Джейн Фийдър
Ти не си за мен (21)

19.

От бойните кули на Керисбрук Кясъл, полковник Хамънд наблюдаваше яркия изгрев. Зад гърба му двамата часови маршируваха по обичайния си маршрут — напред-назад, в монотонен ритъм.

— Рано сте станал днес, Хамънд.

Губернаторът се обърна по посока на приятния глас.

— Както и вие, маркиз Гранвил.

Катон кимна и застана до него.

— Голям шум се вдигна на Света Катерина нощес — отбеляза губернаторът. — Мръсната сган, която подмамва заблудени кораби, пак е излязла на лов. Но този път някой ги е спрял. Получихме известие от един човек, който не пожела да каже си името. Повика ни да съберем телата. Намерихме фара и цяла камара ранени мъже, които ни чакаха вързани на брега.

— Чудя се дали Какстън няма пръст в тази работа — свъси вежди маркизът. — Лейтенант Гайлс току-що ми докладва след разпита на семейството, което снощи отведохме в Джарсмут. Изглежда няма съмнение, че Какстън е нашият човек. Оказа се, че е пират и контрабандист… И има фрегата, която държи на котва в някой от фиордите на острова. Познава крайбрежието на Франция и този остров като дланта на ръката си.

— Значи ще е най-добре веднага да го заловим — предложи Хамънд и се огледа с известна досада. — Изпратих да повикат Чанинг преди половин час. Не е в негов стил да се мотае толкова.

— Сигурно става трудно от сън — подхвърли Катон. — Но опитаме ли се да заловим Какстън, ще се изправим пред малък проблем.

— Как така?

— Не знаем къде да го открием — напомни му внимателно маркизът.

Губернаторът само изсумтя в отговор.

— Семейство Джароу са споменали някаква клисура, Пъкастер Коув. Мислели, че може и да има нещо общо с кораба на Какстън. Ротбъри взе няколко човека и отидоха да погледнат. Ще заложим капан и ще чакаме рибата да се хване на въдицата.

— Ако не знае, че го подозираме, може и да намине насам. Снощи беше тук… Игра вист с краля.

— Мисля, че се налага да преместим краля — заяви решително маркиз Гранвил. — За по-сигурно, ще го преместим в Нюпорт.

Хамънд изглеждаше разтревожен.

— Нямам писмена наредба от парламента — отвърна той.

— Можете да считате, че имате, губернаторе — отвърна сухо маркизът. — Аз съм натоварен да представлявам парламента.

— И ще поемете отговорност за това?

— Току-що го заявих.

Хамънд наведе замислено глава.

— Може и да се окаже трудно да го преместим незабелязано.

— Ще го направим още сега, когато половината остров още спи. Посетихте ли негово величество тази сутрин?

— Още не. Обикновено го навестявам чак след седем.

— Е, тази сутрин ще го посетим по-рано, и то двамата. Заедно ще придружим краля до военните укрепления в Нюпорт. Добре ще е да изпратите някой още сега, за да предупреди да подготвят новия му дом. — Докато говореше, Катон вече крачеше отмерено покрай бойните кули.

Губернаторът забърза подире му.

— Чанинг би могъл да отнесе посланието, но къде, по дяволите, се е залутал този човек? Хей, ти там… — Губернаторът махна към един прислужник, който се приближи тичешком към господаря си. — Ще идеш в стаята на лорд Чанинг отново. И този път се увери, че е буден, преди да си тръгнеш. Изчакай да ти отговори.

Мъжът се втурна да изпълнява заповедта.

Постовите пред стаята на краля в северното крило отдадоха чест.

— Дали негово величество вече е повикал камериера си?

— Тъй вярно, полковник. Сега е при него.

Катон почука повелително по вратата. Отвори му камериерът.

— Негово величество все още не е готов да приема посетители, милорд.

— Негово величество ще ни прости, че се натрапваме — отвърна рязко маркизът и заобиколи усърдния прислужник. — Добро утро, сир — поклони се той.

Кралят беше в процес на бръснене. Той погледна нечаканите посетители с известно раздразнение.

— Какво има?

— Ваше величество ще бъде преместен в Нюпорт — отвърна маркизът.

Кралят пребледня. Той избърса с хавлиена кърпа пяната от лицето си и се изправи.

— Бихте ли повторил?

— Изрична заповед на парламента, сир — пристъпи напред Хамънд и се поклони. — Ще трябва да ви преместим незабавно.

Очите на краля пламнаха като живи въглени върху побелялото му лице. Значи това беше краят. Бяха ги разкрили. Броени часове преди спасението. Разочарованието му беше така силно, че дори нямаше смисъл да го прикрива. От самото начало знаеше, че това ще е последният му шанс.

