Джейн Фийдър
Ти не си за мен (23)

21.

Оливия пришпори Грейланд и ги последва. В замъка зад тях все още цареше хаос; в тъмнината отекваха залпове, проблясваха пушечни изстрели и се носеше мирис на барут.

Оливия внимателно следеше с поглед мъжете пред себе си, но не скъси разстоянието помежду им. Не знаеше дали Антъни е наясно, че ги следва, и не я беше грижа. Защото по някое време в тази бурна вечер бе почувствала как противоречивите емоции, натрупани през последните седмици, се подреждат; как бурният водовъртеж от чувства се превръща в спокойно езеро. Дори не се питаше какво и защо ще прави. И нямаше да губи време и усилия да убеждава Антъни, че решението й е правилно и окончателно.

Половин час по-късно Антъни и Майк спряха на върха на някаква скала. Това място беше съвсем непознато за Оливия. И беше съвсем пусто, само задавеният крясък на чайките нарушаваше тишината. Сребристият сърп на луната висеше неподвижно над гладката повърхност на морето и целият свят сякаш сдържаше дъха си. Двамата мъже слязоха от конете и Оливия реши, че е крайно време да ги извести за присъствието си.

Антъни я погледна с ледено изражение.

— Защо? — прошепна той и тази единствена дума отекна като изстрел в тишината.

— Защото имаш нужда от помощта ми — отвърна простичко Оливия и слезе от коня си. Краката й трепереха от дългата езда, коленете й поддадоха за кратко, когато отново докосна земята. — Къде сме?

— Бинел Пойнт, мис — отвърна й Майк и коленичи досами ръба на скалата. Оливия видя бледата следа по урвата, широка колкото човешка педя, която се спускаше стръмно към брега. Напомняше й за пътеката, която едва предишната вечер я бе отвела до брега на Света Катерина. Толкова кратко време бе изминало оттогава, а толкова много неща се случиха.

— Ще хванем по тая пътека, мис. Спуска се право надолу и излиза в една дупка в скалата, точно над Пъкастер коув.

— Значи така ще избегнем засадата на скалите.

— Поне така се надяваме — отвърна сухо Антъни и разтърси здраво раменете й. — Не се нуждая от твоята помощ, Оливия, разбра ли?

— Е, аз пък мисля, че се нуждаеш — заяви тя и постави ръце върху неговите. — Не трябва ли да побързаме? С всяка изгубена минута „Уинд Денсър“ е в опасност.

— Няма нужда да ми го напомняш — тросна й се Антъни.

— Тогава да вървим. — Тя се откъсна от ръцете му и се отправи към пътеката, където бе застанал Майк. Чувстваше нарастващото си вълнение, сякаш отново е тръгнала на вълнуващо пътешествие със своя пират.

Антъни я настигна.

— Стой зад Майк — нареди й той. — Когато стигнем до брега, ще останеш на пътеката. Така ще виждаш всичко, но теб няма да те виждат. Приеми го, Оливия. Няма да позволя да се излагаш на безсмислен риск. Нямам нужда от помощта ти, можеш само да ми попречиш. Не искам да изгубя кораба си заради някоя от детинските ти прищевки.

Думите му прозвучаха грубо, но Оливия не му отговори. Тя зае чинно мястото си зад Майк. Само след две стъпки се обърна заднешком. Пътеката беше твърде стръмна, за да слиза напред. Скоро от радостното й вълнение не остана и следа. Пътеката се виеше към брега, трудна и опасна, и сякаш нямаше край. Но мъжете не спираха, а тя нямаше намерение да показва слабостта си, като спре да си поеме въздух. След известно време се обърна и погледна през рамо неподвижната повърхност на морето, блестящите му юди, огрени от светлината на луната и звездите. „Уинд Денсър“ се полюшваше плавно на котва в устието на залива.

Все още беше непокътнат. Оливия едва не заплака от облекчение. Мъжете усилиха крачка и тя ги догонваше с усилие, подхлъзваше се и залиташе, без да обръща внимание на издатините, които издраха лицето й. Стигнаха до грамаден скален блок, който сякаш запушваше пътеката, но след миг Оливия съзря тясната дупка в скалата, в която потънаха Антъни и Майк. Тя се наведе и ги последва. Озова се в тъмна пещера с неравен под, която гледаше право към пиратския кораб.

Антъни и Майк скочиха на брега, а Оливия тупна край тях сред водопад от морски камъчета, пясък и чакъл. По челото й, въпреки вечерния бриз, се стичаха едри капки пот. Оливия се вслушваше напрегнато за някакъв звук, за някакъв знак, че баща й и неговите хора дебнат в засада. Но до слуха й не достигаше нито човешко дихание, нито случаен повей на вейка дори.

