Джейн Фийдър
Ти не си за мен (17)

15.

Брайън Морз остави на масата чашата си с вино в мига, в който някой почука на вратата на стаята му в хана на Вентнор.

— Кой е?

— Чанинг.

— О, влизай, момче, влизай. — Брайън не стана от стола си, когато Годфри Чанинг влезе. Веждите му обаче се повдигнаха озадачено при вида на посетителя. За пръв път, откакто го познаваше, лорд Чанинг изглеждаше така занемарен. Ботушите и палтото му бяха покрити с дебел слой прах; перото на шапката му беше видимо раздърпано от вятъра. А по бузата му се стичаше капка кръв.

— Изглежда си бързал за някъде — отбеляза Брайън и наля чаша вино на неочаквания си посетител.

Годфри пресуши чашата на един дъх и си наля още една, преди да отговори.

— Препусках насам с всички сили. Случи се нещо.

— Нима? — Брайън присви очи. — Ударил си на камък с лейди Оливия?

— Тя е развратница — изстреля Чанинг.

— О, не, момчето ми. Грешиш. Чиста е като капка роса, кълна се.

— Клетвите ти не струват пукната пара! Тя си има любовник.

— Успя да ме заинтригуваш — каза Брайън. — Разкажи ми всичко.

Той слушаше и потриваше замислено неподвижното си бедро, докато Годфри превъзбудено му разказваше патилата си.

— Тя избяга от мен — повтори Годфри накрая. — Избяга право в ръцете на онова копеле.

— И защо е избягала от теб? Ти изплаши ли я с нещо? Казах ти да пипаш внимателно с тази жена.

— Каза ми също, че била девица.

— Хм. Трябва да ти призная, че съм изненадан. Винаги е била такова свенливо създание.

— Тя изрече твоето име — спомни си внезапно Годфри. — Точно преди да побегне, изрече твоето име.

Лицето на Брайън внезапно изгуби кроткото си изражение.

— Защо й е да го прави? Какво си й казал? Каза ли й, че съм тук?

— Не, разбира се, че не. Не съм глупак. — Годфри тръсна възбудено глава. — Само се опитвах да я успокоя, да я задържа. Ти ми беше споменал, че е имала галено име като дете. Нарекох я „плашливо зайче“, за да я накарам да се отпусне.

— Какво си направил? — Брайън рязко се изправи и потръпна, когато тежестта му се отпусна върху болния му крак. Лицето му стана пурпурно червено от гняв. — Ти си пълен идиот! Казвал ли съм ти някога да я наричаш така? Казвал ли съм ти?

Годфри също беше избухлив човек по природа, но сега инстинктивно отстъпи крачка назад от Брайън Морз, който размахваше бастуна си, сякаш се канеше да го използва.

— И какво толкова е станало? — попита стъписано той.

— Какво е станало? Това беше нещо лично. Само аз използвах това име — отвърна гневно Брайън.

— Би трябвало да е забравила. Било е преди много време.

— Никога няма да забрави това — отвърна Брайън с мрачна решимост. — Провалил си всичко с острия си език.

Той седна отново и се вторачи в празната камина. Отчаяно се опитваше да намери изход и да спаси останките от иначе съвършения си план.

— Ако успеем да се освободим от Какстън…

— Това няма да е трудно — прекъсна го нетърпеливо Годфри. — Дойдох първо при теб, но веднага щом се върна в Карисбрук, ще се погрижа да го арестуват.

Брайън повдигна скептично вежди.

— За какво?

— Защото не е онзи, за който се представя. Той е човекът, който купи плячката ми от корабокрушението. И маркиз Гранвил ще бъде много заинтересован да научи, че Едуард Какстън се преструва на друг — каза със злобна усмивка Годфри. — Той е човекът, когото търсят, онзи, който е в дъното на заговора за бягството на краля. Той трябва да е. И когато им кажа какво знам за него, ще го хвърлят в Уинчестърската тъмница. Ще го пречупят, ще изтръгнат истината от него, а после, ако още е останало нещо от него, ще го обесят.

