Джейн Фийдър
Ти не си за мен (7)

5.

Тя бягаше, а безлюдният коридор се простираше пред нея, дълъг до безкрайност. Не би могла да стигне до края му, без той да я догони. Дочуваше стъпките му зад гърба си — тежки стъпки, почти лениви в сравнение с нейния задъхан бяг. Той извика присмехулно зад гърба й: „Бягай, плашливо зайче, бягай!“. Дъхът й се изтръгваше на пресекулки, гърдите я боляха, гърлото й бе пресъхнало от отчаяние и страх. Той щеше да я догони, както винаги, точно пред последния прозорец преди масивната стоманена врата, която водеше към семейните покои в замъка.

Почти беше достигнала прозореца, когато стъпките зад гърба й зачестиха. Той я сграбчи през кръста и я повдигна като перце във въздуха. Краката й се мятаха неконтролируемо във въздуха. А той само се смееше и я държеше на такова разстояние от себе си, че отчаяните й усилия напомняха на мъничка мушица, уловена в капана на дебела паяжина. „Забрави да кажеш добро утро на брат си, малка моя“, хилеше се предизвикателно той. „Не е вежливо от твоя страна. Някой може да си помисли, че не се радваш да ме видиш в тая прекрасна утрин.“

Той я остави върху широкия перваз на прозореца, така че ръстът й се изравни с неговия. Оливия се взираше в омразното лице и трепереше от безпомощен ужас. Държеше здраво китките й на гърба и тя знаеше, че ако понечи да извика, той ще напъха в устата й носната си кърпичка, а тя отново ще се почувства така, сякаш се задушава. „Да видим какво има тук“, промърмори напевно той и пъхна свободната си ръка под полата й.

 

 

Оливия се изтръгна от лепкавите пръсти на омразния спомен, а ярките слънчеви лъчи бавно я върнаха към реалността. Тя отвори очи. Дишаше учестено, а сърцето й препускаше, сякаш все още бягаше, за да спаси живота си.

Изправи се в леглото и обгърна присвитите си колене с ръце. Не спираше да трепери, докато едрите капки пот бавно засъхваха по тялото й. Беше сама в каютата, но възглавницата до нея още пазеше формата от главата на Антъни. Оливия впери поглед през отворения прозорец, а паниката бавно утихна, сърцето й забави бесния си ритъм и дишането й се нормализира. Но не можеше да забрави кошмара и онова смразяващо чувство за безпомощен ужас, което преди време не беше кошмар, а потискаща реалност.

На едно от рафтчетата на бюфета зърна кана с вода. Оливия отметна завивката и стана. Всяка клетчица от тялото й я болеше, сякаш току-що е била победена в боксов турнир. Водата в каната се оказа гореща. До нея я очакваше познатият сапун с аромат на върбинка и купчинка сгънати кърпи.

Оливия наля вода в легена и се изми. Потръпна, когато гъбата се озова между краката й, и изведнъж разбра какво е отключило дълго потискания спомен. Сега, след дългата любовна нощ с Антъни, чувстваше същата тъпа болка между краката си, каквато я измъчваше всеки път, когато доведеният и брат си тръгваше, подсвирквайки си, и я оставяше сама със страховете си на перваза на прозореца.

И всеки път през онази ужасна година, в която Брайън Морз живееше в Гранвил Кясъл, изпитваше едно и също. Всеки път, когато я нараняваше, когато я ограбваше с твърдите си, безмилостни ръце, й прошепваше благо и с едва прикрита злоба, че ако някога спомене за това, ще я убие. А после си тръгваше с усмивка на уста и я оставяше върху перваза на прозореца, като кукла с прерязани конци.

Колко ли беше голяма? На осем или девет години. И така силно бе повярвала в заплахите му, че умишлено потисна спомена за онова, което й се беше случвало.

Дори в момента й прилошаваше. Това чувство й беше до болка познато. Оливия се опря на бюфета и търпеливо зачака пристъпът да отмине. Сега голотата й я притесняваше както никога преди. Разтри с пръсти пресъхналото си гърло. Снощи, преди да се отпусне в леглото си, бе прибрала мъжката риза, която носеше, обратно в шкафа.

Оливия отвори припряно чекмеджето и извади грамадната риза. Едва когато я облече, се почувства отново в безопасност. Пристъпи към прозореца и погледна морето. То вече не се простираше, гладко и безбрежно, чак до линията на хоризонта. Сега в далечината мъжделееше земя — хълмистата земя на остров Уайт. Бяха почти у дома. А Антъни бе споменал, че ако вятърът не промени посоката си, ще видят острова в ранния следобед.