 

 

Високо на скалата, Катон се взираше в елегантния кораб, пуснал котва в залива.

— Да дам ли нареждане за стрелба, милорд? — Както винаги, Гайлс нямаше търпение да влезе в действие.

— Корабът не прави нищо вредно или незаконно — отбеляза маркизът. — Не виждам никакви причини да го нападаме, просто защото е пуснал котва под носа ни. Какво ще кажеш, Ротбъри?

Руфъс дъвчеше замислено стръкче трева.

— Дори не можем да сме сигурни, че е „Уинд Денсър“. Много сме далече, за да разчетем името.

— Разбира се, че е „Уинд Денсър“, милорд — отвърна уверено Гайлс. — Явно чакат някой или нещо.

— Защо не ги предупредим с един неточен изстрел — предложи Руфъс. — И да видим как ще реагират.

Гайлс вече даваше заповеди на войниците да заредят оръдията.

 

 

— Какво, по дяволите, е това? — Антъни вдигна поглед към скалите, откъдето сякаш килим от танцуващи светлини се плъзна към морето. Въпросът му получи своя отговор почти незабавно. Откъм скалите отекна оръдеен залп и наблизо край фрегата водата сякаш завря.

Оливия си пое рязко дъх. Антъни се обърна към нея.

— Те са на скалата. Стой тук, докато всичко приключи, и после се прибирай у дома. — Гласът му беше рязък и неумолим. Антъни се поколеба, а после, сякаш против волята си, се наведе и я целуна по устните — груба първична целувка, която приключи така внезапно, както беше започнала. Той се отдръпна мигновено. — Да се захващаме на работа, Майк.

Те побягнаха по ситния пясък, тъмни фигури в сянката на скалите.

Едва сега Оливия различи очертанията на лодката, изтеглена на брега и почти незабележима изпод надвисналите скали. Първият изстрел отекна, когато стигнаха скалите. Сърцето й подскочи, но двете тъмни фигури успяха да се изплъзнат от куршумите и миг по-късно вече мъкнеха лодката по брега. Държаха я изправена край себе си, за да им служи за естествен щит. Но щом я спуснеха във водата, щяха да се превърнат в голи мишени под обстрела на мускетите.

Оливия се втурна към брега, обърна се с лице към скалата и размаха ръце в някакъв причудлив танц.

Катон се вторачи стъписано в дребничката фигурка на брега. Морският бриз развяваше бледата й рокля и я прилепваше към тялото й, черният водопад от коси обгръщаше лицето й. Но един баща винаги можеше да познае дъщеря си.

— Не стреляйте! — извика той.

— Да щурмуваме ли брега, сър? — Гайлс Крамптън изглежда не вярваше на очите си. — Да отстраним лейди Оливия от пътя си.

— Какво изобщо прави тя там? — изсумтя Руфъс.

— Само господ знае! — Катон се поколеба за миг. Двамата мъже вече бяха изтласкали лодката в плитчината. Платното й беше хлабаво завързано около гика. Само след броени мигове щяха да го развържат и да отплават. — Щурмувайте брега! — нареди той. — Но не стреляйте, докато Оливия е там. Не трябва да я излагаме на риск.

Антъни и Майк изтласкваха лодката с отмерени движения, устремени към по-дълбоките води, където най-после щяха да центрират кила и да вдигнат платното.

— Господ да е с нас — мърмореше Майк под носа си. — А мис какво прави?

— Доказва, че може да решава сама за себе си — отвърна мрачно Алтъни и напрегна мускули в пореден напън. Лодката се плъзна по водата. Оръдията изтрещяха отново, но той нямаше време да погледне дали корабът е бил улучен. Един изстрел не можеше да го потопи. Но „Уинд Денсър“ се нуждаеше от своя капитан зад руля.

Изведнъж Оливия дочу трополенето на десетки чифтове крака — забързани, зловещи стъпки откъм пътеката на скалата. Тя се втурна към брега, където Майк, нагазил до кръст във водата, продължаваше да избутва лодката към по-дълбокия канал, а Антъни, вече на палубата, развързваше платното от гика.

Тропотът на ботуши зад гърба й вече се чуваше толкова ясно, че отекваше в съзнанието й, извисиха се мъжки гласове, прищракваха мускети. Тя рязко се завъртя и инстинктивно разпери ръце, сякаш да запази Антъни от зейналите дула, докато успееше да опъне платното.

