Джейн Фийдър
Ти не си за мен (18)

16.

— Пру, войниците идат пак — извика господин Джароу на жена си, когато влезе в малката им къща на Холироуд Стрийт. — Вече са при Свети Томас.

— Е, и нас това какво ни засяга? — попита спокойно Пру и извади поредното плоско желязо от пещта. Тя се изплю на ютията и явно остава доволна от шумното свистене, защото се залови да глади опънатата на масата риза.

— После ще дойдат и при нас — каза възбудено съпругът й. — Обикалят къща по къща. Питат наред.

— Да питат каквото си щат — отвърна Пру и внимателно сгъна ризата. — Нямаме какво да крием.

— Ще ни питат за капитана. — Човекът се отпусна тежко на другия край на голямата маса, която заемаше повечето пространство в тясната квадратна кухничка.

— И ние ще им покажем стаята, както и предния път. — Пру разпъна на масата нова риза и смени изстиналото желязо с друго, току-що извадено от пещта. — Не се втелявай, човече. Трябва само да им разкажем същата история, това е.

— Ама той не е идвал тук вече повече от месец. — Господин Джароу очевидно не беше съвсем склонен да приеме съвета на жена си.

— Това не е наша работа — отвърна му кротко тя. — Ние само сме му дали стая. Не ни засяга кога идва и си отива. Това е всичко, което трябва да кажем. Остави ме аз да говоря.

Мъжът стана и свали кана с бира от лавицата над огнището. Отпи направо от каната, а откъм тясната уличка отекна звукът от тежки стъпки.

Едрият силует на Гайлс Крамптън изпълни рамката на отворената врата.

— Добър ден, госпожо.

Пру остави ютията. Този мъж носеше лейтенантска значка. Предния път ги бяха посетили обикновени редници.

— Влизайте, сър. Ще изпиете ли една бира?

— Не, благодаря. Не сега. — Гайлс влезе в кухнята. Зад него бяха чинно строени цяла фаланга войници, въоръжени с копия и мускети. Вратите на всичките къщи по улицата се затръшнаха почти едновременно, а от прозорците надвиснаха любопитни лица.

Ръката на Пру потрепна едва доловимо, докато приглаждаше току-що изгладената дреха.

— С какво можем да ви помогнем, лейтенант?

— Скоро ще видим. — Гайлс се приближи. Лицето му беше спокойно и дружелюбно. — Чухме разни неща за вашия наемател. Още ли е отседнал тук?

— Не — избърза да се намеси господин Джароу. — Вече се изнесе.

Пру се засмя.

— Или поне на мъжа ми му се ще да е така — каза тя. — Не е много приказлив, но плаща добре. Това е всичко, което ни интересува. Не сме го виждали от няколко дни, но нещата му още са тук. — Тя махна с ръка към тясното стълбище в дъното на кухнята. — Качете се ако искате, лейтенант.

Гайлс изкачи набързо стълбите. Малката таванска стаичка беше уютна и подредена, чаршафите и завивките на леглото бяха гладки и чисти. Той надзърна във всяко кътче от помещението. Край леглото имаше обкован с желязо сандък. Беше отключен и лейтенантът повдигна капака. Не намери нищо интересно. Имаше само малко бельо, носни кърпички, чифт ботуши, хубава кожена ножница, седло и шпори. Всичко беше съвсем приемливо за провинциален земевладелец, дошъл да си проправи път в кралския двор.

Но нещичко липсваше. Гайлс се въртеше и душеше като хрътка. Не го безпокоеше някакъв конкретен мирис, колкото липсата на всякакъв мирис. Едуард Какстън не живееше в тази стая, нито пък който и да било друг. Гайлс не намираше смисъл да обвинява човека, който бе идвал преди, задето не е обърнал внимание на тази така съществена подробност. Тогава никой нямаше причини да подозират Какстън. Беше само обичайната рутинна проверка.

Но защо му беше да плаща наем и да държи лични вещи на място, което не обитава?

Лейтенантът се спусна по прогнилото стълбище. Улови потайните погледи, които си размениха господин Джароу и неговата съпруга. Тревожни погледи. А после мъжът вдигна каната с бира към устата си и шумно отпи. Когато я остави, пръстите му видимо трепереха.

