кимна с глава.

— Тя е с него и някакъв индианец, облечен в европейски дрехи.

— Разкажи ми за нея. Така ли е красива, както ми каза Гарвана? — Погледът на Кейн се зарея в тъмнината. Бе готов да се закълне, че чува някакъв шум в храстите извън светлината на огъня, който ги пазеше от вълци. След миг продължи разговора, като помисли, че сигурно му се е сторило. — Заслужава ли човек да мисли за нея?

Матъл кимна с глава.

— Тъмна коса. Черни очи. Поразяващи. Но, капитане, има един проблем.

— Проблем? За какво, по дяволите, дрънкаш? Казвай!

Младежът гледаше съсредоточено ботушите си.

— Той се ожени за нея.

— Ожени се за нея? — Кейн се намръщи. — Кой се ожени за нея? Говориш несвързани неща.

— Червената брада. Наричат го Ловеца. Ожениха се през нощта, когато бяха във форта. Така говореха на сутринта. Имало някакъв свещеник, който ги венчал посред нощ. Венчал ги почти голи. Така говореха момчетата във форта.

Кейн изкриви пурата в устата и се загледа с празен поглед в огъня.

— Не може да се ожени за нея, тя е моя — каза той повече на себе си, отколкото на войника. — Платил съм за нея.

— Да, сър. Зная това. Става дума за…

Кейн внезапно се обърна и погледна към сенките извън осветеното от огъня пространство. Момчето се сепна уплашено.

— Часовой! — изкрещя Кейн, като почувства, че косата му се изправя. — Някой наблюдава ли?

— Да, сър — чу се от тъмнината.

— Просто реших да разбера дали си на поста си и дали не мечтаеш за твоята мокра слугиня — отговори Кейн.

— Да, сър! Не сър! Буден съм.

— Има ли нещо там? Чу ли нещо?

— Само вятъра, сър.

Кейн погледна отново Матъл, като не искаше да показва, че го е страх.

— И така, какво казваш? Имаше и още нещо.

— Да… сър. Той… Ловеца разпитваше за вас.

— За мен? — Кейн погледна отново Матъл. — Поласкан съм. И какво питаше за мен?

— Искаше да знае дали са ви виждали.

— Защо?

— Не зная, сър. Не каза защо. Само зададе няколко въпроса, докато играеше на карти. Той бе на друга маса, затова ми беше трудно да го чуя. Трябваше да внимавам да не ме заподозрат. Нали така ми казахте.

Кейн извади пурата от устата си и замислено я завъртя в пръстите си.

— Значи Ловеца ме търси, така ли? — Той се усмихна. — Тръгнал е към Нониак, така ли?

— Да, сър. Така предполагам. В тази посока го изпратиха момчетата от форта.

— И водеше жената със себе си? Сигурен си в това, нали?

— Да, сър. Видях ги със собствените си очи, когато напускаха. Той, жената и индианецът, който си въобразява, че е джентълмен.

Кейн захвърли угарката от пурата в огъня и стана. В палатката му го чакаше мека и свежа плът. Почувства нужда от нея.

— Отлично — промърмори той, като освободи Матъл. — Отлично.

 

 

— Ловецо, смяташ ли, че трябва да тичаме? — Йън се задъхваше. Спря и се приведе като притискаше длани към бедрата си. — Сигурно не мислиш, че Кейн и неговите хора тичат из гората като ирокези.

Ловеца спря по средата на пътеката и се обърна към своя спътник. Само по потта на челото му можеше да се разбере, че вървяха твърде бързо. Той погледна яркото слънце, което се издигаше на изток, за да разтопи снега, който бе навалял през нощта.

— Нещо си се размекнал от това пътуване с жена — подразни го той.

— Албина! Ха! Тя е толкова лоша, колкото си и ти. Когато ви хрумне нещо, никой не може да ви го избие от главата. — Йън тръгна към Ловеца, като смъкна от рамото си кожения мех, за да отпие. — Всеки от вас може да убие човек, ако му позволите. — Той поклати глава. — О, мили Боже, какво ли не бих дал за една карета и двама лакеи.

Ловеца се захили, грабна меха от ръцете на Йън и отпи една яка глътка. Йън се намръщи и скръсти ръце на гърдите си.

— И още нещо, как може на човек да му е топло без капка алкохол в кръвта. Не мисля, че си излял последната глътка на земята.

— Искам да си трезв, когато намерим Кейн. Не знам колко души пътуват с него. Може би са войници, може би мохауки. А може и едното, и другото.

Йън грабна отново меха с вода.

— Ще ги убием ли всичките?

— Само ако се наложи. Ако ми предадат Кейн, ще ги оставя живи.

Йън въздъхна шумно.

— Дано се случи така.

— Достатъчно почивка. — Ловеца отново преметна лъка на рамото си и тръгна надолу по пътеката. — Хайде да се размърдаме. Безпокоя се за Албина. Не исках да я оставям сама.