— Това би могло да е някакъв изход — отвърна замислено Брайън. — Но не забравяй, че Какстън също знае някои неща за теб, с които би могъл да ти съсипе живота. — Той повдигна иронично вежди.

Годфри тръсна глава.

— Ще измисля някаква история, с която да обясня откъде знам за него. На мен ми имат доверие, уважават ме…

— Благодарение на мен — вметна меко Брайън. Годфри сякаш не го чу.

— Никога няма да пренебрегнат моята дума заради неговата. Може да крещи каквото си иска, докато посинее, но никой няма да му повярва. Аз ще се погрижа за това.

Брайън кимна.

— Значи има начин да се освободим от тази неочаквана пречка, но все още не е ясно как ще спечелиш момичето.

— Не съм сигурен, че искам такава развратница за жена — отвърна ядно Годфри.

— Е, добре, значи тя е втора ръка. Но нима е нужно това да те притеснява? Все още е неприлично богата и дяволски привлекателна. А известен опит в леглото би могъл да се окаже предимство.

Годфри не каза нищо. Ако приемеше трохите от трапезата на друг мъж, гордостта му щеше да е наранена, но така отмъщението над Какстън щеше да е още по-голям триумф.

— Ако Катон научи отнякъде, че дъщеря му е повредена стока, прелъстена от един предател, сигурно няма да има търпение да приеме първото сносно предложение за ръката й — размишляваше на глас Брайън. — Ще намериш начин да му го съобщиш, а после ще се явиш като мъжа, който да спаси репутацията на дъщеря му. Ти я обичаш, обичал си я през цялото това време. Ще я приемеш такава, каквато е. — Брайън вдигна чашата си и отпи. — Това може и да проработи. Но ще трябва да пипаш много внимателно. Катон няма да приеме лесно такива клевети по адрес на дъщеря си. Може би ще успееш да измъкнеш истината от самия Какстън, така че маркизът да го чуе от собствената му уста.

— По време на разпита. — Очите на Годфри внезапно се озариха от зловеща светлина. — Бих могъл да го принудя да си признае по време на разпита. Гранвил ще бъде там. Трябва да е там.

Брайън се взираше потиснат в голата решетка на камината. Ако Оливия подозираше, че е жив, значи той самият можеше да очаква проблеми. Катон не се беше уверил с очите си, че е мъртъв след дуела в Ротердам; сигурно щеше да се заинтересува, ако узнаеше, че е още жив.

Брайън погледна Годфри Чанинг с ядно презрение.

— Ти си един приказлив глупак!

Годфри почервеня, ръцете му се свиха в юмруци.

— Няма да понасям повече долните ти обиди!

Брайън се изсмя отсечено.

— Ще се наложи да понасяш какво ли не, приятелю. Забравяш, че аз също знам някои неща за теб, заради които можеш да увиснеш на въжето.

Годфри пребледня като мъртвец. Обзет от нечовешки гняв, той се втурна към Брайън, но се натъкна на лъскавото дуло на пистолет.

— И този път бъди внимателен — каза му благо Брайън. Годфри постоя неподвижен още минута, а после се завъртя на токчето на прашната си обувка и напусна помещението.

Брайън остави пистолета на масата и закуцука към прозореца. Видя как Годфри Чанинг се метна на разпенения си кон и препусна. Този човек се оказваше ненадеждно оръжие, но за момента бе единственото, с което разполагаше.

 

 

Годфри препускаше към замъка. Все още не беше преглътнал гнева от грозните обиди на Брайън. Но този човек беше намерил начин да подклади надеждите му. Той се нуждаеше от зестрата на Оливия, а маркизът несъмнено щеше да плати солидна суча, за да се отърве от прегрешилата си дъщеря. И макар да не беше девственица, тя несъмнено щеше да му достави удоволствие в леглото. А ако поискаше да я накара да си плати, задето го е обидила така, то скоро щеше да разполага с безброй задоволителни начини да я унижи.

