Колийн Фолкнър
Албина (10)

Глава 9

Вибрациите от глухите удари на барабаните на шоуните разклатиха земята под краката на Албина. Този звук бе съвършено чужд за ушите й, но нещо в живия ритъм я увлече.

Слънцето беше започнало да залязва над върховете на дърветата. Откъм северозапад подухна хладен бриз.

— Песента на есента — каза Джудит, която беше излязла от колибата и застанала до Албина. — Събрахме реколтата. Имаме сушена риба и месо. Готови сме за зимата и сме благодарни.

Сладките звуци на кокалените свирки се сляха с ритъма на барабаните и за миг Джудит и Албина застинаха мълчаливо пред залязващото слънце.

— Толкова е красиво — въздъхна Албина, като оправи къдрицата коса, която бе паднала върху бузата й. Тя се бе изкъпала в реката с другите жени, като натърка косата си с някаква пенеста смес от сърцевината на непознато растение. Все още усещаше слабата му и приятна миризма.

— Звуците са толкова обещаващи. — Тя се засмя, като си помисли колко ли глупаво би звучало това в ушите на другите. Как биха могли звуци да обещават?

Но Джудит не избухна в смях. Само леко се усмихна.

— Чувам това. Може би си музикантка?

— Не. Когато бях на дванадесет години, учителят ми по музика твърдеше, че съм безнадежден случай. Винаги съм приемала звуците на клавесина като студени и безизразни. Но това… — Тя търсеше подходящи думи, за да изрази това, което чувстваше. — Тези звуци ме успокояват.

— Това са звуците на ликуване у шоуните. Те са за сърцето. Казвали са ми, че тези барабани са придружавали песента на урожая много, много отдавна.

Шоуните излизаха от колибите си. Мъжете, жените и децата бяха облечени в най-хубавите си дрехи от еленови кожи, украсени с морски миди. Носеха бели рокли от мека, боядисана кожа. Някои дори бяха обути с мъжки бричове или жилетки. Косите им, черна като гарванови криле, бе украсена с пера, маниста и миди.

Хората се смееха и оживено говореха със съседите си, като се движеха към центъра на селото, откъдето идваха ударите на барабаните. Там, Албина знаеше това, горяха два огъня, на които се печеше сърнешко месо.

— Увеселение — промълви Албина доволно.

— Да, увеселение — усмихна се Джудит.

Албина също трябваше да се усмихне. Независимо, че не желаеше, трябваше да признае, че харесва Джудит. Тази жена бе мила и умна. Но което бе по-важното, Албина я намираше за пряма, нещо, което трудно се забелязваше в изисканите среди на Лондон. Джудит направо казваше това, което мисли, без да скрива мотивите си. Това бе особено привлекателно. Албина помисли, че и Ловеца би я харесал.

— Зимите тук са дълги и често изключително тежки за тези хора — продължи Джудит. — Това е един последен случай за танци, преди да сковат снеговете.

Ритъмът на барабаните се промени отново. Албина започна да потропва с крак. Звуците й напомниха един танц преди много години.

— Ела с нас — предложи й Джудит. — Ще има хубаво ядене и пиене. Ще танцуваме до зори. Есенните нощи са магически. — Тя намигна. — Може би ще намериш красив мъжага, който да стопли леглото ти.

Като помисли за Йън и неговото безумно предложение, Албина завъртя очи.

— Не мисля така. Нямам късмет с мъжете. Мисля, че е по-добре да бъда далеч от тях, поне докато мога.

Джудит се засмя приятно с женска интуиция в гласа си.

— Ти просто не си попаднала на подходящ човек. Но ако говорим за подходящ мъж…

Албина проследи погледна й. До една колиба стоеше Ловеца.

Албина потисна въздишката си. Той безсрамно си бе сложил само парчето кожа, което едва прикриваше бедрата му, а мускулестите му крака бяха голи. Ризата без ръкави, която носеше, беше украсена с пера и миди. Говореше с Пълзящата Костенурка, без да съзнава, че двете жени го наблюдаваха.

— Чудесен мъж, какъвто не съм виждала — отбеляза Джудит. — Образец за мъж.

Албина усети, че бузите й пламнаха. Тя отмести поглед от Ловеца. Бе облечен като тези диваци! Но в същото време отново изпита ревност заради думите на Джудит.

