Джейн Фийдър
Ти не си за мен (5)

3.

Оливия се събуди бодра и освежена от кратката си дрямка без сънища. В първия миг не разбра къде се намира, но после дочу пронизителните писъци на чайките, вдиша соления морски въздух и си спомни всичко. Умората я бе направила временно сляпа за магията, която я заобикаляше. Сега обаче беше пълна с нови сили и готова да изучава този странен свят, пълен с предизвикателства. Дъщерята на маркиз Гранвил се бе превърнала в пръв помощник на банда пирати. Разбира се, някой би могъл да каже, че е била отвлечена и насилствено държана на борда на кораб в открито море. Някой би могъл да си го помисли. И нямаше да е далече от истината. Само че тя нямаше никакво желание да бъде другаде и в момента изгаряше от нетърпение да се потопи още по-дълбоко в това приключение. Интересът й само се бе разпалил при краткия сблъсък с испанците.

Изглежда приличаше на Порция много повече, отколкото бе предполагала. Незаконната племенница на баща й по рождение беше войнствена натура — в буквалния смисъл на думата. Порция дори се бе омъжила на бойното поле, облечена в мъжки бричове и препасала сабя на кръста. Оливия вече бе далеч по-благосклонна към подобно неприемливо за обществото поведение. Винаги беше смятала, че Порция е уникална. Тя просто не се държеше така, както подобава на обикновените хора. Но може би не беше чак толкова луда. Или може би нейната лудост сега се прехвърляше и върху нейната приятелка. А може би самата Оливия не беше обикновена жена, както бе смятала досега.

Оливия се усмихна и отметна завивките си. Отнякъде долиташе примамливият аромат на печено месо. Стомахът й се преобърна. Тя огледа внимателно каютата. Търсеше нещо, каквото и да е то, което да й разкрие повече за личността на капитана на „Уинд Денсър“.

Когато започна да преглежда вещите му, дори за миг не й хрумна, че нарушава правото му на лично пространство. На бюрото бяха разхвърляни географски карти и компаси. Оливия разгледа с интерес изчисленията, изписани от същата уверена ръка, която светкавично бе нахвърляла очертанията на гърба й. Изчисленията бяха истинско предизвикателство за нейната математическа мисъл, но имаше нужда от известно време, за да ги разгадае.

Тя огледа книгите, педантично подредени по рафтовете на бюфета. Колекцията беше впечатляваща. Имаше поезия, философия, както и някои от любимите й класически текстове. Очевидно капитанът на кораба имаше интелектуални заложби. Оливия погледна шахматната дъска, разпъната на масичката под прозореца. Изглежда капитанът я бе оставил насред играта, освен ако не работеше над някоя шах-задача.

Тя се втренчи замислено във фигурите. Миг по-късно премести бял офицер на E–4 и огледа свъсено дъската. После кимна доволно. Оказа се права. Сега белите неизбежно щяха да матират в два хода. Не беше особено трудна задача, помисли си Оливия.

Тя затананика весела мелодийка и се обърна към географските карти. Посегна и отвори най-горното чекмедже на бюрото. Вътре имаше цяла камара листа, обърнати с лицевата част надолу. Извади ги и ги постави върху масата. Оказаха се картини, раздвижени скици, нахвърляни с молив. Изглежда капитанът на „Уинд Денсър“ откриваше подходящи предмети за изображение навсякъде, накъдето погледнеше. В този случай бе скицирал някои от членовете на екипажа си.

Очарована, Оливия се взираше с интерес в скечовете. Някои от лицата вече й бяха познати от краткия й престой на палубата. Джетро, кормчията, се появяваше често на белия лист. На повечето от картините мъжете вършеха работата си по кораба — кърпеха платната, завързваха въжета, катереха се по мачтите. На други се забавляваха, танцуваха, смееха се, слушаха как един от тях свири на лютия, облегнат върху мачтата, а на три или четири от картините имаше голи мъже, застанали около някаква водна помпа на палубата. По кожата им проблясваха капчици юда, очите им се смееха.

