Джейн Фийдър
Ти не си за мен (8)

6.

Талигата със здрав впрегатен кон ги чакаше на края на пътеката. Юздите бяха в ръцете на около дванайсетгодишно момче, което скочи от капрата веднага, щом зърна Майк. В този момент Оливия изкачваше последните няколко ярда към върха на скалата.

— Наред ли е всичко, Били? — попита тихо Майк и прекоси гъвкавата трева към каруцата.

— Аха. Татко каза да се прибереш у нас тая вечер и да пийнеш с него. — Хлапето зяпаше любопитно Оливия изпод гъстите кичури непокорна коса, която се спускаше над челото му. — Ако капитана разреши.

— Той ще ме чака чак на сутринта — отвърна спокойно Майк и предложи ръка на Оливия. — Нека ви помогна, мис. Вътре сигурно е мръсно — добави той с извинителна усмивка. — Тази сутрин са откарали с каруцата пилетата на пазара.

— Няколко пера не могат да ме притеснят — отвърна Оливия и пое предложената й ръка, за да се качи в каруцата. Подът бе покрит с дебел килим от пилешки пера, а ноздрите й се свиха конвулсивно от натрапчивата миризма на добитък. — На мен ми мирише повече на прасета — забеляза тя.

— Може. Тая сутрин мама откара малките прасенца на пазара — отвърна хлапето и избърса седалката с ръкава на ризата си. — Взела им е добри пари.

Майк седна до Оливия.

— Не сме далече от дома ви, мис — каза й успокоително Майк.

— Ще ме откарате у дома?

— Аха. Капитанът каза да ви оставим чак пред вратата. И да не говорим изобщо. Каза, че вие ще говорите. — Думите му бяха съпроводени с тревожен поглед.

— Точно така — успокои го Оливия. — Аз знам какво да кажа.

— Това е добре. Аз не съм много по приказките. — Облекчението се изписа по лицето му.

Хлапето изцъка с език и конят бавно затътри копита по тясната пътека през скалата. Оливия нямаше представа къде са слезли на брега и в каква посока се движат. Превръзката през очите й напълно я бе дезориентирала. Още повече я объркваше твърдото трополене на колелата по земята след петте дни, прекарани върху капризната повърхност на морските вълни. Огледа се за Полярната звезда, но небето беше съвсем тъмно, осеяно с гъсти облаци.

Не след дълго започнаха да подминават и първите къщурки покрай пътя.

— Ей там е ханчето, мис. — Майк посочи към мъждивата светлинка на около половин миля разстояние.

— Имаш предвид хана в Чейл?

— Аха, мис. Къщата на маркиз Гранвил май трябва да е вляво.

— На кръстопътя завийте вляво — отвърна Оливия. Беше толкова близо до дома, че не можеше дори да разсъждава трезво. Дали баща й щеше вече да е там? Защото щеше да й е по-лесно, ако разполага с малко време, за да събере мислите си и да поговори с Фийби, преди да се изправи срещу него.

Оливия вече знаеше, че ще трябва да каже истината на Фийби. Не можеше да държи в себе си всичко изживяно през тези няколко дни. Но тя нямаше — не можеше — да разкаже на Фийби за смразяващите спомени от своето детство.

Когато подминаха крайпътния хан, от отворената врата долетя бурна вълна от мъжки смях. Майк погледна с копнеж към примамливата светлина. А после пътят отново потъна в тъмнина. На кръстопътя Били насочи коня наляво. Пътеката беше тясно, а от двете й страни вирееха високи храсти, но въпреки това само след няколко минути стигнаха каменната порта към имението на маркиз Гранвил. Беше заключено за през нощта. Майк скочи от каруцата и дръпна звънчето.

Пазачът се показа на прага на колибата си със свещник в ръка.

— Кой е там?

— Аз съм, Питър. — Оливия се надвеси от каруцата, за да я види пазачът по-ясно. — Отвори портала.

— Да пукна, ако… — промърмори невярващо мъжът, но нито за миг не се усъмни чий е този глас. Той вдигна свещника по-високо, за да огледа късния посетител. — Е, ще пукна — избоботи той и се втурна да отвори портала. Били подкара умело коня през внушителните порти и помаха присмехулно към изумения пазач.

— Дали пък да не идем чак до входната врата — промърмори Били, когато пред тях най-после проблеснаха светлините на къщата.

— Разбира се, глупако! — смъмри го Майк и го шляпна лекичко по рамото. — Кой си мислиш, че возиш?

— Знам ли? Никой не ми е казал — изхленчи хлапето.

— Не ти и трябва да знаеш — отвърна Майк, мигом забравил какво е казал преди миг.

— Карайте към главния вход — намеси се припряно Оливия, макар че с босите й нозе и дрипава рокля сигурно повече би й подхождал входът откъм кухнята.

Били закова каруцата пред главния вход. Прозорците пръскаха ослепителна светлина, но къщата изглеждаше някак притихнала, сякаш ежедневният живот бе замрял. Майк скочи от каруцата и любезно предложи ръка на Оливия.