Оливия извърна поглед от прозореца и обгърна раменете си с ръце, сякаш й е студено, но дъбовият под пареше под босите й крака, затоплен от слънчевите лъчи. В душата й беше пусто и мрачно. Чувстваше се ограбена, насилена и някак безлична. Това и бе познато чувство, което отново я връхлиташе сега, когато отблъскващите спомени бяха извадени от кутията на забравата.

Погледът й попадна върху шахматната дъска. В усилието си да се откъсне от неприятните емоции, Оливия се залови със задачата, която не бе успяла да реши предишната вечер. И този път, както често преди, интелектуалната гимнастика я успокои, откъсна я от реалността.

— Реши ли я вече?

Оливия рязко се обърна при звука от ведрия глас на Антъни. Сърцето й отново подскочи и без да се усети, тя го погледна като че е някакво чудовище; лицето й беше млечно бяло, очите й, огромни и черни, сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Какво има? — Той пристъпи към нея, а усмивката на лицето му замря. Гласът му изгуби обичайното си оживление. — Случило ли се е нещо?

— Не — отвърна Оливия и тръсна глава. Ръцете й се повдигнаха неистово, сякаш искаше да се предпази от него, но тя си наложи да ги отпусне покрай тялото си. — Задачата — прошепна разсеяно тя. — Просто бях погълната от задачата. — Тя отново се обърна към шахматната дъска, но кожата на тила й настръхна, когато Антъни застана зад нея.

Той се наведе и я целуна по врата, а Оливия едва потисна писъка си.

— Какво става, Оливия? — Той постави топлите си длани върху раменете й, а тя се скова от отвращение, вперила нетрепващ поглед в шахматната дъска.

Може би ако просто не говореше, ако не се движеше, той щеше да си иде.

Антъни погледна сведената й глава. Какво би могло да се е случило? Беше се събудил до нея, притиснат към мекото й, топло тяло. Беше се събудил, изпълнен с шеметно чувство за съвършена пълнота, а мислите му трескаво се връщаха към приятните изживявания през нощта. Тя спеше дълбоко, когато той се измъкна неохотно от леглото… само преди три часа…

Но какво се беше случило тогава? Антъни осезателно чувстваше нейното отвращение, безумния напън на волята й, която търсеше начин да го отблъсне от нея.

— Бял топ на c3. Черната пешка на b3 — каза безизразно тя, без дори да посегне към фигурите.

— Да — отвърна той и отдръпна ръцете си от раменете й. — Точно така. — Оливия видимо се поотпусна, когато дланите му се смъкнаха от тялото й, но погледът й не се откъсна от шахматната дъска.

— Колко време остава, докато стигнем у дома?

— Ще пуснем котва по тъмно — отвърна капитанът. Ръцете му се издигнаха в последен порив да помилват раменете й и отново увиснаха безпомощно край тялото му. — Няма ли да ми кажеш какво не е наред?

— Всичко е наред — отвърна Оливия, без да го погледне. — Мислиш ли, че дрехите ми ще са готови?

— Адам привършваше работата по тях преди малко. Ти спеше по време на закуската, но дойдох дати кажа, че имаме навика и да обядваме, когато нямаме по-неотложни задачи. Храната е сервирана на палубата.

Думите му бяха топли и й напомниха на приключенията на борда на „Доня Елена“… за онова шеметно вълнение… и за това колко гладна се бе почувствала впоследствие. Но приятните спомени не можаха да извикат топлота в душата й.

— Благодаря ти.

Алтъни изчака още миг и я попита:

— Ще дойдеш ли?

— Да… След минута.

Той не бързаше да я остави сама. Тишината се проточи, напрегната като изопната струна. После Антъни напусна каютата и се качи на палубата. Дълбока бръчка прорязваше челото му. Чувстваше, че някъде е сгрешил. И същевременно му се струваше нелепо.

Двамата бяха в такъв унисон — душа и тяло, и всяко допълваше другото. Антъни го бе почувствал и знаеше, че тя също го е разбрала. От мига, в който тази жена прекрачи прага му, той го бе разбрал. А изведнъж тази невидима връзка помежду им сякаш се бе разпаднала.

Дали тя не съжаляваше, че са правили любов? Дали не съжаляваше, че вече не е девица? Дали не се боеше за последиците и не го обвиняваше? Това беше обичайната реакция на повечето жени, и все пак Антъни бе готов да се закълне, че Оливия не би реагирала обичайно.

Капитанът се изкачи на мостика и застана зад Джетро, вперил поглед в издутите платна на „Уинд Денсър“ и в хълмистата повърхност на остров Уайт. Вече различаваше зелените петна на долините, белия кремък на скалите. Антъни издаде заповед и мъжете от екипажа мигом се закатериха по въжетата на такелажа, за да отпуснат огромното, бяло платно на мачтата.

