Джейн Фийдър
Ти не си за мен (4)

2.

— Милейди, малкият Чарлз плаче. — Бавачката стоеше колебливо на прага на салона, в който маркиза Гранвил крачеше неспокойно от единия край до другия, спирайки пред всеки прозорец, за да хвърли поглед към окъпаната от слънчеви лъчи градина.

Фийби притисна гърдите си с ръка, а бебето изхлипа нетърпеливо, подушило сякаш аромата на майчиното мляко.

— Дай ми го. — Фийби притисна нежно бебето в прегръдките си и погали заобленото му личице. — Дали му никнат зъбки? Бузките му са червени.

— Така ми се струва, милейди. Втрих малко карамфилово масло на биберона му. Трябва да облекчи болката.

Фийби кимна одобрително и приседна на удобното канапе под прозореца. Разкопча сръчно корсета си, а бебето гладно се заизвива към източника на така жадуваната храна.

— Никълъс още ли спи?

— Да, милейди. Ще го доведа веднага, щом се събуди.

— Той доста се поизмори тази сутрин — отбеляза Фийби с мека, майчинска усмивка.

— Той е едно малко дяволче… Истинско кълбо от енергия — отвърна бавачката с искрена привързаност. После направи бърз реверанс и се обърна да си върви.

— Все още ли няма вести от маркиз Гранвил? — попита Фийби, макар да знаеше, че в противен случай биха я информирали незабавно.

— Още не, милейди. Лейтенант Крамптън смята, че негова светлост е в Уестминстър, но е изпратил и друг пратеник в Медстоун, в случай че маркизът е с лорд Феърфакс.

Фийби въздъхна и зърното й се изплъзна от гладната устичка на бебето. То изрева недоволно.

— Не бива да се притеснявате, милейди. Няма да е добре за млякото — каза разтревожена бавачката. — Може да намалее и дори съвсем да спре.

Фийби направи всичко възможно да се успокои, докато поставяше бебето отново на гърдата си.

— Гайлс няма ли някакви новини от претърсването на острова? — Отново задаваше въпрос, чийто отговор й беше предварително известен. Гайлс Крамптън, най-довереният човек на съпруга й от началото на военните действия досега, несъмнено щеше да я извести веднага, щом откриеше нещо значимо.

— Още не, мадам. — Бавачката отново направи реверанс и напусна салона.

Но все някой трябваше да е видял Оливия. Фийби погали главицата на бебето, опитвайки се да го успокои, въпреки непреодолимата възбуда, която измъчваше собственото й тяло. Нима човек би могъл просто да изчезне от лицето на земята? Оливия не беше взела кон, така че не можеше да е стигнала далече. А островът беше съвсем малък. Нима я бяха отвлекли?

От това Фийби се боеше най-много. Преди няколко години, в самото начало на безкрайната сякаш воина, вече бе направен опит да отвлекат Оливия и да я задържат като заложник. Само че похитителят бе отвлякъл погрешно момиче. Или, като се има предвид ходът на последвалите събития, правилното момиче, защото племенницата на маркиз Гранвил сега беше щастлива съпруга на своя похитител.

А сега, когато Катон беше далече оттук, Фийби се чувстваше отговорна за Оливия. Едва ли би се чувствала така, ако дъщерята на маркиз Гранвил не беше и нейна близка приятелка. И все пак, в отсъствието на съпруга си лейди Гранвил беше глава на семейството. Катон бе позволил на дъщеря си да се скита без придружител наоколо. Островът беше относително безопасен. Територията му беше окупирана от силите на парламента, а жителите бяха миролюбиво настроени, макар че болшинството от тях бяха заклети привърженици на краля; Чарлз Стюарт обаче бе заточен в Карисбрук Кясъл по най-цивилизованият възможен начин.

Но къде тогава беше Оливия? Ако беше пострадала, досега все някой трябваше да я открие. И със сигурност щеше да намери начин да изпрати послание у дома.

Фийби премести детето на другата си гърда и отпусна глава на рамката на прозореца, вперила поглед в градината. От лехите се издигаше сладнят, лепкав аромат на шибой. Малко шадраванче пръскаше мелодично бистрите си води в центъра на градината. Идиличната картина, която се разстилаше пред погледа й, изглеждаше несъвместима с кървавите мисли за жестоки похитители и смъртоносни рани.

Фийби съсредоточи мислите си върху Оливия. През последните шест години от живота си не се беше отделяла от нея. Познаваше я толкова добре, колкото и себе си самата. Свързваха ги отношения, които далеч надхвърляха обичайното приятелство. Затвори очи и мигом си представи проницателните й черни очи; съсредоточеното изражение и тънката бръчица, която почти неизменно лежеше в пътечката между гъстите й черни вежди; плътната извивка на устните й. Представата й беше толкова жива, че можеше почти да почувства присъствието на Оливия до себе си.

