Колийн Фолкнър
Албина (16)

Глава 15

Албина самоуверено отметна завивките и разголи гърдите си, когато Ловеца влезе в стаята, където бяха прекарали една любовна нощ. Тази нощ бе магическа, нощ, която щеше да помни през целия си живот. Но когато светлината се промъкна през малките, груби прозорци, тя се замисли за бъдещето си с Ловеца. Медният пръстен върху ръката й блестеше на светлината. Тя погледна Ловеца, като се опитваше да бъде спокойна.

— Съжалявам, че те събудих, мила.

— Не си. Вече се бях събудила. — Тя се усмихна колебливо. — Знаех, че трябваше да сляза за закуска с теб, но реших малко да си полежа.

Той седна на ръба на леглото и хвана края на завивката, придърпа го леко и тя му позволи да я развие съвсем. Тогава Ловеца се наведе, целуна вдлъбнатината между гърдите й и я погледна.

— Бих искал да останеш тук още няколко дни.

Тя сви голите си крака и коленичи.

— Без теб? — Дръпна завивката, за да се покрие. Не можеше да мисли, докато той я гледаше и я докосваше. — Няма да го направя.

— Албина…

— Няма защо да говорим. До тук съм била с теб. Няма да те оставя. Още повече тук, при войниците. Отиваш на север и аз ще дойда с теб.

Той извърна глава.

— Няма да ходя на север.

Тя го погледна учудено.

— Какво искаш да кажеш? Не разбирам. Нали преследваше убиеца на Смеещия се Дъжд?

Ловеца стана от леглото. Започна да крачи из стаята.

— Да, търся го. Сега той има и име. Капитан Йън Кейн.

— Може би дори знаеш къде се намира?

Тя го погледна. Докато говореше, той крачеше с големи крачки напред-назад из стаята.

— Знам нещо. Изглежда, че…

Тъй като той не довърши изречението, тя стана, като повлече завивките след себе си.

— Какво? Какво искаш да кажеш? — Тя постави ръката си върху рамото му, като го накара да спре и да я погледне. — Кажи ми.

— Изглежда, че Гарвана е казал истината. Капитанът може би те търси. — Той спря. — Мисля, че той е човекът, който е убил Смеещия се Дъжд.

— Той е Синьо-зеленото Око?

— Да.

Изведнъж и двамата млъкнаха. Албина усети смразяващия студ на страха. За момент помисли, че за нея ще бъде по-добре да остане тук. Но сега Ловеца бе неин съпруг. Те бяха едно цяло. Ако трябваше дори и да се бият, трябваше да бъдат заедно. Трябваше да бъде с него и когато той щеше да намери убиеца на първата си жена. Само по този начин, двамата щяха да бъдат спокойни. Бе сигурна в това.

Тя галеше ръката му по начин, който го успокояваше. Ловеца бе вече облечен в еленови кожи и мокасини. Косата му бе сресана назад и прибрана на плитка с кожена панделка. Едно орлово перо се подаваше от косата му.

— Не мога да остана тук, Ловецо.

— Защо не? Джошуа ще се грижи за теб. Никой няма да посмее да те докосне. Не и сега, когато си моя жена. Можеш да си починеш няколко дни. Когато Кейн умре, ще дойда да те взема. Можем да отидем в Анаполис заедно. — Той се опита да я развесели. — Ще ме представиш на семейството си.

Тя поклати глава. Върху лицето му прозираше безпокойството за нея. Тя искаше да го успокои, да премахне болката му. Но знаеше, че не може. Ако Ловеца търсеше опасността заради нея, заради Смеещия се Дъжд, Албина знаеше, че трябва да бъде до него.

Внезапно взе решение, пусна завивката да падне на земята и остана гола. Взе кожената си туника и мокасините и започна да се облича.

— Ще бъда готова до пет минути. Йън приготви ли катъра?

Ловеца я погледна и грабна завивките от пода.

— Казах ти, че няма да тръгнеш.

Той почти й изкрещя. Тя говореше спокойно, но думите й бяха твърди.

— А аз казвам, че ще дойда.

Той хвърли завивката върху леглото.

— Ти си моя жена и ще правиш това, което ти нареждам.

Тя сложи мокасините си и започна да ги завързва с резки движения.

— Какво от това, че съм ти жена! Ти не му чу, като те молих снощи, нали? Може да сме женени, но никога не съм се съгласявала да ти се подчинявам. Ти ме искаше за жена, имаш ме. Но ме приеми такава, каквато съм. Никога няма да позволя другиму да ме контролира, било то баща ми, Гарвана, или дори ти. — Тя затегна здраво кожените върви. Даде му време да размисли. Когато заговори отново, всичко бе вече решено. — Ще се видим навън на двора. Не забравяй да платиш на отчето.

— Мога да те затворя в тази стая — заплаши я Ловеца.