— Мисля, че той не търси жена — каза Албина, като правеше усилие да не гледа Ловеца.

Джудит сви рамене, обиците й зазвънтяха.

— Може би тогава ще имам удоволствието да го притежавам. — Тя се засмя на тръгване. — Приятно прекарване, Албина.

Албина въздъхна и видя, че Джудит се насочва покрай колибите към Ловеца и преди да стигне до него, се обърна. Албина не искаше да гледа. Не искаше да знае нищо. Личният живот на Ловеца не я интересуваше. Нито пък този на Джудит.

Но въпреки това тя си ги представяше заедно.

Албина тръгна към колибата на Джудит, но точно преди да влезе вътре, оттам излетя Йън.

— Къде отиваш? — Той сграбчи ръката й.

— Прибирам се.

— И ще пропуснеш нощ като тази? — Той се усмихна чаровно. Бе сресал косата си по един дяволски привлекателен начин. — Хайде, ела.

Сега чуваше звуците на песента.

— Не мисля да идвам. Искам да бъда сама. — Разбира се, че не искаше това, но не искаше и да седи и да гледа как Джудит прелъстява Ловеца.

— Ела да хапнеш нещо, а след това ще се върнеш. — Той леко я дръпна. — Искам да опиташ нещо. Питието, приготвено от шоуните, с което Ловеца ме почерпи.

Тя се засмя на ентусиазма на Йън.

— Не пия, Йън. И сега ми е трудно да си концентрирам, а какво остава, ако пия.

— Не е това, за което мислиш. Ела с нас. Не искам да ми отказваш.

— Не мога — каза Албина и вдигна ръка към разпуснатата си коса, като си спомни, че Джудит бе обърнала сериозно внимание на външността си тази вечер. — Видът ми не е добър. Дори не съм си сресала косата.

Той стисна ръката й.

— Ти си хубава за мен.

Тя го погледна и бързо се усмихна.

— Благодаря ти.

Той я хвана под ръка и я поведе към центъра на селото.

— Просто върви с мен. Ще се почувствуваш добре с мен на това парти, дори и сред тази пустош.

Албина се засмя. Защо да не отиде да яде и пие с другите? Не се интересуваше какво възнамеряваше да направи Джудит с Ловеца. Тя е гост на шоуните и има право да участва в тяхното празненство. Ще се почувства добре с тези хора, точно както се чувстваше добре и другаде. Странно, трябваше да признае пред себе си, че тук се чувстваше по-добре отвсякъде другаде.

Йън я поведе сред лагера. Криволичеха между колибите, докато стигнаха до освободеното от дървета място. Звуците на барабаните и виковете на мъжете, които танцуваха наоколо в пресичащи се кръгове, бяха оглушителни. Преди може би техните налудничави движения щяха да я изплашат, но не и тази нощ, когато всичко за нея бе така очарователно.

— Пий това — извика Йън.

Албина погледна пръстената чаша, която й подаде.

— Какво е това?

Той сви рамене, като отпи от своята чаша.

— Някакво езическо питие.

Тя предпазливо отпи. За нейно учудване вкусът не бе горчив, както очакваше, а сладък и ароматен. Тя отпи пак. Усети топлина върху езика си.

Йън взе дървената чиния с печено месо и плодова каша, която му подаде една жена, а след това поведе Албина, за да й намери място до едно малко момче и неговата майка. Размениха са учтиви поздрави. Момчето се усмихна на Албина и тя също се засмя. Не знаеше какво има в питието, но очевидно усещаше въздействието му.

Така както седеше, кръстосала крака на една еленова кожа до Йън, Албина се протегна, за да си вземе парче месо. Месото бе горещо и сочно. Сега разбра колко е гладна. След това започна лакомо да се храни.

— Погледни това — прошепна й Йън в ухото. Тя проследи жеста му.

В центъра на танцуващите мъже видя Ловеца, който подскачаше обут в мокасините си, като повтаряше движенията на индианците. Албина дъвчеше бавно, хипнотизирана от движенията му.

Всеки мускул на почти голото му тяло потрепваше, когато той размахваше ръце и танцуваше в ритъма на барабаните. Движеше се с другите в плътен кръг, като следеше и движенията на хората в по-големия кръг. Мъжете тръскаха глави в такт и крещяха и Ловеца също викаше с тях.