Бебето бе потънало в сладка дрямка и зърното й се бе изплъзнало от розовите му устенца. Фийби обгърна малкото телце с едната си ръка, а другата пъхна в джоба на роклята си. Пръстите й се сключиха около символичния пръстен с три кичура преплетени коси, който винаги носеше у себе си. Преди години, в началото на тяхното приятелство, Порция бе отрязала по три кичура от косите на всяка от тях и трите се заклеха никога да не сключат брак и никога да не влязат в лоното на обикновените жени. Две от тях вече бяха омъжени, но никоя от тях не бе приела изцяло ролята на покорна съпруга. Единствено Оливия не беше нарушила дадената клетва. И доколкото познаваше приятелката си, Фийби вярваше, че това никога няма да се случи.

Порция беше сплела косите им в символични пръстени, беше ги накарала да смесят кръвта си и да се закълнат във вечно приятелство. Фийби знаеше, че Оливия, също като нея, винаги носи този пръстен у себе си. Порция вероятно не го носеше; това беше твърде сантиментален и сериозен жест за войнствената им приятелка. Сега обаче, стиснала пръстена в дланта си, Фийби знаеше, че ако нещо се е случило с Оливия, тя ще го почувства със сетивата си. Инстинктите обаче й подсказваха, че приятелката й е в безопасност.

Къде тогава беше Оливия?

 

 

Оливия излезе от каютата боса, облечена само в мъжката нощна риза. Опря се на стената веднъж или два пъти, когато плавателният съд подскочи застрашително върху неспокойните морски вълни, а краката й се огънаха, отвикнали да носят теглото й.

В дъното на коридора видя подвижна стълба. През отворения люк се процеждаше слънчева светлина, късче синьо небе и ъгълче от развените платна.

Оливия изкачи залитайки стръмните стъпала към палубата и премигна от хапливата свежест на утринния въздух. Дъските под босите й нозе бяха топли и гладки, а вятърът си играеше с причудливата й рокля — в един миг я увиваше около тялото й, а в следващия я развяваше като грамаден балон.

Огледа се наоколо. На палубата цареше обичайното оживление, мъжете се смееха и си припяваха, докато си подаваха кутии и сандъци, и се катереха по грубите преплетени въжета на мачтите. Никой не си даде вид, че я забелязва, когато застана решително на палубата.

И тогава дочу познат глас. Обърна се и видя капитана на фрегата, застанал на мостика до кормчията, да раздава оглушителни заповеди.

Златистата му глава бе отметната назад, очите му бяха присвити към слънчевата светлина, насочени към издутите платна на кораба. Стойката му беше стабилна, краката — леко раздалечени, а ръцете — скръстени зад гърба. Гласът му звучеше спокоен и уверен, но позата му, изражението на лицето му бяха на човек, който е напрегнат и нащрек.

Оливия се поколеба само за миг, преди да се насочи към стълбата за мостика. Изкачваше се бавно и сдържаше дъха си при всяко поредно стъпало, но колкото и слаби и разтреперани да бяха краката й, се чувстваше спокойна и свободна като волните чайки, които кръжаха над главата й.

— Виж ти! Какво находчиво създание се оказа нашата лейди Гранвил — отбеляза доволно Антъни, когато тя най-после се изкачи на ослепително белия мостик. Дори очите му се засмяха, когато разгледа в подробности необичайния й костюм.

— Имате ли нещо против? — Оливия се вкопчи в перилата на бордовата ограда, когато внезапно вятърът изду платната на грота и корабът рязко се наклони.

— Ни най-малко. За съжаление, тези дрехи са напълно безполезни за мен — отвърна й той и махна небрежно с ръка.

Изведнъж Оливия се запита къде ли бе прекарвал нощите си капитанът, докато тя заемаше неговото легло. Лицето й се обля в лека руменина и тя се зае да изучава подробностите от пейзажа.

— Имате ли нещо против, че дойдох тук, капитане? — Тя вдигна ръка над очите си и впери поглед в безбрежните води на океана, очарована от морския бриз, който погали палаво лицето й.

Капитанът поклати глава.

— Не и ако се чувствате достатъчно силна да вървите. Но не забравяйте, че прекарахте три дни в леглото.

— Чувствам се по-силна от всякога — заяви Оливия, но тайничко си призна, че малко преувеличава.

Антъни не й повярва нито за миг. Все още изглеждаше твърде бледа, за да кипи от здраве, а той по-добре от всички знаеше колко чай от лайка, мак и пелин е изсипал в гърлото й през последните няколко дни.

— Изглеждам толкова бледа и изтощена само защото току-що съм станала от леглото — каза тя, правилно разчела недоверчивото изражение на лицето му. — Трябва само да измия тялото и косата си. Чувствам се толкова мръсна!

Той кимна с разбиране.

— По-късно може да се уреди. Може дори да ви намерим малко прясна вода.

— Топла вода? — попита нетърпеливо Оливия.