Оливия бе прекарала твърде много време с текстовете и илюстрациите от древна Гърция и Рим, за да се смути от откровената мъжка голота. Имаше достатъчно познания, за да оцени, че този художник има талант в областта на анатомията. Човешките форми видимо го интригуваха, съдейки по многобройните скици на човешка длан, гол глезен, стъпало, извивката на нечие бедро. Но лицата също бяха пълни с живот, само в няколко контури успяваше да улови значима човешка емоция, вътрешно изживяване.

— Свикнал съм да вярвам, че когато вещите ми не са изложени на показ, са предназначени за мое лично ползване.

Оливия не беше чула кога вратата се е отворила. Тя се сепна, а листата се разпиляха по масата, някои дори полетяха към пода.

На прага стоеше капитанът на „Уинд Денсър“, а лицето му бе изгубило обичайната си топлота. Веждите му бяха свъсени, очите му хвърляха гневни мълнии.

— Моля ви за извинение. Не съм искала да любопитствам — заобяснява припряно Оливия, а лицето й пламна. — Чекмеджето не беше заключено и аз…

— Не беше, защото хората около мен обикновено не ровят в личните ми вещи — отвърна остро той. Носеше две дървени ведра, от които се вдигаха гъсти кълба пара.

Антъни влезе в каютата, затвори вратата с ритник и остави кофите на пода.

— Искахте да измиете косата си. Донесох ви топла вода.

— Благодаря. — Оливия прокара пръсти през косата си. Чувстваше се смутена, задето я свариха да се рови в чужди вещи, и й се искаше да изясни нещата. — Аз… наистина съжалявам, че надникнах в чекмеджето ви. Просто… Исках да науча нещо за вас. Не съм искала да ви засегна.

В погледа му все още се четеше неодобрение.

— Можехте да ме попитате за всичко, което ви интересува. Или това не ви е хрумнало?

— Но вие не бяхте тук. — Тя вдигна рамене и се усмихна извинително. — А и когато ви задавах въпроси, не бяхте особено разговорлив.

— И затова последвахте импулса си.

Оливия кимна, свъсила гъстите си, черни вежди.

— Изглежда, че напоследък върша импулсивно доста неща. Като да скоча на испански галеон например. Никога не съм смятала, че съм импулсивен човек. От трите ни Фийби е най-импулсивната.

— От трите ви? — Антъни вдигна въпросително вежди.

— Фийби, Порция и аз. Свързват ни доста сложни отношения. Ние сме… много близки приятелки — добави тя, уверена, че Антъни не се интересува от необичайното приятелство помежду им. Стори й се достатъчно да му каже просто, че са приятелки.

Изглежда се оказа права, защото той не настоя за повече подробности. Само се обърна и отвори един от шкафовете на бюфета.

— Е, харесахте ли моите рисунки?

— Намирам ви за доста талантлив художник — отвърна колебливо тя, все още смутена от появата му.

— А моделите ми? — запита той и извади хавлиени кърпи от шкафа. — Как намирате моделите ми?

Той очевидно й се надсмиваше. Нямаше друго обяснение за присмехулния блясък в очите му или за ироничната усмивка на устните му.

— Забелязала съм, че хората на изкуството никога не остават безразлични към човешката анатомия — отвърна Оливия и срещна самонадеяно погледа му. — Смея да твърдя, че съм добре запозната с творците от времето на Ренесанса, така че не съм очаквала смокинови листа, ако това имате предвид.

Антъни се засмя, а изражението на лицето му мигом се смекчи.

— Бях забравил, че учените винаги се отнасят към голата истина с по-малко предубеденост, отколкото покорните жени, които си седят у дома и прекарват времето си в бродерия.

— Аз не умея да бродирам — пророни сконфузено Оливия.

— Не съм си и помислил, че можете. — Антъни остави кърпите върху масата и извади изпод леглото кръгло дървено корито.

— Водата едва ли ще стигне да се изкъпете задоволително, но ако коленичите край това корито, бих могъл да измия косата ви. А после ще трябва да сменя превръзката на крака ви.

Оливия се поколеба.

— Защо имам превръзка на крака си?