Тя стъпи върху чакълестата пътека и се поколеба. Завръщането на блудния син нямаше да е най-лесната роля в живота й. След миг тя вирна брадичка и решително закрачи към входа. Повдигна чукалото и го стовари повелително върху вратата.

Дочу шум от нечии стъпки, после чу как резето се отдръпна и накрая вратата се отвори. На прага се очерта внушителният силует на Бисет, иконома. Той зяпна втренчено Оливия, сякаш вижда призрак.

— Да, Бисет, това съм аз. — Тя го заобиколи и влезе в просторното предверие. — Къде е лейди Гранвил?

Но не се наложи да й отговарят; Фийби вече препускаше по стълбите.

— Кой е? Кой идва, Бисет? — извика тя.

— Аз съм — отвърна Оливия и се втурна към извитото стълбище. В момента единственото, което искаше, бе да почувства отново топлата прегръдка на приятелката си, уюта на дома си.

— О, Оливия! Къде беше? Полудях от притеснение! — Фийби я притисна в прегръдките си, а по лицето й бликнаха сълзи на облекчение и радост. — Какво, за бога, се е случило с теб?

Оливия се притисна към нея.

— Баща ми върна ли се вече?

— Не, още не. — Фийби се отдръпна лекичко, за да огледа внимателно приятелката си. — Кажи ми, къде беше?

В този миг Оливия си спомни за Майк и Били, и за изричното настояване на пирата да ги възнагради за добрината, сякаш тя не знаеше как да се отплаща на онези, които й предлагат помощта си.

— По-късно ще ти разкажа всичко, Фийби. Но първо трябва да изкажа благодарността си на тези добри хора. Те бяха много мили с мен. — Тя посочи Майк, който се бе отдръпнал от вратата и сега стоеше неуверен отвън, извън обсега на светлината от свещника.

Фийби веднага разбра какво се иска от нея. Също като Оливия, тя нямаше нужда да й напомнят, че е длъжна да се отплати за сторената добрина, Фийби потисна нетърпението си и пристъпи към входната врата.

— Моля, влезте за минутка.

Бисет имаше вид на човек, на който не му достига въздух, но отстъпи неохотно и остави Майк да влезе в предверието. Майк се поклони сковано.

— Майк Баркър, мадам.

Фийби кимна вежливо и извади ключа от ковчежето на Катон от джоба си. Когато се отправи към кабинета на съпруга си, Оливия я последва по петите.

— Колко трябва да им дам? — попита Фийби, докато отваряше ковчежето. — Как бих могла да преценя, щом не знам…

— Пет гвинеи — прекъсна я Оливия. Тя долавяше напрежението в гласа на приятелката си и знаеше, че Фийби няма да се сдържа още дълго.

Фийби подаде пет златни монети на Оливия, а тя ги взе без да каже и дума и се върна в предверието.

— Майк, моля те да благодариш от мое име на семейството си за всичко, което направиха за мен. Сигурна съм, че и баща ми ще ви бъде много благодарен, когато узнае какво се е случило. Предай това на майка си. Надявам се да са достатъчно за лекарствата.

— О, да — промърмори Майк, втренчен в лъскавите монети върху дланта си. Стори му се твърде щедра сума за това, че е разказал лъжлива история и е заел каруцата на господарката. Но капитанът винаги се отплащаше щедро за услугите, за които го молеше, а у дома имаше твърде много гладни гърла. Майк пъхна монетите в джоба си.

Били се приближи към отворената врата и зяпна с ококорени очи просторното помещение с дъбов под и излъскани до блясък мебели. На едната стена пращеше огромна камина, а в дъното се виеше широко стълбище със сложни орнаменти. Били забеляза, че подпорите на стълбището са във формата на лъвски глави. Цялата ферма на неговото семейство можеше да се побере само в това помещение, а доколкото разбираше, тази стая, ако изобщо можеше да се нарече така, дори не се използваше за живеене. Беше само изгубено пространство. Какво било да си богат, помисли си хлапето с някаква смесица от неодобрение и завист.

Той улови свъсения поглед на облечения в черно мъж, който отвори вратата. Дали пък не си мислеше, че се кани да открадне нещо? Били пъхна показалец в носа си и се ухили на кръвнишкия поглед на иконома.

— Какви ги вършиш, Били? — обърна се рязко Майк. Той не бе видял разигралата се преди малко сцена, но познаваше добре по-малкия си брат. — Трябва да си ходим, мис. — Той кимна на Оливия, поклони се на Фийби и помъкна Били към каруцата.

Фийби се обърна към Оливия. За момент загрижеността й надделя над нетърпението да узнае какво се е случило.

— Изглеждаш изморена — каза тя.

— Не съм изненадана — отвърна Оливия с кисела усмивка, Фийби се обърна повелително към иконома.

— Бисет, помоли госпожа Бисет да стопли чаша мляко и да я донесе в спалнята на лейди Оливия. И изпрати някой да повика лейтенант Крамптън. Той трябва да знае, че лейди Оливия се е завърнала невредима.