— Това вече може и да се окаже истински проблем. Но ако помолите Адам с най-милата си усмивка, би могло да се уреди.

— Испански кораб отляво на борда — извика някой над главите им. Оливия погледна през въжената мрежа на такелажа и зърна мъничкия силует в далечината.

— Чудесно — отвърна с видимо задоволство капитанът на „Уинд Денсър“. — Поемаме кораба, Джетро!

— Да, сър. — Кормчията завъртя руля.

Антъни си подсвирваше тихичко през зъби и не откъсваше поглед от гротмачтата. Внезапно извика към Оливия:

— Дръжте се за перилата! Потегляме.

— Потегляме? Накъде? — Оливия изглеждаше озадачена. Накъде ли се бяха запътили.

Капитанът се засмя.

— Забравих, че още сте неопитен моряк. Просто се дръжте за перилата, защото след малко здраво ще се пораздрусаме.

Оливия се подчини и се вкопчи здраво в перилата, докато той издаваше неразбираеми за нея заповеди, а мъжете ловко се катереха по въжетата на такелажа и отпускаха вантите. Масивният гик увисна във въздуха за момент, гротмачтата остана отпусната и неподвижна; а после кормчията рязко завъртя щурвала, въздухът изпълни платната и гикът се плъзна с плисък отдясно на борда.

Сега корабът, който Оливия бе видяла от прозореца на каютата, беше много по-близо и очевидно се движеше право към тях.

Тя изчака мълчаливо всички да си свършат работата. Най-после капитанът скръсти отново ръце на гърба си и впери уверен поглед в платната.

— Какво е това? — Оливия посочи ярко изрисувания кораб.

— Хм, това е „Доня Елена“. — Когато я погледна, в очите му проблясваха палави искрици. — От няколко дни я чакаме да се измъкне от уютното си пристанище.

— Защо… сте я чакали?

— Защото искам да я превзема. — Той извади от джоба на панталона си далекоглед, разпъна го и впери поглед в изрисувания кораб. — Някога преди да сте виждала испански галеон?

Оливия поклати глава.

— Ето, погледнете. — Той й подаде далекогледа.

Оливия го вдигна пред очите си и пъстроцветният кораб мигом се възправи в полезрението й.

— В к-какъв смисъл искате да я превземете? — Тя поруменя от смущение при лекото заекване. — Де да можех да спра. — Въпреки всичките си усилия, понякога все още заекваше на буквата „к“. — Става само когато съм ядосана или развълнувана — добави тя с извинителен тон.

— Аз пък го намирам за очарователно — отвърна усмихнато Антъни.

— Наистина ли? — Оливия изглеждаше удивена. Той се засмя с приятния си тембър.

— Наистина. Хайде, помислете защо бих искал да превзема галеона. Казах ви, че живея в морето, нали помните?

Оливия бавно свали бинокъла и го погледна в очите. Започваше да й се прояснява. Този мъж определено не беше джентълмен.

— Вие сте пират!

— Точно така. — Антъни се вторачи в нея. Очите му вече не се усмихваха. Незнайно защо, силно копнееше да получи одобрението на тази жена. Но дали тя щеше да му го даде? През последните няколко дни, докато се грижеше за раните й, му стори, че е разпознал у нея същия темпераментен нрав, който беше в основата на неговия характер.

Но дали тя би проявила смелостта да разпали искрицата на дързостта? И дали доброто възпитание и благородното й потекло щяха да й позволят да се отдаде на едно приключение?

Капитанът нямаше търпение да получи отговор на този въпрос. Той чакаше, вперил поглед в лицето й.

Оливия свъси тъмните си, замислени очи.

— Но… това е опасен занаят.

— Точно там се крие предизвикателството.

— Дали? — промърмори тя, потънала в собствените си мисли. Дали опасността би могла да се превърне в предизвикателство? По гръбнака й пробяга лека тръпка. Оливия вдигна поглед към мускулестия пират пред себе си. Той й се усмихна и тя бе изненадана да осъзнае, че отвръща на заговорническата му усмивка.

Оливия вдигна отново бинокъла. Испанският кораб изглеждаше далеч по-голям от „Уинд Денсър“, четирите му платна се издуваха заплашително от вятъра. Вече се виждаха неуморните весла от двете страни на борда му, които прорязваха ритмично водата.

— Движи се много бързо. — Оливия навлажни устните си. — По-бърз ли е от вашия кораб? С к-каква скорост се движи?

Лекото заекване му донесе така очаквания отговор. Оливия се вълнуваше. Антъни се усмихна доволно.

— По-тромав е от „Уинд Денсър“. Отговаря по-бавно на движенията на руля. Разбира се, би могъл да ни изпревари, ако робите се понапънат.

— Роби?

— Каторжници. Виждате ли веслата?

Оливия кимна, без да откъсва поглед от далекогледа.

— Държат ги постоянно оковани към веслата. Периодично ги мият с маркуч.