Над брега се спусна тежка тишина. Оливия надзърна през рамо към лодката. С всяка фибра от тялото си чувстваше присъствието на напрегнатите войници пред себе си, в момента затаили дъх като един.

Антъни обгърна в длан лостчето за управление. Оливия, застанала в плитката пяна досами брега, бавно се обърна отново към брега. Нямаше да позволи хората на баща й да нападнат лодката, преди да е вдигнала платна. Знаеше, че ще трябва да издебне най-подходящия момент, да направи своя ход в единствения възможен миг, когато има шанс да успее. Когато лодката е свободна, с вдигнато платно, но преди да се отдалечи навътре в морето.

Антъни дръпна лоста, завъртя лодката по посока на вятъра и платното се изду. Стоеше прав и гледаше суровата решимост по лицата на мъжете на брега. Дулата сочеха към лодката, но Оливия не се отместваше от пътя им.

Маркиз Гранвил излезе на няколко крачки пред подчинените си.

— Оливия? — промълви той тихо, въпросително.

Тя гледаше баща си, но сякаш с кожата си чувстваше как лодката се отдалечава бавно от брега. Как Антъни се отдалечава застрашително от нея.

И разбра, че няма повече време.

Оливия повдигна умолително ръце, с дланите нагоре, сякаш искаше да му покаже колко е безпомощна.

— Прости ми, татко — прошепна тя. — Сега нямам време да ти обясня, но се кълна, че не мога да постъпя другояче.

После се обърна и нагази в пенливите вълни. Лодката се отдалечаваше бързо от брега.

— Антъни! — извика тя, когато водата достигна до кръста й. — По дяволите, Антъни! Изчакай ме. Знаеш, че не мога да плувам!

Хората на баща й вече нагазваха във водата. Оливия се бореше с вълните, а роклята й, сега прилепна към краката, затрудняваше движенията й.

Антъни обърна носа на лодката срещу вятъра, наведе се през кърмата и с лекота я повдигна от водата. Оливия се претърколи на дъното на плавателния съд и застана на колене. Пиратът мигом дръпна лостчето и платната отново се издуха от вятъра.

— Не стреляйте! — извика Катон към войниците, които упорито навлизаха навътре и навътре във водата в последен, отчаян опит да спрат изплъзващата им се лодка.

Оливия притисна сърцето си с ръка.

— Ще ни хванат ли?

— Не, вече излязохме от плитчината. Ако искат да ни последват, ще трябва да плуват, а лодката е по-бърза от тях.

И сякаш в потвърждение на думите му, внезапно преследването бе преустановено. Войниците се спряха в точката, където пясъчното дъно рязко се спускаше надолу и безпомощно наблюдаваха как плячката им се изплъзва.

Оливия наблюдаваше замислено сцената, която се разиграваше на брега. Виждаше ясно баща си, застанал на същото място, където го беше оставила. Онова, което бе направила, беше неизбежно. Фийби и Порция щяха да му обяснят. Но дали някога щеше да й прости? Щеше ли някога да го види отново?

Поредният откос на оръдията изтласка от съзнанието й всички други мисли, освен тези за настоящето.

— Стрелят по „Уинд Денсър“!

— И засега изглежда не улучват — отвърна спокойно Антъни. — Веднъж да се кача на борда, и няма да има за какво да се притесняваш.

Оливия се обърна към фрегата и видя, че сега гротът е вдигнат, а въжената стълбичка — спусната покрай корпуса и готова да ги посрещне. В напрегнатата тишина на нощта, до слуха й достигна ритмичният напев на моряците, които приготвяха крика, за да вдигнат котвата. Изглеждаха напрегнати, но не и сериозно притеснени — както моряците, така и техният капитан. Изглежда нямаше причини тя, единствена от всички, да се безпокои за изхода от тази надпревара на сили и нерви.

Въздухът захладня, когато стигнаха до устието на залива. Оливия потръпна.

— Защо винаги се прибирам мокра, когато съм с теб?

— Сигурно понеже те намирам особено привлекателна, когато си мокра — отвърна й сериозно Антъни. — Явно въображението ми мечтае за морски сирени.

— Морски сирени! — възкликна Оливия. — Досега не ми беше споменавал за тях.

— Но току-що осъзнах, че си имам една — ухили се той. — Няма нищо по-примамливо от тази рокля, прилепнала така към тялото ти.

Оливия погледна надолу към тялото си. Явно бледият муселин бе станал прозрачен от водата.