— Това беше най-сериозната ви рана. — Той коленичи край коритото и топна пръст във водата, за да прецени колко е гореща.

— Имахте дълбока драскотина, в която се бяха събрали прах и пясък от скалите. Наложи се да направя няколко шева, затова плътта е така твърда на допир.

Оливия докосна дебелата превръзка през гънките на нощната му риза.

— Вече мога и сама да се грижа за раната си — каза тя. — И мога сама да измия к-косата си.

— Ще трябва да внимаваме с раната на тила ви. За мен ще е по-лесно да се справя, защото знам къде точно се намира — отвърна невъзмутимо Антъни. — Освен това, съвсем скоро Адам ще сервира вечерята, а аз умирам от глад. Това вече прави спора излишен.

Капитанът извади малко калъпче сапун от бюфета.

— С аромат на върбинка — размаха го той под носа й. — Обзалагам се, че според вас пиратите се къпят със сапун от свинска мас.

Оливия не съумя да сдържи смеха си.

— Не се бях замисляла, но ми звучи логично. Само че вие не сте нормален пират. Не сте достатъчно кръвожаден и се смеете твърде много. Пиратите имат черни къдрави бради и вървят, стиснали ножове между зъбите си. О, щях да забравя — и пият много ром.

— Лично аз предпочитам чаша пенливо вино или добър коняк — отвърна Антъни с превзета сериозност и размаха във въздуха хавлиената кърпа. — Освен това съм доста сръчен фризьор и ненадминат в ролята на дамска камериерка, така че… да започваме.

Изглежда не й оставаше друг избор. Оливия коленичи край коритото, а обемистите гънки на роклята й се надиплиха около нея. Антъни наметна хавлиена кърпа върху раменете й, обърна косата на тила й и я приглади над коритото.

Приятно й беше да чувства топлата вода по кожата си, но още по-приятно й беше да усеща сръчните пръсти на капитана, които се движеха сръчно по скалпа й и внимателно отбягваха болезнената област на тила й. Каютата се изпълни с мекия аромат на върбинка. Оливия притвори очи и се отпусна.

— Мисля, че съм готов — проехтя внезапно гласът му в тишината. Оливия се сепна и повдигна рязко глава, а по врата й се плъзна прозрачна водна струйка и попи в дантелата на яката й.

— Това не беше много умно от ваша страна — отбеляза Антъни и побърза да изстиска косата й над коритото, преди да я закрие с чиста хавлиена кърпа. — Най-добре ще е да преоблечете тази… тази… Как бихте нарекла дрехата, която носите? — Очите му я фиксираха присмехулно.

— Вашата нощница — отвърна Оливия и бавно се изправи. — Може би Адам вече е поправил дрехите ми.

— Той беше твърде зает с вечерята, но аз имам поне дузина нощни ризи. Леля ми ми подарява по някоя всеки път, когато се видим. Бродира ги на ръка. — Той отвори чекмеджето на бюфета.

— Вие имате леля? — възкликна Оливия. — Пиратите не могат да имат лели!

— Поне доколкото ми е известно, моята особа не е продукт на непорочно зачатие, така че този пират си има леля… Ето тази трябва да свърши работа. Ако си спомням добре, имаше хубава дантела на ръкавите. — Той извади поредната си грамадна риза.

— Ще ни е нужен и смарагдов шал — нали се обличаме за вечеря.

Капитанът избра зелен копринен шал от явно бездънния си гардероб.

Тази вечер няма да ви трябва шал за косата.

— Не — съгласи се разсеяно Оливия. Все още се опитваше да свърже загрижената леля и нейните бродерии с мъжествения капитан на „Уинд Денсър“. — Къде живее леля ви?

— Недалече от тук — отвърна лаконично той и хвърли чистата риза и шала върху леглото. После отвори друго от чекмеджетата на бюфета и извади малко дървено ковчеже. — Дали не бихте предпочела да легнете на леглото, докато ви сменя превръзката? Или ще стоите права? За мен е без значение.

Едва сега Оливия си спомни за дебелата превръзка високо на бедрото си.

— Сигурна съм, че ще се справя и сама.