— Може ли да попитам защо? — попита той, когато се овладя достатъчно, за да говори.

— Сигурен съм, че ваше величество знае защо — отвърна тихо маркизът. — Тръгваме на часа.

— Но аз дори не съм закусил.

— Очакват ни едва две мили до Нюпорт, сир. Там ще ви очаква топла закуска.

Гласът му прозвуча любезно, но не достатъчно, за да прикрие факта, че маркизът току-що е отправил заповед към суверенния си владетел.

— Гранвил, преди време ми бяхте лоялен — пророни печално кралят. — Най-верният ми приятел.

— Лоялен съм преди всичко към страната си, сир, и винаги ще остана ваш приятел — отвърна Катон със същия приглушен глас. — Ще ви оставя да се приготвите. — Той се поклони ниско и напусна стаята.

Полковник Хамънд го последва. Прислужникът, който бе изпратил да повика Чанинг, ги чакаше в коридора.

— Лорд Чанинг, сър! Не беше в стаята си. Личният му камериер ми каза, че изобщо не се е прибирал нощес.

— Мили боже! — възкликна Хамънд. — Как е възможно?

— Струва ми се странно — отбеляза маркизът. — Чанинг винаги е бил изключително стриктен в задълженията си, както и да е, изглежда ще трябва да се справим и без него за момента. Кой друг би могъл да тръгне веднага за Нюпорт?

— Латхам. Той умее да си държи езика зад зъбите. — Полковникът изпрати да повикат другия офицер — завеждащ конюшните. — Какво ще кажете да закусим, Гранвил, докато кралят си довърши тоалета?

 

 

Брайън Морз вторачи поглед в мъжа, когото никога преди това не беше виждал. И със сигурност не искаше да види отново.

Беше обездвижен, завързан с дебело тежко наметало, и захвърлен под капещите вейки на мокър храст, на около половин миля от Вентнор. Устата му също беше запушена с дебелите краища на наметалото. Дотук го донесоха пешком на ръце трима мъже, и вървяха с такава лекота, сякаш мъкнат пеленаче.

Антъни го разглеждаше в пълно мълчание. Лицето му беше съвършено безизразно, с изключение на очите; и онова, което Брайън прочете в тези очи, го изпълни с леден ужас.

— Значи обичаш да си играеш с малки момиченца — каза меко Антъни. — Защо не ми разкажеш, Брайън. — Той издърпа гънките на наметалото от устата му. — Разкажи ми как се забавляваш.

Брайън изплю залепналите конци по устата си.

— Значи малката ми сестричка е разказала преживелиците си на своя любовник, така ли? Никога не съм си и помислял, че ще стане развратна кучка. Винаги се е заричала, че никога няма да има нищо общо с мъжете. — Въпреки страха и неизгодното си положение, гласът му звучеше преднамерено злобно.

Ръцете на Антъни се стрелнаха към врата му. Дългите тънки пръсти се сключиха около гърлото му. Ръце, които можеха да удържат цял кораб насред свирепия порив на най-страховитата буря. Брайън се задъхваше като риба, уловена на кукичка. Пред погледа му танцуваха черни петна. Очите му сякаш всеки момент се канеха да излязат от орбитите си. Силните ръце на непознатия притискаха все по-здраво. И тогава тъмнината го погълна.

Антъни отпусна ръце от гърлото на Брайън. Сви енергично пръсти и разтърка дланите си с палци.

— Ти го уби прошепна Оливия и пристъпи към тях. — Уби го.

Антъни поклати глава.

— Така и не се научих да убивам хладнокръвно, колкото и силно да е изкушението — каза й той. — А за него по-голямо наказание ще е да отнесе цялата си злоба и коварство в същинския земен ад.

Той бръкна в джоба си й извади малка стъкленица.

— Вдигни му главата, Адам.

Адам пъхна ръка под безжизнения човек и го повдигна. Главата му клюмна назад и устата му се отвори. По врата му личаха червени следи от пръстите на Антъни.

Пиратът изсипа съдържанието на стъкленицата в зейналото насреща му гърло. Брайън преглътна конвулсивно.

— Това ще го приспи за дванайсет часа.

Той се изправи и се обърна към тримата мъже до неподвижното тяло.

— Качете го в карета и го откарайте в Джармут. Там корабът и другия му пасажер чакат да настъпи отлив. И предайте това на капитана. — Антъни бръкна отново в джоба си и извади кожена кесия. Метна я към хората си, а съдържанието й издрънча.