— Господи! Как ще се кача на борда в този вид? Все едно изобщо не съм облечена. — Изведнъж Оливия си спомни за присъствието на Майк. Когато го погледна, ушите му бяха червени и извърна глава, сякаш предпочита да е където и да било другаде, само не и пред втрещената господарка.

Антъни само се засмя и се залови да разкопчава ризата си с една ръка, докато с другата държеше здраво лоста.

— Вземи я. Така поне ще изглеждаш прилично, докато не се докопаш до каютата ми и не облечеш някоя от нощните ми ризи. Вече знаеш къде стоят.

Оливия облече припряно неговата риза. Все още пазеше топлината на кожата му и особения аромат на сол и море. Най-после лодката се изравни с „Уинд Денсър“ и Антъни спусна единственото й платно. После хвана въжената стълба и помогна на Оливия да се качи. Тя се надигна към перилата и услужливи ръце я прехвърлиха на палубата. Никой не се изненада да я види и тя се досети, че трябва да са наблюдавали развоя на събитията с далекоглед.

— Да се махаме оттук, капитане. — Джетро се дръпна от щурвала.

— Да, става напечено. — Антъни изтича на мостика и пое руля. — Слез в каютата ми, Оливия, и свали тези мокри дрехи.

— Това може да почака. — Тя се изправи до него. — Какво смяташ да правиш? Ако уцелят грота…

— Няма да го уцелят. За щастие, топовете не могат да се прицелват надеждно, ако не гледат право към целта си. — Той сведе поглед към нея и в очите му проблесна радостна възбуда. Това беше приключение, достойно за уменията на един пират.

Последва оглушителен откос. Едно тежко поле описа плавна дъга на косъм от такелажа и цопна във водата край кила. Антъни гръмко се изсмя и завъртя руля.

— Вече не се шегуват. Вдигнете платната!

Мъжете от екипажа се закатериха пъргаво по такелажа и точно в този момент прозвуча нов изстрел, този път от отсрещната скала. Антъни завъртя ловко щурвала и само това ги спаси от смазващия удар на тежкото гюле.

— Изглежда този път ни бяха хванали на мушка — отбеляза Оливия, изненадана от собственото си спокойствие.

— Вярно е… Но сега ще ги надхитрим — заяви Антъни без сянка от страх или припряност. Фрегатата се извъртя с дясно на борд. Оливия зяпна от изненада. Макар познанията й да бяха още скромни, струваше й се, че са се изложили под директния прицел на оръдието откъм дясната скала. Да, сега бяха съвсем недостижими за артилерията отляво, но се изпречваха на пътя на огъня отдясно.

— Какво правиш?

— Мисля да се поразходим под обстрел — отвърна й Антъни и Оливия долови лудия възторг в гласа му, познатите пламъчета в очите му. — Не се безпокой. Дори да сме под прицела им, рискът не е по-голям, отколкото когато сме извън обсега им. Ще плаваме към скалата, под прицела на единия топ и извън обсега на другия.

— Ами скалите! Ще се разбием! — Но още в мига, в който го изрече, Оливия разбра колко е абсурдно. Антъни нямаше да се разбие в тези води, дори да управляваше кораба със завързани очи.

— Обещавам да внимавам — извика й бодро той.

Оливия замълча. Антъни си подсвиркваше весело през зъби и уверено водеше кораба право към скалата. След минути Оливия вече ясно си представяше как се разбиват и „Уинд Денсър“ се превръща в купчина трески. А над главите им бумтеше оръдието и хвърляше безцелно огромните си гюлета, които цопваха така и не достигнали целта си, в пенливата диря на фрегата.

Миг преди да докосне скалата, „Уинд Денсър“ изви грациозно покрай нея, безпогрешно проследи неравните й извивки и гордо се изправи пред блестящата повърхност на открито море. Суровите мъже от екипажа сега се поздравяваха възторжено и хвърляха моряшките си шапки във въздуха. А останалите далече зад гърба им оръдия сякаш признаха поражението си и замряха.

Оливия погледна за последно към острова и се обърна към своя пират, който си подсвиркваше доволно през зъби и оглеждаше грота. Сякаш почувствал погледа й, той сведе очи към нея.

— Съжаляваш ли вече?

— Не — отвърна решително тя. — А ти?

Той поклати глава и се засмя с оная усмивка, която винаги стопляше сърцето й, и Оливия разбра, че е последвала единствената си възможност за истинско щастие. Никога в живота си нямаше да обича друг мъж по този начин. Никой друг не можеше да я накара да изпита този шеметен възторг, това разтърсващо чувство за пълнота. Да отхвърли това предложение за щастлив живот беше като да се изплюе в лицето на боговете.