Бисет се поклони на господарката си и забърза към кухненските помещения. Нямаше търпение да узнае мнението на госпожа Бисет за странните работи, които се случваха в този дом. Лейди Оливия не приличаше на себе си. Възмутеният иконом не беше пропуснал да забележи, че дъщерята на господаря е полуоблечена. И макар да изглеждаше някак сънена, не беше никак разстроена от онова, което й се е случило.

Веднага щом Бисет се оттегли, Фийби грабна Оливия за ръката и я дръпна към стълбището.

Когато стигнаха спалнята на Оливия, Фийби се облегна на отворената врата и погледна изпитателно приятелката си.

— А сега, Оливия, за бога, кажи ми какво се случи!

Оливия приседна на леглото си и остана изненадана от вида на смачканите си обувки и боси крака. В суетнята от завръщането си сред познатата обстановка съвсем бе забравила колко окаяна трябва да изглежда в очите на познатите си.

— Бях много зле. Паднах от скалите и известно време не знаех коя съм. Ударих си главата. — Тя докосна с пръсти тила си, където все още пулсираше притъпена болка. — Бащата на Майк ме открил и ме отвел във фермата си, а съпругата му се грижеше за мен, докато си спомних коя бях… съм.

— Защо ли не ти вярвам? — отвърна след кратко мълчание Фийби.

Оливия въздъхна.

— Защото не всичко, което ти казах, е истина. — Тя посрещна сърдития поглед на приятелката си с извинителна усмивка. — Само се упражнявах върху теб — добави Оливия. — Но тази история ще трябва да прозвучи достоверно за татко и Гайлс. Надявам се да ми помогнеш с детайлите.

— Наистина ли беше ранена? — да започнем от най-важното, каза си Фийби наум.

— Да. Това, че паднах от скалата и си ударих главата, си е самата истина. Само че през цялото време знаех коя съм, но не знаех… к-какво става… Заради онази течност… Тя ме замайваше…

— Течност? Някакъв опиат? Някой те е упоил? — Ужасена, Фийби притисна устните си с ръце.

— Беше само с лечебна цел — пророни бавно Оливия. — Но наистина замъгляваше разсъдъка ми и през повечето време не знаех будна ли съм или заспала. А когато той реши, че вече нямам нужда от нея, спря да ми я дава.

— Той? Кой е той? — Фийби беше на ръба на паниката. — Оливия, моля те да започнеш от самото начало, преди наистина да полудея. — Тя се оттласна от вратата и пристъпи към леглото. Втренчи поглед в приятелката си, обзета от страх, какъвто не бе изпитвала дори през дългите дни, в които считаше Оливия за безследно изчезнала. Нещо не беше наред. Сякаш Оливия все още отсъстваше и само тялото й се бе завърнало у дома. Човекът, личността, излъчването отвъд черупката на плътта се бяха променил неузнаваемо.

— Какво ти се е случило? — Думите й бяха задавен шепот.

Оливия вдигна поглед.

— И аз самата не съм съвсем сигурна. Чувствам се някак различна.

— Така и изглеждаш — отвърна Фийби. — И не ми отговори на въпроса.

— Вярваш ли в магии, Фийби?

— Не. Вярвам във физиката и медицината, в раждането и смъртта, в изгрева и залеза — отвърна решително Фийби. — Не вярвам в магии и суеверия… Не помниш ли какво се случи на Мег?

Мег, лечителката, тяхна приятелка от годините, прекарани в Оксфорд, беше обявена за вещица след смъртта на едно детенце, което бе лекувала. Споменът за онзи мъчителен ден все още бе болезнен и за двете.

— Не говоря за магьосничество — отвърна Оливия. — Искам да знам вярваш ли в… в страстта, в… в привличането, в магията на физическото привличане между един мъж и една жена?

Фийби не й отговори веднага. Седеше на кедровата ракла до леглото. Как би могла да отрече, че вярва в тези неща? Та нали тя самата бе попаднала в плен на любовта и страстта — тези опустошителни, непредсказуеми чувства. Съвсем неочаквано, противно на всякаква логика, в една зимна утрин бе пометена от силата на любовта и страстта си към маркиз Гранвил. И оттогава животът й бе изцяло подчинен на тези чувства.

— Срещнала си някого? — попита тя, още по-нетърпелива да чуе час по-скоро тази история. — Влюбила си се в някого… Някой, който… За бога, Оливия, защо мълчиш? Разкажи ми всичко!

— Опитвам се — отвърна Оливия. Кой знае защо, беше й трудно да говори откровено за Антъни. Имаше чувството, че каквото и да каже, ще прозвучи изкривено, че няма да е справедлива към него или пък тя самата ще заприлича на влюбена глупачка. Не знаеше защо е толкова важно за нея да го представи в добре светлина, но… изглежда беше така.

— Не знам фамилията му. Не ми я каза.

— Как така? — попита остро Фийби.

— Защото… Живее извън закона — отвърна й Оливия и поклати замислено глава. — Но това е без значение. Никога няма да го видя отново.