— Не. — Той поклати глава — Както вече споменах, аз имам известни медицински познания. Няма смисъл да се срамувате от мен.

— К-как смеете да ми говорите така? К-когато съм в безсъзнание е друго, но сега…

— Не виждам разликата. Вече влизам в ролята си на лекар. Уверявам ви, че в противен случай би било различно… Много различно. За щастие съм в състояние да разграничавам мъжкия повик на тялото си от лекарските задължения.

— Нима имате… мъжки повик на тялото? — В момента, в който думите се изплъзнаха от устните й, Оливия вече се чувстваше засрамена от себе си.

Антъни бавно се усмихна.

— О, да — отвърна приглушено той. — Определено. Но както вече казах, сега това няма значение.

Той постави ковчежето върху масата и отвори капачето. После дръпна с крак табуретката, седна и протегна ръце към Оливия. Притегли я към себе си и, с ръце върху кръста й, я обърна с гръб към себе си.

— А сега, бихте ли повдигнала дрехите си, колкото ви е удобно. Искам само да виждам превръзката.

— Но тя е високо на бедрото ми! — възкликна тя объркана. След миг събра малко кураж, набра плата на ризата в двете си ръце и бавно я повдигна. Хладният бриз, който нахлуваше през отворения прозорец, погали кожата на бедрата й. — Така добре ли е?

— Само малко по-високо.

— Но… така ще видите… задните ми части!

— Уверявам ви, че това са най-хубавите задни части, които някога съм виждал — засмя се капитанът. — Не… Не, недейте да бягате. Съжалявам. Просто не можах да устоя. Обещавам, че няма да гледам нищо, което не е редно да виждам, но трябва да стигна до проклетата превръзка.

— По дяволите! — прошепна Оливия, вече примирена със съдбата си и повдигна високо роклята си, а свежият порив на вечерния бриз накара кожата й да настръхне. Или поне й се искаше да вярва, че е от вечерния бриз.

Антъни отстрани ловко превръзката, а пръстите му за миг отъркаха кожата й. Допирът му й напомни за дългите дни, изпълнени със сънища и смътни усещания, само че този път тя беше в пълно съзнание и сърцето й се обръщаше. Антъни докосна плътта от вътрешната страна на бедрото й, а тя подскочи като опарена.

— Не мърдайте — каза спокойно той и обездвижи бедрата й със силните си ръце. — Не мога да си свърша работата, без да ви докосвам. Първо ще почистя раната, а после ще я намажа с мехлем и ще я превържа отново. Струва ми се, че зараства според най-добрите ми очаквания. Утре ще извадя конците.

Оливия стисна зъби и се опита да си представи, че е някъде другаде — където и да е, само не и в тази люлееща се каюта, вдигнала полите си пред очите на този напълно непознат за нея мъж.

Най-после всичко свърши.

— Готово. Вече можете да пуснете роклята си.

Действителността бавно се върна в съзнанието й. Оливия отстъпи крачка напред и свали кърпата от главата си, а косите й се разпиляха на влажни кичури по ризата. Тя потръпна.

— Защо не се измиете? — предложи й Антъни. — В другото ведро има достатъчно топла вода. Само се погрижете да оставите малко и за мен, след като приключите. — Докато говореше, той отстъпваше назад към бюрото с разхвърляни географски карти. — Пиратството е дяволски мръсна работа — добави бодро капитанът.

Оливия погледна овалното корито. Над ръбчето му се издигаха кълба от пара. Тя прокара длан по подгизналата яка на ризата си и погледна чистите дрехи на леглото.

— Ще ми трябват поне петнайсет минути — промълви накрая тя.

— Действайте. — Капитанът се наведе над картите по бюрото с компас в ръката.

— Ще ви повикам, когато съм готова — подхвърли неуверено Оливия.

— О, сигурен съм, че ще разбера, когато сте готова — отвърна безгрижно капитанът.

Оливия преглътна с мъка.

— Това означава ли, че ще останете тук, докато се изкъпя?

— Разбира се. Но ще стоя с гръб към вас. Давам ви честната си дума. — Капитанът изглежда искрено се забавляваше.