Оливия стоеше на няколко крачки от него и безмълвно наблюдаваше отмерените, добре тренирани движения на екипажа. Всичко й изглеждаше така последователно и подредено, че й напомняше за решаването на математическа задача.

Също както и на вечеря, масата бе изрядно подредена на мостика. Веднага щом я видя, Антъни се отдръпна от руля и приближи към нея. Лицето му беше сериозно, закачливите пламъчета в очите му бяха угаснали.

Оливия се настани зад масата. Адам беше сервирал купа с парени яйца, пшеничен хляб и бучка масло, бурканче с мед, парче шунка и кана с бира. Макар и раздирана от жестоки вътрешни противоречия, Оливия се почувства гладна.

Антъни седна срещу нея, с лице към слънцето и бриза, и затвори за миг очи.

— Защо свалиха това платно? — Оливия се опита гласът и да прозвучи спокоен и заинтересован, сякаш искаше да разпръсне напрежението, което неочаквано се бе настанило помежду им.

— Защото най-лесно се забелязва откъм сушата — отвърна той с безизразен глас. — Не искам да привличам внимание, преди да спуснем котва. — Антъни вдигна каната и се наведе през масата да напълни чашата й. Погледът му срещна нейния. Оливия извърна очи, смутена от безмълвния въпрос в погледа му.

Тя взе едно яйце и счупи черупката му в ръбчето на масата.

— Защо искаш да пуснеш котва тайно? Защото си пират или заради войната? — попита Оливия със същия неутрален тон.

Антъни вдигна рамене.

— Има ли значение?

— Но ти си на страната на Чарлз Стюарт — отвърна настоятелно тя. — Когато говореше за баща ми, го нарече тъмничар на краля.

Той я изгледа продължително през присвити клепачи.

— Нямам време за война. През последните седем години земята ни се напои с човешка кръв. Брат се изправя срещу брата, син срещу баща си. И за какво? Заради неосъществените амбиции на краля и Кромуел. — Той се изсмя рязко и пронизително. — Аз съм пират, контрабандист и търговец. Продавам кораба и способностите си на онзи, който е способен да ми плати най-високата цена.

Горчивината и цинизма в думите му я смразиха.

— Как ще се прибера у дома? — попита Оливия с отчаяна нотка в гласа. Пръстите й трепнаха и изпуснаха наполовина обеленото яйце на масата. Тя го взе отново, а лицето й се обагри в руменина.

— Какво има? — попита Антъни тихичко, вече без горчивина. Оливия само поклати глава. Как би могла да говори за нещо, което толкова години бе държала заключено в съзнанието си? И как би могла да разкаже това на човека, който бе пробудил болезнените спомени от нейното детство, така ярки сега, както и в самата реалност?

— Щом не искаш да привличаш внимание върху себе си, как ще се прибера у дома? — повтори унило тя и махна последното парченце черупка от яйцето си.

Антъни прободе яростно шунката с ножа. Болка и гняв се сляха в едно, но гневът надделя, защото откакто се помнеше, капитанът никога не си бе позволил да страда заради жена. Щом тя искаше така, той нямаше да се бори за нейното доверие. Имаше по-значими неща, за които да се погрижи. Оливия Гранвил бе влязла за кратко в живота му и можеше да го напусне, без да остави следа. За пръв път в живота си бе сгрешил. Инстинктите му го подведоха. Но както Адам бе отбелязал, винаги имаше първи път. А сега щеше да остави благовъзпитаната дама да се върне към добре организирания си живот, пълен с разкош и привилегии. Горещата нощ нямаше да остави нежелани последици в живота и, в това поне можеше да бъде сигурна.

— Мога ли да ти предложа парче шунка? — попита я хладно той.

— Благодаря.

Той постави резенчето шунка в чинията й и каза със същия хладен тон:

— Един човек от екипажа има семейство на острова. Той ще те свали на брега и ще се погрижи да стигнеш безопасно у дома си. Историята, която ще разкажеш, няма да е далече от истината. Била си на скалите и си се подхлъзнала. Паднала си на пътеката. Фермерът, Джейк Баркър, те е открил. Отнесъл те е в дома си и заедно със съпругата му са се погрижили за раните ти. Мисис Баркър разбира малко от медицина. Родила е толкова деца, че вече не мога да ги преброя.

За миг в очите му проблесна усмивка, но когато продължи, тонът му бе все така хладен и сдържан.

— Ще кажеш, че си изгубила паметта си за няколко дни. Когато си си спомнила коя си, са те отвели у дома. Разбира се, ти ще изразиш дълбоката си благодарност към семейство Баркър, като убедиш маркиз Гранвил да ги възнагради подобаващо.