— Чуй се само какво говориш! Като че ли си влюбен, съпруже! — Йън изтича, за да го настигне. — Все още не мога да повярвам, че се ожени за тази жена. Виждам, че си мъж със съвест. Оценявам това. Разбирам, че се чувстваш зле от това, че я заряза на партито за годежа. — Той направи гримаса. — Но, за Бога, трябваше ли да се ожениш за нея? Имам предвид, това е за цял живот, докато си жив. — Той сви рамене.

Ловеца стрелна Йън с поглед. Не намираше нищо остроумно в думите му.

— Доколкото си спомням, ти бе този, който преди не повече от месец ми каза, че трябва да си намеря съпруга англичанка и да се прибера при баща си.

— Съпруга, да, но не и Албина Ламберт! Къде ти е умът, човече? Съпругата трябва да бъде жена, която лесно се управлява, с която лесно се борави. Една съпруга трябва да се запложда веднъж в годината и да се праща в провинцията, за да роди там детето си. — Йън се сгуши в черната кожа. — Съмнявам се, че ще можеш лесно да манипулираш твоята лейди Албина. Мисля, че съм напълно прав. Тя щеше да бъде много по-добра курва, отколкото съпруга.

Ловеца блъсна силно Йън.

— Затваряй си устата. Тя е моя съпруга и не можеш да говориш по този начин за нея. В противен случай ще ти отрежа езика.

Без да се страхува от нищо, Йън продължи.

— Това, което искам да знам, е кога ще й кажеш кой си? Може би, преди да видим белите скали на Дувър.

Ловеца се намръщи.

— Не съм казал нищо за връщане в Англия. Може би имам намерение да остана тук и да отгледам синовете си в колониите.

— И лейди Албина да носи дрехи от еленови кожи и да спи в индианска колиба, така ли? — Йън се удари по бедрото, като се кикотеше.

Ловеца се засмя. Беше абсурдно да очаква от Албина да прекара останалата част от живота си тук, в колониите. Наистина, миналата нощ, когато се венчаха, те не говореха за бъдещето. Никога не бе мислил, че трябва да се върне в Англия. Това, което имаше значение онази нощ, бе само Алби, мисълта да я притежава, да я притежава изцяло, като съпруг и любовник.

— Чакам — каза Йън — кога ще й кажеш, че ти си онзи мерзавец, който я изостави пред олтара.

— Винаги драматизираш нещата. — Ловеца грабна една пръчка от земята и я хвърли в храстите. — Просто трябва да намеря подходящ момент. Когато й обясня обстоятелствата, тя ще разбере.

Ловеца искаше да каже нещо язвително, но шумът в храстите го накара да млъкне. Йън замръзна. Той също беше чул нещо. За миг двамата мъже останаха напълно неподвижни, ослушваха се, чакаха с ръце върху оръжието.

Отново се чу шум. Някой въздишаше.

Йън посочи към гъсталаците, откъдето идваше шумът. Ловеца измъкна ножа си от колана и предпазливо тръгна по пътеката.

Йън свали пушката си от рамото, като се целеше внимателно в посоката, откъдето се бе разнесъл шумът, докато Ловеца се приближаваше бавно напред.

Той се движеше безшумно по пътеката. Разтвори с внезапно движение на ръката един избуял шипков храст, като държеше високо ножа си. Изведнъж пусна ножа и изруга тихо.

Видя, че на земята лежеше един стар мъж от племето шоуни, както личеше от скъсаните дрехи и външността му. Той просто умираше.

Мъжът изви главата си към Ловеца, на мястото на очите му зееха кървави дупки.

— Убий ме, моля те, за да свърши всичко.

— Не се бой, всичко е наред — успокои го Ловеца на неговия език. Той постави отново ножа на колана си. — Не съм ти враг.

Старият мъж се свлече съвсем на земята, очевидно загубил всички сили.

— Кой си? Кой си ти, който ми говориш?

Ловеца си проправи път през храста и се наведе.

— Аз съм Ловеца на шоуните — каза той, като хвана треперещата ръка на стария човек.

— Бял човек?

— Само по кожа, но не и по сърце — отговори чистосърдечно Ловеца. — Кажи ми кой те обезобрази така? Кой? — попита той разярено.

Мъжът поклати глава.

— Не знам. Нападнаха ме в гръб. Моите племенници ме водеха, за да видя майка им. Не носехме никакви оръжия. Просто се движехме.

— Тези хора червенокожи ли бяха или бели?

— Не знам. Всичко стана толкова бързо. — Старият човек стисна здраво ръката на Ловеца. — Това, което знам, е, че чух вик на мохаук.

— Йън! Помогни ми!

Йън бързо се приближи.

— О, Исусе — извика той, когато видя стария мъж.

Старецът отново се сви, когато чу гласа на Йън.

— Не се бой — каза Йън на езика на шоуните. — Няма да ти направя нищо лошо. — Той се протегна, за да помогне на Ловеца да вдигнат човека.

Старецът погледна с невиждащи очи.

— Ти си един от нас — промърмори възбудено той. — Не си бял човек.

Йън погледна Ловеца и след това отново индианеца.