— Разбира се, че има значение! — възкликна Фийби. — Все още не си ми казала нищо съществено.

От тях трите — Порция, Оливия и Фийби — Оливия винаги бе тази, която не се поддава на романтични чувства и плътски желания. Другите й две приятелки вече бяха попаднали в плен на чувствата си към любимия мъж, но Оливия винаги се бе задоволявала изцяло със света на книгите и интелектуалните си занимания.

И винаги бе твърдяла, че това й е достатъчно, че така е редно.

Оливия изрита обувките си и впери поглед в босите си нозе. Не можеше да обвинява Фийби, задето избухна така. Тя самата още не знаеше какво да мисли. Никога повече нямаше да види Антъни, но причината не беше в начина му на живот. А може би точно оттам трябваше да започне, за да обясни на Фийби в каква ситуация е изпаднала.

— Руфъс също беше извън закона, когато с Порция се срещнаха за първи път — напомни й Фийби. — Но това не беше пречка за никой от тях.

Това че Руфъс Декатур, граф Ротбъри, невинаги е бил образец за порядъчност сред обществото, си беше самата истина.

— Но Порция не е дъщеря на баща ми — отвърна тихичко Оливия. Порция и баща й никога не бяха зачитали каноните на обществото. Едва след смъртта на Джак Уорт, Порция бе поставена под настойничеството на маркиз Гранвил.

Фийби разбра какво иска да каже отдавнашната й приятелка, но предпочете да го пренебрегне.

— Разкажи ми всичко!

И Оливия наистина й разказа всичко, освен онова, което й бе причинил Брайън Морз — онова, което му бе позволила да й причини. Миналото все още я изпълваше със срам, който никога нямаше да сподели, дори с най-близката си приятелка.

— И така, след като превзе испанския галеон, корабът се върна да пусне котва и ме върнаха у дома — завърши тя и вдигна рамене.

Фийби я слушаше, навъсена. Оливия винаги беше толкова сдържана, толкова уверена, че никога няма да падне в примката на някой мъж. А сега изведнъж се бе отдала на една непозволена страст, и то, изглежда без всякакви задръжки.

— Може би опиатите са помрачили разсъдъка ти — допусна Фийби. — Някои вещества са толкова силни, че могат да предизвикат такава реакция. Знаеш ли какво ти е давал онзи мъж?

Оливия поклати глава. Не й допадаше начинът, по който Фийби се опитваше да обясни чувствата й. Това би означавало, че всичко, което бе изживяла, е било неистинско, а някаква част от нея упорито отказваше да го приеме. И дори да искаше да го забрави, дори да потръпваше от отвращение при спомена, който изживяното бе извикало в съзнанието й, не искаше да превръща приятната тръпка от приключението в нещо натрапено и непожелано.

В този миг на вратата се почука и влезе госпожа Бисет с чаша мляко. Прислужницата остави чашата на масата и погледна изпитателно Оливия.

— Дали да не повикаме доктора, лейди Гранвил? Лейди Оливия ми се струва доста отслабнала.

— Няма нужда. Лейди Оливия си е ударила лошо главата, но мога и сама да се погрижа за раната й. Благодаря ти.

Госпожа Бисет сякаш се поколеба, но уменията на лейди Гранвил като лечителка й бяха отдавна известни. Нейно благородие може и да не беше особено веща домакиня, но никой не можеше да отрече другите й таланти.

— Така да бъде, милейди.

— Това е всичко, госпожо Бисет — напомни Фийби на прислужницата, която не правеше усилие да прикрива любопитството си.

— Да, мадам. — Госпожа Бисет направи реверанс и се оттегли. Оливия не съумя да сдържи усмивката си.

— Само преди година не би си и помислила да отпратиш госпожа Бисет по този начин. Тя сякаш не те забелязваше.

— Вярно е — съгласи се Фийби, временно забравила проблемите на приятелката си. — И вече ме нарича лейди Гранвил, вместо само лейди Фийби. Мисля, че си извоювах известен авторитет, след като се родиха момчетата.

Оливия се разсмя сърдечно при думите й, за миг забравила мрачните си мисли. Но само за миг. После прошепна с тревожен глас:

— Баща ми не бива никога да узнае какво се е случило, Фийби.

— О, не, за бога! — възкликна Фийби. — Това не би довело до нищо добро! — Тя изгледа продължително Оливия. — Искаш ли да видиш отново онзи мъж?

— Не! — Оливия тръсна буйно глава. — Това беше… като в сън… Като в приказка… Всичко свърши, Фийби, и не искам да мисля повече за това. Сега най-важното е да съумея да скрия истината от баща си.

Фийби не знаеше какво да мисли. Нещо в думите на приятелката й не прозвуча съвсем убедително. Но в момента Оливия бе изтощена до припадък и не биваше да я притиска повече. Фийби й подаде чашата с мляко.

— Трябва да поспиш, Оливия. На сутринта ще поговорим повече.

— Да. — Оливия отвърна неочаквано настойчиво на прегръдката на Фийби. Искаше й се всичко да бъде както преди, и докато двете стояха прегърнати, за миг почти й се стори, че това е възможно.