— Колко жестоко! — Гласът й потрепна от съчувствие. — Ще ги освободите ли, когато превземете кораба?

Антъни се засмя приглушено.

— Очевидно не се съмнявате, че ще успеем в това рисковано начинание?

Оливия го погледна с блеснали очи.

— Разбира се, че ще успеете. Предполагам, че сте планирали внимателно всяка подробност. Сигурно сте взели предвид неща като прилива, посоката на вятъра и скоростта на веслата. Не е ли така?

— Да, така е — отвърна сериозно капитанът. — Всичко това е предварително изчислено.

— Иска ми се да науча как се правят такива изчисления — отвърна замислено Оливия. — Математиката е един от любимите ми предмети.

— Нима я предпочитате пред гръцката философия?

Въпросът му я накара да се замисли за миг.

— Понякога предпочитам едното, друг път — другото. Зависи на какво четиво съм попаднала.

— Напълно ви разбирам. — Погледът му се рееше отвъд перилата, а в очите му отново припламнаха веселите искрици.

— А какво ще правите с товара на кораба? — попита Оливия, мигновено забравила увлечението си към науката. — Такъв кораб вероятно има богата плячка на борда си, нали знаете?

— Доста богата — съгласи се Антъни, все така сериозен. — Планирам ударите си много внимателно. „Доня Елена“ превозва злато и коприна от Индия. Сигурен съм, че ние ще ги оползотворим по-добре от испанските владетели.

— Ще освободите ли робите? — попита настоятелно Оливия.

— Стига да поискате.

— Искам го повече от всичко — закима утвърдително Оливия. — Това ми се струва по-значимо от всичко останало.

— Значи ще стана първият човеколюбив пират на света — отбеляза замислено Антъни. После се обърна към кормчията зад гърба си. — Джетро, мисля, че е време да им отнемем вятъра.

Мъжът близна върха на показалеца си и го повдигна във въздуха.

— Имате право, сър. Значи дясно на борд, нали?

— Точно така. — Антъни пое руля от кормчията.

— Какво се каните да правите? — Оливия застана до него.

— Усещате ли посоката на вятъра? За тях идва откъм десния им борд. Ако се изравним с тях от тази страна, ще им отнемем вятъра и платната им ще останат безполезни. Така ще разполагат само с веслата си, за да поддържат някаква скорост. И докато са така безпомощни, ние ще ги превземем.

— Планът ми се струва надежден — отвърна замислено Оливия. — Имате ли оръжия?

— По два пистолета всеки. Но ще изчакаме да се приближим максимално, преди да ги нападнем. Колкото по-неподготвени ги сварим, толкова по-добре. — Той вдигна поглед към слънчевия диск и се усмихна криво: — Случихме на подходящо време.

— Какво имате предвид? В какъв смисъл подходящо време?

— За испанците обедното хранене има силата на ежедневен ритуал — отвърна капитанът с цинична усмивка. — Тежка храна, реки от вино и сладка дрямка следобед. Ще ги сварим с пълни стомаси и замаяни глави.

Внезапно Оливия осъзна колко е гладна.

— Нима на вашия кораб не обядвате? — попита неволно тя.

— Нима дамата е гладна? — изви черните си вежди капитанът. — Извинете. Бях забравил, че през последните три дни сте забравила вкуса на истинската храна. Обещавам ви подобаваща вечеря, но едва след като свършим работата. В момента готвачите са заети.

С всяка изминала минута все по-осезаемо се приближаваха към испанския галеон. Сега атмосферата на „Уинд Денсър“ беше съвсем различна. Мъжете вече не пееха и не се усмихваха, само заемаха безмълвно местата си зад перилата, застанали рамо до рамо, а очите им блестяха от напрежение и мрачна решимост. Сега Оливия ясно различаваше очертанията на пистолетите под дрехите им.

След броени минути вече бяха толкова близко до испанския кораб, че платната му започнаха да се отпускат.

— О, да! Вие наистина им отнехте вятъра! — извика възторжено Оливия.

В този момент отвъд стесняващата се водна пътечка прозвуча гръмовит глас. Набитият мъж отсреща бе застанал на задната палуба, облечен в натруфени панталони и сако със сребърни копчета, извезано със златна нишка. Оливия не разбираше езика, но тона нямаше как да обърка. Испанският капитан очевидно бе изпаднал в безпомощен гняв, след като платната на кораба му висяха безполезни. Той размаха мазната си салфетка, сякаш така би могъл да изпълни платната с въздух, и закрещя на неразбираемия си език в някакъв огромен мегафон.

И тогава Оливия усети миризмата — противна, отблъскваща воня, която напомняше за изгнило месо и човешка мърша. Тя покри устните си с ръка, а гладът й мигом отшумя.

Антъни побърза да извади носна кърпичка от джоба си и й я подаде с мрачно изражение.

— Покрийте си устата и носа.