— Можеш да ме затвориш. Но ако имаш малко мозък, няма да го направиш. — Бе стъпила с десния си крак върху стола, докато оправяше кожените връзки.

— Искам само да бъдеш на сигурно място — каза той накрая. — Разбираш ли? — Тъй като Албина не отговори, той продължи. — Този човек уби Смеещия се Дъжд — Ловеца докосна гърдите си. — Моя е грешката, че тя е мъртва. Не можах да я опазя от този звяр. Не можах…

— Разбирам какво казваш. Разбирам и как се чувстваш. Но трябва да знаеш, че ако този капитан Кейн наистина ме търси, аз ще съм в сигурност само с теб. — Тя отново погледна мокасините си. — В момента ти си човекът, който най-много държи на живота ми.

Ловеца я погледна ядосано. Тя бе права. По дяволите, тя наистина бе права! Тръгна бавно към вратата.

— Пет минути, жено. — Разпери ръката си и показа петте си пръстта. — След пет минути няма да съм тук.

Вратата се затвори след него. Албина остана, за да се облече бързо.

— Разбираш ли, че нашият приятел ни води на лов за диви гъски? — попита Йън Албина, като вдигна един боров клон, за да може тя да мине.

Както водеше катъра през гъстите храсталаци, тя погледна Ловеца, който вървеше на десетина ярда пред тях. Бе навел глава и размишляваше.

Безпокоеше се за него. Откакто бяха напуснали форт Потърс преди два дни и се насочиха към Чесапийк, той мълчеше и говореше само когато го питаха нещо. Отнасяше се крайно внимателно към Албина, но не я търсеше за любов. Чувството, което бе преживяла през онази любовна нощ, бе изчезнало. Въпреки че милото отношение я радваше, Албина започна да мисли, че повече й допада грубостта му. Именно така бе познала страстта му. Искаше отново да изживее с него всичко това.

— Чу ли скаута вчера — отговори му Албина. — Той каза, че капитан Кейн е тръгнал за форта на река Нониак. Ловеца смята, че там ще можем да го настигнем.

Йън изпъшка.

— Не знам как се чувстваш, мила, но на мен ми писна това отмъщение. С тези мои крака прекосих половината континент, и то за какво? Ако убием този копелдак, това няма да върне Смеещия се Дъжд. Той вече има друга жена. — Той посочи към Ловеца. — Ще има положение, ако се върне в Лондон. Защо не забрави миналото и не погледне към бъдещето?

Албина се изкушаваше да попита Йън кой всъщност е този човек, който бе неин съпруг, но не го направи. Можеше да разбере това от самия Ловец. Той ще й каже.

Тя погледна Йън.

— Не е така лесно, и ти много добре го знаеш. — Въпреки че бе изтощена, тя продължаваше да се влачи напред. Знаеше, че трябва да следва темпото на Ловеца, защото в противен случай щеше да я изостави. — Понякога не можеш да започнеш нов живот, докато не си приключил със стария. — Тя спря. — Ако Ловеца не го спре, кой ще го направи? Колко още жени, бели и цветнокожи, ще бъдат отвлечени от домовете им и продадени. Колко са жените, които по-скоро ще умрат, отколкото ще позволят да бъдат хванати като Смеещия се Дъжд?

— Смеещия се Дъжд? — Йън въздъхна и поклати глава. — Любопитен съм да узная дали поне малко не изпитваш ревност към тази негова фикс идея? Сега ти си негова жена. Той трябва да се грижи за теб. Ти си жива.

Албина спря да почине. Тя сложи дланта си върху гърдите на Йън.

— Просто почакай за минута! Ловеца искаше да ме остави във форт Потърс, където мислеше, че ще съм на сигурно място. Аз отказах. — Тя тръгна отново, като следеше Ловеца с поглед. — Идвам по собствен избор. Помни това. Аз съм отговорна, ако се случи нещо с мен.

— Боже господи! Не бе необходимо толкова да се палиш! — Йън стъпи върху едно паднало дърво и избърза, за да върви в крак с нея и катъра.

— Говориш като него.

Албина се обърна, за да отговори, но с ъгълчетата на очите си видя, че Ловеца бе спрял по средата на пътеката. Тя веднага се наведе. Друг път би говорила, би го питала, но сега остана безмълвна.

За минута — две и тримата останаха в пълно мълчание, като слушаха звуците в гората. Над тях прелетя ято гъски. Техните крясъци огласиха гората.

След това Ловеца се върна при Албина.

— Стойте тук. Йън, зареди пушката. Стреляй по всеки, който се приближи. След това разпитвай.

— Къде отиваш? — прошепна тя, като докосна зимната му наметка. Въздухът бе студен и дъхът й замръзваше. Господи, искаше да го докосне. Искаше и той да я пожелае.