Годфри се втурна към портала и извика на постовите:

— Маркиз Гранвил в замъка ли е? Или граф Ротбъри?

— Да, сър. И двамата са вътре. Тук са цял ден. Сигурна разговарят с полковник Хамънд.

Годфри остави коня си и с широки крачки се отправи към замъка. Стражарят погледна потръпващите хълбоци на коня, разпенената му уста.

— Ама че бездушно копеле — промърмори той. — Не бих искал да го срещна в тъмна доба — Той хвана юздите и отведе изтощеното животно.

— Не знам какво друго можем да предприемем — говореше в момента маркиз Гранвил в частните покои на губернатора. — Невъзможно е да охраняваме всеки залив и пещера на острова. Вече наблюдаваме пристанищата в Джармут и Нюпорт. Поставили смет постови във всеки по-обширен залив на острова. Ако се опита да отплава с кораб — а как иначе би могъл да напусне страната? — значи ще трябва да е някъде по бреговата линия. Не можем да не забележим един приличен по размери кораб.

— Все някой трябва да знае нещо — отбеляза Руфъс и се отмести от прозореца, откъдето беше наблюдавал двора.

— Разбира се. Но хората на острова мълчат като добитък. Те са заклети роялисти до мозъка на костите си, и ако нашият човек се е превърнал в някакъв местен герой за тях, никога няма да го предадат. Досега Гайлс не е успял да ги принуди да говорят нито с подкупи, нито пък със заплахи. И дори обичайните му източници сега са неми като мъртъвци.

— Удвоих охраната пред стаята на краля — каза Хамънд. — Той никога не се движи сам из замъка. Остава сам само през нощта. А аз не мога да поставя пазачи и в спалнята му. Все пак, той не е престъпник.

— Зависи от гледната точка — вметна навъсено Руфъс. — Някои хора смятат, че кралят е жертвал мира на цялото кралство и е пролял кръвта на невинни хора за собствените си цели. Някои го наричат предател.

Полковник Хамънд въздъхна.

— Чувал съм какво ли не, Ротбъри… — Той се обърна при внезапното почукване по вратата. — Влезте. О, вие ли сте, Чанинг.

— Да, губернаторе. — Годфри се поклони и пристъпи направо към въпроса. — Маркиз Гранвил, граф Ротбъри. Смятам, че открих човека, който стои зад плана за бягство на краля — заяви решително той.

В първия момент присъстващите се вторачиха изумено в него.

— Продължете — подкани го маркизът.

— Подозирах този човек от известно време насам — продължи Годфри. — Откривах нещо странно у него, но едва днес осъзнах какво е то.

— Давай направо, човече — губеше търпение губернаторът. — Трябва ни име.

— Едуард Какстън. — Годфри ги погледна с нескриван триумф. — Подозирах го от няколко дни насам — повтори той, в случай че не са го чули. Той и само той бе успял, беше следвал усета си и бе разкрил заговора.

— Какстън? — Губернаторът се намръщи. — Но той е господин никой.

— Или просто се старае да изглежда така — вметна маркизът. — Най-добре ще е да започнете от самото начало, Чанинг.

— Той е контрабандист и, смея да твърдя, убиец — подхвана Годфри и забеляза как всички трепнаха при последното му обвинение.

— Имам основания да вярвам, че той стои зад предизвиканото корабокрушение на носа Света Катерина преди няколко седмици. — О, колко сладко беше отмъщението! — Исках да се снабдя с малко коняк за лична употреба. — Той се усмихна хлапашки при последното си признание. Това беше грях, който всеки би му простил. — Познавах един човек в ханчето „Анкор“ в Нитон. Съдържателят, казва се Джордж. Той ме свърза с един рибар. Или поне за такъв се представяше. Но онзи рибар е бил Едуард Какстън.