Капитанът явно се опитваше да й вмени чувство за дълг и благодарност, сякаш тя не би могла сама да разпознае добрината, когато се сблъска с нея. Оливия трепна от резкия му тон, но беше безсилна да промени отношението му към себе си. Дори не й хрумваше подобаващ отговор. Чувстваше се безпомощна и непохватна, сякаш тялото й бе станало твърде тясно да я побере.

— Баща ми не е у дома. — Но сигурно вече са изпратили да го повикат, помисли си тя. Фийби несъмнено се бе разтревожила от внезапното й изчезване, така че баща й най-вероятно вече бе пристигнал у дома. И колкото и трудно да й се струваше да се изправи срещу баща си и да го мами в очите, нищо не би могло да е по-ужасно от тези последни мигове с пирата.

Оливия не познаваше този човек. Капитанът на „Уинд Денсър“ бе претърпял поредната си трансформация. Не можеше да си представи, че този човек срещу нея е способен да се засмее, да даде израз на нежността си. Дори лицето му се беше променило — кожата бе изопната на скулите му, извивката на челюстта му беше твърда и волева. Златистата му коса, отново прихваната с черна лента на тила, сега придаваше непозната строгост на чертите му. В този мъж нямаше нежност. Нямаше смях.

— Е, надявам се в такъв случай ти или доведената ти майка да го възнаградите подобаващо за добрината. — Антъни поднесе халбата към устните си.

Думите му я засегнаха така дълбоко, че Оливия едва сдържа порива си да плисне бирата си в студеното му, цинично лице. Тя отблъсна решително стола си и се изправи.

— Извини ме. — Тя се оттегли в каютата си с гордо вдигната глава и пламнало от гняв лице.

Антъни се взираше безмълвно някъде отвъд перилата, към коварните скали на остров Уайт, който все повече и повече се приближаваше към тях. Наближаваха водовъртежа край носа Света Катерина, но в този тих летен ден подводните скали не представляваха опасност за никой опитен мореплавател.

Имаше среща в хана „Анкор“ с човека, който бе поръчал онова жестоко корабокрушение край скалите. Антъни отпи бавно от халбата си. Дали беше умен и пресметлив човек или просто алчно, безскрупулно нищожество, което случайно бе извадило късмет?

Устните му се извиха в цинична усмивка. Ако поръчителят на обира беше поредният алчен глупак, нямаше да е никак трудно да го надхитри. Но ако беше разумен и хитър… това вече беше друг въпрос.

Оливия вече не заемаше никакво място в мислите му. Тя го бе разочаровала. Или той я бе разочаровал. Вече нямаше значение. Мъж като него никога не би позволил душевните трепети, колкото и приятни да са били, да повлияят на значимите решения в живота му.

— Закърпих роклята. Е, не прилича много на нова — прекъсна Адам мислите на капитана и размаха роклята на Оливия. Презрителното изражение на лицето му подсказваше, че не е доволен от работата си. — Но нямаше кой знае какво да се направи…

— Сигурен съм, че лейди Оливия ще ти се отплати подобаващо — отвърна разсеяно Антъни.

— Хм, значи така стоят нещата. — Адам погледна капитана с вещото око на стар приятел. — Какво се е случило пък сега? Нали уж всичко беше като в приказките…

— Отнеси й дрехите, Адам.

В думите му се прокрадваше досада, която Адам неведнъж бе виждал и мразеше да вижда у господаря си. Той се поколеба.

— Какво се обърка?

— Де да знаех. — Антъни не откъсваше поглед от набръчканата повърхност на острова в далечината. Той вдигна рамене. — Има ли значение? Мислех си… Все едно. Сгрешил съм. — Капитанът се изсмя отсечено. — Винаги има първи път. Нали така, Адам?

— Щом казваш.

— Ти ми го повтаряше преди! — извика ожесточено Антъни, но само празният въздух го чу. Адам вече се спускаше по стълбата към каютите.

Оливия седеше на масата с географските карти. Беше озадачена от бележките на Антъни покрай означенията и сега се опитваше да ги разчете. Разпозна само острова, който напоследък обитаваше, а покрай него имаше и други парчета земя, които не й говореха нищо. А водата беше в различни оттенъци на синьото, отбелязани с някакви числа. Оливия беше погълната от заниманието си. Това бе поредното предизвикателство, което й позволяваше да се откъсне от ежедневните си проблеми. Когато вратата се отвори, беше толкова съсредоточена, че дори не я чу.

— Закърпих дрехите ви, доколкото можах.

Оливия извърна поглед от картите и отвърна с всичката топлота, която успя да изтръгне от сърцето си:

— Сигурна съм, че си свършил страхотна работа, Адам.

— Съмнявам се, че ще мислите така, когато ги видите. — Той постави роклята и фустите й на леглото.

Оливия пристъпи да ги погледне.

— Струват ми се по-къси отпреди — пророни колебливо тя.