Албина не можеше да откъсне погледа си от него. Темпото на танца нарастваше, той тропаше с крака и пляскаше с ръце под звуците на барабаните, чиито тонове излизаха като изпод земята. По челото му изби пот и след това цялото му тяло се разтресе и засия, сякаш излъчваше енергия.

— Къде е научил всичко това? — въздъхна Албина.

Йън сви рамене.

— Искаш много да знаеш. — Той се изправи. — Искаш ли още пиене?

Тя кимна, все, още хипнотизирана от екзотичния и еротичен танц на Ловеца.

— Да.

— Ще се върна веднага.

Тя не забеляза кога дойде той. Направи й впечатление само, че чашата й бе пълна.

Накрая танцът на мъжете свърши, като се чуха оглушителни викове. Ловеца изчезна сред тълпата.

Йън й предложи трета чаша и тя се съгласи.

— Защо не, по дяволите? — Усети, че й става леко, устните й изтръпнаха. Не бе пияна, не като тогава, когато тя и брат й Джеръми бяха пили от брендито на баща си. Сега се чувстваше по-различно. Все още можеше да се владее. Езикът й не се заплиташе. Не й прилошаваше. Чувстваше се добре, от краката до обиците от миди, които носеше. Продължи да мисли за Ловеца и начина, по който движеше мускулестото си тяло, потръпването на мускулите на бедрата му, движенията на ръцете му в такт.

Докато чакаше Йън да се върне, забеляза, че се появиха други танцьори. Сега беше ред на жените. Млади и стари жени започнаха да се въртят в такт с барабаните, докато мъжете пляскаха с ръце, пееха и викаха.

Албина наблюдаваше и мислеше за различията между културата на шоуните и нейната. Тези хора истински държаха един на друг. Брачните двойки свободно показваха естествените си чувства на физическо привличане, дори и пред очите на хората. И както й беше казал Ловеца, мъжете гледаха на жените като на равни. Албина забеляза това. Мъжете носеха вода, за да могат жените да сготвят. Жените ходеха за риба и на лов заедно с мъжете. Джудит, бялата жена, бе поканена да участва в събранието на селото миналата нощ и имаше правото да гласува при взимането на решението!

Да, животът тук беше твърде различен. И независимо, че не искаше да признае, разбираше защо Джудит бе избрала да остане тук, вместо да се върне към живота в цивилизацията.

Ритъмът на барабаните се усили. Мъжете пляскаха с ръце по-силно, а жените танцуваха по-бясно. Те се въртяха в кръг и тропаха с мокасини по земята.

В центъра на танцуващите забеляза Джудит. Нейното издължено, гъвкаво тяло се виеше в древния ритъм на барабаните и свирките, движенията й следваха ритъма. Тя се измъкна бавно от светлия кръг и спря пред Ловеца, който беше изникнал от мрака. Другите жени също спряха пред партньорите си и започнаха бавен, събуждащ желания танц. Една от възрастните жени започна да пее.

Албина се опитваше да наблюдава другите, но очите й търсеха Ловеца и Джудит. Тя танцуваше. Той се усмихна и отпи от чашата си.

Албина потърси Йън. Видя го до съседния огън. Шептеше в ухото на млада индианка. Жената се смееше и галеше с пръстите си гърдите му. Албина отново се загледа в танцуващите.

Чу се гласът на една стара жена, която говореше нещо. Очевидно разказваше някаква история. Жените потвърждаваха с движения това, което тя говореше.

Джудит се завъртя, като се усмихваше на Ловеца, тялото й го приканваше с всяко полюшване на бедрата.

„Той твой ли е?“ — отекнаха думите на Джудит.

„Не!“ — бе отговорила тя.

Предния ден на реката Ловеца й бе казал, че я харесва, но не иска да се увлича по нея. Какво искаше да каже с това?

Тази мисъл бе абсурдна. Тя, лейди Албина, и този дивак. Но той бе лорд, нали? Нали това й каза Йън. Ловеца просто си играеше на индианец. Имаше пари, земи и титла зад океана.

Щом Йън бе решил да се върне в Англия, защо и Ловеца да не можеше да стори това? След като отмъсти за убийството на жена си, ще има ли за какво да стои тук? Не му оставаше нищо друго, освен да се върне в родината си.