— Откъде знаете, че Какстън и рибарят са един и същи човек? — попита маркизът и се вторачи напрегнато в него. Нещо не беше наред с този Годфри Чанинг. Изглеждаше странно превъзбуден.

Гласът на Годфри трепереше от вълнение, докато разказваше измислената си история. Всичко му хрумваше на момента, в детайли, и звучеше учудващо убедително.

— Разпознах го. Снощи, на масата на краля. Само го погледнах и разбрах. Заради очите. Веднага го познах. Тази сутрин отидох до хана „Анкор“ да видя дали няма да науча нещо, което да затвърди подозренията ми. Той беше в задната стаичка с Джордж. Чух гласа му толкова ясно, колкото чувам и вашите в момента. Това беше гласът на Какстън, без островния акцент, с който говореше, когато се представяше за контрабандист.

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че хората ти проверили Какстън. — Руфъс погледна въпросително Катон.

— Така е. Проверихме го, като всички, които се навъртат около краля. И както ти казах, не открихме нищо подозрително. Отсяда в Нюпорт, когато е на острова.

— Но вероятно заслужава едно по-задълбочено проучване — подхвърли Руфъс.

Маркизът кимна.

— Ще наредя Гайлс да се заеме с това. Ако някой е в състояние да открие истината, то това е той. Хазяите му в Нюпорт сигурно също са част от заговора, както и всички на този остров.

— Но какво ще правите със самия Какстън? — Годфри се приведе напрегнато в стола си. — Няма ли да го арестувате веднага?

— Още не — отвърна маркизът. — Нека първо да проучим нещата, преди да предприемем нещо прибързано.

Годфри определено остана разочарован, но трябваше да се задоволи с вече постигнатото.

— Мога ли да направя още, нещо, господа?

— Просто дръжте очите и ушите си отворени, както досега — отвърна Катон и кимна одобрително.

Годфри се поклони и се оттегли.

 

 

Оливия слушаше врявата от децата, които се прибираха от следобедната си езда с Порция. Шумът и неразборията бяха нещо съвсем обичайно за семейство Декатур. Те всички сякаш говореха — едновременно и изглежда всеки разбираше отлично другите. Оливия облегна глава на креслото и се опита да събере сили, за да слезе при тях и да се държи както обичайно. Изглеждаше й невъзможно.

Дали Годфри Чанинг вече бе уведомил баща й за онова, което видя на алеята? Дали маркизът щеше да я разпитва за Антъни? Тя не можеше да му разкаже за опасенията си относно Брайън, без да разкрие онова, което беше скътала дълбоко в съзнанието си, макар че ако доведеният й брат беше на острова, маркиз Гранвил несъмнено би искал да знае. Всичко й се струваше толкова сложно, така мъчително неразрешимо. Онова, което бе започнало като сън, като магия, се беше превърнало в паяжина от полуистини и лъжи, във възел от невъзможни чувства.

Само да не беше паднала от онази скала! Тогава никога нямаше да срещне пирата. И все пак, дори да върнеше времето назад, не би искала да променя нищо.

Унила и обезсърчена, Оливия най-после се изправи. Наближаваше шест часа — време за вечеря. Откъм коридора долитаха гласовете на Руфъс и баща й. Не можеше да се крие цяла вечер в стаята си, дори да й се искаше. Трябваше час по-скоро да узнае дали Годфри е разказал нещо на баща й.

Оливия излезе от стаята си. Сега гласовете от дневната се чуваха по-ясно. Това я наведе на мисли за начина, по който се променяха времената. Руфъс Декатур щеше да вечеря на масата на Катон Гранвил. Той нямаше да спи под покрива му, макар че без притеснение позволяваше семейството му да остане тук, но щеше да сподели хляба на маркиза. А само преди седем години Руфъс с удоволствие би убил Катон и маркизът несъмнено би сторил същото. Двамата мъже с непреклонни характери обаче бяха открили единна кауза в тази война, а техните съпруги им бяха помогнали да открият доброто един у друг. Все още не можеха да се нарекат приятели, но безспорно се уважаваха взаимно.