— Честната си дума? — възкликна Оливия. — Вие определено не сте човек на честта. Вие сте крадец и рисувате голите тела на хората, без дори да ги предупредите. Сигурна съм също, че неведнъж сте убивал хора. Вие не сте джентълмен. К-как изобщо можете да ми говорите за чест?

— Никога ли не сте чувала за честта на разбойниците, Оливия? — попита той, без да откъсва поглед от картите пред себе си. В гласа му обаче напираше смях. — Обещавам ви, че през цялото време ще видите само гърба ми. Само че, моля ви, побързайте. Иначе водата ще изстине, докато дойде моят ред, а имам спешна нужда от сапун и чисти дрехи.

Оливия се поколеба, после пристъпи към коритото, безпомощна и примирена. Дори той да се обърнеше, какво от това, запита се тя. Нямаше да види нищо, което вече да не е видял. Но преди е бил в ролята си на лекар, напомни си тя. Каква роля играеше капитанът сега — това Оливия не можеше да си обясни.

Тя наля гореща вода в коритото и съблече ризата си през главата. Погледна скришом към Антъни, но той бе съсредоточен изцяло върху картите и весело си тананикаше.

Оливия потопи припряно късче хавлиена кърпа във водата, натърка го със сапун и енергично заразтрива тялото си. Изживяването й се стори толкова приятно, че почти забрави, че не е сама в каютата. Внезапно дочу някакво движение иззад гърба си и грабна една кърпа да се прикрие, изпълнена с негодувание. Капитанът обаче просто бе пристъпил към дъската с шахматните фигури и все още стоеше с гръб към нея.

— Виждам, че сте решила задачката — отбеляза небрежно той. — И ако правилно съм схванал, не ще да е била много трудна.

— Защо тогава не се справихте сам? — попита заядливо тя и попи водата от тялото си с отмерени движения.

— Извикаха ме не навреме — отвърна Антъни и махна лениво с ръка. После избра няколко фигури от кутията край дъската и ги постави на празните полета. — Да видим как ще се справите с тази.

Оливия нахлузи чистата риза през главата си. Въздишката й на облекчение беше толкова шумна, че Антъни вдигна глава и я погледна. Очите му се смееха. Той пристъпи към нея, обгърна лицето й с длани и прокара пръсти през тъмните кичури, приглаждайки косата й назад.

— Нали ви казах, че съм сръчен фризьор.

Антъни се засмя приглушено и прокара палец по устните й.

— Имате прекрасна кожа. Като гъста сметана. И великолепни очи. Черни и меки като кадифе.

Оливия го гледаше втренчено. Думите му я свариха неподготвена.

— Да не би… Нима ме ухажвате?

— Още не. — Той се засмя и я ощипа по носа. — Когато съм гладен, не мога да мисля за любов.

Оливия отстъпи назад, сякаш пред нея стои най-отявленият й враг.

— Вие не сте почтен човек — прошепна тя. — Никога не бих приела да ме ухажвате.

— Нима? — Той повдигна насмешливо вежди. — Все едно, в момента е безсмислено да спорим. — Капитанът й обърна гръб и с един замах съблече ризата през главата си. Гърбът му имаше приятен златист загар. Беше издължен, строен и добре оформен.

Оливия почувства странен трепет в основата на корема си. Тя откъсна с усилие поглед от тялото на капитана, а пръстите й се засуетиха с шала около кръста й. В този момент издрънча катарамата на колана му и Оливия неволно се извърна към него.

Антъни захвърли колана си на пода и с едно движение смъкна бричовете от бедрата си.

Оливия зяпна от изумление.

— Нали твърдяхте, че сте свикнала с голите мъжки тела — каза той. — Без смокинови листа.

Да! На лист хартия или бронзова статуетка! Оливия понечи да проговори, но гърлото и бе пресъхнало. Антъни се наведе над коритото и наплиска лицето си с вода. Седалището му, стегнато и гладко, беше загоряло като гърба му; бедрата му бяха обсипани с тънки светли косъмчета; твърдите мускули на прасците му се свиваха и отпускаха с всяко негово движение. А между краката му Оливия зърна тъмната сянка на члена му.