Погледът на Оливия бе прикован в неподвижния вързоп, какъвто в момента беше Брайън. Сега, докато го гледаше отблизо, не можеше да си представи как е могла да се бои от него. Изглеждаше стар, пожълтял и безжизнен.

Антъни погледна към съвсем оформения диск на слънцето и се обърна към Оливия.

— Ще видят, че те няма.

Оливия откъсна поглед от Брайън.

— Все ще измисля някакво обяснение — отвърна разсеяно тя. Сега вече всичко беше без значение. Антъни щеше да напусне острова след броени часове.

— Ще ида до Джарсмут да се погрижа за семейство Джароу — обади се Адам — Ще взема рибарска лодка от Вентнор да ме откара.

— Как смяташ да проникнеш в крепостта?

— Кошове за раци — отвърна лаконично Адам. — Готвачката там много ги обича раците. И все ще ми разкаже едно-друго. Много е бъбрива тая жена. — Адам видимо не одобряваше така полезния порок на Мери.

— Виж кой е дежурен. Пийт би могъл…

— Стига, стига. На краставичар краставици не продавай — прекъсна Адам своя капитан. — Ще ги измъкна оттам, не се притеснявай.

Антъни се засмя.

— Не ме е страх, стари човече. Но рано следобед ми трябваш на „Уинд Денсър“. Кажи на екипажа, че ще има малка промяна в плана. Няма да се връщам на кораба, докато не взема краля. Изкарайте го от клисурата с отлива и се отдалечете в морето. Джетро да докара кораба край „Пъкастер Коув“ в девет тази вечер. До десет да е на позиция. О, и преди това Сам да докара лодка в пещерата. Всичко трябва да е готово за отплаването.

Адам кимна и се върна във Вентнор да търси лодка.

Оливия бе изслушала този разговор с бавно нарастваща уплаха.

— Антъни, кажи ми, че не смяташ все още да спасяваш краля! — възкликна тя. — Не и сега, когато знаят. — Тя го погледна, сякаш си бе загубил разсъдъка.

— Трябва да държа на думата си, цвете мое — отвърна той и я хвана за ръка. Двамата се отправиха през полето към мястото, където бяха оставили кестенявото пони кротко да пасе.

— Не ставай смешен! Която и да е тази жена, тя едва ли би искала да сториш това, не и сега! Никоя нормална жена не би поискала това от теб!

Антъни й отговори веднага и без да се замисли.

— Това е мой проблем, Оливия! Моите отговорности са си мои, не твои.

Тя дръпна ръката си от неговата и застана като вцепенена сред полето.

— Какво каза? — Очите й бяха огромни и пълни с недоумение. Възможно ли беше той да отхвърля така рязко нейната загриженост, след като преди часове си бяха говорили за любов и привързаност?

Антъни прочете объркването и гнева в очите й и се опита да й обясни с по-мек тон.

— Аз съм капитан на кораб, Оливия, хората от екипажа ми разчитат на моите решения. Аз сам вземам тези решения и сам понасям последствията. Винаги досега е било така и, повярвай ми, научил съм се да внимавам.

— Значи никога не се вслушваш в съвети? — попита невярващо тя. — Никога не променяш решенията си?

— Разбира се, че се вслушвам в чужди мнения — отвърна й той с нотка на нетърпение. — Но крайното решение винаги е мое.

Оливия си помисли, че и баща й щеше да каже същото. Тя се намръщи, замислена над онова, което Антъни току-що й беше казал.

— Научил си се да внимаваш? Имаш предвид като дете? От родителите си?

— Може и така да се каже.

Оливия изгуби търпение.

— Проклет да си, Антъни! — извика тя. — Не е ли време да ми обясниш някои неща? Не мислиш ли, че нещо ми дължиш?

Антъни погледна над главата й, към морето и скалите, но остана сляп за свежия пейзаж. Как би могъл да й обясни какво е да си отхвърлен от всички, да нямаш корени и близки? Как да го обясни точно на Оливия, така здраво стъпила на земята, толкова привързана към семейство и близки? Как би могла да го разбере?

— Майка ми и баща ми са починали в нощта, в която съм се родил. Елън и Адам са ме отгледали. — Антъни сякаш говореше някъде от много далече.

— Елън ли е тази, която иска от теб да спасиш краля?

— Тя е жена със страстни убеждения — отвърна Антъни. — И след като й дължа повече, отколкото някога ще мога да й дам, ще направя всичко, което поиска от мен.

— Как са починали родителите ти?

— Били са убити.

— В Бохемия?