Когато Оливия слезе по стълбите, Гайлс и Порция бяха в дневната заедно с Руфъс и Катон.

— Аз лично бих започнал от хазяйката в Нюпорт, Гайлс — говореше маркизът в момента. — Виж дали няма да измъкнеш нещо от нея. Тя трябва да знае. Целият проклет остров знае нещо, което ние още не сме научили. И нека се опитаме да подменим конспираторите. Вкарай в мрежата колкото се може повече хора и не се притеснявай, че ще вдигнеш много врява. Щом нашият човек види, че става напечено за приятелите му, може и да предприеме нещо необмислено. И тогава ще можем…

Маркизът замлъкна насред изречението, когато видя дъщеря си край стълбището.

— А, ето те и теб. Имаш ли представа къде е отишла Фийби?

Оливия сякаш бе онемяла. В думите на баща й нямаше нищо необичайно, но във въздуха около тримата мъже се носеше някакъв намек за мрачна решимост, чувство на удовлетворение, каквото не бяха изпитвали през последните няколко седмици. Ледена тръпка пробяга по гръбнака й.

— Знаеш ли къде е Фийби? — попита я отново Катон. — Защото не се е обадила на Порция.

— Отиде до селото. Още ли не се е върнала?

— Бисет казва, че не я е виждал. — Маркизът смръщи вежди. Вече ставаше късно, а идеята Фийби да се прибира сама по тъмно никак не му допадаше. — Гайлс, преди да тръгнеш за Нюпорт, иди до селото и придружи лейди Гранвил до дома.

— Тъй вярно, сър. — Гайлс се обърна към отворената врата. — О, ето я и нея, сър.

Фийби влезе забързано в помещението.

— Забавих се и ви накарах да чакате, нали. Моля за извинение. — Лицето й сияеше. — Помагах да изродим едно бебе. Хубаво, здраво момиченце. Няма ли да вечеряме?

— Струва ми се, че бихме могли да те изчакаме още няколко минути — отвърна й усмихнат Катон. — Само колкото да си измиеш лицето и ръцете, и може би да срешеш косата си.

Фийби му се усмихна лъчезарно.

— О, все още ли приличам на акушерка? Вие вървете да вечеряте, а аз ще сляза след минутка. — Тя се втурна нагоре по стълбите.

— Да вървим тогава. — Катон посочи трапезарията. Всички заеха местата си до дългата маса и зачакаха Фийби, която се появи след броени минути в по-приличен вид. Тя сложи в чинията си порция риба треска и грах със сос, преди да се впусне в подробно описание на израждането, на което бе присъствала.

— Фийби, нужно ли е да ни разказваш всичките ужасяващи подробности? — попита я Порция след известно време.

— О, нима ги намирате ужасяващи? — попита озадачено Фийби. — Беше бързо и съвсем естествено раждане.

— Но може би не е съвсем подходящо да го обсъждаме на вечеря — намеси се Катон. Той си взе пилешко бутче от голямата купа и умело сложи край на тази тема. — Какво мислиш за мистър Какстън, Оливия? Доколкото си спомням, ти имаше възможност да разговаряш с него наскоро.

Оливия се сепна. Дали баща й не се опитваше да подхване разговор за онова, което се случи следобед в градината? Тя се закашля, сякаш в гърлото й е попаднала костичка от пилето, и вдигна чашата с вино. Катон любезно изчака пристъпът да отмине.

— Защо ме питаш, татко?

Катон вдигна рамене.

— Видях те да говориш с него в замъка една вечер. Само се питах дали не си добила някакво впечатление.