— Човешкото тяло е най-великото чудо на сътворението — заговори Антъни, сякаш поучаваше несхватлив ученик. — Във всичките си форми и преображения — тънко и дебело, ниско и високо. Всяка клетчица, всяка извивка от него, е красива и неповторима. — Докато говореше, той търкаше тялото си с хавлиената кърпа, която тя самата бе използвала.

Оливия умееше да разпознава предизвикателствата, когато й бъдат отправени. Тя упорито отказваше да извърне поглед встрани, а дори и да искаше, очите й едва ли биха се откъснали от този идеален образец на човешкото съвършенство.

Всеки инч от тялото му бе докоснат от слънчевите лъчи. Руси косъмчета покриваха члена и зърната на гърдите му. Стоеше пред нея, гол и невъзмутим, и Оливия с изумление осъзна, че той дори не е възбуден.

И вместо типичното девическо отвращение при вида на голото мъжко тяло, Оливия изпита бурна смесица от странни емоции — объркване, смущение, смътно разочарование. Нима този мъж не я намираше ни най-малко привлекателна? Нищо в поведението му не подсказваше подобно отношение, но може би тя беше твърде неопитна, за да го проумее. Лицето й плувна в гъста руменина, а очите й жадно го поглъщаха.

— Имате ли нещо против да вечеряме на палубата? — попита я той така естествено, сякаш двамата се намират в светски салон. — Нощта е толкова приятна, а косата ви ще изсъхне по-бързо от вечерния бриз. — Той отново й обърна гръб, за нейно огромно облекчение. Поне гърбът му й се струваше по-малко смущаващ. — Бихте ли могла да ми извадите чиста риза от шкафа?

Езикът й все още беше схванат от смущение, но това поне беше възможност да се разсее. Когато отново се обърна, за да му подаде дрехата, Антъни бе препасал кърпа около слабините си.

— Благодаря. — Той облече чистата риза и пристъпи към шкафа, за да потърси чифт чисти панталони.

— И така, на палубата или в каютата? — Капитанът захвърли кърпата и обу бричовете. Оливия забеляза, че не носеше бельо. Нормално беше мъжете да носят бельо под панталона си. Това поне бе разбрала от пералното помещение у дома си.

Антъни остави ризата разтворена на врата и я напъха в широките си бричове. После вдигна тежкия си колан от земята, закопча го на кръста си и намести острата кама в ножницата.

— На палубата — успя да пророни най-после Оливия. Сега светът сякаш се връщаше в нормалните си очертания.

— Чудесно. — Той отвори вратата и повика Адам. Възрастният човек се отзова почти незабавно, сякаш беше чакал пред каютата.

— Вечерята ще изстине — избоботи той. — Какво те забави чак толкова дълго?

— Ще вечеряме на мостика — каза капитанът, сякаш не е чул въпроса. — Повикай младия Нед да почисти каютата, докато сме горе… О, щях да забравя! Ще пием от най-доброто червено вино, реколта тридесет и осма.

— Аха — измънка Адам и прекрачи прага на каютата. — Празнуваме нещо, така ли?

— Имаме доста причини да празнуваме — отвърна Антъни.

— Нима? — Адам повдигна скептично вежди и погледна многозначително Оливия. — Вие нямате нужда от вашите дрехи, доколкото разбирам?

— Взех назаем тази риза — отвърна с достойнство Оливия. — Но к-когато си тръгвам, ще имам нужда от собствените си дрехи.

— Чудно само кога ще дойде този ден — промърмори Адам и извади чаши и бутилка вино от бюфета. — Вземи — той пъхна чашите и виното в ръцете на Антъни, а капитанът се подчини безропотно.

— Да вървим, Оливия.

— Кога ще е това? — попита тя и повдигна диплите на странната си рокля, за да прекрачи високия праг.

— Кое? — попита Антъни и я последва. През отворената врата зад гърба им се чуваше дрънчене на съдове, прибори и чинии.

— Кога ще напусна борда на „Уинд Денсър“? — попита нетърпеливо тя. — Кога ще спрете да ме държите тук като отвлечена заложница?