А после Фийби се оттегли, а Оливия приседна на леглото и жадно пресуши чашата с мляко. Топлата течност бе мехлем за тялото и душата й. Тя остави празната чаша на масичката и стана да се съблече. Докато сваляше закърпената рокля от тялото си, напипа меката издутина в джоба. Оливия извади шалчето на пирата и, без да се замисли, го напъха под възглавницата. После се отпусна на леглото и потърси забрава в съня.

 

 

Лорд Годфри Чанинг прекрачи прага на хана „Анкор“ в малкото селище Нитон, разположено над залива Пъкастер. Той вторачи напрегнато поглед през синкавите кълбета тютюнев дим и видя само местни хора, рибари, които отпиваха бавно от бирите си и пушеха лули в пълно мълчание. Това последното вероятно би му се сторило необичайно, ако не познаваше нравите на тукашните, които не бяха особено бъбриви и говореха само в случай че нещо им се стори достатъчно важно, за да го кажат. В тази петъчна вечер обаче изглежда никой нямаше какво важно да сподели.

Годфри се приближи до тезгяха и се облегна на лакти с гръб към него. Имаше вид на човек, който спокойно оглежда салона, без да търси нищо определено. Дали сред тези мълчаливи селяни не се намираше и човекът, готов да купи неговата стока? Едва ли. Никой не му се стори достатъчно надежден купувач за богатата му плячка.

— Да, сър — долетя иззад него гласът на ханджията и Годфри подскочи. Той се обърна с лице към него.

Джордж го гледаше със злобни пламъчета в очите.

— Какво да ви предложа, сър?

— Кой е човекът, с когото трябва да се срещна?

— Не бързайте толкова — отвърна ханджията. — Ще пийнете ли нещо?

— Черна бира. — Очевидно нямаше друг избор, освен да играе по чуждата свирка.

Ханджията напълни една халба с бира.

— Три пенса.

— Откога? — извиси глас Годфри. — Открай време бирата струва едно пени и три фардинга.

— Запасите се изчерпват, сър. И цените скачат — отвърна ханджията с многозначителна усмивка.

— Но ти не си ми поръчал бира — просъска Годфри. Ханджията вдигна рамене в знак на безразличие.

— Конякът пък е съвсем на привършване.

Лорд Годфри едва сдържа гнева си. От ден на ден ханджията ставаше все по-нагъл, и все пак Годфри знаеше, че няма какво да му отговори.

— Корабът трябва да пристигне всеки момент — каза той и заби нос в халбата си.

— Май малко закъснява, а?

— Проклет да си! Знаеш, че закъснява? — Кокалчетата на ръцете му побеляха около дръжката на халбата. Нещастникът знаеше, че е в безизходица и можеше да го разиграва, както си поиска. Но изходът беше съвсем наблизо, вече се виждаше краят на финансовите му затруднения. И после — о, после собственикът на „Анкор“ и всички като него бързо щяха да променят отношението си към лорд Чанинг.

— Сигурно ще трябва да поръчам от някой друг — вметна небрежно ханджията. — Само че тогава ще трябва да ми върнете парите, разбира се.

Годфри предпочете да не му обръща внимание. Той обърна ядно гръб на Джордж и отново се зае да разглежда посетителите на заведението. Проклет да беше, ако отново помолеше ханджията за помощ.

— Онзи, дето ви трябва, седи в ъгъла, до камината — прошепна накрая Джордж в натрапчивата тишина. — Чака вече повече от час.

Годфри си придаде вид на безразличен. Знаеше, че ще трябва да си плати за тази информация. Джордж несъмнено си имаше цена. Но ако тази вечер нещата се развиеха добре, парите никога вече нямаше да са проблем. Той вторачи поглед в мъжа, който Джордж му бе посочил, и почувства смътно разочарование. Беше обикновен селянин с разбойнически вид, облечен в груби рибарски парцали, с провиснали мазни мустаци.

— Онзи там? — запита невярващо Годфри, когато най-после успя да проговори. Мъжът отсреща сигурно нямаше с какво да плати и питието си.

— Аха.

— Как се казва? Веднага плащам за името му.

— Той не казва името си пред кой да е — отвърна ханджията. Годфри се отдръпна от тезгяха, грабна халбата си и приближи към евентуалния купувач.

— Ще пийнеш ли още едно? — предложи щедро той. Мъжът го погледна. Очите му бяха кървясали, а когато се ухили, в устата му светнаха две редици почернели зъби.

— Господ да ви благославя, сър. Много сте добър. Ще пийна чашка бренди. Само кажете на Джордж да е от специалната реколта. Не от оная пикня, дето я пробутва на нещастниците, които не са виждали нищо по-добро. Но ние с вас знаем какво е доброто пиене, нали? — Той се ухили и му смигна заговорнически.

Годфри потръпна, но прехапа езика си. Можеше само да предполага с колко ще го одере Джордж за чашка от най-доброто бренди. Все пак, преструвайки се на безразличен, той извика към бара:

— Два коняка, Джордж. От най-добрия.