„Уинд Денсър“ почти се беше изравнил с испанския галеон. Антъни премина в действие.

— Пригответе оръжието! Мрежи в готовност! Да не губим време, господа!

Всичко се случи много бързо. Лъскавите дула мигом се насочиха към противниковия борд, а въжените мрежи полетяха към чуждия кораб и забиха стоманени куки в дървените дъски на корпуса.

Испанецът отсреща само крещеше и подскачаше от крак на крак. Сега Оливия ясно дочуваше ритмичния плисък на веслата, движени от неуморни ръце, безмилостното свистене на камшика и грозните стенания на злощастните каторжници. Моряците от галеона наизлизаха по палубата и се втурнаха да откачат мрежите на пиратите, но хората на Антъни вече се придвижваха по тясната пътечка към кораба им.

— Канонири… огън!

Палубата се разтресе под краката на Оливия и сигурно щеше да загуби равновесие, ако Антъни не се бе стрелнал да обгърне кръста й с ръка, същевременно завъртайки руля така, че „Уинд Денсър“ се оказа невероятно близо до галеона. Толкова близо, че на Оливия й се видя, че ще се сблъскат.

Тя погледна капитана, а той й се усмихна като палав хлапак и в този момент Оливия осъзна, че не се чувства изплашена или възмутена, а само изпълнена с младежки ентусиазъм и див възторг.

Внезапно, сякаш по команда, отнякъде изникна Джетро и пое щурвала от капитана, а Антъни изтегли неговата сабя. И само за миг, бърз като светкавица, той се наведе и пое лицето на Оливия в дланта си, а устните му докоснаха нейните.

— От дъщерята на маркиз Гранвил ще стане чудесна пиратка!

Преди да съумее да му отговори, той бе изчезнал — прехвърли се през перилата, пробяга по опънатата мрежа и се озова право насред насъбраните испанци.

Зашеметена, Оливия докосна устните си, където само преди миг Антъни я бе целунал. Никога преди мъж не я беше целувал по устните. Смутена, тя обгърна тялото си с ръце и потръпна. Но това беше тръпка на почуда и вълнение, не на девически страх. Оливия погледна Джетро и видя, че лицето му е спокойно и невъзмутимо. Той завъртя щурвала, така че платната на кораба се изпразниха от въздух и „Уинд Денсър“ спря, полюшвайки се плавно покрай пъстроцветния испански галеон.

Оливия не можеше да откъсне поглед от настаналата отсреща бъркотия. Виждаше светлокосата глава на Антъни. Той сякаш бе навсякъде, а сабята му проблясваше като острието на Архангел Михаил на портата на Рая.

— Дали всичко ще мине благополучно? — Думите сякаш сами се изтръгнаха от устата й.

— Не бойте се, милейди. Капитанът досега не е губил битка. — Джетро изглеждаше съвсем спокоен за изхода на тази авантюра.

И наистина, хаосът на отсрещната палуба сякаш бе преодолян. Тропотът и виковете вече утихваха, над тях се извисяваше уплашеният крясък на чайките. Антъни се прехвърли на задната палуба, където към капитана вече се бяха присъединили трима испански благородници с извезани фракове и шапки с високи пера.

Оливия видя как пиратът отправи безупречен поклон към своите жертви, а сабята му описа изящна дъга във въздуха. Тя вече пресмяташе наум разстоянието между двата плавателни съда. Отстрани й се бе сторило, че не представлява трудност за пиратите да преминат по разлюляната мрежа, макар че бе поставена доста високо над водата.

За бога, Оливия, какви планове кроиш, запита се свъсено тя. Но здравият разум някак й се изплъзваше. Колкото и налудничаво да беше, дъщерята на маркиз Гранвил нямаше да изпусне никоя подробност от това приключение. Оливия се усмихна на себе си, отметна буйно глава и набра полите на необичайната си рокля, за да оголи босите си нозе. С едно движение се преметна през бордовата ограда.

— Можете да го направите с три стъпки. Но трябва да бъдете подготвена, че мрежата ще се люлее под краката ви.

При звука от спокойния глас на капитана Оливия вдигна очи. В погледа му се четеше едновременно покана и предизвикателство. Тя кимна, прехапа устни и се концентрира. После отпусна перилата и с един скок се озова върху мрежата. Въжетата се разклатиха под краката й и тя извика — отчасти от страх, но по-скоро от възбуда и вълнение. Миг по-късно вече бе достигнала галеона, а вятърът развяваше косите й изпод синята материя на кърпата. Оливия се вкопчи в парапета и се прехвърли на палубата.

— Господа, позволете ми да ви представя лейди Оливия — извика Антъни и я посочи с острието на пъргавата си сабя. — Тя ще прибере вашите саби, в случай че сте достатъчно благоразумни сами да се отървете от тях. — Той се усмихна любезно. — Малка предпазна мярка, но се надявам да ме разберете.