— Доста сте се потъркаляла, преди да тупнете на пътеката. От роклята не бе останало почти нищо.

Оливия долови разочарованието в гласа му и мигом съжали за думите си.

— Мога да си представя в какво състояние са били. Направил си чудеса, Адам. Така поне ще се прибера у дома в приличен вид. — Тя му отправи ослепителна усмивка.

Адам кимна. Не му харесваше тази усмивка. Това момиче сякаш стоеше на ръба на пропаст и му трябваше съвсем малко, за да се прекатури. Лейди Оливия определено не изглеждаше така снощи. Това вероятно обясняваше мрачното изражение на Антъни. Адам не си спомняше някога да е виждал капитана на „Уинд Денсър“ в такова настроение.

— Защо не я облечете? Да видим как ще ви стои — каза той й се обърна към едно от чекмеджетата на бюфета.

— Кога ще стигнем до сушата, Адам?

— Слава богу, няма да стигаме до сушата. — Той се обърна, стиснал в ръце обувките, с които Оливия се беше плъзнала на скалата. — Още стават за носене, но копринените ви чорапи са неспасяеми. Надявам се да минете и без тях.

— Няма значение — отвърна Оливия и грабна нетърпеливо обувките от ръцете му. — Защо няма да стигаме до сушата?

Адам я изгледа продължително. Не знаеше колко й е казал Антъни за пролома, където „Уинд Денсър“ обикновено пускаше котва в безопасност, но нямаше намерение той да е този, който ще издаде тайните им на непознатата.

Оливия не беше забравила, че Антъни все пак й обеща да я свалят на брега.

— Към някой залив ли отиваме? — не спираше да настоява тя.

— Не мога да ви кажа. — Адам кимна и излезе от каютата.

Останала отново сама, Оливия коленичи на канапето край прозореца и впери поглед в приближаващия остров. След като напуснеше борда на „Уинд Денсър“, никога повече нямаше да види капитана на този кораб. Така трябваше да бъде. Така искаше да бъде. Имаше нужда да стане така.

Тя се отдръпна от прозореца и пристъпи към леглото, за да огледа закърпените си дрехи. Щяха да й свършат работа. Веднъж да се отървеше от дрехите на пирата, веднъж да облечеше отново собствената си рокля, и щеше да се почувства удобно в кожата си. Щеше да се почувства като старата Оливия. А всичко онова, което се случи помежду им, щеше просто да престане да съществува.

По гръбнака й премина ледена тръпка. Още веднъж в живота си се бе опитала да си втълпи, че нещо, което се е случило, е престанало да съществува.

Оливия захвърли мъжката нощница и облече собствената си рокля. Роклята и фустите й бяха до средата на прасеца, но Адам бе работил сръчно с иглата и дупките почти не се забелязваха. Тя пъхна босите си нозе в обувките. Усещането беше странно, дори неестествено, след дългите дни, в които се бе разхождала боса… така свободна, толкова безгрижна.

Оливия пристъпи отново към прозореца и впери поглед във все по-различимите хълмове и канари на остров Уайт. Разпозна носа Света Катерина. Обичаше да се разхожда по скалистата, стръмна пътека. Само преди няколко дни, точно преди корабокрушението, двете с Фийби си бяха направили пикник на хълма Света Катерина. Помнеше колко дълго се изкачваха до самия връх на възвишението, само за да хвърлят поглед през Ламанша към назъбената брегова линия на Дорсет.

Дали щеше да разкаже на Фийби истината за онова, което преживя? Струваше й се почти невъзможно да скрие нещо от жената, която от дълги години беше най-близката й приятелка; жената, с която бе споделяла и най-интимните подробности от живота си.

Вратата се отвори зад гърба й. Беше Антъни.

— Налага се да затворя прозореца и да спусна завесите. — Гласът му беше хладен и безизразен. — Боя се също, че ще трябва да останеш в каютата. Крайната ни цел е тайна за външни хора. Никой, който не е част от екипажа на този кораб, няма право да я узнае.

Тонът му й прозвуча несправедливо обвинителен. Стори й се по-лесно да се бори с гнева, отколкото с чувството на отвращение от мъжа, с който едва снощи бе споделила леглото си.

— Вече знам, че отиваме някъде под скалата, от където съм паднала — отвърна тя. — Мисълта, че бих могла да издам тайното пристанище на „Уинд Денсър“, е нелепа и обидна.

Той повдигна безразлично рамене и посегна да затвори прозореца.

В този миг Оливия се стрелна от канапето под прозореца и се плъзна под ръцете му, сякаш искаше да се отдалечи от него; сякаш не можеше да понесе мисълта, че се намира близко до тялото му. Едно мускулче на бузата му потрепна, но Оливия не го видя, защото се боеше дори да го погледне.