— Е, да видим сега — подхвана дружелюбно Гайлс. — Нека си поговорим за мистър Какстън, а?

— Не знаем нищо за него — заобяснява припряно домакинът. — Ние само прибираме парите, а той идва и си отива, когато поиска.

— Което изглежда не е много често — отбеляза Гайлс и се облегна лениво на стената с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. — И къде е, когато не живее тук?

— Откъде да знаем? — Пру нервно бършеше ръцете си в престилката. — Както каза мъжът ми, на нас ни трябват парите. Иначе не се месим.

— Е, сигурно можете да се понапънете малко — подхвърли Гайлс и вдигна подканващо пръст към хората си до вратата. Те пристъпиха напред и тъмните им силуети препречиха пътя на последните за деня слънчеви лъчи.

— Сигурен съм, че все ще знаете нещо, което да ми е полезно — продължи лейтенантът с ласкав глас. — Имал ли е приятели? Кой го е посещавал, докато е тук? Къде ходи, когато го няма?

Пру поклати глава.

— Казахме ви, лейтенант. Нищо не знаем.

Гайлс въздъхна тежко и провлечено изрече:

— Надявам се да ми простите, но не ти вярвам, добра жено. Мисля, че вие двамата знаете доста за този мистър Какстън. А моята работа е да го узная и аз. Така че сега ще отидем на едно тихо местенце и пак ще си побъбрим.

Той махна на хората си, които вече нахлуваха в мъничката къща.

— Не можете просто така да ни отведете! — протестираше шумно господин Джароу, а в гласа му се прокрадваше паника. — Ние сме добри хора и винаги сме спазвали законите. — Лицето му се сгърчи от страх, когато войниците го приклещиха здраво.

— Мъжът ми е прав — заяви Пру, а гласът й прозвуча далеч по-уверено от този на съпруга й. — Имате ли заповед или нещо такова?

— Подписана лично от губернатора, госпожо — отвърна Гайлс. — И няма защо да се боите, ако не сте сторили нищо лошо.

Пру изсумтя презрително, но за разлика от съпруга си не се опита да протестира повече, докато ги извеждаха от дома им.

— Искате ли да заключим, господине? — попита услужливо Гайлс — Или предпочитате да оставим отключено, в случай че наемателят ви се прибере?

— Заключете — каза ядно Пру. — Ключът е на кукичката зад вратата.

Гайлс я послуша и малката процесия се отправи по тясната уличка към кея. Щяха да отведат семейство Джароу с лодка в Джармут Кясъл, където да ги разпитат на спокойствие.

Лейтенантът ясно долавяше любопитните погледи, които ги проследяваха, чуваше припряно затръшваните врати, където минеха, и изпитваше силно задоволство, че внезапното им нахлуване в притихналото градче е предизвикало очаквания ефект. Насилственото отмъкване на обикновени граждани от домовете им беше добре изпитана тактика за сплашване. Още няколко подобни набега и верността на местното население към Едуард Какстън несъмнено щеше да отслабне, стига разбира се именно той да беше човекът, който им трябваше.

Семейство Джароу щяха да му дадат отговор на този въпрос. Мъжът щеше да се пречупи пръв, Гайлс бе готов да се обзаложи. Винаги се беше чудил защо жените, така нареченият слаб пол, се оказваха така трудни за сплашване. Но това беше безспорен факт, който отдавна бе установил.

Сигурно болките при раждането на децата ги каляваха, или поне така си мислеше Гайлс, докато гледаше как подчинените му принуждават затворниците да се качат на лодката на кея. Той видя как лодката се насочи към река Медина и се обърна към коня си. Щеше първо да се върне в Карисбрук с новината за своя успех и после да се срещне със своите затворници в Джарсмут.

 

 

Майк вече чакаше на брега на малкия залив, когато Антъни издърпа лодката на пясъка.

— Времето май ще се развали тази вечер — подметна Майк и се наведе да помогне на капитана.

Антъни стъпи на влажния пясък, стиснал в ръка чорапите и елегантните си кожени ботуши. Той сбърчи нос и подуши вечерния въздух.

— И аз стигнах до това заключение. Идеална нощ за корабокрушение.

Майк долови напрежението в гласа на капитана и зачака той да каже още нещо. Когато капитанът заговореше така, непременно се канеше да разкрие поредния подробен план.