— Вие сте пирати! — извика капитанът на испанците с подчертан акцент.

— Точно така — съгласи се Антъни невъзмутимо. — Пирати от висока класа. Сабите ви, господа!

— Никога няма да сваля оръжието си пред някакъв долнопробен пират! — пръскаше слюнки единият от благородниците. — Предпочитам да се пробода със сабята си, вместо да я предам в ръцете на един разбойник.

— Тогава ви съветвам да побързате, сър. Това е една от трите възможности, които ви се предоставят — Усмивката на устните на пирата бе лишена от всякакво съчувствие. — Можете да предадете сабята си на лейди Оливия; можете собственоръчно да се прободете с нея или аз лично ще ви я отнема. И няма да си спестя удоволствието да сваля панталона ви заедно с оръжието. — Сабята му внезапно се стрелна към внушителното шкембе на капитана.

Мъжът отскочи назад с дрезгав вик. Сабята го последва. Острието й описа три светкавични движения и ножницата на капитана тупна на пода.

— Бъдете така добра да я приберете, лейди Оливия — промърмори небрежно пиратът. Сабята му танцуваше като тънка игла в умелите длани на шивач, и миг по-късно копчетата на панталона на непокорния испанец се търкулнаха на палубата. Пълничкият капитан улови панталона си секунда преди да се смъкне в нозете му и остана в тази поза — объркан, безпомощен, вперил кръвнишки поглед в безмилостния си мъчител. По лицата на останалите се четеше страх и смъртна ненавист.

Оливия вдигна тежката сабя на капитана и внимателно я постави на известно разстояние от разгневения й собственик.

Антъни повдигна въпросително вежди към останалите си противници, а сабята му описа съвършена дъга. Още няколко движения — и втората сабя тупна с тъп звук върху палубата, а вторият испанец стоеше смутен, стиснал безпомощно колана на панталоните си.

Оливия вдигна сабята и я постави при първата. На устните й напираше усмивка, но тя я потисна, в тон с хладната сдържаност на Антъни. Сега той стоеше, лениво облегнат на парапета, а острието на сабята му висеше безжизнено в краката му. Погледът му фиксираше заплашително останалите двама испанци.

Единият от тях изруга и бавно разкопча ножницата на кръста си, а другият побърза да го последва. Антъни се наведе и вдигна сабите им.

— Благодаря ви, господа. А сега бъдете така добри да последвате моя човек до каютите си, където ще останете, докато привършим с работата си. Уверявам ви, че съвсем скоро ще ви оставим на спокойствие. — Той посочи стълбите към каютите, където ги очакваше усмихнат пират със сабя и пистолет.

Мъжът се поклони насмешливо на испанците.

— Оттук, господа, ако обичате.

Оливия не сдържа усмивката си, докато ги гледаше как се препъват по стълбите. Сега, когато веселата част беше към своя край, противната воня отново я блъсна в ноздрите. И този път беше толкова силна, че й се повдигна.

— Какви жалки създания — отбеляза замислено тя. — Толкова надути и помпозни в извезаните си фракове и бижута, с грамадни тлъсти кореми, пълни с храна, а живеят на гърба на окаяните нещастници, приведени над веслата в трюма.

Антъни прибра сабята си в ножницата и се приближи към нея. По бузата му се стичаше алена капка кръв. Той посегна към носната кърпичка, която Оливия все още стискаше в ръката си, и притисна повърхностната рана.

— Като заговорихте за това, смятате ли, че трябва да оставим кораба и господарите на техните роби и да им позволим да правят с тях каквото намерят за добре? Или предпочитате да натоварим благородниците на някоя от техните спасителни лодки и да им предоставим възможност да се погрижат за себе си? Решавайте. Съдбата им е във ваши ръце.

Оливия се замисли.

— Вероятно робите ще убият господарите си, ако им се предостави тази възможност? — промърмори тя. — Мислите ли, че това е вероятно?

— Почти сигурно.

— Това ми изглежда справедливо наказание — отвърна ядно тя.

— Не смятате ли, че да загубят кораба, товара и робите ще бъде достатъчно наказание за тях? — подхвърли небрежно Антъни. — Освободените роби ще разполагат с цял кораб, а ние бихме могли да им оставим част от златото, за да се установят където пожелаят. — Той повдигна въпросително вежди.

— Вие не сте достатъчно кръвожаден за пират — отбеляза Оливия. — Но може би наистина трябва да ги разделим.

— Така да бъде. — Той се наведе през парапета и издаде някаква заповед, а след минути се чу пронизителното тракане на стоманени чукове, които разбиваха оковите на робите.

Оливия се отпусна на перилата, вперила поглед в опитните действия на пиратите. Хората на капитана си подаваха чевръсто огромни кутии, сандъци и щайги и ги прехвърляха на борда на „Уинд Денсър“ с тренираните движения на хора, които добре разбират от работата си. Екипажът на испанския галеон беше струпан в центъра на палубата, където няколко от хората на Антъни ги обезоръжаваха с уверени движения и си подсвиркваха весело, сякаш се намират на увеселение.