Той спусна завесите и светлината мигом се приглуши.

— Ще пуснем котва по тъмно.

Капитанът запали газената лампа над леглото.

— Трябва да отстраня конците от крака ти. Бих оставил тази работа на семейния ти лекар, но ще изглежда подозрително. Семейство от фермери едва ли биха могли да зашият раната ти, а още по-малко да платят за лекар. Ще възникнат въпроси.

— Струва ми се нелогично да вярваш, че ще скрия от семейството си онова, което се случи на този кораб, и същевременно да криеш от мен мястото, където ще пуснете котва.

Антъни вече бе извадил дървеното ковчеже от бюфета. Когато й отвърна, гласът му беше лишен от всякакви емоции.

— Вярвам единствено в инстинкта ти за самосъхранение. Не ми се вярва да предизвикаш обществен скандал с истината за твоето изчезване, колкото и да повтаряш, че не те е грижа за репутацията ти. Но дори да решиш да го направиш, няма да ми навредиш, след като не знаеш къде да намериш кораба ми.

В този момент Оливия осъзна, че дори да имаше начин да му обясни какво се е променило помежду им, вече не би имало значение. Този мъж беше неспособен на съчувствие, на прошка, на разбиране. Тя го бе отблъснала и това му бе достатъчно. Но как си бе позволила да сгреши така по отношение на него? И все пак, дълбоко в себе си тя осъзнаваше, че и той трябва да се чувства по същия начин като нея. Тя също го бе подвела. Беше му показала човек, който не съществува в действителност, жена, която е способна да се поддаде на емоциите си и да разкрие страстта си.

— Ела. — Той отвори ковчежето и извади чифт малки ножички. — Няма да отнеме и минута.

Оливия повдигна роклята и фустите си и този път нямаше едва сдържано вълнение, шеметни емоции и трудно сподавена страст. Беше само работа, която се налагаше да свършат и която, както Антъни бе обещал, отне по-малко от минута. Той затвори ковчежето с трясък.

— Адам ще остане с теб, докато пуснем котва, за да съм сигурен, че няма да се изкушиш да надникнеш през завесите.

— Нямам нужда от надзирател — възнегодува Оливия. — Няма да поглеждам през прозореца, щом такава е волята ти.

Той се спря край вратата.

— Щом ти не си в състояние да ми дадеш своето доверие, как очакваш аз да ти вярвам?

Оливия не знаеше какво да му отговори, така че му обърна гръб и тръсна ядно глава.

След минута дойде и Адам с пълен панер дрехи за кърпене. Той седна мълчаливо на канапето под прозореца и се захвана с иглата. Оливия пък се залови с географските карти на бюрото.

„Уинд Денсър“ се плъзгаше бавно покрай бреговата линия в прикритието на скалите над дълбокия проток, известен само на най-опитните моряци от острова. В сенките на вечерния сумрак корабът подмина носа Света Катерина. Когато най-после и последният слънчев лъч угасна, плавателният съд се плъзна през сводест отвор, наподобяващ огромна пещера, и изчезна в скалата.

Оливия почувства, че спряха и дочу дрънченето от веригите на котвата. Адам бе пълнил газената лампа вече няколко пъти през дългите часове, които прекараха в каютата. През цялото време старият моряк не подхвана разговор и Оливия му бе благодарна за това. Тя бе изцяло погълната от географските карти, докато накрая се научи да се служи с тях не по-зле от всеки опитен моряк.

— Мисля, че е време да се подготвяме да се качим на палубата. — Адам наруши тишината и остави иглата настрана.

Оливия го последва на палубата. Навън беше тъмно е тя успя да различи само късче нощно небе и златистия блясък на няколко звезди. Намираха се в сводест отвор в скалата. Нощта беше топла и приятна. Въздухът бе лишен от натрапчивата свежест на откритото море. Но все още се долавяше сладкият аромат на водорасли, солена вода и детелини. Може и да не бяха стигнали брега, но сушата не беше далече.

— Готова ли си? — обади се капитанът на „Уинд Денсър“ над рамото й. Оливия извърна глава и срещна твърдия поглед на познатите сиви, дълбоки очи.

Връхлетя я тръпка на тъга, на ненавременен копнеж по онова, което бе пропуснала да изживее.

— Прости ми — прошепна неволно Оливия.

— За какво?

В гласа му нямаше прошка. Тя поклати безмълвно глава.

— Можеш ли да се прехвърлиш през парапета?

— Да.

— Лодката те чака долу. Предупреждавам те, че ще се наложи да ти завържат очите, докато не стигнете брега.

Оливия не му отговори. Нима вече имаше значение? Тя пристъпи към перилата и погледна в мрака към малката лодка с едно платно, която се полюшваше върху вълните.

— Сигурно е време да вървя. — Гласът й беше безизразен.