— Мисля, че е време да се намесим, Майк. Ще спретнем малка изненада за всеки, който се опита да си изцапа ръцете по-късно през нощта.

— На „Света Катерина“ ли?

— Да. Вече съм инструктирал няколко човека на борда на „Уинд Денсър“ да имат готовност да слязат на брега към полунощ. Ще можеш ли да събереш още няколко от нашите хора, за да наблюдавате скалата?

Майк се ухили.

— Дадено — отвърна той. — Баща ми ще е първият, и трима от моите братя. Ще изчакаме да запалят фара и хубавичко ще ги подредим.

— Точно така. — Антъни приседна на един камък далече от морския бряг, почисти пясъка от стъпалата си и обу чорапите и ботушите си. — Тази вечер няма да оставам дълго в замъка. Трябва само да уведомя краля, че утре ще действаме. Надявам се само господ да е на наша страна. Кралят не го бива много по заговорите.

Антъни поклати глава. Кралят не умееше да се преструва. И то предимно защото го считаше под достойнството си, ако узнаеше, че съвсем скоро ще се измъкне от затвора си, вероятно все нещо в действията му щеше да възбуди подозренията на винаги наблюдателния губернатор. И преди му се беше случвало. Но това беше неизбежен риск. И ако Антъни искаше да спази обещанието си пред Елън, трябваше да го поеме.

— Ще дойда при теб на брега веднага, щом свърша работа в замъка.

Майк кимна отсечено и затича по стръмната пътека. Антъни го последва с леки, отмерени крачки. Вече надушваше приближаващата буря. Щеше да е първата от последното корабокрушение насам. Дали Чанинг и хората му щяха да потърсят нова плячка? Това беше отлична възможност да пипне Годфри Чанинг и да убие два заека с един куршум. Да спре търсачите на лесна плячка, поне докато някой друг болен мозък не заемеше мястото им, и да откъсне негово благородие от Оливия, преди да й е причинил още беди. И тогава щеше да му остане само един малък проблем, за който да се погрижи, преди да отведе краля. Загадъчният и коварен Брайън Морз.

Антъни нямаше търпение да се изправи срещу човека, който така непоправимо бе наранил малката Оливия. Чанинг би могъл да му помогне и в това отношение.

Както обичайно, той влезе спокойно в балната зала на Карисбрук Кясъл. Поздравяваше всеки по пътя си с дружелюбна усмивка. Кралят играеше карти край камината, но нямаше и следа от Гранвил, Ротбъри и Хамънд. Сложил маската на обичайното си глуповато изражение, Антъни поздрави лейди Хамънд и се усмихна подкупващо на дамите около нея. Те размахаха ветрилата си и му се усмихнаха обещаващо, а лейди Хамънд го смъмри с беззъбата си усмивка, задето заплашва репутацията на приятелките й, като флиртува така безотговорно с тях.

Антъни нямаше възможност да й отговори, защото иззад гърба му изникна един от офицерите и го покани да се присъедини към масата на негово величество. Антъни се усмихна, поклони се на дамите и закрачи лениво към масата, за да угоди на поредната кралска прищявка.

— Боя се, че не ме бива много на вист, сир — роптаеше раболепно Антъни с обичайното си приглушено хихикане. — Партньорът ми сигурно ще се изнерви.

— О, не се притеснявайте. Смея да кажа, че лорд Дабни ще се радва да смени партньора си. Не може да сте по-неумел играч от досегашния.

— Просто картите не ми вървяха, сир — мърмореше унило въпросният господин, докато се повдигаше от масата, за да отстъпи мястото си на Едуард Какстън.

Антъни седна. Очите му бяха нащрек изпод лениво спуснатите клепачи. С едната си ръка държеше картите, а другата, както винаги, лежеше върху дръжката на сабята. Тук бе заобиколен от врагове. Ако нещата тръгнеха зле, едва ли щеше да има възможност да си пробие път извън този салон, а още по-малко извън замъка, на господ му беше свидетел, че поне щеше да опита.

— Ваше величество успя ли да се поразходи до бойното поле тази вечер? — попита небрежно той и остави картите си на масата, за да играе партньорът му.