Значи Годфри си държеше езика зад зъбите, поне засега.

— Няма какво да мисля за него — отвърна вече по-спокойно тя. — Един разговор с него едва ли би донесъл особена полза някому.

— Което сигурно трябва да означава, че не е особено вещ в твоите науки — отбеляза маркизът с лека усмивка.

— Той е абсолютно нищожество — намеси се и Фийби. — Защо изобщо се интересуваш от него?

— Защото съществува вероятност да не е такова нищожество, за каквото се представя — отвърна Катон.

Ръката на Оливия трепна и тя побърза да остави вилицата си на масата.

— Какво искаш да кажеш?

— Той може и да има скрит мотив да се навърта около краля — каза Руфъс. — Или поне някои хора мислят така.

— О — успя само да промълви Оливия и взе вилицата си отново. Това ли бяха обсъждали тримата мъже преди вечеря? — Имаш предвид, че може да се опита да спаси краля?

— В случай че наистина не е това, за което се представя, това ми се струва логично разсъждение — отвърна Руфъс.

— И какво ви кара да го подозирате? — Порция набучи един сочен рак на вилицата си. — На този остров раците са неприлично вкусни.

— Някакъв слух — отвърна Катон. — Само слух.

Но кой би могъл да разпространява този слух? Оливия побутваше разсеяно рибата в чинията си и се опитваше да си дава вид, че разговорът не я интересува. Нима някой от хората на Антъни се беше изпуснал? И колко ли знаеха? Дали Антъни вече бе разбрал, че е попаднал под подозрение?

— Тъкмо си мислех, че ще ми бъде приятно да се разходя до замъка тази вечер — подхвърли небрежно тя и посегна към чашата си. — Разбира се, само ако и ти ще се връщаш там, татко.

— Налага се да отида — отвърна маркизът, очевидно изненадан от желанието на дъщеря си. — Нужно е да направим известни приготовления.

Катон Гранвил не беше единственият, изумен от неочакваното й предложение. Оливия усети напрегнатите погледи на двете си приятелки. Никога преди Оливия не бе пожелавала доброволно да посети кралския двор. Тя срещна погледите им спокойно, а в очите й се четеше безмълвна молба за помощ.

— В такъв случай, и ние ще дойдем с теб — окопити се първа Порция.

— Да, може пък и мистър Джонсън да е там — подметна Фийби.

— Надявах се и бездруго да ме придружиш до замъка тази вечер, Порция — каза усмихнато Руфъс.

— О, нима смяташ да ме отведеш за цялата нощ? — попита съпругата му с детински невинно изражение, което никак не пасваше на палавия блясък в очите й.

— Точно такива бляха намеренията ми. — Руфъс повдигна въпросително вежди. Порция се ухили.

— В такъв случай, най-добре ще е веднага да се преоблечем — каза Фийби и оттласна стола си от масата.

— Права си, удобните ми панталони за езда сигурно не са съвсем прилично облекло за кралския двор — съгласи се жизнерадостно Порция. — Да вървим, Оливия.

Оливия веднага ги последва. Сякаш по негласно споразумение, никоя от тях не проговори, преди да стигнат спалнята на Оливия. После Порция затвори усърдно вратата и пристъпи право към въпроса.

— Какво става, миличка?

Оливия погледна изпитателно приятелките си. Чифт сини и чифт зелени очи се взираха в нея и в тях тя прочете единствено загриженост.

— Е, сигурно и бездруго е време да ви кажа — каза тя накрая. — Вече няма какво да ме спира. Едуард Какстън е моят пират.

— Какво? — И двете я зяпнаха сащисани.

— Трябваше да се досетя — каза Фийби след известно време. — Онази първа вечер, когато те видях да разговаряш с него, почувствах, че нещо не е съвсем наред. Но твоят пират се казваше Антъни… О, разбира се. Едва ли би използвал истинското си име. — Фийби откъсна припряно една мъничка кожичка край нокътя си, ядосана на себе си заради нелепия въпрос.