— Така ли разбирате нещата? — мърмореше си той, докато изкачваха стълбите към палубата. — Вие се хвърляте от скала и се приземявате в краката на моя съгледвач, а ние ви се притичаме на помощ и се грижим за раните ви, само за да бъдем обвинени в отвличане?

— През цялото време сте знаели коя съм. Можехте да изпратите послание и някой щеше да дойде да ме прибере. — Действителният свят отново напомняше болезнено за себе си, заплашвайки да разруши магията на морския живот.

— Хм, нали разбирате, че не разполагам с визитни картички. Пиратите нямат навика да изпълняват светски посещения при местните благородници — заобяснява й сериозно Антъни, но в сивите му очи проблясваха весели искрици.

— Стига празни приказки! — Оливия стъпи върху палубата. — Вие ме отвлякохте, замъкнахте ме в открито море, а сега семейството ми сигурно ме смята за умряла. И дори да се върна обратно, репутацията ми ще бъде завинаги опетнена. Не че това има някакво значение — добави тя. — Аз нямам намерение да се омъжвам, а само потенциалните съпрузи се притесняват от подобни неща.

Антъни слушаше задъханата й тирада, докато отваряше корковата тапа на бутилката и наливаше рубинената течност в стъклените чаши с високи столчета. Той поднесе едната чаша към ноздрите си и вдиша аромата на виното, после кимна одобрително и подаде другата на Оливия.

— Надявам се, че обетът за безбрачие не включва и клетва за непорочност. Двете неща не са синоними. — Той я наблюдаваше внимателно над ръбчето на чашата си.

Оливия отпи по-солидна глътка, отколкото бе възнамерявала, и се закашля. Антъни я потупа услужливо по гърба.

— Внимавайте. Виното е твърде добро, за да се похабява по такъв начин.

— О… Не съм искала! — извини се Оливия. — Просто се задавих.

— Разбирам. — Капитанът кимна и опря гръб в перилата, вперил поглед в звездното небе. — Каква прекрасна нощ.

Изглежда бе забравил темата за моминската непорочност. Оливия отпи по-прилично от виното си. Небето беше бездънно и черно, а ниско на хоризонта висеше назъбеният полумесец на луната. Кормчията стоеше неподвижно зад руля, а корабът сякаш се надбягваше с вятъра по гладката повърхност на морето.

— Умеете ли да се ориентирате по звездите?

— Търсите по-малко смущаваща тема, нали?

— По звездите ли се ориентирате? — повтори решително Оливия.

— След вечеря ще ви науча — отвърна Антъни и я придърпа към перилата, за да минат Адам и други двама моряци, натоварени с маса, столове и съдове.

Адам постла масата със снежнобяла покривка и запали газената лампа.

— Сега ще донеса вечерята.

— Лейди Оливия… — Антъни й предложи единия стол с изтънчен поклон.

Оливия не се сдържа и направи лек реверанс. Чувстваше се развеселена от мисълта за странната си рокля и босите нозе. Капитанът на „Уинд Денсър“ безпогрешно преценяваше как да промени настроението й. Само с дума, жест или усмивка я караше да върши всичко онова, което си е наумил. Част от нея се бунтуваше, другата бе очарована от мъжкото му надмощие.

Адам сервира плато с препечен овчи бифтек, гарниран със скилидки чесън и клонки розмарин, купа с картофи, печени на жарава, и зелена салата с гъби.

— Господи! — възкликна Оливия. — Никога в живота си не съм се чувствала толкова гладна.

— Ще трябва да се храните бавно — предупреди я Антъни. — Стомахът ви не е приемал почти нищо през последните три дни. Нали не искате да ви прилошее?

— Няма начин да ми прилошее — отвърна Оливия и надяна на ножа си парченце бифтек. — Всичко ухае толкова примамливо. Адам, вие сте истински гений.

За първи път изражението на възрастния човек се смекчи.

— Капитанът е прав — промълви той с дрезгавия си глас. — Стомахът ви се е свил, така че трябва да се храните бавно.

