Джейн Фийдър
Ти не си за мен (24)

Епилог

Лондон, 30 януари, 1649 година

— Чарлз Стюарт, за подбуждане на война срещу настоящия парламент и неговите законни представители, осъден сте на смърт чрез обезглавяване като тиран, предател, убиец и обществен враг на населението на тази страна.

Гласът на глашатая отекна от стъпалата на ешафода, издигнат пред представителното здание на парламента, и се извиси над притихналата тълпа. Десетки хиляди се бяха насъбрали пред Уайтхол Гейт, за да станат свидетели на изпълнението на присъдата.

Кралят се изкачи на ешафода. Над потъналата в очакване маса хора се спусна напрегната тишина. Някои се изправиха на пръсти, за да виждат отвъд главите на чинно строените войници, заобиколили подиума.

Кралят беше гологлав, със завързани на тила коси. Той подаде палтото си на адютанта и сам разхлаби яката на ризата си. Опита се да каже нещо на тълпата, но гласът му не можа да премине плътната стена от войници.

Някъде в средата на тълпата беше и Антъни, обгърнал кръста на Елън Лийланд с ръка. Когато краля коленичи на ешафода, тя зарови лице в рамото му, а тялото й се разтърси от ридания.

Оливия положи длан върху ръката й в безмълвен опит да й предложи своята подкрепа, но не можеше да откъсне очи от ешафода. Гледаше онемяла как палачът издига брадвата във въздуха. Въздухът изсвистя. Хиляди хора стояха неподвижно и сдържаха дъха си.

Острието се стовари.

В същия момент от смълчаната тълпа се изтръгна колективен стон, стон на болка и печал.

Оливия видя баща си и Руфъс, застанали неподвижни и със свалени шапки в основата на ешафода. Техните подписи не бяха сред петдесет и деветте имена, застъпили се за смъртната присъда на краля. Но сега стояха там с каменни лица, парламентарни свидетели на смъртта на суверена.

— Свърши ли? — прошепна Елън, неспособна да вдигне очи.

— Свърши се — отвърна меко Антъни. Той проследи погледа на Оливия към мястото, където маркиз Гранвил и лорд Ротбъри стояха, неподвижни и безмълвни. Той обгърна кръста на Оливия със свободната си ръка.

Тя се облегна на него за миг. Най-после всичко свърши. Онова, което бе започнато в един летен ден преди осем години, сега бе извършило пълен кръг. Осем години на война. Осем години на кръвопролития. Всичко започна с екзекуция и завърши отново с това. Оливия все още дочуваше настоятелните писъци на тълпата в онзи майски следобед на 1641, когато граф Стратфорд бе обезглавен на Тауър Хил, този път нямаше екзалтирани викове, само надвиснала тишина, пълна с печал.

А какво ли можеха да очакват от бъдещето?

Оливия погледна Антъни. Каквото и да се случеше с Англия оттук нататък, нейното и неговото бъдеще щяха да са свързани с невидимите вериги на любовта. Порция и Руфъс, Фийби и Катон, тя и Антъни. Всички тях ги свързваше любовта, и само любовта можеше да направлява бъдещето.