— Слизай долу — каза й той. — Облечи сухи дрехи. Аз ще сляза при теб, когато се отдалечим достатъчно от острова.

Оливия погледна за последно към смаляващото се късче земя на остров Уайт.

— Ще се върнем ли някога?

— Разбира се. Нали все някога трябва да се помириш с баща си.

— Да — отвърна замислено Оливия и слезе в каютата.

 

 

— Значи реши да избягаш в морето? — Преплели тела в леглото, Оливия и Антъни не се решаваха да сложат край на любовната игра, а зората вече обагряше небето и през прозореца се процеждаше мек лъч розова светлина.

— Така изглежда — съгласи се тя и помилва гладката, стегната плът на седалището му. — Ще се впуснем в нови приключения и ще си останем винаги непредсказуеми.

— Разбира се — кимна сериозно Антъни и допря члена си до влажните й слабини. Очите й се замъглиха.

— Животът ни никога няма да е сив и скучен — прошепна Оливия.

— Ни най-малко. — Той пое отново навътре, много бавно, почти влудяващо.

Оливия прехапа долната си устна и простена от задоволство. Изящните й пръсти се стрелнаха изкусително по влажните й устни, а Антъни отметна глава със сподавен стон.

— Откъде си научила това?

— Инстинкт — усмихна се предизвикателно Оливия. — Нали вече съм държанка на пират. Трябва да знам такива трикове. — Тя отчаяно се бореше да задържи оргазма си, който щеше да сложи край на това сладостно мъчение.

Антъни се взираше в лицето й, потърси очите й. Щом видя, че е на път да се предаде, той се отдръпна отново и изчака тялото й да се поотпусне, преди да нахлуе отново.

— Не искам това никога да свършва — прошепна Оливия и погали чувствителната кожа от вътрешната страна на бедрата му. Обичаше да усеща силата на мускулите му под дланите си.

— Това е само началото, любов моя — прошепна той в ухото й и се наведе да помилва устните й с неговите. Оливия вкуси сладостта на езика му, който сега се раздвижи в устата й в ритъм с члена му дълбоко в нея, твърд и уверен, докато светът се завъртя около нея и й си стори, че ще експлодира. И все пак тя се задържаше на ръба, посрещаше тласъците му с ритмично повдигане на таза си и ласките на езика му с копнежа на своя.

Пръстите й се вкопчиха в гърба му, притискаха го към нея, сякаш можеха да се слеят в едно. И тогава светът се завъртя пред очите й, а тя продължаваше да се притиска към него като удавник, носен от течението, и шептеше името му в сладостна забрава.

Слънцето се надигна над морето и насити небето с портокалова светлина. Антъни се отпусна на леглото и я притегли към себе си. Приглади кичур влажна коса на слепоочието й.

— Възможно ли е да те обичам толкова? — прошепна той. — Плаша се от любовта. Не можех да понеса мисълта, че ще те изгубя.

— Никога няма да ме загубиш — отвърна тя и притисна устни към вдлъбнатинката на шията му, влажна от пот, където плътта пулсираше учестено. — Родени сме един за друг. Заедно ще живеем и заедно ще умрем.

Той обгърна лицето й с длани и целуна ъгълчетата на устните й, връхчето на носа й, извивката на брадичката й.

— Но няма да се оженим — заяви Оливия и езикът й се стрелна към връхчето на неговия нос. — Съпругите не са добри пирати.

— И аз не съм мъж за женене — отвърна й лениво Антъни. — Имам темпераментна държанка.

 

 

Беше ранния септември и въздухът беше топъл и свеж, а водата — гладка като огледало, когато „Уинд Денсър“ се плъзна в тайния си пристан и скалата сякаш се затвори зад него. Дълбокият канал в дъното на фиорда сякаш го очакваше след двата дълги месеца отсъствие.

Оливия стоеше неподвижно на палубата и гледаше как корабът навлиза бавно между скалите. Спомни си първия път, когато на борда на този кораб бе влязла в тесния процеп, за да се върне към своя живот, единствения, който познавайте и разбираше.

Тя погледна към мостика, където Антъни направляваше ловко любимия кораб, сякаш се завръща у дома. Той остави щурвала на Джетро и слезе при нея. Изправи се на перилата и обгърна кръста й с ръка.

— Готова ли си за това?

— Да. — Тя погали с пръсти лицето му.

Дрънченето на котвата проряза вечерната тишина. Спуснаха помощната лодка и Оливия прескочи перилата с пъргавината на опитен моряк.