— Да… Това не ти ли стига, Оливия? Защото не желая да го обсъждаме повече.

Оливия се опита да си представи каква трябва да е била онази нощ. Нощ на жестока смърт и раждането на нов живот. Трябва да е имало много кръв, помисли си Оливия.

— Ами… Нямаш ли баби и дядовци… Семейство…

— Нямам друго семейство — отвърна равнодушно Антъни — Адам и Елън са цялото ми семейство и единствените приятели, от които имам нужда.

Гласът му беше далечен и непреклонен.

— Не мисля, че Елън би искала това от теб, ако знаеше на каква опасност се излагаш — не се предаде Оливия. От мимолетното пламъче в очите му разбра, се е попаднала в целта.

Антъни отново тръгна през полето с отмерена крачка.

— Каквото и да ми говориш, аз държа на думата си. Спазвам дадените обещания. И не обичам да оставям работата си наполовина.

— Но това е безразсъдно. — Сега Оливия подтичваше, за да догони широките му крачки.

— Не е. Опасно може би. Но както вече знаеш, опасните начинания ми носят най-голямо удовлетворение. И освен това — добави той, — най-често именно те успяват. — Той се обърна към полето, където кестенявото пони пасеше сред стадото крави. — Направил съм известни промени в първоначалния план. В съответствие с новите обстоятелства.

Оливия изчака мълчаливо Антъни да доведе кафявото пони.

— Ще те нападнат от засада.

— Може би. Но аз ще взема предпазни мерки. Те няма как да знаят кога точно сме решили да действаме. Само екипажът на „Уинд Денсър“ знае. Няма откъде да знаят и как точно ще го сторя, защото отново само броени хора са посветени в плановете ми… Качвай се сега. — Той я хвана през кръста и я повдигна на гърба на понито.

— Моля те, Антъни, откажи се — каза Оливия, след като той се намести зад нея. — Боя се за теб.

— Повярвай в ближния си — отвърна насмешливо Антъни и посегна към гривата на коня. — Смятах да отвлека вниманието им с малко шум на бойниците, но сега възнамерявам да разиграя такъв театър, че всеки офицер и обикновен войник в онази крепост ще се окаже тотално ангажиран за няколкото минути, които трябват на краля да се измъкне.

Антъни се засмя, доволен от хитроумния си замисъл, и Оливия разбра, че е изгубила битката. Ако вярваше, че ще успее, Антъни несъмнено щеше да опита. И щеше да успее. Трябваше и тя да му повярва.

— И когато спасиш краля, к-когато го отведеш до Франция, ще се върнеш ли на острова? — В гласа й се прокрадваше надежда и тревога.

— Аз идвам и си отивам — отвърна лаконично Антъни. — Но тук моят кораб намира своя пристан. Тук са всичките ми приятели и семействата на екипажа ми.

— Но ако кралят успее да избяга, баща ми ще замине — прошепна Оливия и впери отнесен поглед към върховете на скалите. Морето беше много синьо и блестеше на утринното слънце, а бреговата линия на Дорсет изглеждаше толкова близка и реална, сякаш само ако протегнеш ръка, ще я докоснеш.

— Да — съгласи се Антъни и изрече с приглушен глас онова, което тя самата му бе казала по-рано: — Нищо не можем да променим. Само защото ти си ти, а аз съм аз.

— А какво ще кажеш, ако реша да тръгна с теб?

Антъни остана безмълвен за минута, а после промълви:

— Ще кажа само, че когато магията на любовта избледнее, а това все някога ще стане, ти няма да си щастлива.

— Мислиш, че ще ти преча, ще те ограничавам — подхвърли почти беззвучно тя, приковала поглед в морето. Сега синята му повърхност й се стори странно замъглена и Оливия бавно осъзна, че го гледа през сълзите в очите си.

— Мисля, че ще ти липсва животът, който си загърбила. Семейството, приятелите, домът ти. Всичко онова, което е част от твоя живот, не означава нищо за мен.

Настъпи мъчителна тишина. Оливия гледаше втренчено пред себе си и попиваше усещането за неговото тяло зад себе си. Нима беше прав? Нима страстта, привързаността и любовта не бяха достатъчно силни, за да преодолеят различията? Но от самото начало двамата с Антъни живееха в сън. Прекрасен сън. А човек все някога се събужда.

— А ако остана на острова — прошепна тя. — Ако остана на острова, тогава винаги щом се връщаш на острова ще можем да открадваме по малко време и за нас.

— Но ти не можеш да останеш.

— Не искаш ли поне да помечтаем?

Дълго време Антъни мълча, а когато отново заговори, гласът му беше равен и далечен.