Оливия поклати енергично глава и отхапа огромен залък от месото. Вкусът му по нищо не отстъпваше на аромата. Тя вкуси печен картоф с масло и избърса мазнината от брадичката си с опакото на ръката. Беше твърде гладна, за да се церемони със салфетката в скута си.

Антъни напълни отново чашите им, без да откъсва поглед от Оливия. В простичкия й възторг от храната откриваше някаква смущаваща чувственост. Спомни си с какъв детински ентусиазъм се беше хвърлила върху разлюляната мрежа между „Уинд Денсър“ и „Доня Елена“. Сякаш изисканата Оливия Гранвил, внезапно отделена от привичната си среда, от протекцията на влиятелните си роднини, бе открила един нов живот и нова самоличност. Дали би могла да пренесе и в леглото този възторжен ентусиазъм, с който се наслаждаваше на живота?

— Защо ме гледате така? — попита го Оливия, внезапно почувствала настойчивия му поглед върху себе си.

— Просто ми доставя удоволствие да гледам как се радвате на храната — отвърна Антъни с ленива усмивка. — Рядко имам възможност да видя как една благовъзпитана дама се отдава на храната с такава ненаситност.

Оливия поруменя.

— Толкова ли алчна изглеждам?

— Не. — Той се наведе и постави още един картоф в чинията й. — Просто се питам какво ли друго обичате да вършите със същия ентусиазъм.

Оливия постави бучка масло върху картофа и остана мълчалива, докато мазнината се топеше.

— Обичам да чета.

— Да, досетих се за това.

— В каютата си имате внушителна колекция от книги. Кое училище сте посещавал? — Оливия тайничко се надяваше с този невинен въпрос да научи повече за произхода на чаровния пират.

Антъни само се усмихна.

— Сам си бях учител.

Оливия го погледна невярващо.

— Не ви вярвам.

Той вдигна рамене.

— Както предпочитате. — Посегна да напълни чашата й. — Още ли искате да ви покажа как да се ориентирате по звездите?

Това й се стори твърде интересно, за да продължи да настоява. Оливия закима утвърдително.

— Да вървим тогава. — Антъни се изправи и, с чаша в ръка, застана зад кормчията. После плъзна свободната си длан около кръста й и я притегли към себе си, така че гърбът й се опря в гърдите му.

— Виждате ли Северната звезда?

Оливия трескаво се опитваше да следи урока, но съзнанието й сякаш беше замъглено. Чувстваше единствено мъжкото тяло зад гърба си, топлината на дланта му върху талията си, дъха му и омайващия аромат на вино, докато й показваше съзвездията. Звездите обаче сякаш се сливаха пред погледа й, а мислите й отказваха да проумеят онова, което при нормални обстоятелства би възприела мигновено.

Ръката на кръста й се плъзна към бюста й. Оливия сдържа дъха си. Антъни обаче не каза нищо, само продължи спокойно обиколката си из нощното небе, притиснал длан към меката извивка на гърдите й.

— Обичате ли сладкиши?

— О, да! — извика Оливия и припряно се измъкна от хватката на замъгляващата разсъдъка й длан. — Какъв сладкиш?

— Ябълков пай. — Адам изискано им поднесе по едно парче сочен пай с дебел пласт сметана отгоре. — Божичко, имали сте завиден апетит — промърмори той, след като обходи с поглед оскъдните остатъци от храна по масата.

— Храната беше много вкусна. — Оливия приседна на стола си и посегна към ножа за десерта. Сърцето й тупкаше учестено и й се стори, че гласът й прозвуча пискливо, когато най-после се опита да проговори: — Вие няма ли да хапнете ябълков пай, Антъни?

Той се върна на масата.

— Странно, но си мислех, че астрономията е в състояние да задържи интереса ви за по-дълго време. И все пак, никой не може да приготви ябълков пай по-вкусно от Адам.

Оливия не му отговори. Всичко, което до момента й се бе струвало значимо в живота, сега сякаш губеше смисъл. Същевременно нямаше представа кое е значимото в новия й живот. Единственото нещо, което със сигурност знаеше бе, че кръвта й кипи и че въпреки смущението си се чувстваше по-жива от всякога.