Албина се надигна бавно. Барабаните все още ехтяха. Старата жена бе свършила приказката, младите все още танцуваха. Албина усети, че поклаща бедра в такт с духовите инструменти. Музиката я хипнотизираше.

Знаеше, че питието, което Йън й даде, въздействаше на мислите и поведението й, но не се тревожеше от това. Предишната Албина сигурно не би танцувала един прелъстяващ езически танц, но тя бе умряла през онова слънчево утро, когато ирокезите ги нападнаха в лодката. След това клане животът й не можеше да бъде същият. Не трябваше изобщо да мисли за това каква е била по-рано.

Приближаваше се бавно към огъня, като подражаваше движенията на другите жени. Сладкото питие и ритъмът на барабаните я увличаха и насочваха към Ловеца. Той бе първият човек от много време насам, който я бе накарал да почувства, че живее истински. Бе накарал сърцето й да бие по-силно и да усеща устните си сухи и горещи.

Албина се завъртя и се озова зад Джудит, пред Ловеца. Той повдигна вежди — бе учуден, но не и изненадан.

— Радвам се, че се включваш в празника — каза той. Гласът му бе мек и топъл под въздействието на питието. Светлината от огъня играеше върху изваяното му лице. Когато Албина приближи, тя видя спокойствието, което лъхаше от него. Тази вечер той бе освободен от спомена за жена си. Беше се отдал на магията на нощта.

Ритъмът на песента се промени и изведнъж индианците започнаха да танцуват с жените по двойки. Джудит протегна ръка към Ловеца.

Той се поколеба.

— Моля те, Джудит, остави на мен — промълви Албина.

Джудит я погледна, след това погледна и Ловеца. Усмихна се и ги остави. Миг след това бе грабната от висок индианец. Албина чу смеха й.

Около тях шоуните танцуваха, като пляскаха с ръце и пееха френетично. За момент Албина остана сама с Ловеца. Като че ли всички изчезнаха и само той бе до нея.

— Каниш ме да танцуваме? — попита Ловеца, леко учуден.

— Ако, разбира се, нямаш нищо против — каза тя предизвикателно.

Като хвърли небрежно чашата на земята, той пое ръцете й и я притисна в обятията си. Бяха вече сред танцуващите двойки, ритмично поклащащи се, телата им се притискаха плътно едно до друго.

Албина се засмя и отметна глава назад, когато Ловеца я завъртя. Зави й се свят. Всичко бе някакъв вихър — топлината от огъня, усещането за мъжествеността на Ловеца, неговият дъх до бузата й.

Накрая танцът завърши. Мъжете и жените се отпуснаха един до друг. Албина погледна Ловеца, успокоена, че танцът свърши. Не искаше да се отделя от него. Ръката на Ловеца лежеше върху разголеното й рамо. Усещаше допира на горещите му пръсти върху кожата си.

— И така, двамата притежаваме много таланти — прошепна й той в ухото. — Не са много лондончаните, които са в състояние да издържат на този танц — и той изрече непознати за нея думи.

Тя повдигна глава и се взря в зелените му очи. Бе останала без дъх, но не знаеше дали това се дължеше на физическата умора или на близостта на този мъж.

— Какво значи това?

— Грубо преведено, житен танц. — Той я отведе встрани от главния огън. Ръката му продължаваше да тежи на рамото й. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Да пия? — тя се засмя. — Не мисля, че трябва да пия още. Загубих чувство за мяра: танцувах като някоя проститутка от Флийт Стрийт.

— Загубила си чувството си за мяра? — Те стигнаха до съда с пиенето и той взе чашата, която жените напълниха за него. Не каза нищо друго, само доближи чашата до устните й и тя отпи. На свой ред и Ловеца надигна чашата.

Изведнъж се озоваха извън светлината на огъня. Звукът от дървените барабани и кокалените флейти долиташе приглушен до тях. Албина се вгледа в лицето на Ловеца. Обицата му блестеше и тя се изкушаваше да я докосне.

От изражението му разбра, че се готви да я целуне.

„Това ли искам в действителност? — помисли си тя объркана. — Да!“

Когато устните му докоснаха нейните, тя почти загуби представа за всичко. Не й беше за първи път, но никой не я бе целувал като сега. Когато устните им се срещнаха, като че ли всичко наоколо се завъртя. Албина сложи ръце върху масивните му плещи и се сгуши в него, сякаш искаше да усети тялото му.