— Истина е. Аз съм от племето на вълците на шоуните. — Той млъкна, като търсеше точните думи. — Моята майка… моята майка е Тази-която-шепти-на-вятъра от племето на вълците.

Ловеца вдигна поглед към Йън, като леко се усмихна. За първи Йън говореше за майка си.

— Нека да го изведем на открито и да се опитаме да му помогнем.

Старецът изглеждаше зле. Освен че бе загубил зрението си, той имаше още много рани от пробождания с нож. Част от скалпа му бе снет. Плътта му бе студена, костите му неподвижни. Чудо бе, че е още жив.

— Кога стана това, храбри воине? — попита Ловеца.

Мъжът наведе глава.

— Не съм храбър. Не можах да спася племенниците си. Не заслужавам думите ти. Наричат ме Джоузеф Трите Одеяла. Моите хора, това, което е останало от тях, живеят на брега на Мисикек.

Ловеца и Йън внимателно пренесоха Джоузеф и го поставиха върху листата.

— Преди колко време се случи всичко това? — настояваше Йън.

— Мисля, че преди две нощи. — Джоузеф поклати объркано глава. — Старият мъж не е сигурен.

— И ти си лежал тук два дни? — попита Йън. Той свали наметалото си, сгъна го и го постави под главата на Джоузеф. — Сигурен ли си?

Старият мъж кимна.

— На два пъти слънцето майка изгрява и на два пъти залязва. Помолих се на великия Маниту да ми вземе душата, но той не пожела. — Гласът му секна. — Не пожела.

— Къде са твоите племенници? — Ловеца се огледа.

— Не знам — отговори Джоузеф. — Аз пълзях. Исках да се скрия, докато те тръгнат, и след това щях да отида да им помогна. — Сълзи закапаха от дупките на очите по окървавените му бузи. — Но този глупав стар мъж загуби пътя си.

Йън смъкна торбата от гърба си и започна да рови в нея. Намери една ленена кърпа, скъса едно парче и направи превръзка около очите на стария мъж, за да не кацат насекоми върху раните му. След това предложи на стареца вода. Той отпи малко и после отново легна по гръб. Нямаше сили да говори.

Ловеца стоеше изправен с ръце, поставени на хълбоците.

— Йън — каза тихо той.

Йън се опита да стане, но Джоузеф го хвана за ръката.

— Не ме оставяйте — каза той едва — едва. — Не оставяй този стар мъж да умре сам, Йън, от племето на костенурката, син на Тази-която-шепти-на-вятъра.

— Няма да те оставя — закле се Йън, като се учудваше колко лесно разбираше езика на шоуните. — Ще остана тук. Просто трябва да поговоря с приятеля си. — Той стисна ръката на Джоузеф и след това я пусна. Тръгна към Ловеца, който споеше настрани.

— Един от нас трябва да потърси помощ. Той може би идва от селището, което е на северния бряг на Мисикек.

— Не можем ли да го носим?

Ловеца погледна Джоузеф и след това отново Йън.

— Няма да издържи. По-добре е да отидем за помощ.

— Той и без това няма да издържи.

— Не — отговори Ловеца, като усети голямата загриженост на Йън за стария човек. — Но поне ще умре в ръцете на някого, когото познава.

— Съмнявам се, че ще издържи до вечерта, Ловецо.

Ловеца сви рамене.

— Тогава някой трябва да дойде, за да прибере тялото. Това е всичко, което можем да направим.

Йън погледна внимателно Ловеца.

— И какво ще стане с Кейн? Ще отидеш да търсиш семейството на този човек, а капитанът през това време може да избяга.

Ловеца сви рамене.

— Копелето може и да почака, нали? — въздъхна той. — Ти ще останеш тук с Джоузеф. Селото му не е на повече от половин ден път. Ще бъда там до падането на нощта. Ще намеря близките на Джоузеф, след това ще мина по реката с лодка, ще стигна Нониак и ще мина през форта, за да взема Албина. Можем да се срещнем във форта.

Йън кимна.

— Ще го преместя от пътеката. Ще намеря телата на племенниците му. Сигурно са някъде наблизо. Колко ли време е пълзял?

— Достатъчно дълго. — Ловеца срещна погледна на Йън. — Учудваш ме, приятелю, с тази твоя грижа за един непознат.

Йън отмести поглед настрани.

— Е, добре. Само не повтаряй едно и също. Репутацията ми ще бъде накърнена.

Ловеца видя как Йън се върна при Джоузеф и коленичи. Той обясни на Джо, че Ловеца ще отиде за помощ, след което старият индианец му назова името на селото си. Изглеждаше благодарен, че неговите хора щяха да дойдат.

Ловеца смъкна багажа си. Без него щеше да се движи по-бързо. Само с лък и стрели на гърба и кожената торба с вода, преметната върху рамото си, той започна да тича на запад. Знаеше, че трябва да направи това за стария човек, когото не познаваше. Бе редно да го направи. Искаше да стигне селото на индианеца и след това да се върне във форт Нониак колкото се може по-бързо. Не искаше да оставя Албина сама. Трябваше да стигне при нея. И вече никога нямаше да я оставя сама.