— И твоят пират възнамерява да спасява краля — изрече бавно Порция и между пепелявите й вежди се вряза замислена бръчица. — Хубаво си се наредила. Нищо чудно, че напоследък си толкова мрачна.

— И тази вечер искаш да го предупредиш, ако е в замъка — добави замислено Фийби.

— Ако е в замъка — заяви Оливия. — Но се надявам да дойдете с мен, защото в противен случай ще изглежда малко странно.

— Но ако го предупредиш, ще провалиш плановете на Катон. И ако аз ти помогна, ще предам собствения си съпруг! — възкликна ужасено Фийби, най-после проумяла същината на проблема.

— Но баща ми трябва просто да осуети бягството на краля — възпротиви се веднага Оливия. — Ако Антъни се откаже от намеренията си, всички ще бъдат доволни. Не е задължително да го заловят и обесят, нали?

Фийби поклати глава.

— Предполагам, че не е. А ти ще успееш ли да го убедиш да се откаже от намеренията си?

— Поне ще се опитам — отвърна Оливия и погледна с надежда приятелките си. — Знам, че няма да ме предадете. Нали? — Думите й криеха едновременно вяра, надежда и въпрос.

Последва миг тишина, а после Порция отговори на въпроса й по свой начин.

— Помниш ли как се срещнахме за първи път?

— Под навеса за лодки, на сватбата на Даяна. — Оливия тръсна глава. — Беше само преди седем години, а оттогава светът е просто неузнаваем. Всичко се обърна наопаки. Толкова погубени живота, толкова много кръв… Кога ли ще свърши всичко това?

— Руфъс смята, че кралят ще бъде осъден — заяви Порция. — Всичко започна с екзекуцията на граф Стратфорд. И ще завърши със смъртта на краля.

— Нима ще убият краля? — Оливия я гледаше невярващо.

— Много хора желаят смъртта му — отбеляза мрачно Фийби. — Но не и Катон.

— Нито пък Руфъс — добави Порция. Всички бяха дотолкова привикнали да живеят по време на война, че не можеха да си представят страната в мирно време. Но смъртта на краля нямаше да донесе мир. Само заблудените и фанатиците вярваха в този изход от войната.

— Трудно ми е да си спомня какви бяхме тогава — каза замислено Оливия. Тя знаеше, че въпросът на Порция е своеобразен отговор на нейното питане. Сякаш искаше да й припомни дълбоките корени на тяхното приятелство. — Сега животът ни е толкова различен. Бяхме решени никога да не се омъжим. И никакви деца…

— Е, аз исках да стана воин и ето че го постигнах — заяви Порция.

— Аз пък исках да стана поет и го постигнах — каза Фийби.

— А аз исках да бъда учен — прошепна Оливия.

— И го постигна.

— Да — отвърна приглушено тя.

— Значи е време да се преоблечем и да се опитаме да оправим тази бъркотия — сложи край на дискусията Порция. Тя беше човек на действието, винаги готова да предложи решение и за най-заплетената ситуация. А сега погледна въпросително Фийби.

— Да — съгласи се Фийби. — Разбира се.

— Благодаря ви — каза простичко Оливия. — Обещавам, че няма да ви създавам повече затруднения.

Фийби кимна.

Двете излязоха и оставиха Оливия да се преоблече. Тя знаеше, че единствено в името на приятелството и човечността Фийби прави тази малка саможертва. Но от този момент нататък лоялността й към нейния съпруг щеше да остане непоклатима. Порция, далеч по-прагматична и не толкова емоционална, едва ли щеше да разсъждава много над въпроса за раздвоената лоялност.

За нея самата обаче нищо не изглеждаше ясно и лесно разрешимо. Освен че не можеше да преживее Антъни да умре. Вече бе решила, че няма право да го обича, но не можеше да си представи този объркан свят без него.