— Не, и не бих казал, че вечер имам настроение за подобни шеги — отвърна кралят и хвърли пронизващ поглед през масата.

Антъни не го погледна. Кралят, вече нащрек след споменаването на бойното поле, знаеше, че Какстън има послание за него. И щеше да намери начин да си го получи.

Пет минути по-късно кралят посегна да вземе ръката, която току-що бе спечелил, и крайчето на широкия му ръкав закачи чашата му, пълна с вино. Рубинената течност плисна върху картите.

Антъни вече държеше носна кърпичка в ръката си и се наведе да попие течността, преди да е потекла в скута на краля.

— Благодаря ви, Какстън. Имате бързи рефлекси — похвали го негово величество и отпусна ръката си в скута. — Боя се, че тази вечер съм необичайно непохватен.

— О, моля ви, сир… Сигурен съм, че вината беше моя… Как е възможно ваше величество да бъде непохватен? Вината е изцяло моя, сигурен съм в това — бърбореше неспирно Антъни. Останалите около масата вече се усмихваха презрително. Отвсякъде се спуснаха прислужници, за да почистят масата. Донесоха ново тесте карти и отново напълниха чашата на краля.

Негово величество пъхна скришом ръката си в джоба и се облегна на стола си, сякаш търпеливо изчакваше да допочистят масата. После се наведе напред за новото раздаване.

— Да започнем отначало, нали, господа? — обърна се той към съперниците си.

Антъни почувства присъствието на Оливия още преди да я види. Сякаш въздухът наоколо внезапно се наелектризира.

Никоя друга жена нямаше такава власт над него… и никоя друга жена не го беше обвинявала в безчестие. Нямаше друга жена, която да е така непостоянна, размишляваше мълчешком Антъни. Да се люби с него с такава страст и себеотдаване в един миг, а в следващия да се отдаде на моралните си скрупули и да го отблъсне като досадно насекомо.

— Ваш ред е, мистър Какстън — подкани го кралят. Антъни си наложи отново да се съсредоточи върху картите.

— Две пики, господа. — Той отпи от чашата си и огледа залата с подчертано безразличие.

Тя отново бе облякла оранжевата рокля, и отново му се стори, че прилича на екзотична орхидея с млечно бялата си кожа и лъскава черна коса, прихваната с панделка на тила, които така силно контрастираха с ярката й дреха.

Тя погледна право към него, както си стоеше между лейди Гранвил и лейди Ротбъри. Тъмните й кадифени очи сякаш му отправяха отчаяно послание. Погледът й беше пронизителен вик за неговото внимание. Нямаше нищо чувствено в този поглед, нямаше плътско желание и палави искрици, каквито така често проблясваха в очите й.

Антъни кимна едва доловимо и се обърна към картите си.

Оливия се поотпусна. Антъни я бе разбрал.

Тя се обърна към лейди Хамънд и с невинно изражение я запита за пъстрите гоблени по стените на балната зала. Домакинята се впусна в многословни обяснения, които отегчиха наобиколилите я гостенки, но предоставиха на Оливия отличната възможност да подготви посланието си към Антъни. Щеше да има твърде малко време, за да му го предаде, затова трябваше да бъде кратко и недвусмислено.

Антъни умишлено проваляше играта си, с което предизвика гневния протест на партньора си, загубил пет гвинеи заради нелепата игра на Какстън.

— Съжалявам… толкова съжалявам… Разбира се, че ще отстъпя мястото си на някой по-добър. — Антъни кършеше престорено ръце. — Боя се, че лорд Дабни има лош късмет с партньорите тази вечер. Но аз никога не съм умеел да играя добре на карти. Мистър Тантън, може би няма да имате нищо против да ме заместите? — Той посочи мъжа, който стоеше вдясно от краля.

— О, да, с удоволствие — отвърна възторжено човекът. — Отдавна си мечтая за тази чест — да играя карти на масата на негово величество.

Чарлз се усмихна отегчено. Пръстените на ръката му проблеснаха на светлината от най-близкия смешник, докато новият кандидат за кралското внимание заемаше мястото на Антъни.