— Никога не е имало бъдеще за това помежду ни. И двамата го знаем от самото начало. Бъди щастлива, заради онова, което преживяхме. Върви си и запази спомените в сърцето си, където винаги ще ги пазя и аз.

Отне им още половин час да стигнат до границите на владенията на маркиз Гранвил. Половин час, в който мислите им висяха в тишината, тежки и неизказани. А щом стигнаха до градината, Оливия каза:

— Спри тук.

Антъни спря понито и скочи на земята. После помогна на Оливия да слезе и притисна ръцете й в своите.

— Не мога да ти отговоря другояче — каза той. — Не искам да съм отговорен за твоето нещастие.

— Нито пък аз — за твоето — отвърна Оливия и много бавно изтегли ръцете си от неговите. — Кажи ми довиждане. Кажи го сега.

Той обгърна лицето й с длани и я целуна с цялата си нежност.

— Сбогом, Оливия.

— Сбогом. — Тя докосна устните му с пръсти, сякаш искаше завинаги да отнесе спомена за допира до неговата кожа.

После се обърна и побягна. Ако Антъни успееше тази нощ, семейство Гранвил щеше да напусне острова. Но тя не можеше да си представи, че цял живот ще лежи будна в леглото си в Чейл, докато „Уинд Денсър“ се измъква от тайния си пристан и се плъзва в тъмнината. Не можеше да си представи, че ще прекара живота си в очакване на неговото завръщане. Не искаше да си представя как „Уинд Денсър“ се носи гордо по вълните на открито море, а капитанът му стои зад руля, палубата се полюшва под краката му и косата му се развява от вятъра.

Не можеше да понесе мисълта, че той ще отплава далече от нея.

Но трябваше да го преживее, защото никоя магия не можеше да продължи вечно.

 

 

Антъни стоя на пустата алея дълго след като Оливия изчезна зад дърветата. Дали не бе сгрешил? Не, знаеше, че е постъпил правилно. Останеха ли заедно, скоро щеше да ги връхлети крахът на илюзиите, отчуждение, презрение и открита неприязън. Щяха да се научат да се мразят и да си станат съвсем непознати. В неговия живот нямаше място за Оливия, а нейният си оставаше завинаги заключен за него. Но когато се обърна да си тръгне, сърцето му проплака.

 

 

Оливия се отправи през овощната градина към задните стълби. Надяваше се никой от прислугата да не я зърне в това необичайно облекло, макар по това време на деня надеждата й да изглеждаше нелепа.

Беше толкова погълната от нерадостните си мисли, че едва не се сблъска с Руфъс и баща си, преди гласовете им да известят за присъствието им в овощната градина. Оливия замръзна. Сърцето й се преобърна. Вниманието на мъжете беше временно погълнато от капризното настояване на малката Ева баща й да я вземе на ръце. Бяха съвсем близко, само през няколко дръвчета от нея.

Почти без да се замисли, Оливия се покатери сред клоните на близкото диво ябълково дръвче и се скри сред плътната му корона от листа. Двамата мъже се насочиха по пътеката право към нейното дръвче, потънали в оживен разговор.

— Кралят как прие преместването си? — попита Руфъс и намести малката си дъщеричка върху раменете си.

— Негодуваше, както винаги — отвърна Катон. — В Джармут Кясъл го очаква далеч по-примитивен живот, но явно не това го притеснява.

— Не открихме нищо в Пъкастер Коув и околностите — каза Руфъс и нагласи глезените на дъщеря си така, че да ги хване с една ръка. С другата посегна към дръвчето да откъсне една от киселите ябълки.

Ева сграби нетърпеливо плода и клонът се наведе заплашително.

Оливия се прилепи плътно към ствола на дървото и сдържа дъха си. След миг клонът се разлюля и се върна в нормалното си положение, а мъжете подминаха дървото. Оливия въздъхна с облекчение.

Тя се приведе предпазливо, за да чуе остатъка от разговора. Мъжете вървяха бавно и думите им все още достигаха ясно до слуха й.

— Претърсихме основно местността и не открихме нищо — говореше Руфъс в момента. — Но ми изглежда доста вероятно това място да служи като тайно убежище на нашия кораб. Водата е дълбока, а отворът е почти изцяло покрит от две надвиснали скали. Питам се дали не е най-разумно да го поставим под наблюдение. Би ли взел тази ябълка от Ева? Може да я заболи коремчето, а Порция е много люта понякога.