— А дупките в корпуса на кораба? Няма ли да потъне?

— Не и ако новите му собственици разбират поне малко от мореплаване — отвърна невъзмутимо Антъни. — Остава им по-малко от един ден път до Брест.

— Брест? — Оливия се опита да си припомни разположението на селищата по френското крайбрежие. Колко далече беше остров Уайт от Брест? Доколкото си спомняше, френското пристанище се намираше отвъд залива Сейнт Мало. Но колко ли време щеше да им отнеме да се върнат у дома?

У дома. В момента това понятие й се струваше толкова далечно и нереално, сякаш е съществувало в някакъв друг живот. Сега, когато тръпката на вълнението постепенно отшумяваше от тялото й, Оливия внезапно се почувства изтощена до смърт. Тя погледна люлеещия се мост и я обхвана смътно безпокойство. Стори й се, че мрежата е поставена много, много високо над набръчканата повърхност на синьо-зеления океан.

— Чувствате се твърде изморена, за да се справите сама този път? — Оливия се обърна достатъчно бързо, за да улови доволната усмивка на Антъни, застанал плътно зад нея.

— Откъде разбрахте?

— Считам за свой дълг да знам какво би могло да разтревожи членовете на моя екипаж — отвърна й той. — И особено на най-новия ми и неопитен моряк.

— Мисля, че се справих добре с обезоръжаването на бандити — възпротиви се Оливия, а умората временно се отдръпна от тялото й.

— Така си беше — увери я той. — Вие сте роден пират. Само пиратите говорят за жертвите си като за бандити.

— Значи съм започнала да мисля като вас — отвърна въодушевена Оливия. — Не е ли изумително?

— Лично аз не съм изненадан — отвърна снизходително капитанът. — Хайде, нека ви отведа на нашия кораб. Виждам, че вече копнеете да се отпуснете в леглото си.

Това си беше самата истина, въпреки че Оливия не проумяваше как най-скритите й мисли са така прозрачни за този мъж. Той я придържаше над лакътя, докато се прехвърляше над перилата.

Оливия се взираше уплашено в мрежата, а сърцето й препускаше ожесточено. Разстоянието между двата кораба сякаш се свиваше и разширяваше пред очите й. Сега й се струваше невероятно, че само преди половин час е пробягала като маймунка по разлюлените въжета.

И докато се колебаеше, проклинайки своята нерешителност, Антъни я вдигна на ръце и я притисна уверено към себе си.

— Ще отнеме само секунда — каза той и с весело подсвиркване прелетя над водното коридорче. Нозете му докоснаха мрежата само веднъж.

— Сега можете да вървите право в леглото си, а когато се събудите, ще хапнем… каквото ни е приготвил Адам. — Той я задържа до гърдите си още миг, а Оливия долавяше равномерните удари на сърцето му.

После я отпусна на земята и свали от главата й синия шал, който и бездруго се бе разхлабил от вятъра. Антъни го завърза около врата и.

— Не бих искал да го изгубите. Това е един от любимите ми шалове. — Той постави ръце на талията й и отстъпи крачка назад, за да огледа критично червената кърпа около кръста й. — А отсега нататък и този ще ми е любим.

После се отдалечи и Оливия си помисли, че на устните му сигурно играеше усмивка.

Вече изпитваше неотложна нужда да се отпусне в леглото си. Чувстваше се твърде изморена, за да изпитва глад или да размишлява над странното стечение на обстоятелствата. Оливия се спусна по стръмната стълба към каютите. Краката й бяха така натежали, че едва ги повдигаше. Каютата й се стори уютна и окъпана от слънчева светлина. Без излишно колебание, Оливия се хвърли на леглото и придърпа завивката до брадичката си.

 

 

— Ти си откачен. Луд за връзване! — смъмри Адам своя господар. Служеше на този човек, откакто бе излязъл от утробата на майка си и сега добре разбираше, че капитанът на „Уинд Денсър“ си е наумил нещо. Разчете го в жестовете му, в дяволските искрици, които проблясваха в очите му.

Адам подушваше неприятности и даже знаеше откъде да ги очаква. Не му харесваше идеята, че возят жена на борда. Жените не носеха късмет в морето. Морякът гледаше начумерено капитана, а корабът се полюшваше плавно по вълните.

— Какво те тревожи, Адам? — Антъни не откъсваше поглед от линията на хоризонта, но в гласа му се прокрадна весела нотка. Както винаги, бе прочел безпогрешно мислите на другаря си. — Тя няма да ни предаде.

— Откъде знаеш? — изръмжа ядно Адам. — Забрави ли кой е баща й?

— Баща й е маркиз Гранвил. Изтъкнат член на парламента. — Антъни вдигна рамене. — Нека не прехвърляме греховете на бащата върху дъщерята, Адам. Поне докато нямаме причина.