— Да.

Антъни не й предложи помощта си, докато се прехвърляше през перилата и се спускаше в лодката. Оливия погледна нагоре. Лицето му й се стори бледо в тъмнината, очите му проблясваха като сиви късчета лед. Той свали шалчето, което висеше на врата му, сви го на топка и го хвърли в лодката. Някой от екипажа го улови.

След миг ленената материя бе върху очите й — топла и мека. Ухаеше толкова силно на Антъни, че стомахът й се преобърна. Оливия вдиша дълбоко аромата му и потъна в някакво пространство, където очарованието на отминалите няколко дни се чувстваше толкова силно, че болезнените спомени от миналото вече нямаха власт над нея. Сякаш чувстваше тялото му, притиснато към нейното — неговата мъжка сила и нейната женска слабост. Устните му. Изведнъж се почувства толкова замаяна и отмаляла, че вкопчи пръсти в седалката на лодката.

— Добре ли сте, мис?

Загриженият глас долиташе иззад гърба й.

— Да, благодаря. Скоро ли ще стигнем?

— След малко.

Оливия слушаше приглушения плисък на веслата, които я отдалечаваха все повече и повече от „Уинд Денсър“. Чуваше шепота на вятъра, който издуваше платното. След малко нямаше никаква представа за време и посока. Някой започна тихичко да си припява, след миг го последва и втори. Беше приятна мелодия. Изведнъж песента секна. Носът на лодката хлътна в пясъчно дъно и се закова.

— Може ли вече да сваля това? — Оливия докосна с пръсти шала на очите си.

— Да, мис.

Тя развърза ленения шал и премигна в приглушения полумрак. Нямаше представа къде се намират, освен че бяха в мъничък залив. Морето беше черно като мастило. От трите й страни се издигаха внушителни скали. Но над главата й проблясваше луната и безброй звезди. От „Уинд Денсър“ нямаше и следа, но това не беше изненадващо. Малката лодка бе порила водите на морето дълго време.

Мъжете скочиха и издърпаха лодката на брега. Лицата им изглеждаха загрижени, докато й помагаха да слезе.

— Ще трябва да изкачим пътеката, мис.

— Всичко е наред. Ще се справя — усмихна се тя на мъжа, който говореше. Изглеждаше искрено притеснен.

— Да те изчакаме ли, Майк?

— Не. Ще прекарам нощта у дома. — Мъжът, когото нарекоха Майк, прекоси брега и се насочи към тясна пътечка в скалите. — Оттук, мис. На върха ще ни чака двуколка.

Оливия напъха шала на Антъни в джоба на роклята си и го последва.

 

 

Антъни се взираше в отражението си в огледалото на каютата си. Нагласи тъмните мустаци, които сега се виеха над устата му, намръщи се и поднесе черен молив към веждите си.

— Какво ще кажеш, Адам? Дали ще свърши работа? — Говореше с подчертания акцент на местните хора.

— Аха — избоботи в отговор Адам и му подаде смачкана моряшка шапка. — Значи приключи онази история с момичето, така ли?

Антъни не му отговори. Ръцете му се бореха с гъстите кичури коса, които изчезнаха под шапката.

— Мисля, че заприличах на злодей — отбеляза невъзмутимо той. — Това да си почерня зъбите беше хубава идея, не мислиш ли?

— Нали все ми повтаряше, че била различна.

— Върви по дяволите, Адам! Не искам да обсъждам Оливия.

— Явно те е засегнала дълбоко. — Адам не беше притеснен от грубия тон на капитана. Грижеше се за него от мига, в който изплака за пръв път. Беше му сменял пелените, беше го хранил с биберон, беше пазил живота му по време на онова ужасно бягство от Бохемия след битката на Уайт Маунтайн. Беше го отвел безопасност при семейството на баща му, в огромното им имение в Лондон.

И бе видял с очите си как невръстното дете беше отхвърлено завинаги от онези, които бяха длъжни да бранят живота му…

— Адам, дяволите да те вземат, човече! Да не си откачил? Помогни ми с този руж! Носът ми трябва да изглежда огромен и червен, трябва да нарисувам спукани венички по лицето си.

Адам взе кутийката с руж, която Антъни напъха под носа му.

— Искаш да заприличаш на клоун ли?

— Не! Искам само да приличам на човек, който обича да си попийва. Побързай! Ти си по-сръчен с тези мазила.

Адам си свърши безупречно работата, а ръката му беше бърза и уверена. Когато привърши, лицето на Антъни изглеждаше подпухнало като гнила ябълка.

— Кого ще вземеш да ти пази гърба?

— Сам… Но не очаквам да възникнат проблеми. Онзи човек има стока за продан. Аз пък имам пари в излишък. Какъв проблем би могъл да възникне?