Антъни се настани до нея и натисна здраво веслата. Лодката се плъзна към светлината в края на тунела, а той вдигна единственото им платно. Плаваха покрай брега в мълчание, което отразяваше общото им настроение. И двамата се чувстваха напрегнати.

— Може би вече са напуснали острова — промълви Оливия, когато леката лодка навлезе в пещерата точно под селцето Чейл. Тя гризеше нервно пръстите си; дълбока бръчка се оформи между почти сключените й вежди. За два месеца всичко можеше да се случи.

Антъни посегна към нея и нежно дръпна ръката от устните й.

— Кралят все още е на острова. Баща ти също трябва да е тук. — Надявам се.

Лодката заседна в плитчината и Антъни скочи ловко на пясъка.

— Оттук до селото пътят е съвсем кратък. Върви отляво на алеята — говореше той, докато изтегляше лодката на пясъка.

— Знам. Минавала съм оттук и преди — напомни му Оливия, доловила напрежението зад безсмислените му инструкции. Тя пое подадената й ръка и скочи боса на пясъка, с обувките си в ръка.

Приседна на скалата да се обуе.

— Ще ме изчакаш ли?

Антъни я погледна и прокара замислено пръсти по устните си.

— Ще ти простя нелепия въпрос… но само този път.

Оливия се усмихна, беше не по-малко напрегната от него. Тя се изправи.

— Просто не знам колко дълго ще е забавя.

— Ще те чакам колкото е нужно. — Той повдигна брадичката и й се наведе да я целуне. — Сега върви и направи каквото трябва. А после се върни при мен.

— Винаги ще се връщам при теб — прошепна тя, а после се обърна, набра полите си в ръка и се втурна към скалистата пътека.

Антъни се опита да потисне безпокойството си. Знаеше, че няма основания да се тревожи. Оливия вече бе направила своя избор. Тя щеше да изпълни дълга си към семейството, а после да се върне завинаги при него. Не можеше да бъде другояче. Антъни извади купчина листа от лодката и седна на скалата. Извади от джоба си остър молив и започна да рисува. Рисуваше единственото нещо, което в момента изпълваше съзнанието му. Оливия.

 

 

Оливия прекоси овощната градина и спря пред вратата към цветните лехи. Повечето прозорци на къщата още светеха. Оливия я заобиколи, придържайки се към сенките, и с облекчение установи, че прозорецът на кабинета на баща й още свети. Маркиз Гранвил си беше у дома и нямаше да се налага да минава през главния вход, да вижда изуменото изражение на Бисет. Не искаше да разговаря с никого, дори и с Фийби, преди да се изправи пред баща си.

Оливия се промъкваше предпазливо по чакълестата пътека към издължения прозорец на кабинета на баща си. Залепи се за стената и надзърна вътре. Маркизът седеше на бюрото си и преглеждаше някакви книжа.

Сърцето й заби силно. Сетивата й се напрегнаха. Щеше да е по-лесно първо да се види с Фийби, да си разчисти пътя. Но Оливия отхвърли тази мисъл. Онова, което искаше да обсъди, беше нещо между нея и баща й. Тя вдигна ръка и почука на прозореца.

Катон вдигна очи от книжата. Вторачи се през стъклата и рязко скочи на крака. Отвори припряно прозореца и се надвеси през перваза. Очите му се разшириха от изненада.

— Оливия?

— Да — прошепна тя. — Може ли да вляза? — След като той не й отговори, Оливия се преметна странично през ниския перваз и отпусна крака на пода на кабинета му.

— За да останеш ли дойде? — Гласът му бе приглушен, очите — тъжни, но погледът му поглъщаше всяка подробност от вида й. Здравият тен на кожата й, ведрата светлина в очите й, уверената грация на жена, която е намерила себе си и мястото си в този свят.

— Не, татко. Не мога да остана.

— Защо тогава си дошла?

Оливия долови безкомпромисната нотка в гласа му.

— Дойдох да ти обясня, да поискам прошка.

— Няма нужда, Фийби вече ми обясни — отвърна Катон със същия леден тон. — И разбира се, че ти прощавам. Ти си моя дъщеря и винаги ще си останеш моя кръв.

— Обичам те. — Тя протегна загорялата от слънцето си длан в умолителен жест. Сега отчаяно копнееше да пробие стената от хлад и безразличие. Беше очаквала да срещне гняв, болка, може би дори твърда решимост да не й позволи да се върне към живота, който си е избрала. Но този хладен, сдържан отговор на молбата й беше по-лош от всичко, което си бе представяла.