— Искам да заловя този тип — отвърна Катон и посегна да вземе киселия плод от мъничкото юмруче на детето. — Макар кралят да е вече на сигурно място, все още искам да го пипна. Откъдето и да го погледнеш, този човек мирише на гнило. И като имаме предвид, че той все още не подозира, че кралят е преместен, може да се опита да го спаси. Ще го хванем на местопрестъплението. Вземи, Ева, това е вкусна, зряла круша. — Той откъсна един сочен плод, а детето прие благосклонно размяната.

— Да опитаме тогава. Предлагам да разположим тежка артилерия от двете скали на залива. Ако корабът припари наоколо, оръдията ще го отнесат. А поне през следващите ден-два можем да поставим хора в засада на скалите. И пиле да прехвръкне, ще го хванем.

— Предполагам, че Годфри Чанинг не е бил с вас? — попита Катон.

— Не. И Хамънд ме попита същото. Лордът сякаш е изчезнал от лицето на земята.

— Много странно. Няма да е зле да изпратим хора да го търсят. Може да му се е случило нещо неприятно.

По-неприятно, отколкото можете да си представите, помисли си Оливия и се обърна на клона си, за да види как двамата мъже изчезват зад дърветата.

Тя се спусна бавно на земята и се опита да подреди в главата си онова, което току-що беше чула. Бяха преместили краля. Тази вечер Антъни щеше да отиде в Карисбрук, за да се опита да спаси краля, но той вече не беше в замъка, беше в Нюпорт. А „Уинд Денсър“ щеше да навлезе в Пъкастер Коув и да бъде превърнат в отломки от оръдията на парламента.

Оливия беше изтощена; безсънната нощ и мъчителната болка от раздялата си казваха своето. Но не можеше да се предаде сега. По някакъв начин трябваше да предаде информацията на Антъни. Само че как би могла да го направи? Нямаше представа закъде е тръгнал, след като я остави. Щом беше променил плановете си, сигурно трябваше наново да се подготви. Каза, че няма да се връща на кораба. В такъв случай, къде би могъл да отиде?

Тя се движеше на пръсти между дърветата към живия плет от храсти, който бележеше края на овощната градина. Иззад това прикритие, Оливия надзърна към идиличната сцена на зелената морава, Фийби и Порция седяха под сянката на грамадния дъб, децата скачаха и се плискаха в шадравана, а Джуно ги гонеше с радостен лай и размахваше доволно косматата си опашка. Катон и Руфъс се бяха присъединили към съпругите си и сега разговаряха тихичко с тях под разлистените клони на дъба.

Оливия се запита дали в момента не обсъждат къде е отишла. Сигурно вече бяха забелязали отсъствието й, беше смятала, че това е без значение, след като Антъни е вече в безопасност. Но не беше. Тя насили замаяното си от безсънието съзнание да разсъждава логично. Ако бе облечена в прилични дрехи, можеше просто да излезе измежду дърветата и да каже, че е излязла на дълга разходка и е заспала под слънцето… Ако носеше рокля, всяко обяснение щеше да свърши работа. Значи трябваше незабавно да смени дрехите си, а после щеше да реши какво да предприеме.

Джуно се втурна лудешки в кръг, сякаш гонеше собствената си опашка. Оливия взе една пръчка от земята и я хвърли към кучето.

Джуно веднага бе разсеян от видимо забавната си игра. Кучето захапа пръчката и се втурна към овощната градина, нетърпеливо да узнае каква игра го очаква там.

То пусна пръчката в краката на Оливия и я погледна с очакване, размахало щастливо опашка.

— Доведи Порция — каза Оливия и се наведе да го погали. — Върви и ми доведи Порция.

Умните очи на Джуно я гледаха с пълно разбиране, но кучето не се помръдна, само захапа пръчката и отново я пусна в краката й, сякаш я подканяше да си играят.

— Глупаво куче! — промърмори Оливия. — Много добре разбираш какво искам от теб.

Джуно излая отсечено.

Оливия го хвана за гъстата козина на врата и лекичко го повдигна. Джуно се опита да се освободи. Тя го стисна още по-здраво и кучето залая кратко и ядно, сякаш не му допадаше онова, което му се случва.

Оливия го стискаше здраво и се молеше наум Порция да дойде и да види какво е притеснило любимото й куче. Надяваше се само, че именно Порция ще дойде, а не някое от децата или, още по-лошо, самият Руфъс.

Тя държеше Джуно и наблюдаваше с нарастващо нетърпение малката групичка под дървото. Кучето вече се бореше отчаяно и лаеше още по-ожесточено. Порция се огледа, свъси вежди, после стана и нагази в зелената трева.

— Джуно? Джуно? Какво става?