— Защо не поседнете, сър? — Мъжът посочи стола насреща си. — Не можем да стоим прави и да приказваме по работа.

Годфри придърпа стола с крак и седна. Дървените стърготини по пода бяха слепнали от разлятата бира и други течности, за които не искаше дори да си помисля. Някакво мършаво куче ближеше оглозган кокал и сега го изгледа свирепо, с настръхнала козина, защото кракът на стола се би приближил твърде опасно към оскъдната му порция храна.

Ханджията изрита грубо кучето и постави две от най-хубавите си чаши, пълни с коняк, върху масата. Песът изскимтя и се измъкна, стиснал кокала в беззъбата си челюст.

— Струва по шилинг за всяко, сър.

— Това си е пладнешки обир! — не се сдържа Годфри.

— Запасите се изчерпват, сър — подхвана ханджията познатата си песен.

— Вземи, Джордж. — Дрипавият мъж насреща му бръкна в джоба си и хвърли на масата две сребърни монети. — Ама ще трябва да ни допълниш чашите за тия пари.

Ханджията грабна монетите и се ухили. Усмивката му беше сърдечна, каквато Годфри никога не беше виждал на лицето му.

— Дадено, приятел.

Другият мъж кимна и отпи от коняка си. Питието явно задоволи очакванията му, защото последва одобрително кимване с глава. Ханджията се върна зад тезгяха.

— А сега, млади господине, да говорим по същество. Какво предлагате?

Годфри отпи бавно от коняка си и се опита да прецени кое го тревожи толкова в този долнопробен тип, който кой знае защо му вдъхваше почит и респект. И макар да бе облечен в простичкия си кожен елек, рибарят имаше вид на човек, който напълно владее ситуацията.

— Коприна… боядисана в различни цветове — пророни най-после благородникът, потропвайки нервно с пръсти по масата. — Дантела и кадифе от Белгия и Холандия.

— Солената вода разваля коприната. Доколкото знам, стоките са заграбени след корабокрушение. — Нещо проблесна в дълбоките, сиви очи на непознатия. Нещо студено и отблъскващо.

— Бяха в сандъци — отвърна Годфри и сам се вбеси от отбранителната, нотка в гласа си. — Защитени.

Другият мъж кимна.

— И извадени за нула време, предполагам. — И отново онзи странен блясък в очите му, и онази сардонична нотка в гласа му.

За пореден път Годфри си наложи да овладее гнева си. За момента беше съвсем безсилен, принуден да понася всички обиди, което това отвратително и невъзпитано същество си позволяваше да хвърля в лицето му. Но това несъмнено щеше да се промени.

— В това се състои цялата работа — отвърна хладно той. — И ти го знаеш не по-зле от мен, предполагам.

Събеседникът му не отговори. Той отпи отново от коняка си и махна към бара. Джордж дотича на мига с бутилката с бренди в ръка, за да допълни чашите им.

Когато ханджията се отдалечи, непознатият попита с привичния си хладен тон:

— И какво друго има в стоката? Има ли чай? Сребро? Стъклария? Китайски порцелан? Корабът е бил търговски, нали?

— Да. — Годфри присви очи. — Случихме на богата плячка. Имахме страхотен късмет.

— Така си е — промърмори човекът насреща му. — Жалко само, че това, което за вас е било страхотен късмет, за пътниците на борда се е оказало дяволски малшанс.

Това вече преля чашата. Годфри скочи на крака и се надвеси заплашително над масата. После се овладя, седна, облегна се на стола си и вдигна примирено рамене.

— Само че аз имам доброто намерение да споделя късмета си с теб. Иначе ти нямаше да си тук.

— Така си е, млади господине — отвърна му рибарят, а тонът му внезапно стана доброжелателен, почти ласкателен. Изведнъж Годфри се почувства объркан, сякаш стоеше на подвижни пясъци. — Е, май няма да е лошо да видя стоката — продължи непознатият. — Не купувам нищо, преди да съм го видял с очите си.

— Доколко е сериозен интересът ти? Колко смяташ да купиш? — Годфри мигом забрави объркването си. Сърцето му затупка учестено, надушило спасението от финансовите затруднения.

Непознатият вдигна рамене.

— Зависи какво ще видя. Купувам всичко, което ми хареса. Ако стоката ви е добра, може да я взема цялата. Както казах, зависи.

— Цялата стока… — Годфри се бореше да прикрие обземащото го вълнение. — За всичката стока ще ти взема хиляда — Заяви отсечено той.

Събеседникът му само повдигна пренебрежително вежди.

— Ако си струва, ще ви ги дам.

Годфри се замисли. Надушваше нещо подозрително. Как би могъл този дрипав бедняк да се сдобие с толкова пари? Кожата му настръхна от страх. Ами ако беше капан?

— Не се притеснявайте, млади ми господине. Няма да ви предам. — Гласът му беше ласкав и мек, а очите му внезапно се проясниха и заприличаха на очи на млад човек.

Годфри отново изпита нелепото чувство, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Кога искаш да видиш стоката? — попита той и се насили да говори уверено и решително.