Катон не пое ръката й. Само я гледаше мълчаливо. През двата дълги месеца на нейното отсъствие беше така разгневен, толкова объркан, толкова притеснен за нея, че да я види сега тук, толкова видимо щастлива и задоволена, беше обида за чувствата му.

— Ти не ми прощаваш — прошепна тя и ръката й се отпусна край тялото. — А аз исках твоята благословия.

— Какво си искала? — Внезапно гневът проби стената на ледената му сдържаност. — Ти избяга с един пират, с незаконородения син на глупак, отдаден на празните си идеологии, който…

— Откъде разбра това? — прекъсна го Оливия.

— Нима си мислела, че няма да узная? — отвърна гневно той. — Мислиш си, че можеш да избягаш без всякакво обяснение, да предадеш моята кауза на врага, да улесниш бягството на един престъпник, който по всички правила би трябвало да увисне на въжето, и аз само ще вдигна рамене и ще го приема?

— Ти не го познаваш — отвърна приглушено Оливия. — Нямаш право да говориш така за него. Аз го обичам. Само с него мога да бъда щастлива. Смятах, че ти дължа обяснение. Но вече не мисля така. — Тя го изгледа печално, с цялата си горчивина и разочарование от отказаната й бащинска любов, и се отправи решително към отворените крила на прозореца.

— Оливия! — Името й бе изстрадан вик.

Тя се обърна. В очите на баща й проблясваха сълзи. Той протегна ръце да я прегърне.

Оливия се хвърли в обятията му, без да сдържа собствените си сълзи. Катон я притисна в прегръдките си, погали косите й.

— Не бях на себе си от притеснение — каза той. — Що за живот би могла да живееш с такъв човек?

— Животът, който искам. — Тя вдигна влажните си от сълзи очи и ги прикова в лицето му. — Това е единственият начин на живот, който може да ме направи щастлива. Двамата четем заедно, играем шах, смеем се… много се смеем. И толкова се обичаме! Той ме кара да се чувствам завършена. Без него просто не съм цяла.

Катон въздъхна в косите й.

— Трябва ли да го приема, дъще?

— Ако искаш да ме направиш наистина щастлива.

— Тогава сигурно ще трябва да се примиря. — Маркизът въздъхна отново. — Майка ти беше такава покорна, почтена жена. Питам се как успяхме да създадем същество като теб.

Оливия се усмихна неуверено.

— Никога не съм я познавала. Но аз сигурно приличам повече на твоята фамилия. Помисли за Порция. Тя е дъщеря на твоя брат.

— Хм, това не ми беше хрумвало. — Той тръсна глава. — Трябваше да го очаквам. Порция и Фийби не спират да ме изненадват. Трябваше да съм подготвен за това.

— Аз не бях готова, татко — отвърна Оливия. — И за мен дойде като гръм от ясно небе…

Катон по-добре от всеки друг разбираше как внезапно връхлита чудната стихия на любовта.

— Трябва да обсъдя някои неща с твоя… твоя…

— Моят пират — притече му се на помощ Оливия. — Антъни не се интересува от зестри и пари.

— Значи заслужава похвала — отвърна сухо маркизът. — Рядко се срещат мъже, които да не се интересуват от тези неща.

— Антъни наистина е необикновен човек, татко, и ми осигурява всичко, от което имам нужда.

— С нечестния си занаят, предполагам. — Неодобрителната нотка отново се настани в гласа му. — За бога, Оливия, разбирам, че го обичаш, но няма ли начин да го накараш да заживее приличен, законен живот?

— Той не е като другите — отвърна меко тя. — Ако беше друг, нямаше да го обичам; а опитам ли се да го променя, той ще престане да ме обича.

Катон въздъхна от безпомощност. Постоя още известно време, притиснал крехката фигурка на дъщеря си в прегръдките си, и накрая заяви:

— Няма да позволя дъщеря ми да зависи от капризите на някой мъж или от превратностите в начина му на живот. Ще ти дам зестрата, която съм ти отредил.

— Не е нужно, но все пак ти благодаря — отвърна му признателно Оливия.

— Скоро ще върнем краля в Лондон. Ще ти дам адрес в града, където да ми пращаш новини.

Той се отдръпна от нея и пристъпи към бюрото си.

— Държа редовно да ме осведомяваш за състоянието си — говореше маркизът, докато изписваше с отсечени движения новия си адрес на белия лист хартия.

— Ще пиша винаги, когато мога.

— И ако някой път твоят пират реши да се лиши от теб за няколко дни… — Баща й повдигна въпросително вежди и посипа мастилото с пепел.

— Животът ми е доста непредсказуем, с моя пират — каза Оливия и взе листчето от ръката му.