Антъни се поклони и се смеси с тълпата. Оливия все още стоеше заедно с елегантно облечените дами в компанията на лейди Хамънд. Изглеждаше видимо притеснена, пристъпваше от крак на крак, но Антъни забеляза с известна горчивина, че в следствие на тайната си връзка с него бе усвоила част от правилата на конспирацията. Очите й вече не се рееха в очакване из тълпата, след като бе предала нужното послание.

— Лейди Гранвил… Лейди Ротбъри. Така се радвам да ви видя отново тук. Дори не съм се надявал, че някога отново ще имам честта да ви срещна. — Устните му се извиха в обичайната празновата усмивка, докато се покланяше пред двете омъжени дами.

— Честта е изцяло наша, мистър Какстън — отвърна Порция с подчертано иронична нотка.

Антъни зърна за миг палавите пламъчета в зелените й очи, но побърза да се обърне към Оливия.

— Лейди Оливия. Радвам се да видя, че роклята ви не е пострадала от моята непохватност.

— Имахме късмет, мистър Какстън. — Тя направи изтънчен реверанс. — Но ако все още искате да ми се отплатите…

— Готов съм на всичко, мадам. Ще сторя всичко, за да поправя лошото впечатление, което предизвиках у вас. — Той поднесе ръката й към устните си и отново забеляза веселите пламъчета в зелените очи на лейди Ротбъри и неприкритото любопитство, изписано на лицето й. Погледна лейди Гранвил, която отвърна на погледа му със същото едва доловимо високомерие, което бе забелязал и преди.

Значи Оливия бе признала всичко пред приятелките си.

— Забравих си шала в каретата — каза Оливия. — Тук е малко хладно и се питах дали ще имате нещо против да ме придружите, за да си го взема.

— За мен ще бъде удоволствие, лейди Оливия. — Гласът му не изразяваше нищо, докато й подаваше ръка.

Оливия положи длан върху ръката му и почувства как твърдите мускули под тъмносинята коприна мигом се свиха при допира на пръстите й. И само този невинен допир извика гореща тръпка по кожата й, накара главата й да се замае. Тя обгърна по-здраво ръката му, а пръстите й се вкопчиха в ефирната материя на ризата му, докато я извеждаше от оживения салон. На двора сновяха войници.

— Какво има? — попита тихичко Антъни. — Предполагам, че не търсиш тайна любовна среща.

Гласът му беше хладен и сдържан.

— Не можем ли да поговорим в задната градина? — прошепна Оливия, студенината в гласа му не биваше да я изненадва — та нали тя самата я бе предизвикала — но от това болката не ставаше по-малко мъчителна. Искаше й се да изкрещи в лицето му, че за нея е също толкова трудно, колкото и за него. Да го накара да проумее чувствата й. Но моментът за подобни откровения бе безвъзвратно отминал.

Без да пророни и думичка, Антъни се насочи през двора, покрай параклиса и към задната градина.

Наоколо имаше няколко двойки, излезли да се освежат на чистия въздух, и никой не обърна внимание на новодошлите.

— И така, какво толкова искаше да ми кажеш? — попита я той тихо, но остро.

Оливия не откъсваше поглед от чакълестата пътека.

— Попаднал си под подозрение — прошепна тя. — Исках да те предупредя. Говори се, че не си този, за който се представяш.

Тя почувства как мускулите му потръпнаха под влажната й длан, но стъпките му останаха все така леки и уверени. Антъни хвърли един бърз и предпазлив поглед наоколо, сякаш преценяваше ситуацията, и каза:

— Значи си позволила нещо да ти се изплъзне.

— Не! — възнегодува Оливия. — Разбира се, че не съм. Нали ти обещах! Никога не бих погазила дадената дума.

— Тихо! — възпря я той. — Не привличай вниманието върху нас. Кажи ми какво знаеш.

Тихичко и набързо Оливия му предаде тазвечерния разговор.

— Баща ми твърди, че било само слух.

— И откъде е изникнал така внезапно този слух? Щом не е от теб, значи е била някоя от приятелките ти, които явно си посветила в моите тайни. — Гласът му вещаеше буря.

— Не — повтори решително Оливия, но гласът й бе пропит с болка. — Имах нужда от помощта им, за да дойда тук тази вечер, без да предизвикам подозрения. Те не знаеха нищо до днес… А сега вече е без значение… Вече те подозират. Никой от моите познати не те е предал. Приятелите ми никога няма да предадат мой приятел. Приятелите не предават приятели.