— Ние сме много близо до река Нониак, където се намира фортът. Дели ни може би само миля, най-много две. Ще намеря реката и ще тръгна нагоре. Ще се върна веднага щом разбера, че няма опасност. Този форт е известен с това, че войниците не могат да го задържат. Намира се на пътя север — юг, който мохауките завзеха. Нападат го поне два пъти в годината. Преди известно време го държаха в продължение на цялата зима. — Той я погледна. — Винаги, когато го превземат, убиват всеки мъж, жена или дете.

Тя кимна.

— Ще те чакаме тук. Дай и на мен една пушка.

Той я стрелна с очи.

— Знаеш ли как да стреляш с нея?

— Зареди я. Знам как се натиска спусъкът. Само ще чакам, ако някой се приближи, за да бъда сигурна, че ще го улуча.

За момент Ловеца се поколеба, но след това започна да търси в багажа. Извади една пушка с инкрустирана цев. Зареди я и подаде на Албина.

— Ето ти, щом искаш. Само дърпаш спусъка.

Тя се усмихна и след това се надигна на пръсти, за да го целуне.

— Пази се — промълви тя. Погледите им се срещнаха. Липсваше й обицата на ухото му, но се радваше, че я носи на пръстта си. — Обещай ми — прошепна тя.

— Обещавам — отговори той.

В продължение на два часа Йън и Албина чакаха на пътеката завръщането на Ловеца. Те се бяха сгушили под една смрадлика, за да се топлят, и разговаряха.

Йън й каза, че е направила грешка, като се е омъжила за Ловеца. Каза й, че нищо хубаво няма да излезе от тази работа. Трябвало е да се съгласи с неговото предложение. Сега можеха да бъдат в Лондон. Тя му каза да си затвори устата, защото в противен случай ще изпразни пушката в него.

Точно когато слънцето започна да залязва, Албина чу вик на яребица. Това бе сигналът на Ловеца. Той приближаваше към тях. Албина стана и го зачака на завоя на пътеката.

— Там ли е? Намери ли го?

— Не е там, но е бил там през деня.

— Очакват ли го да се върне? — Йън остави пушката върху мулето и посегна към шишето уиски, което беше купил от форт Потърс.

— Не, не мисля. Изгонили са го.

— Изгонили са го? Не разбирам. — Албина загърна по-плътно наметалото си. — Защо не са го арестували? Не е правилно, че нашето правителство разрешава на един човек да продължава да…

— Албина — каза Ловеца нежно, — това, което е редно, невинаги се прави. Очевидно няма заповед за неговото арестуване. Но всеки трябва да знае какво върши той. Затова и командуващият този форт го е отпратил, но той няма юридическото право да го арестува.

— И защо не?

— Той е някакво величие. Това е всичко, което знам. Не питах повече. Не исках да ставам подозрителен. Не искам никой да знае защо съм тук. Трябва да се пипа много внимателно. Искам да съм сигурен, че съм намерил човека, когото търся. Убиецът на Смеещия се Дъжд ще умре, но не трябва да допускам грешки. Не искам да убивам невинни. Премного кръв е имало в тази страна. — Той хвана поводите на катъра.

— И така, ние тръгваме към форта.

— Да. Ще прекараме нощта там, за да не будим подозрение. Ще разбера точно къде е отишъл този мръсник и след това двамата с Йън ще сложим край на цялата тази история.

Албина вървеше до съпруга си, когато поеха към река Нониак. Слънцето бе започнало да залязва и задуха хапещ, студен вятър. Зимата пристигаше бързо в Тайдуогър. Тя помисли за един топъл огън и меко легло за нея и Ловеца. Не бяха се любили след първата си брачна нощ и затова нетърпеливо го желаеше.

Пристигнаха във форта, който много приличаше на форт Потърс, точно когато слънцето залязваше над върховете на дърветата. Единствената разлика между форт Потърс и този на река Нониак бе, че последният беше по-малък и дървените стени наоколо по-високи. Навсякъде се виждаха белези от предишните нападения на индианците. Една от стените бе белязана от куршуми, друга бе частично изгоряла и отново издигната. От един от ъглите стърчеше стрела с пера, насочена нагоре, като символ на оцеляването.

Албина хвана Ловеца за ръката.

Той я стисна.

— Почти всичко е свършено — каза й той, когато минаваха през масивната врата от дървени греди, която се затвори след тях. — След няколко дни ще дойде и наш ред, Алби, кълна ти се.

Тримата бяха посрещнати от един офицер с нисък ранг, който заместваше отсъстващия капитан. Тъмнокосият лейтенант Уинслоу беше приятен, но мълчалив човек. Ловеца му зададе няколко въпроса за форта и за опасностите, които ги грозят. Войникът отговаряше, но с половин уста. Той повече се интересуваше от това дали ще се върне обратно в Анаполис по Коледа, отколкото от защитата на форта от нападатели, както и от цивилните, които живееха в него.