— Да, мога да си представя. — Маркизът въздъхна отново. — Наистина ли няма начин да…?

— Не — отвърна му простичко тя.

— И не смяташ да узакониш този съюз? — Той погледна многозначително голите пръсти на ръката й.

Оливия поклати глава.

— Мили боже! — промърмори маркиз Гранвил. — Е, поне ще разполагаш със собствени средства, в случай че нещата се обърнат на зле.

— Няма, татко — заяви решително тя. — Трябва да повярваш в Антъни. Както му вярвам и аз.

— Аз не съм влюбен в него — отбеляза сухо баща й. — А ти си ми дъщеря.

Оливия не намери какво да му отговори и след миг мълчание баща й каза:

— Върви при Фийби сега. И не ни карай да чакаме дълго новини. — Той придърпа дъщеря си към себе си и я целуна по челото. — А какво да правя с книгите ти? Къде да ги изпратя?

Очите й засияха.

— Наистина ли може да ги взема?

— Те са твои, момичето ми. Никой друг в този дом не се интересува от Платон, Тит Ливий и всичките ти скучни приятели.

— Тогава ще помоля Майк да дойде утре сутринта с к-каретата и да ги вземе. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Обичам те, татко.

— Аз също те обичам. Ти си избра този мъж. Обичай го и бъди щастлива с него.

Когато стиснаха ръцете си, сълзите в очите й отразяваха неговите. Маркизът се отдръпна и й обърна гръб, а ръката му се стрелна към очите му. Без да сдържа сълзите си, Оливия тръгна да намери Фийби.

Защо, когато станеше дума за щастие, човек винаги се изправяше пред сложен избор? Защо не можеше да прекара живота си сред всичките хора, които обичаше?

Оливия отвори вратата на салона. Радостният вик на Фийби можеше да събуди и мъртвец.

Час по-късно Оливия пристъпваше на пръсти по пясъка към свития силует на Антъни, облегнат на скалата. Беше напълно съсредоточен в работата си, а навсякъде около него вечерният бриз подмяташе бели листа с нахвърляни по тях скици. Сигурно рисуваше, откакто беше тръгнала.

Оливия спря и се загледа с копнеж в така познатия силует. Радваше се да го види отново и, кой знае защо, имаше чувството, че открадва нещо от него, като го гледа така, без той дори да подозира за присъствието й. Дали любовта им щеше някога да избледнее? Понякога стихията на любовта я връхлиташе така пронизващо, че беше еднакво близко до болката и радостта.

— Приближи се — изрече меко той, без дори да се обърне или да вдигне глава. — Искам да видя нещо.

— Откъде разбра, че съм тук?

— Винаги разбирам, когато си наоколо. — Той най-после я погледна, когато тя пристъпи. — Плакала си.

— Доста.

— Коленичи. — Той посочи пясъка в краката си.

Оливия се отпусна на колене, а той посегна и докосна трапчинката на шията й.

— Ето какво ми се изплъзваше. Тази мъничка точица на шията ти.

Той се съсредоточи отново в работата си, а Оливия посегна и събра разпръснатите листове хартия. Отвсякъде я гледаше собственото й лице. Нейното лице, уловено в десетки различни настроения. Тя стоеше на колене пред него и чакаше да приключи работата си.

— Много ли си нещастна? — попита я той.

— Не. Малко съм тъжна, но щастлива. Татко приема решението ми. Не му харесва, но го приема. Искаш ли зестра?

— Държанките не носят зестри.

— Сигурно е така. — Тя се наведе и опря длани на коленете му. — Целуни ме.

— Всяко нещо с времето си.

Оливия се усмихна и докосна лицето му с връхчетата на пръстите си.

— Не съм в настроение да оставам на заден план след собственото си изображение. — Тя обсипа с целувки лицето му — леки, сухи целувки по веждите, клепачите, бузите и брадичката му.

Листата и моливът се търкулнаха в пясъка. Антъни я притегли между коленете си.

— Сега си само моя — заяви той и в гласа му прозвуча странно чувство за неизбежност, което извика хладна тръпка по гърба й. — Духом и телом, само моя.

— И ти си мой — отвърна Оливия и отдръпна глава, за да надзърне в очите му. — Обвързани сме за цял живот, аз и ти.

Наближаващият прилив пръскаше пенливи вълнички по брега, но двамата прегърнати не ги забелязваха, погълнати в невидимата паяжина на чувствата, които ги свързваха в едно, в непоклатимата увереност за трайността на техния съюз, подпечатан със знака на любовната магия.