— Утре вечер, в полунощ. Ще се видим в Пъкастер Коув. — Мъжът стана и отмести стола си. Още миг постоя прав и неподвижен, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на мръсните си бричове, вперил нетрепващ поглед в Годфри. — Ще чакам само четвърт час. Елате сам. И аз ще съм сам.

— Как мога да ти се доверя? — попита Годфри.

Непознатият вдигна рамене.

— По същия начин, по който аз се доверявам на вас, предполагам. — После се обърна и напусна хана.

Годфри не откъсна поглед от него, докато вратата не се затвори зад гърба му. Непознатият вървеше приведен, но нищо не можеше да прикрие внушителния му ръст и струящата от тялото му сила. Кой беше този човек? Какъв беше? Годфри беше сигурен само в едно — че непознатият не е този, за когото се представя.

Лицето му помръкна. Мразеше загадките, а този човек несъмнено беше опасна загадка. А ако не знаеше с кого е на път да сключи сделка, ако го подценяваше, това би могло да провали бъдещето му. Трябваше да овладее нетърпението си и да пипа внимателно. Годфри вдигна очи и срещна погледа на ханджията. Джордж го гледаше с някакъв нечист блясък в очите, сякаш в момента четеше мислите му.

Годфри се изхрачи в камината и побърза да напусне хана. Конят му беше завързан край входната порта. Лорд Чанинг го яхна и препусна към Карисбрук Кясъл. Мисълта му работеше трескаво. Бе наблюдавал внимателно бъдещия си купувач и бе установил, че въпреки неугледните си дрехи и безочливо поведение, човекът несъмнено е в състояние да се сдобие с исканите средства. А за него това бе всичко, което имаше значение.

Нощните стражи на портала го попитаха за паролата, преди да го пуснат да мине през сводестия вход към крепостта. Годфри се насочи право към главната част на постройката. Стаята му беше точно след охраняваната спалня в северното крило, където в момента се помещаваше кралят.

Трите опита за бягство на краля бяха изчерпали търпението както на губернатора, полковник Хамънд, така и на парламента. Негово величество бе преместен от обширните си покои в по-обезопасена и лесно охраняема стая. Все пак, все още му бе позволено да приема ежедневните си аудиенции в просторния салон в съседство с предишната си спалня.

Годфри, лорд Чанинг, бе един от офицерите, завеждащи конюшните на губернатора. Този пост, макар да не допринасяше особено за разрешаването на финансовите му нужди, бе достатъчно престижен, за да му осигури самостоятелна стая и постоянни грижи за конете му, които обикновено се оказваха солидно бреме за всеки благородник.

Подобна позиция не беше за изпускане за един безпаричен наследник на стар, горд и обеднял род. Но и не можеше да задоволи млад човек като лорд Чанинг, отдаден изцяло на личните си амбиции. Беше затънал в дългове. Начинът му на живот, който според него бе единственият достоен за човек с неговото потекло, се оказваше изключително скъп за възможностите му. Само дрехите му струваха цяло състояние. И макар контрабандата и заграбените от чужди кораби стоки да му предоставяха известни облекчения за финансовите му затруднения, търговията и често обземащото го отчаяние го поставяха в зависимост от хора като собственика на хана „Анкор“ и надменния рибар, с когото бе принуден да преговаря тази вечер.

Когато най-после влезе в спалнята си, лорд Чанинг все още се бореше да превъзмогне обидата от приказките на непознатия, който бе длъжен да понася.

— Приличате на човек, на който току-що са му потънали гемиите — отбеляза Брайън Морз. Той седеше на масата пред камината, разпънал бял лист хартия пред себе си. Морз вдигна свещта, за да освети лицето на Годфри. — Нима бизнесът не върви?

Благородникът вдигна рамене и напълни чаша с вино от бутилката на масата. Забеляза, че в негово отсъствие съдържанието й бе намаляло застрашително. Брайън Морз явно беше жаден.

— Купувачът ми прилича на обикновен разбойник — промърмори той.

Брайън се засмя приглушено.

— Всички ние сме разбойници, приятелю. Не е ли така? — Той отпи вино от чашата си. — Тъкмо съчинявах писмото до потенциалния ви тъст. — Брайън посочи листа пред себе си. — Трябва да подберем точните думи, за да привлечем вниманието му. А когато срещнете малката ми сестричка, ще ви трябва нещо, с което да я спечелите. Известни познания в областта на гръцките поети може да ви е от полза… или прилични умения в шаха… А може и да ви се наложи да демонстрирате интерес към Питагоровите теореми. — Той повдигна въпросително вежди.

Годфри се отпусна на креслото край камината и протегна крака върху табуретката.

— Аз съм човек на действието — отвърна той с известно превъзходство. — Нямам време за безсмислени научни занимания.

— Е, няма да е лошо да понапреднете малко и в тази област — отвърна остро Брайън. — Защото, уверявам ви, малката ни плячка няма да падне в ръцете на някой, който нехае за научния прогрес.

Годфри се намръщи.