Албина бе придружена до единствената гостна стая във форта. Ловеца бързо я целуна по бузата и обеща да се върне по-късно. Той последва един от войниците с червена униформа до помещението, където щеше да остане Йън. Ловеца й каза, че ще поиграе малко карти и ще се опита да получи някаква информация. Предупреди я да заключи вратата и да не се среща с никого. Възможно бе капитан Кейн да е оставил някой от своите хора.

Не бе минал и половин час, когато Албина чу драскане по вратата.

— Да? — извика тя, като стана от твърдото легло. — Кой е?

— Храна — отговори един глас с акцент. — За госпожата.

Албина предпазливо вдигна желязното резе и погледна през отвора на вратата.

Видя една измършавяла индианка с чиния и кана в ръка.

— Храна за госпожата — повтори тя.

Дори и през отвора Албина успя да усети приятния аромат на супа от сърнешко месо.

— За мен ли? — Тя отвори широко вратата. — Благодаря ти.

Старата жена поклати посребрената си коса.

— Твоят мъж, Ловеца на шоуните, ми каза да дойда. Нося ти храна. Ще стопля стаята.

Албина я наблюдаваше как слага чинията и каната на единствената маса в голата стая.

— Ти познаваш ли моя съпруг?

Тя сплете ръце и ги сложи на лявата си гърда.

— Ловеца на шоуните беше женен за моята… — Албина кимна с глава и жената затвори очи, като търсеше точните думи. — Брат… дъщеря.

— Дъщерята на твоя брат? Смеещия се Дъжд е твоя племенница?

Старата жена кимна с глава, като вдигна предупредително показалец.

— Не е хубаво да се изричат имената на умрелите.

— О, съжалявам. — Албина седна в ъгъла на леглото си. — Но ти си от племето Делауер?

— Аз съм Лени Ленап, както англичаните наричат Делауер.

— Седни с мен за малко. Старата жена поклати глава.

— Моля те — настоя Албина. — Иска ми се да поговоря с някоя жена.

Когато видя, че жената прие поканата й, Албина я покани отново при себе си.

— Изглеждаш уморена. Моля те седни за момент.

Старата жена кимна и седна на леглото. Беше прегърбена от годините тежка работа и лоша храна.

— Болят я кокалите тази стара жена. Това е истината. Едно момиче ще ражда тази нощ. Тази стара жена трябва да помогне на момичето.

— Някое момиче ще ражда във форта, така ли?

Старата жена кимна тъжно с глава.

— Едно малко момиче. Твърде е малко за това. — Тя вдигна ръце към небето. — Но това, което Маниту ни дава, трябва да се приеме.

Странно привлечена от тази индианка, която познаваше отскоро, Албина гледаше набръчканото й лице. Очевидно тази жена някога е била много красива.

— Как се казваш? — попита я тя. — Как те наричат хората?

— О, моите хора. Те са мъртви. Нямам близки. Живея тук, защото нямам синове, които да се грижат за мен. Тук войниците ме хранят и носят дърва за огъня ми. Грижа се за жените им и за малките им деца. — Тя погледна разсеяно и леко се усмихна. — Но някога Лени Ленап ме наричаха. — Тя въздъхна, като търсеше английските думи, след това стисна юмрук. — Те ме наричаха Тази — която — стои — здраво. — Усмихна се при спомена, след това сви рамене, усмивката й изчезна. — Сега ме наричат старата Екуава, ако изобщо ми казват името.

Тя стана и тръгна бавно към вратата.

— Не знам много как се ражда, но ако имаш нужда, извикай ме.

Старата жена кимна и излезе навън. След двайсет минути Тази — която — стои — здраво почука отново на вратата на Албина.

— Ела — извика тя през полуотворената врата. — Ела, жено на Ловеца. Старата жена има нужда от теб.

Албина отвори широко вратата.

— Случило ли се е нещо? Роди ли момичето? Индианката кимна с глава. Лицето й бе покрито с капчици пот.

— Бебето не може да излезе. Имам нужда от помощ. — Тя хвана ръцете на Албина и обърна дланите й, като ги разглеждаше внимателно. След малко кимна и пусна ръцете й. — Да, силни ръце. Добро сърце. Можеш да помогнеш на старата жена и на това момиче, което ще стане майка.

Индианката се обърна рязко и тръгна по тъмния коридор.

Албина се загърна с наметалото си от заешка кожа. Знаеше, че трябва да намери Ловеца и да му каже къде е, но като видя лицето на старата жена, разбра, че няма време за това.

— Не знам нищо за това — каза тя, като следваше старата индианка.

За жена, която е стара и болна, индианката вървеше твърде бързо.

— Няма значение. Просто имам нужда от някой да ми помогне.