— Кучето е при мен — прошепна Оливия иззад храстите. — Ела в овощната градина.

Порция се пъхна измежду храсталака, а Оливия отпусна Джуно на земята. Кучето се втурна към господарката си, сякаш не я е виждало от години.

— Мили боже, Оливия! Къде беше? — смъмри я Порция. — Двете с Фийби се побъркахме от притеснение. Едва успяхме да скрием отсъствието ти. Какво прави? Изглеждаш ужасно.

— Така се и чувствам. Сега нямам време да ти разказвам. Не мога да се покажа в този вид. Ще можеш ли да ми донесеш някакви дрехи? Бих могла да се появя и да кажа, че съм излязла рано на разходка.

— Какво става с теб?

— Не мога да ти кажа. Но моля те, донеси ми някакви прилични дрехи, за да се измъкна най-после оттук.

— Предполагам, че пак си се срещала с твоя пират — присви устни Порция. — Няма ли да ми разкажеш?

— Не — отвърна решително Оливия и хладнокръвно посрещна погледа на приятелката си.

Порция кимна и се отдалечи, а Джуно припна по петите й.

Оливия зачака нетърпеливо зад храстите. За нейно облекчение, скоро Руфъс и баща й се върнаха в къщата заедно с мокрите деца и Фийби остана сама. Само след минути от страничната врата на къщата се появи и Порция. Тя се спря за малко при Фийби и Оливия проследи погледите им, отправени към нейното място зад храстите. Порция тръгна към овощната градина с безгрижна походка. Носеше голяма кошница в ръка.

— С това би трябвало да влезеш безпроблемно в къщата. — Тя подаде кошницата на Оливия. — Но косата ти прилича на птиче гнездо и си мръсна. Не те съветвам да се вясваш пред останалите, докато не заприличаш на себе си.

— Снощи бях навън в бурята — заобяснява й Оливия, докато събличаше панталоните и жакета. — Бях подгизнала от вода, а после се озовах в пясъчна пещера… — Сърцето й се преобърна при спомена. Беше толкова жив, че почти можеше да почувства, да вкуси и докосне тялото над себе си. Тя намъкна припряно през главата си простичката рокля, която Порция й бе донесла. А когато я намести и закопча, отново се почувства господарка на себе си.

— Донесе ли ми обувки?

— Не, забравих. Но ботушите ти не се виждат под полата. В крайна сметка, нали трябва само да влезеш в къщата.

— Благодаря ти. — Оливия напъха панталоните и жакета в кошницата. — След малко ще дойда при вас. — Тя забърза към къщата, стиснала кошницата в ръка. Влезе през страничната врата и наведе глава, когато се натъкна на една от прислужниците на стълбите. Най-после достигна така мечтаното усамотение на своята стая.

Огледа отражението си в малкото огледало. Наистина приличаше на плашило. Косата й беше сплъстена и когато се опита да я разреши, по пода покапа водопад от песъчинки.

Изведнъж, след като се почувства отново в безопасност, умората отново я заля. Дори усилието да вдигне четката към косата си й се струваше изморително. Тя приседна на леглото си да свали ботушите от краката си, изрита ги далече встрани и неволно се отпусна по гръб на чистите чаршафи. Можеше просто да полежи известно време и да помисли каква ще бъде следващата й стъпка.

Оливия заспа върху завивките, с крака, спуснати покрай леглото.

Събуди се внезапно, без да знае колко време е спала. Погледна през прозореца и видя, че слънцето е слязло в небето. Но все още чуваше гласчетата на децата, които си играеха на тревата под прозореца.

Оливия се изправи. Очите й бяха подпухнали, крайниците й тежаха, сякаш е била упоена. Идиличната сцена на поляната не се беше променила особено, само сенките бяха по-издължени. Децата все още се плискаха във водата; Фийби и Порция си приказваха под сянката на дъба. Нямаше и следа от Катон и Руфъс.

Оливия наплиска лицето си със студена вода и поднови атаката върху косата си. След доста усилия успя да почисти пясъка и да среши сплъстените кичури. Почисти мръсотията под ноктите си и изми нозете си. Почувства се значително по-добре и взе книга в ръка, за да изглежда нормално, когато се присъедини към Порция и Фийби.

— Събуди ли се най-после? — Фийби я изгледа с проницателните си очи, докато завиваше настръхналия от студ Никълъс в широка хавлиена кърпа. — Спеше толкова дълбоко, че не посмяхме да те събудим. Пропусна обяда.

— Казахме на Катон, че си работила над труден текст до късно през нощта и сега се чувстваш много изморена — добави Порция.