Целувката му бе нежна, но разтърсваща. Нежна и в същото време чувствена.

— Не трябва да правя това — каза й той, като я целуваше.

Сега целуваше бузата й, върха на носа й, шията й. Тялото й се разтърсваше от удоволствие.

— Не, аз не трябваше да го правя — успя само да каже.

— Но това щеше да се случи, нали, Алби?

— Да, да — шепнеше тя, като отговаряше на целувките му. — Това няма значение, но…

— Напротив, има значение. — Той прокара пръстите през гърдите й и усети зърната й, които бяха набъбнали под меката кожа. — Има значение, тъй като ние и двамата имаме нужда един от друг.

Албина покри ръката му с дланта си. Всичко ставаше толкова бързо! Гърдите и изтръпнаха. Болеше я ниско долу. Тя го погледна и докосна медната обица на ухото му. — Ти ще ме заведеш у дома, нали, Ловецо? Няма да ме оставиш с братовчеда на Пълзящата Костенурка?

— Ще те заведа обратно в Анаполис. Но те предупреждавам, че това ще бъде едно дълго пътуване. Този — който — желае, знае някои неща, които ми каза. Ще тръгнем към един форт в колонията Пен.

Тя поклати глава.

— Не ме е грижа. Не ме е грижа колко ще пътуваме. Никой не ме чака в Анаполис.

Той се усмихна така чаровно, че усмивката на Йън бе нищо в сравнение с неговата.

— Сигурна ли си, че няма да съжаляваш за думите си сутринта, след като си трезва и видиш грозното ми лице на светлина?

Тя прехапа долната си устна. Как можеше един дивак в една дива страна да бъде толкова нежен?

— Не — промълви тя. — Няма да съжалявам.

— Искаме ми се да те имам сега и тук — каза той, като целуваше шията й. — За първи път от толкова време искам да се любя. Искам да се любя с теб, Алби.

Тя се усмихна. Тази нощ не биваше да се изпуска. Може би утре нямаше да има този шанс.

— И аз те желая.

— Но няма да го направим — прошепна той.

Тя поклати глава.

— Не тази нощ. Не мога да бъда с теб сега.

Той постави ръката си върху рамото й и я изведе настрани от танците.

— Йън ми каза, че ти е предложил да се върнеш в Лондон с него и да станеш негова любовница.

— А каза ли ти Йън, че му отказах?

Вървяха сред сенките от колибите. Накъде се чу плач на бебе и след това утихна, успокоено от гръдта на майката. Светлината на пълната луна падаше върху тях.

— Той ми каза, че те е предупредил за мен. Съобщи ми, че ти е казал, че не съм човекът, на когото можеш да разчиташ, не и за…

— Ако се опитваш да ми кажеш, че не искаш да се жениш за мен, както и той, не е необходимо. — Тя спря пред колибата на Джудит. — Не съм глупава. Става дума за… — гласът й трепна за миг и след това тя продължи: — Става дума за това, че тези дни бяха за мен най-щастливите през живота ми. Познах себе си и другите така, както никога. Имам чувството, че ти ме промени.

— Не, не съм аз, Алби. Земята е тази, която ни промени и двамата.

Тя опря бузата си в меката кожа на неговата туника. Начинът, по който дишаше, я успокояваше.

— Луна за ловеца — изтананика той.

Тя вдигна глава, за да види лицето му.

— Какво каза?

Той посочи небето.

— Луна за ловеца. Пълнолуние. Тя винаги е там в съдбоносни за мен мигове. — Той прокара устните си върху челото й. — Нима този миг е съдбовен за мен?

Тя въздъхна.

— Не знам. Не знам нищо, нищо повече. — Оправи една къдрица от неговата магическа коса. — Лека нощ, Ловецо.

Той я целуна за последен път, като устните му тръпнеха от допира с нейните.

— Спи спокойно и ще се видим сутринта. Утрото е по-мъдро от вечерта.

„Утрото!“ — мислеше тя, като се опитваше да се откъсне от прегръдките на Ловеца и да влезе в колибата. Дали утрото ще промени това, което се случи между двамата? И което бе по-важно, искаше ли тя това?