— Ако има на този свят нещо, което ненавиждам, то това е жена, която разбира от наука.

— Само че тази е безбожно богата и доста апетитна, доколкото си спомням. — Тънките устни на Брайън се извиха в лукава усмивка. — Е, носът й е малко по-дълъг от обичайното — всички Гранвил имат този недъг. И заеква. Но човек може да свикне с всичко, стига да е воден от правилните подбуди.

Годфри го изгледа злобно на светлината от свещта.

— И, разбира се, след като се оженя за богатата наследница, ще трябва да подсигуря приличен стандарт и за вас.

— Хм, нали не очаквате да ви предложа помощта си срещу нищо в замяна — отвърна Брайън и изцъка насмешливо с език. — Това напълно ще пасне на целите ми. Имам нужда от скромен доход, но подбудите ми са от лично естество. Ще бъда удовлетворен, само след като видя дъщерята на Катон, омъжена за човек с вашия — как да го нарека? — съмнителен морал.

С тези думи Брайън се изправи и посегна към връхната си дреха.

— Прочетете писмото. Имате право да промените нещо, ако счетете за необходимо, но се придържайте към моя стил. Повярвайте ми, познавам отлично семейство Гранвил. Препишете го с вашия почерк и се погрижете да бъде изпратено.

— Семейството и произхода ми са достойни за една наследница на рода Гранвил — извика гневно лорд Чанинг.

— Разбира се, млади човече, не ще и дума. Но вие, приятелю, вие не сте достоен. — Брайън се запъти към вратата, заливайки се в бурен кикот. — А сега трябва да вървя. Вече няма да стъпвам в замъка. Не бих искал да се сблъскам с доведения си баща. Той ме мисли за умрял и отдавна погребан в Ротердам. Можеш да ме намериш по всяко време в хана във Вектор. Оттам ще те напътствам.

Годфри бе твърде разгневен, за да изпрати госта си подобаващо. Беше на косъм да каже на Брайън да върви по дяволите. Но този човек му предлагаше примамлива сделка, а никой не можеше да избира партньорите си.

 

 

Адам хвърли само един поглед към Антъни, който тъкмо се качваше на борда на „Уинд Денсър“, и реши да държи езика си зад зъбите. Капитанът беше в лошо настроение. Не че имаше навика да излива лошото си настроение върху хората от екипажа си, но те до един предпочитаха да проявят мъдрост и да избягват капитана си, когато видят очите му така хладни и отнесени, както бяха тази вечер.

— Бренди, Адам — каза отсечено Антъни и подмина приятеля си на път към каютата.

— Няма ли да хапнеш?

— Не.

Адам вдигна рамене и отиде да донесе исканата бутилка.

Антъни влезе в каютата и за миг остана неподвижен на бледата лунна светлина, която се процеждаше през прозореца. Пое си дълбоко дъх и му се стори, че долавя аромата на Оливия.

Глупости! Сантиментален идиот! Той смъкна шапката от главата си и я захвърли на скамейката под прозореца.

Антъни пристъпи към огледалото и смъкна мустака над устните си с болезнена гримаса. Болката извика парливи сълзи в очите му, но поне сложи край на сантименталните му емоции. Той потопи парче плат в малко вода, а после и в чинийката със сол, която Адам услужливо му бе приготвил. Затърка ожесточено зъбите си. Отново започваше да прилича на себе си. След минутка свали и ружа с малко сапун и няколко шепи вода.

Тъкмо сваляше противните дрехи от тялото си, когато Адам влезе с бутилка бренди в ръка.

— Сам ми каза, че си уговорил среща за утре вечер.

— Да. Ще взема Сам и още някой да ми пазят гърба. Въпреки че не очаквам онова копеле да опита нещо гнусно утре. Твърде много се нуждае от мен. Отчаян е като гладен плъх, колкото и да се опитва да го прикрие. — Капитанът си наля чашка коняк и я пресуши до дъно; после си сипа още една.

— Оставил е кофти вкус в устата ти, нали?

— Като в помийна яма. Трябва да разбера кой е той.

— Джордж не знае ли?

— Съмнявам се. Този нещастник е отчаян и способен на всичко, но не е глупак. — Антъни присви замислено очи. — Опасен е, но не е глупак — изрече провлачено той. — И едва ли е особено известен на острова. Мога да се обзаложа, че има нещо общо със замъка. Има нещо изтънчено в обноските му, като у дворянин. — Антъни присви презрително устни.

— Значи ще го пипнеш — отвърна невъзмутимо Адам и вдигна дрипавите дрехи от леглото. — Нали и ти ще си играеш на дворянин.

— Така идеята да се покажа в присъствието на краля на малкото събиране утре вечер ми се струва още по-примамлива — отбеляза замислено Антъни. — А сега ме остави сам, Адам. Не съм в настроение.

Адам не му отговори, но побърза да напусне каютата на капитана.

Антъни приседна на скамейката под прозореца и впери поглед в сребристата пътечка от лунна светлина върху мастилената повърхност на водата в сводестия пролом. Проклета жена!