— Благодаря ви — отвърна Оливия. — Той имаше ли нещо против?

— Не бих казала. Отдавна е свикнал.

— Така е — съгласи се Оливия.

— Няма да те питам къде си била — вметна Фийби.

— Когато очите не виждат, сърцето не се притеснява — добави Порция с едва доловима усмивка.

— Точно така — каза Оливия и седна при тях на тревата.

Тя разтвори книгата си. Сега умът й беше бистър и последователен, мъглата на съня беше напуснала съзнанието й. Вероятно имаше около час до залез-слънце. Антъни едва ли щеше да предприеме нещо преди десет. Беше инструктирал Адам корабът да го чака в залива сред десет.

Цяла рота войници, въоръжени с тежка артилерия, щяха да чакат „Уинд Денсър“. Антъни щеше да се впусне в една безсмислена мисия и да загуби кораба си. А после щеше да се върне на брега и да се натъкне на засада.

Оливия си даваше вид, че чете и обръщаше страниците през равномерни интервали, но нито думичка от текста не проникваше в съзнанието й, а мислите й трескаво търсеха някаква възможност. Семейство Баркър сигурно щяха да знаят има ли начин да спрат „Уинд Денсър“, преди да попадне в капана. Ако вдигнеше флагчето на параклиса и някой го видеше откъм морето през нощта, сигурно би могла да се свърже с екипажа. Но й трябваше по-бърз и надежден начин за комуникация. Нямаше време да чака помощна лодка на брега. Сигурно имаше и друг начин да сигнализира. Ако Майк си беше у дома, би могъл да й помогне.

Въображението й трескаво рисуваше силуети на свирепи войници с копия и мускети, гръмовен тътен на оръдия и пукот от пречупена мачта.

Тя затвори очи и се озова отново с Антъни, в малката лодка, а той я издърпваше на брега. Почти дочуваше скърцането на пясъка под корпуса на лодката. Виждаше как Антъни скача на брега бос, с навити до коленете панталони, и тегли лодката към сухия пясък. Той се смееше и белите му зъби блестяха на фона на бронзовия му загар. Кичур коси като златни гвинеи закри лицето му, когато се наведе и напрегна силни мишци, мощните мускули на ръцете му се изопнаха.

Виждаше го ясно. Долавяше аромата му. Само да посегнеше, и щеше да го докосне.

— Оливия? Оливия!

Повелителният глас на Порция стигна до съзнанието й и споменът се пръсна като куп строшени стъкълца.

— Извинявай. Бях се замислила.

— Това е очевидно, скъпа. Дори си помислих, че спиш с отворени очи. Време е за вечеря.

Едва сега Оливия съзря прислужниците, дошли да съберат нещата на господарите и да им помогнат да се приберат. Пискливите гласчета на децата се надигаха пронизително в знак на протест, че за днес слагат край на игрите им.

— Ще слезем в кухнята и там ще вечеряме — заяви малкият Люк. — Няма да вечерям в забавачката.

— Дадено, миличък — съгласи се с готовност Порция — Но внимавай да не ядосаш госпожа Бисет, защото и нашата вечеря зависи от нейното настроение.

— Няма да я ядосам. Тя ни обича — извика наперено детето. — Иска й се да сме нейни деца. Сама ни го каза. — Момчетата побягнаха в лудешка гонитба, търкаляха се по тревата, падаха и ставаха.

— Прав е. Госпожа Бисет наистина ги обича — каза Фийби и изтупа стръкчетата трева от роклята си.

— Кой не ги обича? Все пак са деца на Руфъс — отвърна й Порция с майчинска гордост.

— Изглежда ще се наложи да се преоблека преди вечеря. Никълъс ме е засипал с трохи от шоколадовите си бисквитки — Фийби се тюхкаше безпомощно при вида на кафявите петна по роклята си.

Оливия затвори книгата си и се изправи.

— Вкъщи ли е татко?

— Не, двамата с Руфъс се върнаха в замъка веднага след обяд.

— В такъв случай, ще изляза — заяви тя. — Трябва да свърша нещо.

Фийби и Порция се спогледаха.

— Трябва да хапнеш нещо — напомни и Фийби.

Оливия се сепна. Доста време бе изминало от оскъдната й закуска във Вентнор.

— Ще взема малко хляб и сирене от масата. Но наистина трябва да вървя.

— Ще се върнеш ли до сутринта?

Оливия ги изгледа мрачно. Тази вечер щеше да напрегне всичките си сили, за да помогне на пирата, а после той щеше да си тръгне от нея.

— Надявам се — отвърна тя.