— Може да е капан.

— Но не за мен. Не аз подмамих онзи кораб да се разбие в скалите.

— Обаче си виновен за много други неща — упорстваше Адам, докато затваряше капака на кутийката с руж.

— Знам какво правя, Адам.

— Сигурно. Но играеш опасна игра.

Антъни бавно се обърна.

— Дадох обещание на Елън, Адам. Няма да взема думите си назад. Баща ми я предаде. Аз няма да постъпя така с нея.

— Ако искаш да направиш добро на Елън, погрижи се да не увиснеш на някое дърво.

— Няма.

— И баща ти така казваше — отвърна тъжно Адам. — И той също нямаше намерение да предава Елън… поне в началото. Тръгна, изпълнен с възвишени цели. Още помня как стояхме двамата на борда на „Изабел“, не по-малко сигурни от теб в правотата и силата на дълга си. А виж как свърши всичко…

— Баща ми се е борил за религия, за идеали. — Антъни се изсмя отсечено. — Бил е кръстоносец и е предал жената, която го е обичала — първо заради идеалите си, а после заради… — Гласът му заглъхна, а после отекна с внезапна сила: — Аз обаче се боря за личните си интереси, Адам. Те са далеч по-ясна цел и не поставят човек пред кой знае какъв избор. Аз играя само по моите собствени правила. — Той докосна едва доловимо рамото на възрастния мъж и му се усмихна, преди да се обърне да си върви. — Затова съм в безопасност.

— Щом казваш — прошепна Адам на затворената врата и се отпусна на канапето под прозореца. Завесите отново бяха дръпнати, а прозорецът — отворен. Въздухът беше неподвижен, наситен с мириса на скалите, сред които „Уинд Денсър“ бе пуснал котва в безопасност.

 

 

Преди двадесет и осем години сър Едуард Какстън, бащата на Антъни, бе отплувал от Дорсет в компанията на група млади идеалисти, за да се присъедини като доброволец към армията от протестанти на крал Фредерик в битката срещу католическия император Фердинанд. По онова време Адам бе личният камериер на сър Едуард. Всичките им идеали умряха в кървавото клане на Уайт Маунтайн.

Бащата на Антъни успя да избяга от бойното поле, но не и от отмъщението на императора. Хората на Фердинанд го откриха и го повалиха на прага на собствената му спалня, където в същия момент любовницата му се бореше да даде живот на тяхното дете.

Те хладнокръвно я изчакаха да роди, видяха я как дава живот, преди да прережат гърлото й и да оставят между краката й окъпаното в кръв бебе. Пъпната връв, която го свързваше с майка му, все още пулсираше. Не очакваха детето да оживее.

Защото не знаеха, че там е и Адам, скрит зад завесите на прозореца. Той не можеше да помогне нито на сър Едуард, нито пък на лейди Елизабет, но след като екзекуторите си отидоха, пое детето в прегръдките си, прочисти ноздрите и устичката му и видя как животът нахлу в телцето му. А после го отнесе при родителите на баща му, в Лондон.

Те обаче го отхвърлиха. Това, че баща му бе пренебрегнал семейните задължения в преследване на своите идеали и незаконното раждане на детето за тях бе достатъчна причина. Те пропъдиха Адам и невръстното бебе от дома си и заплашиха да погнат кучетата подире им. Адам се обърна към единствения човек, когото познаваше, и който би се съгласил да приеме незаконния син на Едуард Какстън.

Елън Лийланд, дъщеря на провинциален земевладелец, обичаше Едуард Какстън от години. Той също я обичаше донякъде, но я напусна, за да се включи в битката за религиозните си идеали. А с напредъка на войната я забрави, отдаден на порочни удоволствия в леглото на лейди Елизабет от Бохемия.

Елън прие детето на своя възлюбен като свое собствено. В малкото рибарско селище Кейхавен, в Хемпшир, тя неуморно учеше малкия Антъни на четене, писане и математика, запозна го с най-изтъкнатите философи и отвори очите му за силата на знанието. И с помощта на Адам го окуражаваше да намери мястото си сред хората, които изкарват прехраната си от морето, без значение какво означава това.

Още от малък Антъни знаеше истината за произхода си; знаеше, че семейството на баща му го е отхвърлило и че няма достъп до този свят. Затова и бе усвоил всички уроци на оцеляването. Знаеше също какво дължи на безграничната любов на Адам и Елън, която наричаше своя леля пред всички, които се осмеляваха да проявят интерес.

Антъни несъмнено знае как да брани живота си, помисли си Адам и потръпна от острата болка в коленете си. Но разбиранията му се разминаваха с каноните на обществото. На този свят имаше много хора, които безгранично обичаха Антъни Какстън. И още повече, които биха се радвали да го видят обесен.