— О, ти си невъзможен. Няма смисъл да те убеждавам — промърмори навъсено Адам. — Само като се сетя как нахално те зяпаше, докато превземахме „Доня Елена“…

— Тя също изигра своята роля, в случай че си забравил — прекъсна го Антъни.

— Истински позор — не се предаваше Адам. — Като се има предвид коя е…

— Тя не е обикновена жена — отвърна уверено Антъни и погледна решително Адам. Сивите му очи бяха напрегнати и сериозни. — Довери ми се, Адам. Оливия Гранвил не е обикновена жена.

— Предполагам, че отново се доверяваш на прословутите си инстинкти — промърмори Адам.

— Нима някога са ме лъгали? — Антъни повдигна насмешливо вежди.

— Не, но винаги има първи път — прошепна опитният моряк. Майката на Антъни притежаваше същата безпогрешна дарба да преценява хората от пръв поглед.

Антъни поклати глава.

— Няма да е този път.

— Е, ако смяташ да я отведеш в леглото, надявам се да си спомниш, че тя не е някоя селска пачавра. Тя е високопоставена дама и най-добре ще е никога да не го забравяш.

— Няма, Адам. — Антъни се засмя. — Поне няма да има разгневено татенце, което да хлопа на вратата ми. — Той погледна предизвикателно приятеля си. — Не че някога е имало.

— Не, и само господ знае защо. Като се има предвид какъв развратник си — отвърна кисело Адам.

— Глупости — свъси вежди Антъни. — Като всеки нормален мъж, и аз се възползвам от удоволствието, когато ми се предлага безвъзмездно.

Адам изсумтя презрително, а Антъни замълча. Това дали ще отведе Оливия Гранвил в леглото или не, не зависеше от неговите намерения. Беше неизбежно. И той бе уверен, че по някакъв свой начин тя също го разбира.

Това, в което не беше уверен, бе как ще се впише тази авантюра в общия ход на събитията. Богатата плячка, която бяха взели от испанския галеон, скоро щеше да се влее в хазната на роялистките поддръжници, и с подкрепата на своите съюзници, шотландците, щяха да нарушат крехкото примирие, което цареше до момента. Територията на Англия отново щеше да бъде пометена от безмилостна война — последен, отчаян опит да се възстанови суверенитета на Чарлз Стюарт.

А Катон Гранвил беше врагът. В момента не беше на острова, но скоро щеше да се завърне. Подновените бунтове от страна на привържениците на краля и новините за тайните му преговори с шотландците несъмнено щяха да принудят пазителите на реда да върнат негово величество в Лондон. Антъни обаче възнамеряваше да ги изпревари и да отведе Чарлз Стюарт във Франция, на борда на „Уинд Денсър“.

Какво място бе отредено на Оливия Гранвил в тези събития, Антъни все още не знаеше.

— Имаш ли представа какво е имало на онзи кораб, който се разби в скалите на остров Уайт преди няколко дни? — попита Адам. — Предполагам, че плячката е била доста тлъста. Мислиш ли, че вече се е разчуло?

Антъни стана съвсем сериозен.

— О, да, Адам — отвърна провлечено той. — Разчуло се е. Колкото и тлъста да е плячката, тя няма никаква стойност, ако не се продаде. Който и да контролира онези разбойници, ще потърси купувач, ще се опита да осъществи контакт. Не знам какво ще получим ние от цялата тази работа, но се обзалагам, че ще си струва. Корабът беше търговски.

Антъни се изсмя зловещо. Оливия никога не би разпознала този човек — със стоманено сиви очи и цинично присвити устни.

— Нека оставим този път някой друг да свърши работата вместо нас — прошепна той.

Далече на запад залязващото слънце обагряше хоризонта в пъстра палитра от цветове. Откъм запаления огън в салона долетя примамлив аромат на печено месо. Студенината се отдръпна от лицето на Антъни също толкова бързо, колкото го бе обзела. Капитанът не беше забравил обещанието, което даде на най-младия член от своя екипаж.

— Какво ще вечеряме, Адам?

— Овче месо, печено на жарава — отвърна с готовност възрастният човек. — Плюс нещата, което успяхме да задигнем от трапезата на испанците — цяла камара сладкиши и онова ароматно испанско сирене.

— Значи ще вечеряме след час. Моята спяща красавица вече трябва да се е събудила. — Той кимна към Адам и се оттегли от мостика.

Адам поклати глава. Неговият господар носеше у себе си безброй различни мъже, но най-изумителното беше как съумява да ги държи разделени, да дава израз на всеки от тях в най-подходящия възможен момент. Адам знаеше, че в голяма степен това се дължи на детството му, но въпреки безграничната любов към този мъж, за когото се грижеше от онази демонична нощ преди двадесет и осем години, кръвта му се смразяваше всеки път, когато зърнеше този странен блясък в очите му.