Той вторачи поглед в нея в тъмнината. Оливия посрещна погледа му без да трепне, макар в очите й да се четеше болка от несправедливото му обвинение.

— Дойдох да те предупредя — повтори тихичко тя.

— В името на приятелството?

Не, в името на любовта. Оливия сякаш се поколеба, но после каза:

— Щом така ти харесва.

Антъни се изсмя отсечено.

— Е, благодаря ти за вярното приятелство, цвете мое. Знам, че това е повече, отколкото заслужава един мъж без чест и достойнство. А сега ще трябва да вървя, преди да са пуснали хрътките си подире ми. Ще те отведа до преддверието, защото ако те оставя тук сама, ще изглежда съмнително. — Антъни закрачи с широки стъпки и когато стигнаха до входната врата, издърпа ръката си изпод нейната.

Дълго време се взира в пребледнялото й лице, после, сякаш не можеше да се сдържи, посегна и помилва с пръсти нежната извивка на лицето й.

— Сбогом, Оливия.

Антъни се обърна и решително се отправи към входния портал.

Оливия стоеше в очертанията на светлинния лъч от отворената врата на балната зала. Трябваше да се овладее. Не можеше да влезе вътре, сред многоцветната, шумна тълпа, с разплакани очи и стегнато гърло. Една част от нея умираше завинаги. Никога повече нямаше да види своя пират. Той щеше да напусне острова, преди да го заловят, а тя никога нямаше да го види отново. Така трябваше да бъде, и все пак сърцето й се свиваше в протест.

Но трябваше незабавно да се върне в салона. Не биваше да позволи да привлече внимание върху внезапното оттегляне на Антъни. Тя понечи да прекрачи към светлинния сноп отвътре, когато един познат глас откъм двора я накара да замре.

— Милорд? — Беше Гайлс Крамптън, току-що влязъл през главния портал.

— Какви са новините, Гайлс? — Катон изникна от сянката на стената.

Оливия предположи, че е бил на път към салона. Едва ли я беше видял. Тя се спусна безшумно обратно по стълбите и зърна дълбоката ниша в стената, недокосната от ярката светлина на факлите в двора. Пъхна се в тъмното пространство и наостри слух.

— Прибрахме семейство Джароу, сър. Мога да се закълна, че Какстън никога не е полагал глава на възглавницата под техния покрив. Оставил е там някои лични вещи, но не е стъпвал от месеци, ако изобщо някога е ходил.

— Те проговориха ли?

Оливия сдържа дъха си. Умът й работеше трескаво, изпразнен от всякакви излишни чувства и емоции. Семейство Джароу сигурно бяха хазяите му в Нюпорт, където би трябвало да е отседнал.

— Всеки момент ще ги свалят на брега в Джарсмут, сър. И аз съм тръгнал натам. Помислих си само, че ще искате да знаете.

— Добре. Желателно е да ме уведомяваш незабавно за всяка информация, която успееш да измъкнеш. — Катон се обърна и се насочи към стълбището, а после внезапно се спря и извика през рамо: — И не прави нищо, което не е редно да правиш, Гайлс няма нужда от… извънредни мерки. — Гласът му беше ироничен.

— Господин Джароу е готов да ни разкаже дори историята на вселената, стига само някой да извика „Бу“ насреща му — отвърна презрително Гайлс.

— Тогава се погрижи никой да не казва друго, освен това „Бу“, Гайлс. — Маркизът се изгуби сред тълпата на балната зала. Изтезанията определено не бяха по вкуса му. Макар че в някои случаи се оказваха наложителни. Мъченията бяха част от ежедневния живот, а какво оставаше за време на война. Но всеки цивилизован човек трябваше разумно да преценява кога с какво е нужно да си служи.

Оливия изчака баща й да влезе в залата, преди да се измъкне от прикритието на стълбището.

Неочаквано край нея изникна Порция.

— Хвани ме за ръка — прошепна тя в ухото й, а Оливия стоеше като парализирана, внезапно заслепена от ярката светлина на безбройните свещници. — Само запомни, че сме се разхождали навън. Прилошало ти е от топлината.

— Да — прошепна Оливия и се опря признателно на приятелката си. — Така си беше.